Пенчо Славейков
Харамии — 1

Отдавна гората слана ослани,

ей късна веч есен придоде;

мъгливи, невесели дойдоха дни —

я свивай байрака, войводо!

 

Низ тъмни усои доволно е веч

немили-недраги що бродим;

полята ни родни са мощне далеч —

време е назад да си ходим.

 

Не ни проработи туй лято честта,

че лоша сме среща имали…

Пролетес ний бехме най-силната чета,

а най сме малцина остали.

 

По тъмни усои, по голи скали

мнозина куршума завари —

и ръфат месата им хищни орли,

я вълци, юнашки другари.

 

А дома за тях е прехвръкнала вест…

Когато се тамо вестиме,

тъжовните майки в горката им чест

сам бог знае как ще тешиме.

 

Отдавна веч техните бели власи

е черна чембера обвила,

и люта тъга им сърцето коси…

Чест майчина — чест е немила.

 

Бащите ни в тъмни тъмници лежат,

кой знае какво са те стали;

у турците роби, неволи търпят

жени и дечица ни мали.

 

А ний като вълци по нощния мрак

немили, недраги все бродим…

Войводо, я свивай ти кървав байрак,

време е назад да си ходим!