Филип Хосе Фармър
Частен космос (22)

21

Стаята в която се бе скрил, беше относително малка. Бе като една от стотиците други в двореца и основното й предназначение й беше като малка галерия за предмети на изкуството. За разлика от обикновеното хранилище, предметите бяха подредени с вкус и създаваха впечатлението, че стаята е обитавана или най-малкото често посещавана.

Той се огледа, търсейки някоя от многото скрити из двореца врати, които просто не можеше да бъдат запомнени. Не видя нищо подозрително. Това, разбира се, не означаваше нищо положително, но ситуацията изискваше да приема някои неща на доверие. Иначе просто не би могъл да предприеме нищо.

За пореден път дръпна над очите си очилата. Караха го да се чувства напълно безпомощен, защото междувременно нито виждаше, нито чуваше. Подвключи се към шпионина в контролната зала. Апаратчето все още беше във въздуха и обикаляше в кръг, подчинявайки се на последната му заповед. От Звънарите нямаше и следа. Прехвърли се на шпионина пред вратата, свали го през шахтата на стълбището и го насочи към себе си по коридора. Колкото повече се приближаваше до него толкова по-силен ставаше приеманият сигнал. И толкова по-добре се подчиняваше на командите му.

До Шуптарп продължаваше да държи под прицел Звънаря в далечния край и с това му пречеше да се покаже. Непосредствената заплаха за тях представляваше промъкналият се в близкия край на коридора. Кикаха изпрати самолетчето под тавана и го насочи покрай ъгъла. Картината му разкри, че имаше трима Звънари, въоръжени с лъчемети. Лицето на единия от тях беше почервеняло, като след слънчево изгаряне. Недалече от тях се виждаха други двама, които се приближаваха, тикайки пред себе си количка с вграден грави-генератор. На нея беше монтиран стационарен бластер, който бе като оръдие в сравнение с лъчеметите. Те сигурно щяха да стрелят с него иззад ъгъла, а лъчът след отразяването си от отсрещната стена щеше да задържи Кикаха на разстояние, докато останалите го нападнеха с лъчеметите си. Под прикритието на техния огън големият бластер щеше да бъде избутан в коридора и за кратко щеше да реши битката. Защото всичко до което се докоснеше, щеше да бъде унищожено.

Кикаха не се поколеба. Той насочи на пълна скорост шпионина към десния от двамата, които бутаха количката. Картината за миг загуби фокус, после екранът потъмня. Апаратчето се бе забило или в Звънаря или в нещо достатъчно твърдо, за да се разруши. Той извади друго от кутията, която бе свалил от гърба си и бе сложил на пода до себе си, и го насочи под тавана навън от стаята. В същия миг един от Звънарите, крещейки с намерение да обърка невидимия противник в салона, изскочи иззад ъгъла, видя самолетчето и вдигна лъчемета си. Кикаха го насочи срещу него и натисна бутона за скоростта до края. Екранът отново потъмня. И този шпионин бе свършил забит дълбоко в плътта на жертвата си, разрушен в пода или разтопен от лъча.

Кикаха не посмя да извади следващ шпионин и да го изпрати към групата зад ъгъла, за да разбере какво се бе случило. Ако Звънаря се бе спасил, сега той щеше да търси човека, който изпращаше тези летящи апаратчета. И със сигурност щеше да извика и останалите да му помогнат.

Кикаха смъкна очилата и с лъчемет в ръка се отправи към вратата. Беше я оставил отворена, за да подобри малко качеството на картината и да облекчи връзката със шпионите. Това имаше допълнителното предимство, че Звънарите щяха да обърнат внимание първо на стаите със затворени врати. Противно на очакванията му той едва не се сблъска с един от Звънарите, който се задаваше откъм вратата. Кикаха държеше лъчемета пред гърдите си и в мига, в който рамото на мъжа се появи изцяло, той просто натисна спусъка. Звънаря почерня, от кожата му се издигна дим и тя се свлече на парцали, бялото на очите му се превърна в тъмнокафяво, а после очната течност закипя и се пръсна напред, косата се вдигна във воняща миризлива факла, белите зъби станаха черни, устните набъбнаха и се нацепиха, ушите се накъсаха и навиха на руло. Дрехите, които не можеха да изгорят, просто се разтопиха.

Всичко това стана за четири секунди. Кикаха ритна вратата, за да я затвори, после натисна пластинката на ключалката. Миг по-късно вече беше прекосил с няколко големи крачки стаята и натисна бутона, с който се изключваше енергийното поле в зоната на прозореца. Изхвърли през него кутията с летящите шпиони, за да не попаднат те в ръцете на Звънарите. Завърза единия край на въжето за крака на едно от писалищата и се измъкна през прозореца. Под краката му имаше пропаст, дълбока сто хиляди стъпки. Тази част на двореца се издаваше над ръба на монолита и ако пожелаеше той можеше да огледа половината му площ само с едно завъртане на главата. В този момент той се насили да не мисли за възможното дълго, много дълго падане. Прикова поглед върху малкия корниз на около шест стъпки под висящия край на въжето. Спусна се по него, леко се оттласна с крака навън и скочи в мига, когато започна да се връща обратно към стената. Приземи се стабилно на два крака върху перваза и обхвана с ръце рамката на прозореца. Коленете му, леко подвити напред, се намираха опасно близо до невидимия екран на енергийното поле.

Продължавайки да се държи с една ръка за рамката, той съблече ризата си, омота я около ръката си и взе в нея нож. Бавно придвижи ножа напред. Беше извърнал глава настрани със затворени очи. Защитният екран щеше да се активира от ножа и щеше да изгори както ножа, така и тъканта на ризата, а може би и ръката под нея. Освободената енергия можеше да запрати ножа встрани с такава сила, че да изхвърли ръката му рязко назад и да го повлече в пропастта.

Имаше известна надежда, че защитното поле може да не е включено. Вероятността не бе особено голяма, защото Улф със сигурност би активирал всички защитни системи и капани, преди да замине… но само ако бе разполагал с време да го направи. Но дори той да бе пропуснал, Звънарите едва ли.

Ослепителен блясък проникна под клепачите му. Огнен език близна лицето му, голите му рамене, гръдния кош и краката. Ножът трепна, но той го задържа в обсега на действие на полето, дори когато усети, че тъканта пламва. Почувства ръката си като пъхната в пещ.

В следващия миг се хвърли през прозореца и се претърколи върху пода в стаята. Имаше двесекунден интервал от презареждането на полето до повторното му активиране и той се надяваше да е избрал правилно момента на скока си. Фактът че все още беше жив, бе доказателство, че преценката му е била точна. Ножът представляваше локвичка разтопен метал на пода. Материята на ризата бе овъглена, ръката му бе потъмняла и по кожата й започваха да се образуват мехури. При други обстоятелства, картината би го обезпокоила сериозно. Сега обаче нямаше време да се занимава с нищо друго, освен с тежки рани, които биха му попречили да действа със сто процента от възможностите си.

Неочаквано видя въжето да полита покрай прозореца. Горният му край гореше. Лъчеметът явно се бе справил с вратата и бе изпепелил всичко вътре в стаята над главата му. Всеки момент Звънарите щяха да се втурнат по стълбището към него. Бедният До Шуптарп щеше да направи най-добре, ако се погрижеше максимално бързо за себе си. Без никакво съмнение бластерът щеше да бъде насочен най-напред срещу него, за да премахнат всички препятствия по пътя им. Но ако той проявеше съобразителността да се качи нагоре по стълбището, това би ги накарало да разделят силите си.

Кикаха надникна през вратата, не видя никого и се затича надолу по коридора. Стигна до стълбището и хвърли поглед нагоре, преди да пресече площадката пред него. Звънарите все още не се виждаха. Той изтича през салона и пое надолу по необикновено дългото стълбище. Прекоси коридора на долното ниво и мина покрай залата с ретрофизическите огледала. Подмина няколкото асансьора, защото допускаше, че те или ще избухнат при опит да бъдат използвани, или се контролират централно. Целта му бе да се добере до една стая с тайна врата, която досега не бе искал да използва. Дори сега нямаше да я използва, освен ако не бъдеше принуден да го направи. Просто искаше да бъде наблизо до нея за всеки случай.

Когато пристигна в стаята, той разглоби един от столовете и извади един полумесец от тайно отделение под седалката.

Другият полумесец бе скрит в дебелия пиедестал на една от статуите. Макар да изглеждаше, че тежат половин тон, двата полумесеца бяха леки. Той ги запъхна отзад на кръста си и затегна колана. Не беше много удобно да се движи с тях, но неудобството си заслужаваше, понеже те представляваха неговата застраховка за живот.

Имаше хиляди подобни скрити на тайни места полумесеци навсякъде из двореца, както имаше също така хиляди други оставени на открито, но лишени от всякаква маркировка. Последните можеха да бъдат използвани от всекиго, ако той бе готов да се отправи на пътешествие с неизвестен край. Дори Улф не би могъл да запомни къде са всички тайни врати, или къде извеждат всички открити за свободно ползване. Затова той бе въвел зашифрования списък в специално записващо устройство, което бе маскирал и оставил в контролната зала.

Макар да бе тичал бързо, Кикаха беше закъснял. В мига, в който излезе от стаята той зърна един Звънар в края на коридора. Друг надзърташе иззад ъгъла в другия край. Вероятно го бяха видели да тича в тази посока и го бяха последвали с надеждата да го заловят. Поне един от тях бе проявил съобразителността да подмине стаята, в която се бе спуснал на този етаж и го бе прехванал на стълбището.

Кикаха се дръпна обратно в стаята, деактивира силовото поле и надзърна през прозореца. Наистина имаше корниз на петдесетина стъпки под него, но той не разполагаше с нищо, с което да се спусне дотам. И не изпитваше желание да се бори със следващия защитен екран на прозореца, освен ако това станеше неизбежно. Върна се при вратата, извади навън ръката с лъчемета и стреля последователно в двете посоки на коридора. Разнесоха се викове, но те идваха от голямо разстояние и той бе уверен, че не е наранил никого. Вратата на стаята отсреща беше затворена. Можеше да се хвърли към нея с надеждата, че тя ще му предложи по-добри възможности за бягство. Но ако вратата се окажеше заключена — което бе много вероятно — той щеше да се окаже под обстрел от двете страни, а и не можеше да пренебрегне опасността да го заловят докато тича обратно.

Вече бе късно за съжаления. Ако не се беше забавил с изваждането на двата полумесеца, сигурно щеше да има аванс пред преследвачите си. Отново бе попаднал в ситуация без изход, защото макар да носеше изхода със себе си, той не искаше да го използва. Щеше да бъде много по-трудно да се върне в двореца втори път. А и това означаваше да остави До Шуптарп да се оправя сам. Кикаха имаше усещането, че го предава, но нямаше какво да направи.

Той сърба двата полумесеца в кръг на пода. Изправи се в мига, в който една граната отскочи от рамката на вратата и рикошира в стаята. Тя спря, въртейки се около оста си. Беше на около трийсет стъпки от него, което означаваше, че той е извън обсега на действие на неутронния поток. Но всеки момент щяха да последват други гранати — двете, които несъобразително бе оставил в ръцете им, макар че Звънарите сигурно разполагаха и с още. А накрая те щяха до докарат тук и мощния бластер. Безсмислено бе да отлага неизбежното до момент, в който можеше да се окаже, че е късно да направи дори и него.