Филип Хосе Фармър
Частен космос (18)

17

За последен път се бе телепортирал на луната преди три години. И ето че отново се бе върнал тук в обстоятелства, които надминаваха и най-развинтените му фантазии. Харпията и придружаващите я орлици бяха пред вратата на стаята, а той бе хванат без изход вътре в нея. Взаимен пат! Той не можеше да излезе, а те не можеха да влязат без сериозни загуби. Но те имаха предимство. Можеха да си намерят храна и вода. И ако бяха склонни да си загубят времето, можеха да го изчакат докато не отслабнеше от жажда и глад или докато станеше невъзможно да стои буден. И нямаше никаква причина да не изчакат. И без това никой не ги караше да бързат.

Но скоро и това можеше да се случи. Не бе изключено, дори в известна степен бе вероятно, Звънарите да се върнат тук през някоя от другите врати. И този път численото превъзходство щеше да бъде на тяхна страна.

Ако Подарж си мислеше, че той ще стои в стаята докато не припадне, тя бъркаше. Той смяташе да опита някой друг номер и ако нищо не станеше, щеше да опита да си пробие път с бой. Имаше малък шанс да ги победи или поне да се промъкне покрай тях към подземията. Наистина малък шанс: клюновете и ноктите бяха бързи и жестоки. Но и той не беше човек за подценяване, нали?

Реши да ги затрудни максимално. Дръпна плъзгащата се врата, така че остана само тесен процеп и извика през него към Подарж:

— Мислиш, че съм в ръцете ти, а? Дори да е така, какво от това? Готова ли си да прекараш остатъка от живота си сред тази пустош? Тук дори няма планини, достойни да се наричат така. Теренът е досадно равнинен. Не е лесно да се намери храна. Защото всички животни тук са чудовищно големи и умеят да се борят за живота си!… Самата ти, Подарж, няма вече да бъдеш кралица на своите орли! Защото ако орлиците ти снесат яйца, за да увеличат по този начин броя на твоите поданици, те ще се видят в чудо как да ги опазят от големите любители на яйцата сред животните тук! Дори няма да ти споменавам за гигантските бели маймуни, които просто обожават яйца! А похапват и месце, включително орлово, сигурен съм в това!… Споменах ти за гигантските бели маймуни. Не си ги срещала още, нали? — Той изчака малко, за да им даде време да помислят върху думите му. После продължи: — Ще останеш тук, докато не те споходи смъртта! Освен ако не сключим примирие! Защото аз мога да ти покажа как да се върнем на планетата! Досещаш се, че знам къде са скрити вратите!

Поредна пауза. Долови тих разговор между орлите и Харпията. После Подарж извиси глас и се обади:

— Думите ти звучат много изкусително, Хитрецо! Но мен те не могат да заблудят! Единственото, което трябва да направим, е да изчакаме да ти се приспи неудържимо или да започнеш да умираш от жажда! Тогава ще ни паднеш в ръцете жив и ще те измъчваме докато не ни кажеш всичко, което искаме да научим от теб! После ще те убием! Какво ще кажеш за това?

— Какво мога да кажа — измърмори той на себе си, а на висок глас извика: — Първо ще се самоубия! Какво ще кажеш ти на това, Подарж, развратна кралице на големите умни птици?

Писъкът й и пляскането на големите криле му показаха, че те има същото мнение за неговите думи, каквото имаше той за нейните.

— Знам къде са вратите! И уверявам те, че никога няма да можеш да ги откриеш без мен! Напъни това, което минава за мозък при теб и вземай решение, но го направи бързо. Давам ти половин час, Подарж! После ще действам!

Той дозатвори вратата и седна, подпрял гръб на червеникавото дърво, от което беше изработена. Така не можеха да я отворят без да му дадат достатъчно време, за да стане и се приготви да ги посрещне. А междувременно можеше да си отдъхне. Дългата битка в Таланак, шокът от захвърлянето му на луната и последвалото преследване го бяха изморили. А и така му се пиеше вода.

Сигурно беше задрямал. Бе му се присънило, че се носи върху тежки мазно преливащи се вълни. Устата му бе суха, сякаш натъпкана с прах. Чувстваше очите си като две парещи твърдо сварени яйца, току-що вмъкнати в очните му орбити.

Вратата не се бе помръднала, така че бе неясно какво точно го бе събудило. Изведнъж слухът му долови слаби писъци и ревове и той разбра какво го бе извадило от дрямката. Скочи и предпазливо плъзна вратата наполовина встрани. Звуците на битката в коридора го удариха със сила в лицето.

Подарж и трите орлици се бяха изправили срещу три огромни, светлокафяви, подобни на котки същества с по десет крака. Две от тях имаха характерната за самците грива, а третото беше с издължената шия на самка. Това бяха банти — марсиански лъвове, описани от Бъроуз, пресъздадени от Улф в биолабораториите му и прехвърлени тук, на тази луна. Те се хранеха с тоати, с малките на зитидарите, както и с големите бели маймуни или каквото и да е било друго, което успееха да хванат. Нормално излизаха на лов нощем, но гладът сигурно ги бе подгонил по следите на плячката през деня. Нищо чудно и да бяха разбудени от гълчавата на преследването и съблазнени да излязат от мириса на кръв.

Каквито и да бяха причините, зверовете бяха заклещили неговите преследвачи. Бяха убили едната орлица, вероятно по време на първата им изненадваща атака, съобрази Кикаха. Зеленият орел е страхотен боец, способен да обърне в бяг един-два тигъра, без да загуби дори перо. Но до момента бантите бяха убили една от орлиците и бяха нанесли достатъчно рани на останалите, за да се покрият те с кръв.

Надавайки мощен рев, те отскочиха назад от плячката. Затичаха напред-назад из широкия коридор и от време на време някой от тях се хвърляше срещу случайно избран орел. Някои от атаките бяха лъжливи и приключваха на безопасно разстояние от опасните като бойни секири клюнове на птиците. В други случаи атаката завършваше с удар на ноктестата лапа по една от двете останали орлици и тогава започваха да се стрелкат острозъби муцуни, жълти клюнове, жълти или аленочервени нокти, парчета светлокафява козина се разлитаха из въздуха сред виещи се зелени пера, проблясваха зелени, червени или жълти очи, рукваше кръв, надаваха се ревове и писъци. После лъвът се откъсваше и изтичваше при събратята си.

Подарж стоеше изправена зад двете грамадни орлици.

Кикаха наблюдаваше и чакаше. И дочака: в един момент трите лъва атакуваха едновременно. Един от самците се вкопчи в една от орлиците и телата им се удариха във вратата. Кикаха отскочи назад, после бързо пристъпи напред и мушна меча си в боричкащите се тела. Не го интересуваше кой ще бъде промушен, но се надяваше това да е орлицата. Те бяха по-интелигентни като същества, бяха способни на по-голяма концентрация и можеха да посветят живота си на една цел — да отнемат неговия живот.

Но в същия момент телата се претърколиха в обратна посока и мечът едва ги докосна с върха си. Шумът беше толкова силен, че не стана ясно кого все пак бе успял да нарани.

За миг пред него се откри чист път за бягство по центъра на коридора. Двете орлици бяха ангажирани с лъвовете, Подарж бе притисната до стената и ноктите й задържаха разярената лъвица на безопасно разстояние. Самата лъвица кървеше от очите и наполовина откъснатия си нос. Заслепена от кръвта, тя не бе сигурна дали трябва да продължава опитите си да се добере до Харпията.

Кикаха се хвърли напред, прескочи двете тела, които се претърколиха така че да му затворят пътя. Кракът му се приземи върху мускулестия гръб на лъва и той отхвръкна високо във въздуха. За нещастие, бе вложил толкова много сила в скока си, че удари глава в мраморния таван и поряза слепоочието си в един диамант, инкрустиран в мрамора.

Полузамаян, той залитна напред. Осъзна, че точно в този момент е напълно беззащитен. Ако сега го нападнеше орел или лъв, той щеше да го убие както вълк убива болно зайче. Но всички бяха ангажирани един с друг и не след дълго той излезе от сградата. Няколко минути по-късно напусна очертанията и на града и се отправи с дълги скокове към хълмовете.

Прелетя над разкъсаното тяло на орлицата, пострадала най-тежко след сблъскването. Едно друго разкъсано тяло лежеше до нейното. Беше на бант, решил да атакува ранената птица, очаквайки лесен улов. Но бе сбъркал и бе заплатил с живота си своята грешка.

След това прелетя над тялото на Куотшамл — по-скоро над останките от тялото му, които бяха разпръснати в широк кръг: глава, крака, ръце, вътрешности, дробове и най-различни парчета.

Изкачи се на скокове по хълма, който бе толкова стръмен, че почти заслужаваше да бъде удостоен с името планина. На две трети от пътя към върха, скрит под издатина от осеян с кварцови вложения гранит, се намираше входът за пещерата. Нямаше никаква причина да не стигне до него: само преди минути ми се бе сторило, че късметът му го бе изоставил, а сега отново се бе върнал при него.

Но писъкът, който се разнесе в този миг, го върна към реалността, подсказвайки му колко крехка е надеждата, че отново лесно ще се отърве. Погледна през рамо. На четвърт миля от него Подарж и двете орлици се носеха към него, помагайки си с криле. Нямаше и следа от банти. Те явно не бяха успели да удържат Подарж и орлиците й заклещени в ъгъла. Кой знае, големите котки може би с облекчение ги бяха оставили да избягат. Така те можеха да останат живи със сигурност и да се нахранят с орела, който все пак бяха успели да убият.

Каквото и да се бе случило, той отново беше заплашен от плен. Преследвачите му бяха усвоили техниката на придвижване в условията на понижена гравитация. В резултат, те се приближаваха с една трета по-бързо, отколкото биха успели да го направят на планетата или поне така се стори на Кикаха. Всъщност схватката и загубата на кръв сигурно ги забавяха.

И наистина, втори поглед назад му показа, че Подарж и едната орлица бяха пострадали. Крилата им се размахваха забележимо по-бавно и те изоставаха зад другата орлица. Макар перата й да бяха покрити с кръв, тя не изглеждаше сериозно ранена. Не след дълго тя подмина Кикаха и се спусна върху него като ястреб върху катерица.

Тази катерица обаче бе въоръжена с меч и вече бе решила какво да направи. Изчислявайки наум кога нейната атака ще се пресече с пътя, по който бе поел, той се извъртя във въздуха насред скока си. Приземи се обърнат назад, а протегнатите нокти на орлицата се оказаха точно в обсега на меча му. Тя изпищя, разпери криле, за да спре, преди да е връхлетяла върху него, но той замахна с меча. Липсата на здрава опора под краката попречи на удара му да придобие необходимата сила и увереност, инерцията го повлече и той се завъртя, загубвайки неустойчивото равновесие след приземяването си. Въпреки това, острието преряза единия й крак близо до ноктите и се заби наполовина в другия. В следващата секунда Кикаха падна странично на земята и за миг остана без дъх.

Почти веднага отново се изправи на крака, дишайки на пресекулки като пробит ковашки мех. Успя да вземе меча си от мястото където го бе изпуснал. Орлицата се тръшкаше върху земята като ранено пиле и дори не забеляза, кога острието се спусна към шията й. Главата отскочи, черната зеница, обрамчена в аленочервено го изгледа яростно, после погледът потъмня и изстина.

Все така задъхан той се втурна през входа на пещерата с двайсетина метра аванс пред Подарж и последната орлица. Скокът му го изведе в самия център, после той скочи за последен път към гранитната стена в дъното, на четиридесет стъпки от него.

Оказа се, че беше нарушил семейна идилия, защото пред него седеше семейство бели маймуни. Татенцето, висок над дванайсет стъпки, четирирък, бял и лишен от окосмение с изключение на голямо по площ кече от бяла четина в центъра на грамадния като самун кръгъл череп, с лице на горила и розови очи, клечеше до стената отдясно, където разкъсваше с огромните кучешки зъби откъснатия заден крак на малък тоат. Мама пък обираше месото по главата на тоата и едновременно с това кърмеше двете малки.

(Улф и Кикаха се бяха поувлекли при създаването на големите бели маймуни. Забравиха, че единствените млекопитаещи в романите на Бъроуз са човекът и едно малко животно. Когато осъзнаха грешката си, вече беше доста късно да спрат. Няколко хиляди от маймуните бяха телепортирани на луната и някак не им се искаше да унищожат първия продукт на биолабораториите и да се захванат с обмислянето на немлекопитаещи маймуни.)

Огромните създания бяха изненадани не по-малко от него самия, но той имаше предимството, че бе в движение. И все пак, оставаше му да извади от тесен отвор един малък застопоряващ камък и да бутне назад доста тежката част от стената в дъното. Каменната стена щеше да се завърти около вертикалната си ос и щеше да отвори процеп, извеждащ към тайно помещение. В гранитния под до стената бяха вградени седем полумесеца. Отдясно, на нивото на очите, имаше окачалка, на която висяха седем от добре познатите му метални сребристи полумесеци. Всеки от тях беше настроен в резонанс с един от полумесеците върху пода и съответствието се разкриваше от сходството в надписите върху двата полумесеца на всяка двойка.

Съединяването на краищата им, при което се образуваше кръг, ги превръщаше във врата към предварително програмирано място на планетата. Две от вратите представляваха капани. Нещастникът, който минеше през тях, щеше да се озове в непристъпен отвън и отвътре затвор в двореца на Улф.

Кикаха разгледа йероглифите с бързина, която не му допадаше, но нямаше избор. Вътрешното помещение беше доста тъмно и той едва различаваше надписите. Сега осъзнаваше, че е трябвало да остави тук източник на светлина още при построяването на тази стая. Но беше късно за съжаление — нямаше време за каквото и да е било друго, освен няколко мигновени и недобре обмислени инстинктивни реакции.

В пещерата бе станало шумно, като във вътрешността на барабан. Двете възрастни маймуни се бяха изправили на кривите си и относително къси крака и ревяха към него, докато горният чифт на ръцете им барабанеше по гърдите, а долните — по стомаха. Но преди да успеят да направят и крачка напред, те едва не бяха пометени от забързаната Подарж и спътницата й, които нахлуха в пещерата като изстрел от двуцевка.

Бяха се надявали да хванат един относително безпомощен Кикаха, макар опитът да им бе показвал многократно, че с него следва винаги да са внимателни. Вместо това, оказа се, че са сменили трите ранени, изморени и може би неохотно сражаващи се банти, за две чудовищно големи, отпочинали и вбесени от нахълтването им бели маймуни.

Кикаха с удоволствие би останал и наблюдавал битката, окуражавайки маймуните, но не искаше да поставя късмета си на изпитание, понеже той и без това му бе дал доказателства, че е започнал да се изтънява до скъсване. Така че хвърли двата полумесеца „клопки“ на пода и взе в ръка останалите пет. Четири сложи под мишница с намерението да ги вземе със себе си. Дори Харпиите да се справеха с маймуните, те щяха да свършат в килиите на Улф.

Въпреки воплите на здравия разум, Кикаха се бе забавил твърде много. Подарж изведнъж се откъсна — а може би „захвърлена“ беше по-точна дума за дефиниране на метода на нейното отделяне от маймуната, която й бе посветила цялото си внимание — и прелетя през пещерата като бейзболна топка. Тя влетя в малката стаичка с такава сила, че се наложи той да пусне на пода четирите полумесеца, за да може да изтегли меча от ножницата. В следващия миг те се стовари в него с ноктите напред и то с такава сила, че го заби в стената, разкъсван от болка в черния дроб и бъбреците. Беше му невъзможно да вдигне меча, защото, първо, тя бе прекалено близко до него и, второ, заслепяващата болка правеше това непосилно.

Миг по-късно двамата се претърколиха по пода като тя бе забила ноктите си в бедрата му. Болката беше агонизираща и тя го заудря с предните ръбове на крилете си по лицето, главата, шията и раменете.

Въпреки болката и шока от ударите, той съумя да й нанесе удар под брадата с юмрук, след което я удари с дръжката на меча.

Погледът в очите й се кръстоса и помръкна. От носа й шурна кръв. Тя падна назад и крилете й се разтвориха като разперени ръце. Ноктите й обаче останаха впити в бедрата му, така че се наложи да ги извади един по един. Краката му се обляха в кръв, която образува локвичка на пода. Точно бе извадил и последния нокът, когато мъжката маймуна се вмъкна на шест крака в стаята. Кикаха вдигна меча с окървавените си ръце и го стовари върху протегнатата лапа. Ударът прониза ръката му и едва не го накара да изпусне меча. Но отсечената китка падна на пода. Струята кръв, която шурна, го заслепи за миг. Той я избърса навреме, за да види как маймуната панически бяга от него на два крака и три ръце, крещейки като обезумяла. Тя се натъкна на последната орлица, която току-що беше свършила с изкормването на самката. Двете тела се вплетоха за последна схватка.

В същия миг Подарж се свести. Надигна се от пода с пронизителен крясък и френетично пляскане с криле. Кикаха вдигна един полумесец от пода, видя че йероглифът върху него съвпада с най-близкия от вградените полумесеци и съедини двата в кръг. После се извърна и нанесе удар към Подарж, която подскачаше наоколо, опитвайки се да изпадне в транс, за да го атакува. Тя отбягна меча му и той стъпи в кръга, образуван от двата полумесеца.

— Сбогом, Подарж! — каза той. — Остани тук и изгний!