Филип Хосе Фармър
Частен космос (20)

19

Намираха се в голяма стая върху кръгла плоча от сив метал. Мебелировката беше екзотична — от ранно-радамантийския период. Стените и пода бяха от розов камък прошарен с черни жилки. Не се виждаха нито врати, нито прозорци, макара едната стена да приличаше на прозорец, който предлага гледка навън.

— Сигурно някой индикатор в този момент показва, че се намираме точно в тази килия — проговори Кикаха. — Да се надяваме, че Звънарите няма да разберат смисъла на тези индикатори.

При толкова много индикатори, примигващи без никаква видима причина, Звънарите сигурно бяха изпаднали в паника. Без съмнение, те сновяха из двореца, опитвайки се да разберат какво се бе случило, без да са разбрали.

След малко част от привидно цялата стена се отмести и се скри в самата стена. Кикаха тръгна напред. Един талос висок шест стъпки и половина и покрит с броня като рицар, ги очакваше. Той му подаде черния куб на записващото устройство.

— Благодаря — каза Кикаха и продължи: — Разгледай ни внимателно. Аз съм твоят господар. Този човек е мой слуга. Ще се подчиняваш и на двама ни, освен ако този мъж, моят слуга, направи нещо, което би могло да ми навреди по някакъв начин. В такъв случай, спри го! Останалите живи същества в замъка са мои врагове и ти трябва да ги атакуваш и убиеш в мига, в който зърнеш един или повече от тях. Първо обаче ще вземеш този куб след като запиша в него каквото поискам и ще дадеш на другите талоси да чуят моето послание. Това ще бъдат инструкции да нападнат и убият враговете ми. Разбра ли всичко?

Талосът отдаде чест, показвайки, че бе разбрал. Кикаха заговори в куба, програмира го да повтори казаното хиляда пъти и го връчи на талоса. Облеченото в броня създание отново отдаде чест, обърна се и с маршова походка се отдалечи.

— Те са перфектни изпълнители на заповеди, но най-малко от всички може да разчита на това господарят им — подхвърли Кикаха. — Улф много добре знаеше за тази им особеност, но не пожела да промени нещата. Казваше, че някой ден това може да се обърне в предимство, защото едва ли някой нашественик би могъл да се досети, колко малко може да разчита на тях.

Кикаха подробно обясни на До Шуптарп как се стреля с лъчемет, ако обстоятелствата му дадат тази възможност и те се отправиха към оръжейния склад на двореца. За да стигнат до него, наложи им се да прекосят цялото това крило, а после да се спуснат шест етажа. Кикаха използваше стълбищата, оставяйки елеваторите на Звънарите.

До Шуптарп бе смаян от великолепието на двореца. Огромните зали, тяхното обзавеждане, натрупаните в тях съкровища, всяко едно от които бе достатъчно да се купят всички кралства на Драхеланд, го смазваха и потискаха. Той жадуваше да поспре, да разгледа подробно, да пипне, а може би и да напълни джобовете си. После се стресна, сви се и млъкна, защото пръснатите наоколо богатства го караха да възприема цялото това място като свещен храм.

— Можем да вървим с дни и пак да не срещнем никого — обади се в един момент той.

— Щяхме да срещнем, ако не знаех къде отиваме — възрази му Кикаха. Той продължаваше да се пита доколко може да разчита на своя спътник. Нямаше никакво съмнение, че при нормални обстоятелства той би бил първокласен воин. Поведението му в запълнената с вода подземна стая доказваше, че е смел и лесно се адаптира. Но попадането му в двореца на Повелителя оказваше същото въздействие върху него, както би се почувствал един земен християнин прехвърлен в града на Бога… и установил, че той е превзет от дяволите.

Близо до основата на стълбището Кикаха подуши разтопен метал и пластмаса заедно с изгоряла протоплазма. Той внимателно надникна зад ъгъла. На стотина стъпки по-нататък лежеше по очи тялото на талос. Откъснатата от лъча на лъчемета ръка беше паднала до него.

Двама Черни звънари — или поне за такива ги взе Кикаха, съдейки по пристегнатите на гърбовете им ковчежета — лежаха мъртви до него. Вратовете им бяха извити на цял оборот. Други двама Звънари, стиснали в ръце лъчемети, разговаряха възбудено. Единият държеше останките от черния куб на записващото устройства. Кикаха злорадо се ухили. Апаратът явно беше повреден след попадението на лъча и беше спрял да възпроизвежда. Следователно, Звънарите не знаеха защо талосът ги бе нападнал и какво бе съдържанието на записа.

— Двайсет и девет мъртви. Остават още двайсет и един — прошепна той и дръпна глава. — Но сега вече ще бъдат нащрек. Ако това не се бе случило, оръжейният склад можеше и да бъде неохраняван. Но сега, като знаят, че някаква неизвестна опасност броди наоколо, те със сигурност ще го охраняват. Добре, тогава ще опитаме друг подход. Може да се окаже по-опасно, но кое на този свят не е опасно! Да се върнем при стълбището.

Той отведе До Шуптарп до един салон на шестия етаж. Помещението бе дълго над шестстотин стъпки, широко бе поне триста, и бе натъпкано с препарирани животни — сред които можеше да се намерят и препарирани разумни същества — от много вселени. Минаха покрай прозрачен куб, в който подобно на водно конче в кехлибар, висеше същество наполовина насекомо, наполовина човек. Имаше дълги мустачки, огромни, макар и съвсем човешки очи, тесен кръст, тънки крачета, покрити с розов мъх, четири костеливи ръце, и беше с голяма гърбица, от която излизаха четири криле като на пеперуда.

Въпреки че не разполагаха с много време, До Шуптарп спря и впери изумен поглед в неземното същество. Кикаха поясни:

— Този екземпляр е на десет хиляди години. Нарича се квисвас — човек-колеоптер — и е продукт на биолабораториите на Анана, или поне така ми е казано. Повелителя на този свят нападна света на своята сестра и си набави някои екземпляри за своите музеи. Доколкото ми е известно, квисвасът е бил любовник на Анана по онова време, но не бива да се вярва на всичко, особено на онова, което един Повелител е готов да каже да друг. Освен това става дума за неща от далечното минало.

Чудовищно големите очи бяха гледали с празен поглед през дебелата прозрачна пластмаса в продължение на десет хилядолетия — пет хилядолетия преди зараждането на цивилизацията на Земята. И макар Кикаха да го бе виждал и преди, той винаги изпитваше страхопочитание, боязън и усещане за собствената си незначителност, пред него. Колко ли умно е било това същество и колко ли ожесточено се бе борило за живота си, точно както сега Кикаха се бореше за своя? Може би не по-малко енергично и не по-малко безразсъдно! Но бе загинало, както и той щеше да загине, а после бе препарирано и поставено тук, за да наблюдава с невиждащите си очи борбите на другите. Колко преходни са нещата…

Той разтърси глава и примигна с очи. Хубаво е да се философства, но само когато обстоятелствата го позволяват. А настоящите не бяха особено подходящи. И освен това смъртта спохожда всички, дори такива като него, които с всички сили и с цялата си изобретателност се опитват да я избегнат! И какво от това? Дори една допълнителна минута живот си заслужава борбата за нея, ако си е струвало предишните минути да бъдат изживени!

— Питам се каква ли е историята на това същество? — прошепна До Шуптарп.

— На собствената ни история ще бъде сложен подобен край, ако не си размърдаме задниците — заплаши го Кикаха.

Когато стигнаха до далечната стена на залата, той се пресегна към някаква издатина в стената, която по нищо не се отличаваше от останалите, завъртя я надясно на 180°, после наляво на 160°, и накрая два пъти надясно около оста й. Част от стената хлътна навътре. Кикаха тежко пое дъх, без да крие неувереността си. В никакъв случай не бе сигурен, че е запомнил кода правилно. Грешка в манипулацията можеше да доведе до неприятни последици, като се започне от облак отровен газ и и се стигне до лазерен лъч, който прерязва за миг тялото надве.

Той дръпна До Шуптарп зад гърба си. Тевтонецът понечи да възроптае, но веднага отвори уста, за да изкрещи, тъй като двамата полетяха надолу в непрогледно тъмна шахта. Предугадил тази реакция, Кикаха сложи ръка върху устата му и го успокои:

— Тихо! Няма нищо опасно!

Въздушното течение буквално откъсна думите от устните му. До Шуптарп продължаваше да се дърпа, но се усмири, усещайки, че падането им се забавя. Няколко секунди по-късно те имаха чувството, че висят неподвижно във въздуха. Стените неочаквано се осветиха и се разбра, че продължават да се спускат, но много бавно. Няколко стъпки над и под тях шахтата беше тъмна. Светлината ги съпровождаше в спускането им надолу. Не след дълго се озоваха на самото дъно. Нямаше прах, макар дълбоката тишина в съчетание с мрака над главите им, да създаваха впечатлението, че това място не бе виждало живо същество от стотици години насам.

— Едва не ми се пръсна сърцето — гневно извика тевтонецът.

— Трябваше да го направя по този начин — оправда се Кикаха. — Ако знаеше, че ще падаш, едва ли щеше да дойдеш с мен доброволно. Не бих могъл да поискам това просто ей така от теб.

— Но ти скочи — каза До Шуптарп.

— Да, разбира се. Правил съм го много пъти. Но не смеех да помисля, че мога да опитам, докато Улф — Повелителя — не го направи пред очите ми няколко пъти. — После се усмихна: — Ще ти призная, че не бях сигурен, че полето продължава да е включено. Звънарите биха могли да го изключат. Каква шега щяха да си направят тогава с нас, а?

Но До Шуптарп изглежда не виждаше нищо смешно в идеята. Кикаха се обърна и се залови със задачата да излязат от шахтата. За целта беше необходимо да изчука с пръстите на ръката особен код върху стената. Част от нея се плъзна встрани и те пристъпиха в ярко осветена малка стая с бели стени. В стаята нямаше нищо с изключение на една дузина вградени в пода полумесеци и друга дузина, окачени на стената. Полумесеците не бяха белязани с никакви знаци.

Кикаха протегна ръка, за да спре До Шуптарп.

— Нито стъпка повече. Пребиваването в тази стая е крайно опасно, ако не се спази специална процедура. А аз не съм сигурен дали си спомням всички подробности от нея!

Въпреки прохладния въздух тевтонецът беше обилно изпотен.

— Недоумявах защо не дойдохме тук още в самото начало — каза той, — вместо да бродим из коридорите. Сега разбирам.

— Да се надяваме, че ще продължиш да разбираш — изрече двусмислено Кикаха. После направи три стъпки по права линия от входа на стаята. След това тръгна странично, докато не се изравни с най-десния от окачените на стената полумесеци. Завъртя се веднъж около оста си и се отправи към полумесеца, държейки по особен начин дясната си ръка под ъгъл към пода. В мига когато пръстите му докоснаха полумесеца, той каза:

— Добре, войнико. Можеш да дойдеш по обикновения начин при мен… или поне така мисля.

Но усмивката застина на лицето му, докато разглеждаше полумесеците.

— Един от тях трябва да ни пренесе в оръжейния склад. Но не си спомням кой: вторият или третият отдясно!

До Шуптарп попита какво може да се случи, ако изберат друг полумесец.

— Един от тях — но не знам кой — ще ни изведе в контролната зала — отвърна Кикаха. — Бих избрал него, ако имах лъчемет в ръка или ако допусках, че Звънарите не са инсталирали датчици за маса в контролната зала. Е, и ако знаех кой е!… Друг ще ни върне директно в подземния затвор, от който се измъкнахме. Трети ще ни изпрати на луната. Четвърти — на нивото на Америндия. Забравил съм какво точно правят останалите, с изключение на един, който би ни прехвърлил във вселена, в която… как да се изразя?… човек не би искал да попада!

До Шуптарп потръпна, без да го крие, и подчерта:

— Аз съм смел мъж. Доказвал съм го многократно на бойното поле. Но сега се чувствам като малко дете, загубено в гора, пълна с вълци.

Кикаха не отговори нищо, но откровеността на тевтонеца му допадна. Той все още не можеше да реши дали трябваше да се спре на втория или на третия полумесец. Налагаше се да избере един от двата, защото шахтата не позволяваше връщане през нея — подобно на много специални маршрути в двореца тя беше еднопосочна.

Накрая той проговори:

— Добре, дяволите да го вземат. Не можем да стоим тук вечно.

Той нагласи третия отдясно-наляво от висящите на стената полумесеци с третия отляво-надясно от вградените в пода.

— Помня, че съответствието беше кръстосано — каза той. После обясни на До Шуптарп процедурата по използването на вратите за телепортиране и какво можеше да ги очаква. Двамата стъпиха едновременно в кръга, образуван от двата полумесеца. Изчакаха около три секунди и без никакво усещане за движение се озоваха в неголяма стая. На рафтове до стените, на специални окачалки и стативи се виждаха познати и напълно екзотични видове оръжие и брони.

— Късмет — прошепна Кикаха. Излезе от кръга и обясни: — Ще вземем лъчемети, акумулатори за тях, въжета, летящ шпионин и очила. А, разбира се, и няколко ръчни неутронни гранати с ограничен обсег на действие.

Той избра за себе си два ножа с балансировка, която ги правеше удобни за хвърляне. До Шуптарп изпробва своето оръжие върху малка мишена в дъното на оръжейния склад. Металният диск с дебелина шест пръста се разтопи за пет секунди. Кикаха пристегна с ремъци на гърба си метална кутия. В нея имаше няколко летящи шпиони, мощен приемник-предавател за управлението им и комбинирани видео-аудио очила.

Надяваше се Звънарите да не са се натъкнали още на тези полезни неща. Защото, ако бяха поставили часови със специални указания да следят за летящи шпиони, или ако сами ги използваха за контрол на коридорите, това означаваше край на всичко.

Вратата беше заключена от Улф и, доколкото Кикаха можеше да прецени, не бе отваряна от никой. В нея имаше вградени много системи, чието единствено предназначение беше да попречат влизането на неупълномощени лица, но нямаше нищо, което да попречи на излизането. Кикаха изпита облекчение. Звънарите явно не бяха влизали тук, следователно нямаха достъп до летящите шпиони. Освен ако не си бяха донесли такива от другите вселени. И все пак понеже досега не бе забелязал Звънарите да използват такива, той беше практически сигурен, че те не ги притежават.

Той сложи очилата върху очите си и държейки малкия пулт за дистанционно управление насочи един от миниатюрните летящи апарати през отворената врата. Устройството беше три инча дълго и имаше формата на сгънато от хартиен лист самолетче. Беше прозрачно, макар малките му оцветени части да можеха да се различат при внимателно вглеждане под силна светлина. В „носа“ му беше монтирано „око“, през което Кикаха получаваше странна видеокартина, и „ухо“, благодарение на което можеше да чува и усилва по желание приеманите звуци.

Той насочи шпионина насам-натам, увери се, че отвън в залата няма никой и вдигна очилата на челото си. Двамата излязоха от оръжейната и той затвори вратата, знаейки, че тя автоматично ще се самозаключи. След това тръгнаха използвайки собствените си очи, за да насочат апаратчето в по-съмнителните места и неговите, за да се придвижат напред.

По този начин двамата извървяха над шест мили в хоризонтална и вертикална посока, напуснаха едното крило на двореца и преминаха в другото, където се намираше и контролната зала. Бяха крайно предпазливи и това направи експедицията им доста продължителна.

В един момент минаха покрай огромен прозорец, разположен над ръба на монолита, върху който бе издигнат двореца. До Шуптарп видя слънцето и едва не припадна. То беше под него. Налагаше се да наведе глава, за да го разгледа. А когато съзря нивото на Атлантида да се разстила в радиус от петстотин мили, после ивица от нивото под него и късче от онова под тях, той просто пребледня.

Кикаха го дръпна от прозореца и се опита накратко да му обясни кулообразната структура на планетата и въртенето на мъничкото слънце около нея. Понеже дворецът се намираше на върха на най-високия монолит на планетата, той се оказваше над слънцето, което обикаляше в плоскост минаваща през средата на средния монолит.

Тевтонецът отговори, че е разбрал. Но той никога не беше виждал слънцето от друго място, освен от своето ниво. И, разбира се, от луната. Но и от двете места то бе изглеждало високо в небето.

— Ако си мислиш, че това е много страшно — каза му Кикаха, — ще трябва някой път да погледнеш през ръба на света от дъното на най-долното ниво, което наричат Градината.

Те влязоха в централната част на двореца, където се намираше контролната зала. Тук придвижването им стана още по-бавно. Минаха през необятна зала, покрита открай-докрай с огледала, които отразяваха не толкова физическата външност, колкото физическата вътрешност. Според Кикаха всяко огледало улавяло вълни с различна честота, излъчвани от мозъка, после ги смесвало с музика, цветове и инфразвуци, и накрая ги излъчвало обратно като образи. Едни бяха отвратителни, други възвишено прекрасни, трети възмутително непристойни, четвърти тайнствено заплашителни.

— Това не означава нищо — поясни Кикаха, — освен ако наблюдателят не иска да го интерпретира по-свой начин. Но обективно погледнато, тези образи нямат смисъл.

До Шуптарп бе доволен, че трябва да продължат нататък. Кикаха се заизкачва по стълбище, чиято широчина би позволила едновременното изкачване на десет взвода войници в една редица. Стълбището се извиваше нагоре и нагоре, сякаш нямаше край, сякаш извеждаше в самите небеса.