Филип Хосе Фармър
Частен космос (21)

20

Накрая тевтонецът не издържа и помоли за почивка. Кикаха се съгласи. Той изпрати летящият шпионин нагоре, за да се увери, че не ги грози никаква опасност. И наистина, на етажа под онзи, на който бе контролната зала, нямаше нито един Звънар. За сметка на това, на първите шест стъпала на стълбището се търкаляха обгорелите и разтопени тела на десет талоси. Те явно се бяха отправили с маршова стъпка, за да убият Звънарите в контролната зала, но междувременно сами бяха паднали под лъчите на лъчеметите. Устройството, което най-вероятно бе направило това, се гушеше на горната площадка на стълбището. Представляваше малка черна кутийка на колелца с дълга тънка „шия“ от сив метал. В края на израстъка се проблясваше стъклен обектив. През него устройството можеше да забележи движеща се маса и да я унищожи с лазерен лъч на максимално разстояние четиридесет стъпки.

То въртеше дългата си шия и оглеждаше стъпалата. Не обърна никакво внимание на шпионина, който прелетя над него, а това означаваше, че „змийската глава“, както Кикаха го кръсти за себе си, бе програмиран да засича тела с по-голяма маса. Кикаха насочи шпионина към двойната врата на контролната зала. Тя, естествено, беше затворена. Но благодарение на „окото“ на своя шпионин той можа да види, че по цялата дължина на стените в коридора са монтирани множество малки дискове — това бяха датчици на маса. Обсегът на действието им беше малък. Те оставяха извън контрол тясна пътечка в центъра на коридора, по която предупреденият можеше да върви, без да задейства алармената система. Сигурно имаше и някакви средства за визуален контрол, понеже Звънарите не бяха от онези, които биха пренебрегнали подобна възможност. Той вдигна летящото апаратче под самия таван и го насочи съвсем бавно, защото не искаше да бъде видян. И точно в този момент забеляза видеокамерите: те бяха скрити в кухите глави на два бюста, поставени на пиедестали. Мястото за камерите бе издълбано от Звънарите.

Кикаха внимателно върна шпионина, свали очилата и тръгна пред До Шуптарп нагоре по стълбището. Не бяха изминали много и им замириса на изгоряла протоплазма и пластмаса. Когато стигнаха до етажа с телата на талосите, Кикаха спря тевтонеца:

— Доколкото мога да преценя — поясни той, — всички те са се затворили в контролната зала. Задачата ни е да ги изкараме оттам или да ги нападнем в залата, преди да са ни усетили. Искам от теб да следиш тила ни през цялото време. Не спирай да се оглеждаш! В контролната зала има много врати за прехвърляне в най-различни места из двореца. Ако Звънарите са се ориентирали коя за къде е, те със сигурност ще ги използват. Затова бъди внимателен!

В този момент той се намираше малко извън обсега на действие на „змийската глава“. Седна на пода и раздърпа влакната в края на най-тънкото въже, което бяха взели, после завърза крайчетата им около шпионина. Сложи отново очилата и го насочи нагоре по стълбището. Апаратчето летеше бавно заради тежестта на въжето. Змийската глава продължаваше да сканира стълбището в широчина, но не се опита да порази с лъча си нито въжето, нито шпионина. Това може и да означаваше, че устройството със сигурност е програмирано да се задейства от по-големи маси, но в никакъв случай не бе гаранция, че не изпраща картина в контролната зала. В мига в който Звънарите видеха шпионина и въжето, те щяха да изскочат от залата и да ги поразят с огън през перилата на стълбището. Кикаха нареди на До Шуптарп да следи какво става над главите им и да стреля мигновено щом долови някакво движение там.

Шпионинът се шмугна покрай змийската глава, издърпвайки въжето със себе си. След това зави и се върна обратно. Кикаха свали очилата, развърза въжето, хвана здраво двата му края и силно дръпна. Змийската глава полетя напред и надолу по стъпалата. Остана да лежи странично по средата, а шията и „окото“ продължаваха да се въртят напред-назад, но бяха насочени към другата страна на стълбите. Кикаха се приближи, държейки се извън полезрението му, и го изключи завъртайки някакъв ключ в задната му част.

Изкачи се по останалите стъпала, хванал машинката под мишница, без да изпуска лъчемета от дясната си ръка. Малко преди да стигне горната площадка, той се сниши и постави пазача на пода. Завъртя го така че да сочи към единия от бюстовете в края на салона от другата страна на вратата за контролната зала. Нагласи нещо върху циферблата и го пусна да се придвижи напред. След малко се разнесе силен трясък. Той сложи очилата и изпрати своя шпионин, за да види какво бе станало. Както и се бе надявал, змийската глава бе изминал разстоянието до бюста и след като се бе приближил достатъчно, за да се задейства от масата му, бе включил лазера си върху кухия камък, докато накрая пиедесталът беше паднал. Бюстът лежеше странично и видеокамерата гледаше към стената. Змийската глава бе насочил енергията на лъча си върху падналия бюст.

Кикаха слезе обратно по стълбите така че да не бъде забелязан от някой, който би дошъл до горната площадка или да погледне през перилата надолу. Отново сложи очилата и насочи летящия шпионин в позиция директно над двойната врата. Устройството се притисна до стената и застина във вертикално положение, насочило „окото“ си надолу.

Кикаха зачака. Минутите течаха. Прииска му се да свали очилата и да провери дали До Шуптарп наблюдава както му бе заповядал. Въздържа се — трябваше да е готов, ако вратата се отвореше.

И тя се отвори. През процепа се подаде тръба на перископ и се завъртя в двете посоки. После се прибра обратно и на нейно място се появи русолява глава. Последва я тялото. Звънаря изтича до змийската глава и я изключи. Кикаха изпита разочарование, защото очакваше, че устройството ще порази Звънаря. То обаче явно бе програмирано да контролира и да реагира само на онова, което ставаше пред него.

Бюстът междувременно се бе разтопил напълно. Звънаря го разгледа, после взе змийската глава и го отнесе обратно в контролната зала. Кикаха се възползва от отварянето на вратата и вкара летящия шпионин ниско под горния й праг. Залата беше с размерите на самолетен хангар. Той насочи апаратчето под тавана, после го спусна покрай далечната стена и го вкара ниско до пода зад един от пултовете за управление. В същия миг качеството на картината и на звука падна, което го накара да допусне, че вратата е била затворена. Макар предавателят да бе в състояние да предава през препятствия, ефективността на работата му силно се влоши.

Зиматол разказваше на Арсвурд за странното поведение на змийската глава. Беше подменил устройството с друго и се надяваше то да работи нормално. Но не беше подменил камерата. Дублиращата камера от другата страна можеше да свърши същата работа. Зиматол изрази съжалението си, че са били толкова заети с ремонта на комуникационния лазер, за да се свържат с фон Турбат на луната. Защото ако бяха наблюдавали екраните на мониторите, сигурно щяха да видят какво се бе случило.

На Кикаха му се искаше да продължи да подслушва, но трябваше да проведе операцията докрай. Той изключи шпионина в залата и завърза въжето за друг шпионин. Изпрати го за обиколка около заместника на змийската глава и повтори онова, което беше направил преди няколко минути. Този път пазачът се изтърколи по стълбите доста по-надолу и се спря едва когато стигна до телата на талосите. Сочеше нагоре във въздуха. Кикаха изпълзя при него, пресегна се над обгорелите останки, и го изключи. Изкачи с няколко скока стълбите, постави змийската глава на пода, насочи го към втория пиедестал и го изпрати да свърши разрушителното си дело. Когато се разнесе вторият трясък, той беше успял да слезе при тевтонеца и да сложи очилата, настроени за следващия шпионин. Така че този път чу трясъка през очилата.

Окото на шпионина му разкри, че историята се бе повторила. Той върна апаратчето над вратата, но този път дълго нищо не се случи. Накрая реши да се включи към шпионина в залата. Попадна в разгара на спор, по време на който Зиматол твърдеше, че повредата на втората машина вече не може да бъде случайна. Твърдеше че навън става нещо подозрително и следователно опасно. И не искаше да излиза втори път и да разследва причината.

Според Арсвурд обаче те не можеха да стоят просто така и нищо да не правят, докато врагът броди необезпокояван. Трябваше да бъде убит, още повече, че вероятно ставаше дума за враг на име Кикаха. Кой друг би могъл да се вмъкне в двореца в момент, когато всичките му охранителни системи са включени с цел да го направят непристъпен?

Но за Зиматол това не можеше да бъде Кикаха. Щяха ли фон Турбат и фон Свиндебарн да стоят на луната и да го търсят, ако той не беше там?

Това действително озадачи Кикаха. Какво наистина правеше фон Турбат на луната, след като му бе известно, че Кикаха е избягал през врата в криптата от пещерата? Възможно ли бе фон Турбат да има толкова високо мнение относно изобретателността на своя архивраг, че да допусне, че Кикаха е телепортирал някакъв предмет през вратата, само за да изглежда като че ли не е на луната? И ако беше така, какво би могло да го накара да приеме, че на луната има нещо, заради което Кикаха иска да остане там?

Мисълта го разтревожи и малко изплаши. Дали Анана не се бе телепортирала на луната след него? Нея ли преследваха Звънарите? Беше малко вероятно, но дори само мисълта за такава възможност го изпълваше с безпокойство.

Зиматол спомена, че само Кикаха би могъл да програмира талосите за действия срещу тях. Арсвурд отвърна, че ако това е така, става още по-наложително да се отърват от подобна опасност. Зиматол попита как.

— Само не като се криеш страхливо тук.

— Тогава излез ти и го намери — опъна се Зиматол.

— Точно това и ще направя — заяви Арсвурд.

Кикаха намери за интересен факта, че този разговор бе прозвучал толкова човешки. Оказваше се, че макар Звънарите да са направени от метал, те в никакъв случай не идваха направо от конвейра. В тях бяха заложени всичките различия на човешките индивидуалности.

Арсвурд се отправи към вратата, но Зиматол го извика да се върне. Изтъкна му, че в техните задължения влиза да не поемат ненужни рискове. Вече бяха останали толкова малко, че смъртта макар и само на един от тях силно намалява шансовете им за крайна победа. Всъщност вместо да гледат към победата, в момента те просто се борели за собственото си оцеляване. Кой би могъл да помисли, че един леблабий ще бъде в състояние да ги избива токова изобретателно и така неумолимо? Та Кикаха не беше дори Повелител, а един най-обикновен човек!

Зиматол заяви, че трябва да изчакат завръщането на двамата им водачи. Не можело да влязат във връзка с тях, някакви смущения осуетявали опитите им. Кикаха можеше да им каже защо усилията им щяха да се окажат безполезни. Самата структура на пространствено-времевия континуум на тази вселена беше изкривена по особен начин и предотвратяваше възможността за нормално излъчване на някакво съобщение, независимо дали бе направено по радиото или с помощта на лазерния лъч. Нещо повече, ако някой се опиташе да прелети разстоянието до луната с помощта на обикновен летателен апарат, той щеше да заседне в една тясна зона посред двете небесни тела. Единственият начин за подобно пътуване бе чрез телепортиране през врата.

Двамата Звънари продължиха нервно да разговарят на редица теми. Двайсет и девет от тях вече били мъртви. Сега оставали двама тук, двама във вселената на Нимстоул, двама в тази на Анана и още двама във вселената на Джудубра. Според Зиматол те трябвало да бъдат спешно извикани тук на помощ. А още по-доброто решение би било, всички Звънари в тази вселена да я напуснат и да запечатат след себе си всички врати. Имало толкова много други вселени, защо да не се откажели от тази завинаги? Щом Кикаха толкова си я искал, нека да му я оставят. А те междувременно щели да изработят милиони нови Звънари на някое по-безопасно място. И след десет години щели да бъдат в състояние да пометат Повелителите навсякъде.

Но фон Турбат (когото те наричаха Граумграс) бил страхотно упорит. Щял да откаже да се предаде. И двамата бяха на единно мнение по този въпрос.

За Кикаха постепенно ставаше ясно, че Арсвурд, въпреки демонстративната му настойчивост да излезе от стаята и да ликвидира опасността, всъщност не само че не иска, ами изобщо и няма намерение да го направи. Явно му се искаше да изглежда като смелчага.

Двамата души, в чийто спор се бе заслушал, съвсем не бяха онези студени, нечовешки логични, напълно неемоционални същества, които Анана му бе описала така картинно. Ако се извадеха определени фрази от разговора им, те щяха да звучат като най-обикновени войници от коя да е нация в коя да е вселена.

За момент се подвоуми дали все пак не беше възможно да се стигне до споразумение със Звънарите и дали те нямаше да приемат едно най-обикновено място редом с останалите разумни същества в този свят.

Мисълта изчезна също така бързо както се бе и появила. Звънарите предпочитаха да завладяват телата на хората. Те просто не можеха да се задоволят да останат в своите метални камбани. Радостите и предимствата на живата плът бяха прекалено изкусителни. Не, те нямаше да бъдат доволни от перспективата да останат в камбаните си, щяха да продължат да извличат човешки мозъци и да се наместват в опразнените тела.

Тази война можеше да има само един край: смъртта на всички Звънари или тази на Кикаха.

В този момент той се почувства като че ли на раменете му се бе стоварило цялото бреме на света. Ако го убиеха, те щяха да развият плана си както го бяха замислили, понеже малко бяха онези, които знаеха тяхната самоличност и те също щяха да умрат. Но този свят беше неговият, както сам често се бе хвалил, и той се смяташе за най-щастливият човек на двете вселени, защото единствен от всички земляни бе успял да мине през стената помежду двата свята. За него този свят беше по-съвършен от Земята и той го бе направил свой по начин, недостъпен и за самия Улф-Повелителя.

Но ето че радостите бяха изчезнали, за да бъдат заместени от отговорност толкова огромна, че той се плашеше дори да се замисли за нея.

Но осъзнаваше, че за човек поел такава отговорност, досега той бе действал направо безразсъдно.

Това донякъде му бе помогнало да оцелее до този момент. Ако бе действал с по-голяма предпазливост, дължаща се на осъзнаваната си важност, сигурно вече щяха да са го заловили и убили. Или щеше да е избягал, оставайки напълно недееспособен от страх да предприеме каквото и да е било. Безразсъдно или не, той щеше да продължи да действа по стария начин. Ако сбъркаше някъде, щеше да стане част от миналото, а Звънарите щяха да окупират настоящето и бъдещето. Така да бъде!

Той пусна трети шпионин и го разположи до стената над самата врата. След това остави пулта за дистанционно управление и очилата до себе си. Каза на До Шуптарп какво смята да предприеме. За тевтонеца идеята беше направо безумна, но се съгласи. Сам той нищо не можеше да предложи. Двамата вдигнаха един талос и издърпаха тялото му, което тежеше сигурно над петстотин фунта, нагоре по стъпалата. После го изтеглиха през салона, внимавайки да не навлязат в полето на датчиците на маса, и го подпряха на стената точно срещу вратата. След това бързо, но предпазливо се върнаха на стълбищната площадка на долния етаж.

Кикаха се огледа и отново сложи очилата. Свали шпионина от позицията му над вратата, разположи го от едната страна на талоса и го заби в подобната му на шлем глава. Ударът повреди устройството, но той бързо изпрати друго на същото място. Картината му показа, че талосът бе паднал точно както бяха искали. Главата и раменете му бяха в обсега на датчиците. В контролната зала сигурно виеха сирените на задействаните алармени инсталации.

Но нищо не се случи. Вратата не се отвори. Той изчака, докато не усети, че повече не може да издържа. Макар да бе жизнено важно да остави шпионина позициониран над вратата, той го снижи до пода и се превключи на апарата, който бе съумял да вкара в контролната зала. Не виждаше нищо освен задната част на пулта за управление. До ушите му не достигаше нищо. Никакво виене на сирени, които сигурно бяха изключени. Звънарите не говореха и не издаваха никакъв звук, макар да бе увеличил усилването до край.

Превключи на шпионина пред вратата. Тя беше все така затворена, затова се върна на другия в залата. Отново никаква следа от живот.

Какво ставаше?

Май някой играеше игра на нерви. Дали не се опитваха да го накарат да излезе на открито и да ги нападне с голи ръце?

Той изпрати летящия шпионин в залата ниско над пода към стената. Бавно го издигна покрай нея, но образът беше ясен само непосредствено пред камерата и се размиваше на разстояние по-голямо от една-две стъпки. Възнамеряваше да го вдигне до тавана и бавно да го спуска с надеждата да види Звънарите, преди те да са видели апаратчето. То можеше да се използва и за убиване като куршум, но зоната на видимост бе толкова стеснена, че това можеше да стане успешно само наистина отблизо. Все пак, ако някой от Звънарите извикаше, звукът щеше да го издаде и Кикаха щеше да има шанс да го порази, преди той да унищожи шпионина с лъчемета си. Нищожен шанс, който Кикаха вече бе готов да поеме.

Вече беше свалил апарата приблизително на нивото на пулта, зад който го бе държал до преди малко. Не след дълго устройството се спусна до пода, без да види или чуе нищо. Вдигна го и направи кръг с него, но от Звънарите нямаше и следа. Разшири зоната на търсене. Звънарите може би бяха забелязали вече шпионина и сега се криеха от него. Но това можеше да има някакъв смисъл само ако искаха да ангажират вниманието на оператора, докато някой от тях излезеше от залата, за да го открие. Може и да не знаеха как точно работи летящото апаратче, но със сигурност разбираха, че обхватът му на предаване беше ограничен и че операторът по необходимост се крие наблизо.

Кикаха се обърна и предупреди До Шуптарп да бъде особено внимателен и зорко да следи да не би някой от Звънарите да се покаже на горната площадка на стълбището. Напомни му също да използва неутронните гранати при първа възможност. Едва бе свършил с инструкциите си, когато До Шуптарп извика. Кикаха беше толкова изненадан, че неволно вдигна ръце нагоре. Пултът за дистанционно управление отхвръкна. Едновременно с него скочи и Кикаха. Той рязко смъкна очилата от главата си, претърколи се няколко пъти в случайна посока, за да попречи на точното прицелване на онзи, който можеше да се опита да го убие. Нямаше представа какво бе накарало тевтонеца да извика, но още по-глупаво беше да стои и да се озърта докато разбере какво го бе обезпокоило.

Усети горещината от попадение на лъча в килима до себе си. Той идваше от крайно неочаквано място — далечния край на салона. Една глава и ръка с лъчемет в нея се подаваха иззад ъгъла. За щастие До Шуптарп бе стрелял в мига, в който бе видял Звънаря, с което му бе попречил да се прицели точно. От това разстояние ефективността на ръчните лъчемети беше ограничена. От близко разстояние оръжието можеше да разсече дванайсетинчова стоманена плоча, или да изпепели човек за част от секундата. Но скритият в далечината Звънар можеше само да му причини изгаряне трета степен или да го ослепи, ако по някаква случайност лъчът минеше през очите му.

До Шуптарп се бе хвърлил надолу по стълбите, за да потърси убежище зад телата на талосите. Кикаха изтича през салона, за да излезе от прицела на Звънаря в далечния му край, без да забравя, че вторият Звънар можеше да го изненада от близката страна. Единият или и двамата Звънари се бяха телепортирали извън контролната зала, предприемайки атака от фланга. Нямаше да има нищо чудно, ако пак по този начин извикаха и помощ.

Кикаха изруга, обърна се и се върна при захвърлените очила и пулт за дистанционно управление. Звънаря в далечния край надигна глава от легнало положение и стреля. До Шуптарп, който се намираше под ъгъл спрямо позицията му, отговори с изстрел. Кикаха също стреля. Звънаря се изтегли, преди лъчите на двамата му противници да се бяха събрали в ъгъла, където се бе скрил.

Трите гранати бяха прекалено далече, за да се рискува да ги вземат. Кикаха вдигна с една ръка очилата и пулта, извърна се и се хвърли назад в коридора. Очакваше някой да се появи и в близкия край, така че бе готов всеки миг да скочи под прикритието на първата врата. Когато му оставеше да пробяга покрай последните две врати, той видя една глава да надзърта иззад ъгъла. Той стреля веднага, облизвайки с лъча си ъгъла. Главата обаче се бе дръпнала мигновено. Кикаха приклекна покрай стената и стреля покрай ръба, надявайки се част от енергията да се отрази обратно и да поизпече онзи или онези, които се криеха там. Викът, който се разнесе му показа, че или беше изплашил или бе опърлил някого.

Ухили се мрачно и се върна назад, преди Звънарите да му върнеха със същия номер. Ситуацията не беше за смях, но той никога не бе успявал да се въздържи, когато успееше да изработи своя противник.