Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на нивата (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Private Cosmos, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Частен космос. Зад стените на Тера. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.3. Романи. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [A Private Cosmos (1967), Behind the Walls of Terra (1970) / Philip Jose FARMER]. Предговор: Роджър ЗЕЛАЗНИ. Формат: 20 см. Страници: 400. Цена: 83.00 лв.
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
23
Едва когато стигнаха до централното стълбище, извеждащо на етажа с контролната зала, намериха нещо интересно. Натъкнаха се на мъртъв Звънар, чиито крака бяха практически овъглени. А зад почернелите останки на един диван лежеше втори Звънар. Той бе поразен странично, но степента на обгаряне показваше, че част от енергията на лъча е била абсорбирана от нещо, преди да стигне до него. Все още беше жив.
Кикаха се приближи предпазливо и едва когато се увери, че онзи не се преструва на умрял, коленичи до тялото му. Възнамеряваше да използва някои от по-грубите методи, за да го върне в съзнание, така че да може да го разпита. Но Звънаря отвори очи в мига, в който главата му бе повдигната.
— Лува! — извика Анана. — Това е брат ми Лува! Единият от братята ми! Но какво прави той тук? Как…?
Тя държеше в ръцете си предмет, който сигурно бе взела несъзнателно зад дивана. Имаше формата на рог на африкански бизон, беше извит и дълъг към две стъпки и половина. Не се разширяваше много при отвърстието, а в по-тесния му край се виждаше някакъв мундщук, изработен от златиста мрежа. Върху горната му страна имаше седем малки бутончета, подредени в редичка.
Той веднага разпозна в предмета Рога на Шамбаримен. Скочи на крака, изпълнен с надежда.
— Улф се е върнал! — извика той.
— Улф? — не разбра Анана. — А, Джадауин! Да, възможно е. Но какво прави тук Лува?
Лува имаше лице, което при нормални обстоятелства би изглеждало симпатично. Беше Повелител, но спокойно можеше да мине за обикновен ирландец с чипия си нос, високата горна устна, многото лунички и бледосините си очи.
— Защо не опиташ ти да говориш с него — предложи й Кикаха. — Може би той…
Тя коленичи до Лува и му заговори. Той изглежда я позна, но изражението на лицето му би могло да означава всичко.
— Може и да не ме познае в това състояние — тихо каза тя. — А може и да е силно изплашен. Може би мисли, че ще го убия. Нали помниш, че аз съм от расата на Повелителите.
Кикаха изтича през салона до една от стаите, откъдето донесе вода. Лува жадно отпи. После зашепна нещо на Анана. Няколко минути по-късно тя се изправи на крака и поясни:
— Попаднал е в клопка, поставена му от Уризен[1] — нашият баща. Или поне така изглеждало в началото, макар накрая да се оказало, че в основата на плана е Вейла — наша сестра. Той и Джадауин — Улф — станали приятели. Улф и жена му Хризеис попаднали в същата клопка заедно с останалите — още един наш брат и няколко братовчеди. Лува казва, че историята е много дълга, за да ми я разказва сега. Оказва се, че само Лува, Улф и Хризеис са успели да оцелеят. Върнали се с помощта на Рога, който може да се настрои в резонанс с всяка врата, освен ако вратата е програмирана така че да променя своята честота по случаен начин… Прехвърлили се в тайно отделение на контролната зала. Улф разгледал залата на екрана на монитор. В нея нямало никого. Включил се към другите камери и чрез тях видял множество мъртви тела на хора и на талоси. Разбира се, в началото не разбрал, че хората са всъщност Черни звънари. Но по-късно видял пристегнатите на гърбовете им ковчежета. Все още не могъл да направи връзката… все пак изминали са… колко, десет хиляди години! Но се прехвърлил с Хризеис в контролната зала. За по-сигурно прехвърлил Лува в една от стаите на долния етаж. Идеята била, ако някой ги атакува в контролната зала, Лува да се промъкне тайно откъм гърба му.
— Улф е предпазлив — обади се Кикаха. Той се питаше как така Улф не е видял живи Звънари, но си спомни, че дворецът е толкова огромен, че Улф би прекарал дни наред, за да надзърне с камерите си във всяко помещение. Вероятно е искал да си отдъхне след несъмнено уморителните си приключения и е бил толкова доволен най-сетне да се види у дома, че малко е прибързал. Освен това все пак контролната зала и зоната около нея били празни.
— Лува ми каза, че се изкачил по стълбището и се готвел да влезе в залата, за да каже на Улф, че всичко е чисто. Точно в този момент се появили двама мъже. Дошли през голямата врата, която явно била монтирана от избитите неканени гости. Ние знаем, че това са Звънарите. Имало части от разглобен самолет, а сред тях и мощен бластер.
— Фон Турбат и фон Свиндебарн! — възкликна Кикаха.
— Вероятно — съгласи се Анана. — Те са знаели, че нещо не е наред от твоето, а после и моето появяване и изчезване във вратите. Отказали са се от търсенето и…
— Разкажи ми останалото, докато пренасям Лува — каза той. — Отиваме там, където можем да се погрижим за изгарянията му.
Анана тръгна напред, а Нимстоул изостана, за да прикрива тила им. Кикаха отведе изпадналия в безсъзнание Повелител в същата стая, където неотдавна бе взел мерки за своите рани.
Докато повтаряше процедурата върху Лува, Анана му довърши неговия разказ. Двамата водачи на Звънарите изглеждали нащрек и били готови да реагират внезапно. Стреляли с големия бластер и принудили Улф и Хризеис да потърсят спасение сред огромните пултове и разнообразни устройства. Самият Лува се хвърлил зад една конзола в близост до вратата. Двамата Звънари продължили обстрела, а междувременно продължавала телепортацията на войски. Заедно с останалите пристигнало и едно същество, което се сторило доста странно на Лува, но Анана разбрала по описанието, че става дума за Подарж. Лува я видял за кратко, но тя изглеждала в безсъзнание, защото я носели няколко войници.
— Подарж! Но аз мислех, че тя е използвала една от вратите в онази пещера на луната — възкликна Кикаха. — Чудя се дали… Ти как мислиш?
Въпреки тревожното положение, той не се сдържа и се засмя тихо. Една от вратите на луната бе програмирана за телепортиране в пещера на нивото на Атлантида. Там имаше други шест-седем врати, всички с надписи, които казвали къде извеждат те. Но надписите лъжели и само Улф, Кикаха и Хризеис знаели кода. Подарж без съмнение бе избрала онази врата, която обещаваше да я изведе в Америндия, откъдето бе лесно да се добере до дома си.
Но се бе върнала обратно на луната, в същата пещера.
Защо тогава там имаше само четири полумесеца, след като нейното завръщане би следвало да ги направи пак пет?
Изглежда и самата Подарж беше решила да прояви хитрост. Те сигурно бе телепортирала някакъв предмет, за да останат полумесеците само четири. И понеже До Шуптарп не бе споменал в разказа си за двете малки от семейството бели маймуни, тя явно беше прехвърлила точно тях. Защо не бе опитала тогава другите полумесеци? Може би поради вродената си подозрителност бе решила, че всички те са фалшиви и че Кикаха е използвал единствения добър чифт. Кой можеше да каже какви мисли бяха минали през главата на жената-птица? Както и да е, тя явно бе решила да изчака на луната. А Кикаха, докато се бе носил по резонансната верига, бе видял отрядът, който я преследвал из руините на Корад.
Лува трябвало да отстъпи пред превъзхождащите го сили извън контролната зала, още повече че някои от войниците били въоръжени с лъчемети. Това изненада Кикаха. Звънарите сигурно бяха изпаднали в голямо отчаяние, за да дадат в ръцете на драхеландерите подобно оръжие.
Така че Лува се изтеглил, но не преди да убие няколко от преследвачите си. После бил тежко ранен, но въпреки това убил и останалите тръгнали след него. Шестима от тях носили сребърни ковчежета на гърбовете си.
— А Улф? Хризеис? — попита тревожно Кикаха. — Те трябва още да са горе. И сигурно имат нужда от нас!
Въпреки трескавото нетърпение, той си наложи да се придвижат предпазливо към контролната зала. Малката им група мина покрай много обгорели тела, доказателство за битката, която Лува бе водил така успешно.
Кикаха водеше може би малко по-бързо, отколкото обстоятелствата налагаха, но чувстваше, че Улф може да се нуждае от него в този момент. Пътят към контролната зала бе маркиран от трупове и поражения по мебелите и стените. Миризмата на изгоряла плът се засилваше с приближаването им към целта. Кикаха усети, че го е страх да влезе в залата. Каква истинска трагедия щеше да бъде, ако Улф и Хризеис са намерили смъртта си, след като бяха преживели толкова много.
Той събра всичкия си кураж, но когато се хвърли приведен в залата, огромното помещение беше тихо. Навсякъде се виждаха трупове, включително тези на още четири от Звънарите, но от Улф и Хризеис нямаше и следа.
Кикаха с облекчение разбра, че те се бяха телепортирали някъде, но къде? Огледът на помещението разкри къде се бяха барикадирали. Мястото се намираше близо до един от ъглите в дъното на залата, където те се бяха скрили зад стена от монитори. Екраните се бяха пръснали под лъчите на лъчеметите, а металните шкафове се бяха полуразтопили. Безразборно изпонападали трупове лежаха сред конзолите… главно драхеландери, поразени от лъчеметите на Улф и Хризеис.
Но тук бяха също телата на фон Турбат (Граумграс) и фон Свиндебарн. Те лежаха зад големия бластер, който явно бе продължил да стреля, докато не бе изчерпил енергията на акумулаторите си. В стената, срещу която бе останал насочен, зееше огромна дупка, а в основата й съскаше локва разтопен метал. Фон Турбат бе разсечен почти надве, а фон Свиндебарн бе направо изпечен от хълбоците нагоре. Ковчежетата им все още бяха пристегнати на гърбовете.
— Остава само един Звънар, за който не знаем нищо — обади се Кикаха. После се върна при ъгъла, от който Улф и Хризеис бяха водили своята битка. Там, на металния под, беше прикрепен голям сив метален диск. Сигурно това беше нов тип врата, монтирана от Улф, след последното идване на Кикаха в двореца.
— Анана — обърна се Кикаха към нея, — може би ще разберем къде води тази врата, ако Улф я е вписал в своя списък. Освен това ако е имал време, сигурно е оставил някакво съобщение за мен. Нищо чудно Звънарите да са го унищожили… Първата ни задача е да намерим последния Звънар. Ако той се е измъкнал оттук и се е прехвърлил обратно в твоята вселена, в тази на Нимстоул или онази на Джудубра, тогава проблемът е сериозен.
— Всичко това е толкова ужасяващо! — прошепна Анана. — Защо Повелителите не спрат борбите помежду си и не се обединят, за да се отърват от последния Звънар?
Тя се изтегли настрани. Безпокойството и паниката, които я обземаха при задействането на алармения сигнал в мозъка й, дължащ се на близостта й до сребърните ковчежета, бяха очевидни.
— Трябва да се махна оттук — заяви тя. — Поне на известно разстояние.
— Аз ще разгледам отново труповете. Ти върви. Почакай! Къде е Нимстоул?
— Беше тук — отговори тя. — Мислех, че… не, не знам кога е изчезнал!
Кикаха се раздразни, че тя бе изпуснала дребничкия Повелител от погледа си. Но не каза нищо, защото гневът не можеше да им донесе нищо хубаво. Освен това последните събития можеха да извадят от релсите който и да е, а отекващата в мозъка й аларма съвсем обяснимо я бе разсеяла.
Тя бързо напусна залата. Той огледа всяко тяло както бе обещал.
— Улф и Хризеис добре са се справили — промърмори той на себе си. — Не знам как са се целили, за да улучат толкова много противници все скрити зад пултовете. Всъщност… май са били прекалено точни. Нещо не ми се вярва.
А Подарж?
Той се върна при вратата, където Анана беше приклекнала на стража.
— Има някои неща, които не ми се връзват — поясни той. — Ако Улф е избил всичките си нападатели — а това е доста невероятно! — защо са избягали двамата с Хризеис? И как, по дяволите, е успял да порази двамата им водачи, след като те е трябвало да го изпарят още при първия изстрел с онзи бластер? После, къде е Подарж? И липсващият Звънар?
— Може тя също да се е прехвърлила по време на схватката — изказа предположение Анана. — Или просто да е избягала от контролната зала.
— Добре, къде тогава е Нимстоул? Ела с мен. Започваме да го търсим.
Анана простена. Той я разбираше. И двамата бяха изтощени, но не можеха да спрат точно сега. Той й помогна да се изправи и след малко те оглеждаха труповете в коридорите пред контролната зала и по стълбите. Той се увери, че наистина бе убил двама Звънари с летящите си шпиони. И докато оглеждаха обгорялото тяло на онзи, който бе намерил смъртта си по време на престрелката с Лува, те чуха стенание.
Хванали лъчеметите си по-здраво, двамата се приближиха до преобърнатото бюро. Намериха зад него Нимстоул, облегнат с гръб на стената. Държеше се за дясната страна на гърдите си и през пръстите му се процеждаше кръв. До него лежеше мъж с ковчеже на гърба.
Това беше липсващият Звънар. Беше свършил с нож, забит до дръжката в корема му.
Нимстоул поясни:
— Беше въоръжен с лъчемет, но зарядът му явно е бил изчерпан. Опита се да се промъкне и да ме убие с ножа. Да убие мен! С нож!
Кикаха огледа раната на Нимстоул. Макар кръвта обилно да течеше, раната не бе дълбока. Той помогна на дребния Повелител да се изправи на крака, после го обискира, за да се убеди, че не носи скрити оръжия. След това го пренесе до стаята, в която спеше Лува, сложи пласт псевдотъкан върху раната и му даде от стимулаторите на кръвообразуването.
— Ама без малко да успее — прошепна Нимстоул — толкова неочаквано скочи върху мен. Но това — и той вдигна ръката си върху която имаше голям пръстен, подобен на този върху пръста на Анана, — това ме предупреди навреме.
— Всички Звънари са мъртви — отбеляза Анана.
— Невероятно! — отвърна й той. — Най-сетне! А аз убих последния!
Кикаха се усмихна, но остави това без коментар.
— Добре, Нимстоул, стани на крака — нареди той. — И не опитвай нищо. За известно време ще те заключа.
Той отново обискира Нимстоул. Дребният Повелител бе изпълнен с възмущение.
— Но защо постъпваш така с мен? — извика той.
— Просто не искам да поемам рискове. Ще те проверя много подробно. Ела. Тук има една стая, където ще те заключа, докато не се убедя, че си чист.
Нимстоул не спря да протестира по целия път. Преди да заключи вратата, Кикаха го попита:
— Какво правеше толкова далече от контролната зала? Трябваше да си с нас. Нали не се опитваше да ни избягаш, а?
— Е, и какво ако съм се опитал? — извика Нимстоул. — Битката беше спечелена или поне на мен ми се струваше, че е така. Исках да се върна в моята вселена, преди онази кучка Анана да се опита да ме убие сега, когато вече няма нужда от мен. Не бих могъл да очаквам от тебе, че ще си в състояние да я контролираш. Както и да е, стана добре, че ви напуснах. Защото ако не го бях направил, онзи Звънар можеше да се изплъзне или да ви устрои засада.
— Може и да си прав — отвърна му Кикаха. — Но така или иначе, ще останеш тук за известно време — той затвори вратата и я заключи, натискайки един бутон на стената.