Пенчо Славейков
Луд гидия

„Криво седи, право съди

        стар кадия: —

не оставя на мир село

        луд гидия!

 

Не е лудо като други

        от селото —

тамбура му яворова

        на бедрото.

 

Рано утром млад гидия

        почва леко,

свири леко, а се чуе

        надалеко;

 

надалеко по полето

        до жътварки —

сърпи пущат и зафърлят

        паламарки.

 

Плясват ръце и залавят

        хоро вито —

извиха се, изтъпкаха

        златно жито…

 

Дойде пладне, лудо-младо

        не почива,

колко свири, толкоз повеч

        зле отива:

 

че се чуе до невести

        на реката —

те забравят бухалките

        и платната,

 

та на хоро се залавят

        пощурели,

дойде порой и отвлече

        платна бели…

 

Падне вечер, луд гидия

        не престава —

на бабите край огнище

        мир не дава;

 

насам, натам — унесат се

        в глас далечен;

огън гасне — все зелника

        недопечен!“

 

Криво седи, право съди стар кадия:

„Скоро тука тамбурата, луд гидия.

 

Де, да видим що е това за свят чудо,

как тъй става старо — младо, младо — лудо.“

 

Занаглася тамбурата момко млади —

стар кадия по брадата се поглади;

 

дръпна лудо теловете за налука —

стар кадия кравай мустак позасука;

 

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка —

че се сепна кадиево сърце мъжко;

 

и непочнал истинската луд гидия —

на юнашки нозе рипна стар кадия:

 

сви, изви се чак от подът до тавана! —

паницата с мастилото от дивана

 

и торбите с харзували по стените,

като пилци полетяха из мъглите…

 

„Свири, свири, бог убил те, луд гидия,

божа дарба не заптисва стар кадия!

 

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:

що е божа дарба — то за свят е чудо.“