Пенчо Славейков
Харамии — 3

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

устата жад, тъга душата трови.

Зловещо дрънкат тежките окови…

Ах, докога ли тоя път ще трай!

 

Ей падна вечер. Грохнали, без мощ

оковите си те едвам влечаха.

В пустинята низамите ги спряха:

ще се нощува тука тая нощ.

 

Един о друг привързаха ги пак

и скоро всички тежък сън обори.

Един от тях очи си не затвори

и бдя за дълго, буден в нощний мрак.

 

Размерний ход на нощния стражар

дочуваше едвам той в тишината,

сегиз-тогиз и звън от железата

на сепнат в съне някой свой другар.

 

А борят го предсънници мечти —

и през мечтите шепот му се стори…

и в полудрямка той очи затвори —

наяве чуден блян му се вести:

 

Со ведър поглед, с усмех на уста,

над него бе се майка му привела,

ръката си на морното му чело

бе сложила и тъй му дума тя:

 

„Недей сърце на скърби вдава ти;

край близък е на тежките неволи —

че волята, що бди над хорски воли,

веч иде свойта реч да възвести.

 

Не вечна е световната беда,

нито са вечни рабските окови; —

виж, съмва — времена настават нови!“

И кротко тя целуна го в уста.

 

Очи откри той, сепнат на часът —

но блянът блян в душата му остана…

На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна…

Тъкмяха се другарите за път.

 

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

устата жад, тъга душата трови.

Зловещо дрънкат тежките окови…

Ах, докога ли тоя път ще трай!