Филип Хосе Фармър
Частен космос (9)

8

На шестия ден от пътуването им корабът спря, веригата на котвата издрънча и по стените на тайното помещение, в което се намираха, отекнаха удари от разтоварването. Кикаха беше сигурен, че бяха плавали на запад, към края на Великите равнини.

Когато всичко утихна, той реши да провери какво става навън. Изплува откъм сушата, видя докове и други кораби, огън, разпален на входа на голяма дървена сграда и нисък, горист хълм на изток.

Намираха се в последния град, където акостираха речните кораби. Тук стоката се прехвърляше в гигантски фургони, които потегляха в кервани към Големия търговски път.

Кикаха не възнамеряваше да пусне Петоток да си върви, но все пак го попита дали той желае да остане с тях или предпочита да рискува връщане при тишкетмоаките. Петоток отвърна, че е търсен за убийство на полицай и че ще рискува да остане при тях.

Те се промъкнаха в една ферма край града и откраднаха дрехи, три коня и оръжие. Наложи се да приспят по-задълго легналите собственици и двамата им синове. После напуснаха в галоп заградения с укрепления град и малкия форт към него. Стигнаха до края на Великите равнини един час преди началото на новия ден. Решиха да следват Търговския път поне известно време. Крайната цел на Кикаха беше селището на хроваките високо в планините на хиляда мили оттук. Там можеха да обмислят по-сериозен план, свързан с използването на тайните врати на това ниво.

Кикаха беше решил да поддържа духа на Анана по време на доброволното им затворничество в тайното помещение на кораба и не преставаше да се шегува и смее, макар да го правеше тихо, за да не ги дочуят моряците. Но сега направо изглеждаше като човек на прага на избухването — приказваше и се шегуваше, без да спира. Анана не се сдържа и изкоментира този факт, който явно й бе направил силно впечатление; тя каза, че изглеждал най-щастливият човек, който някога е виждала и той разцъфна от удоволствие.

— Че защо не? — възкликна Кикаха и показа с широк жест Великите равнини, ширнали се пред тях: — Въздухът просто опиянява със слънцето, зеленината и живота. Предстои ни да прекосим широките прерии, които много приличат на прериите в Северна Америка от времето преди появата на белия човек. Но колко по-живописни са те, колко по-екзотични и по-романтични… готов съм да използвам всяко прилагателно, което би ми дошло на ум. Бизоните наброяват милиони, има диви коне, сърни, антилопи, срещат се величествени хищници като равнинния Felix Atrox, бягащия лъв, който представлява завършилата като леопард еволюция на пумата, степния вълк, равнинния вълк, койота, прерийното куче! Равнините просто гъмжат от живот! Не само предколумбийски животни, но и много други, телепортирани от Улф от Земята и вече изчезнали там. Като мастодонтите, мамонта, равнинната камила и колко още! Ами номадските племена на американските индианци: каква смес от америндианци и бели номадски племена като тези на скити и сармати от древна Русия и Сибир. Ами полуконете — тези кентаври, създадени от Улф, с реч и обичаи подобни на племената от Равнините… О, за колко много неща може да се говори тук! И колко още има, което не зная, но ще науча някой ден! Осъзнаваш ли, че това ниво има площ, по-голяма от общата площ на Северна и Южна Америка в света, от който съм дошъл?… Какъв свят наистина! Моят свят! Дълбоко в себе си вярвам, че съм бил роден тук и че нещо повече от обикновена случайност ми е помогнало отново да се добера до това място! Опасен свят, но от друга страна, кой свят, включително Земята, не е опасен в един или друг смисъл? Аз съм един от най-големите щастливци да попадна тук и на никаква цена не бих се върнал обратно на Земята. Това е моят свят!

Анана се поусмихна и отговори:

— Ти можеш да си ентусиаст, защото си млад. Почакай да станеш на десет хиляди години. Много малко неща ще ти доставят удоволствие тогава.

— Ще почакам — каза той. — Аз съм на петдесет, ако не греша, но изглеждам като кипящ от енергия двайсет и петгодишен младеж, ако ме извиниш за клишето.

Анана нямаше представа какво означава „клише“, затова се наложи Кикаха да й поясни. Той установи, че тя знае нещо за Земята, понеже я бе посещавала няколко пъти, за последен път през 1888 година. Както сама се изрази, отишла там на „почивка“.

След известно време стигнаха до една горичка и Кикаха обяви, че трябва да вдигнат бивак за нощувка. После отиде на лов и се върна с малка сърна. Одра я и я изпече на слаб огън. След това тримата насякоха клони и построиха платформа върху два дебели клона на едно дърво. Решиха да дежурят по час. Анана не беше склонна да спи, докато бе ред на Петоток да ги пази, но Кикаха каза, че няма от какво да се безпокоят. Мъжът беше достатъчно изплашен от мисълта да остане сам в това диво място, за да опита да избяга доброволно. Тогава Анана сподели колко е доволна, че Кикаха е с нея.

Признанието го изненада, но му стана приятно. След малко каза:

— В теб има нещо човешко. Може би не си съвсем безнадежден случай!

Тогава тя се ядоса, обърна му гръб и се престори, че спи. Той се усмихна и пое своята смяна. Зеленото кълбо на луната изпъкваше на небето. Дочуваха се най-различни звуци, но всички идваха отдалече: епизодичен тръбен рев на мамонт или на мастодонт, изръмжаване на лъв, пръхтене на див кон, изсвирване на гигантска невестулка. Последният звук го накара за миг да замръзне, а конете изцвилиха неспокойно. Като се изключеха хората и полуконете, онова от което се страхуваше най-много сред Равнините, бе гигантската невестулка. Но мина цял час без звукът да се повтори, нито тя да се появи, а и конете се поуспокоиха. Той разказа на Петоток за животното, предупреди го да оглежда всички сенки за дългото плъзгаво тяло на създанието и да не се колебае да го застреля с лъка, ако помисли, че го е видял. Искаше да бъде сигурен, че Петоток няма да заспи докато е на пост.

Вторият път когато му се падна да пази, беше на зазоряване. Видя проблясването на някаква светлина или може би нещо бяло в небето. После го изгуби от погледа си, но само след минута слънцето освети някакъв предмет в въздуха. Беше далече от тях, но бързо се спускаше и имаше издължена форма. Когато се приближи, той видя някаква изпъкналост в задната му част, нещо подобно на затворена пилотска кабина и за миг зърна силуетите на четирима души.

Летателният апарат се отдалечи над прерията.

Кикаха събуди Анана и й каза какво бе видял.

— Звънарите сигурно са прехвърлили самолет от моя дворец — каза тя. — Това е лошо. Защото самолетът не само може да покрие бързо голяма територия, ами е въоръжен и с два бластера с голям обсег на действие. В в допълнение на тях, Звънарите сигурно ще носят и ръчни лъчемети.

— Ще пътуваме нощем — заяви Кикаха. — Дори така ще ни се наложи понякога да спим на открито през деня. Доста са гористите местности сред Равнините, но не са чак толкова много по нашия маршрут.

— Може би те разполагат и с повече от един самолет. Тогава другият сигурно ще кръжи нощем. Те имат средства за наблюдение в тъмнината, както и могат да установят от разстояние присъствието на човешки тела по излъчваната от тях топлина.

Не им оставаше нищо друго освен да продължат пътя си в откритата местност и да се надяват, че ще имат късмет Звънарите да не минат пак над главите им. Когато на следващия ден Кикаха изкачи билото на нисък хълм, първото, което видя, бяха няколко ездачи в далечината. Това не бяха номадите от Равнините, както би могло да се очаква, нито бяха тишкетмоаки. Блясъкът на бронята под слънцето не оставяше никакво място за съмнение: шлемове и ризници. Обърна се, за да предупреди останалите:

— Трябва да са тевтонци от Драхеланд — поясни той. — Не знам как са успели да стигнат дотук толкова бързо… почакайте малко. Да! Телепортирали са се през една от вратите на около десет мили оттук. Полумесеците й са вградени в горната част на две заровени под земята канари. Мислех да отскоча натам, за да видя каква е ситуацията, но после се отказах. Тази врата е еднопроходна.

Тевтонците вероятно бяха изпратени да търсят Кикаха и да му отрежат пътя, ако се опита да мине към планините при хроваките.

— Ще им трябват милион войници, за да ме открият сред Великите равнини, и дори тогава пак ще им се изплъзна — ядоса се Кикаха. — Но онзи самолет! Това е нещо друго.

Следващите три дни минаха без инциденти с изключение на единствен случай, когато се натъкнаха в малък овраг на семейство на Felix Atrox. Самецът и самката скочиха и предупредително изръмжаха. Лъвът тежеше над деветстотин фунта и тъмната му кожа бе на светли ивици. Гривата му бе къса: космите по нея бяха гъсти и не по-дълги от един инч. Лъвицата беше по-малка и тежеше само към седемстотин фунта. Двете им лъвчета бяха с размерите на малки оцелоти.

Кикаха тихо каза на останалите да се подредят зад него, после извърна треперещия си жребец и безкрайно бавно се отдалечи на него. Лъвовете скочиха напред няколко крачки, но спряха, за да ги изгледат яростно и да изръмжат за пореден път. Не ги нападнаха — полуизяденият труп на диво магаре зад тях разкриваше истинската причина за несвойственото им миролюбие.

На четвъртия ден видяха търговски керван на тишкетмоаки. Кикаха се приближи на половин миля до него. Не можеха да го познаят от такова разстояние, а му се искаше да научи колкото може повече неща за кервана. Не можеше да обясни на Анана точната причина за любопитството, което го гризеше… просто обичаше да е информиран за различни неща, в случай че ситуацията се променеше. И толкова.

Анана се страхуваше, че Петоток ще се възползва и ще опита да избяга при кервана. Но Кикаха държеше лъка си готов за стрелба, а Петоток се бе нагледал на умението му да борави с него.

Керванът се състоеше от четиридесет големи фургона. Бяха двойни на височина и с по десет колела — от типа, предпочитан от тишкетмоаките, за превоз на тежки товари през Равнините. Всеки фургон се теглеше от впряг от по четиридесет едри мулета. Имаше и известен брой по-малки фургони, които се използваха за спане и превозваха храната за кавалерията, която придружаваше кервана. Охраната наброяваше към петдесетина души. Керванът се съпровождаше и от цяло стадо резервни коне за охраната и мулета за фургоните. Преброи общо към триста и петдесет мъже, жени и деца.

Кикаха продължаваше да язди успоредно на кервана и да го изучава. Накрая Анана не издържа и го попита:

— Е, какво мислиш?

Той се усмихна и отговори:

— Този керван ще мине на двеста мили от планините, където живеят хроваките. Но ще му трябва цяла вечност докато се добере до онези места, така че онова, което си мисля, не е особено практично. Прекалено смело е. И освен това трябва да се съобразяваме с присъствието на Петоток.

Но понеже тя продължаваше умолително да го разпитва, накрая той й каза какво му бе хрумнало. Тя реши за себе си, че е луд. Но след известно обмисляне трябваше да признае, че оригиналността, риска и неочакваността можеха да сработят в полза на идеята… ако имаха късмет. Но, както бе изтъкнал той, не трябваше да забравят за Петоток.

От известно време насам, винаги когато тишкетмоакът не бе наблизо до тях, тя бе настоявала да го убият. Аргументите й бяха, че той би им забил нож в гърба, ако мислеше, че после ще бъде в безопасност. Кикаха се съгласяваше с нея, но просто не можеше да го убие ей така, без никакъв повод. Минаваше му мисълта да го изостави сред прерията, но се опасяваше, че преследвачите им могат да се натъкнат на него.

Те се отдалечиха от кервана, но в продължение на няколко дни останаха да пътуват успоредно и надалече на него. Нощем се отдалечаваха още повече, защото Кикаха не искаше да бъде изненадан от тях. На третия ден беше готов да изостави кервана и да потеглят в южна посока. Точно тогава видя нещо бяло да проблясва в небето и препусна пред другите към рядката горичка, която можеше да им даде някакво прикритие. Те завързаха конете за храстите, изпълзяха на билото на хълмчето и, скрити сред високата трева, отправиха поглед към кервана.

Намираха се доста далече, така че единственото, което различаваха, бяха човешки фигури. Летателният апарат се спусна от небето пред челния фургон и се задържа на около една стъпка над земята. Керванът спря.

В продължение на доста дълго време група хора остана да стои край самолета. Дори от това разстояние Кикаха виждаше колко оживено размахват те ръце. Търговците протестираха, но след малко се обърнаха и се върнаха при челния фургон. А след това започна нещо, което продължи цял ден, въпреки че тишкетмоаките работиха като побеснели. Всички фургони бяха разтоварени и внимателно претърсени.

— Колко добре се получи, че не вкарахме плана ми в действие — обърна се Кикаха към Анана. — Щяха да ни намерят като нищо! Тези приятели — той имаше предвид Звънарите — не пропускат и най-малката дреболия!

Същата нощ тримата навлязоха още по-навътре в горичката и, за разлика от друг път, не запалиха огън. На сутринта Кикаха отново се прокрадна до кервана и установи, че самолетът беше излетял. Тишкетмоаките, които явно бяха станали по тъмно, приключваха с товаренето. Върна се при бивака и сподели с Анана:

— Сега, след като Звънарите претърсиха кервана, те едва ли ще го повторят. Бихме могли да направим каквото предлагах… ако го нямаше Петоток.

Той обаче смени решението си да мине по прекия път на юг. Реши да се държат близко до кервана. Струваше му се, че Звънарите няма да дойдат в тази посока поне за известно време.

На петия ден излезе сам на лов. Върна се метнал малка сърна през седлото. Беше оставил Анана и Петоток под две дървета на южния склон на един хълм. Още бяха там, но Петоток лежеше по гръб, зяпнал с уста и изцъклил очи. В диафрагмата му беше забит нож.

— Опита се да ме нападне, леблабий такъв! — поясни Анана. — Искаше от мен да му легна! Отказах, а той се опита да ме насили!

Петоток наистина бе оглеждал Анана с нескривана похот, но колко ли бяха мъжете способни да я гледат безстрастно. Той никога не се бе опитал да я докосне, а мисълта да й направи някакъв намек сигурно изобщо не беше му хрумвала. Това не означаваше, че не е имал намерение да се възползва от първия удобен случай, но вътре в себе си Кикаха не виждаше как Петоток би се осмелил да й посегне. Беше се отнасял към нея със боязън, а на всичко отгоре го беше страх да не остане сам.

От друга страна Кикаха не можеше да й отправи каквото и да е било обвинение в убийство или дори в лъжа. Стореното си беше сторено, не можеше да се върне и затова той само каза:

— Извади ножа си и го изчисти. Чудех се какво ли би направила, ако ти кажа, че искам да легна с теб. Е, сега знам!

Но тя го изненада, отговаряйки:

— Ти не си като него. Човек нищо не знае докато не опита, нали?

— Така е — съгласи се той с пресипнал глас. Погледна я с любопитство. Според Улф Повелителите бяха изключително аморални. Това се отнасяше най-малко за повечето от тях. Анана бе невероятно красива жена, която можеше да е, но можеше и да не е фригидна. Все пак, десет хиляди години му изглеждаха като доста дълго време за една жена да остане фригидна. Великата наука на Повелителите сигурно разполагаше с достатъчно средства да се излекува фригидността. От друга страна би ли могла една истински страстна жена да запази страстността си в продължение на десет хилядолетия?

Улф разказваше, че дълголетните Повелители живеят ден за ден. Подобно на простосмъртните, и те затъвали в ежедневието. И за тяхно щастие, паметта им била далече от съвършена. По тази причина, макар да бяха подвластни в много по-голяма степен от така наречените обикновени хора на скуката и досадата, бремето не се оказваше непосилно за тях. Всъщност относителният брой на самоубийствата сред тях беше далече по-нисък, отколкото сред съпоставима група хора, което можеше да се отдаде и на факта, че който бе склонен към самоубийство отдавна бе имал предостатъчно време да го направи.

Каквито и да бяха чувствата на тази жена, те не бе готова да му ги разкрие. Ако страдаше от сексуална неудовлетвореност, както например бе случаят с него в момента, това по никакъв начин не се проявяваше. Може би идеята да легне с него — един долен, дори отблъскващ смъртен — наистина й се струваше немислима. И все пак, той бе чувал за проявяван от Повелителите сексуален интерес към привлекателни човешки същества. Самият Улф му бе разказал, че като Джадауин той бе имал множество похождения сред прекрасните създания на своята вселена и бе използвал цялата си власт и чар, за да получи каквото му се бе искало.

Кикаха сви рамене. В момента имаше по-важни неща за обмисляне. Оцеляването им стоеше над всичко.