Филип Хосе Фармър
Вратите на съзиданието (12)

12

Отново не бяха яли цял ден, когато най-сетне излязоха от каньона. До самия хоризонт се простираше равнина. Но по-важното бе, че на четвърт миля от тях се издигаше малък хълм, а на върха му се виждаха познатите им две шестоъгълни рамки на вратите.

Спряха се и със смесени чувства изгледаха целта, към която се бяха стремили с цената на такива усилия.

— Предлагам незабавно да минем през една от вратите — каза Улф. — Може би от другата страна ще има нещо за ядене.

— А ако няма? — поинтересува се Тармас.

— Предпочитам да умра бързо, опитвайки да преодолея защитната система на Уризен, отколкото да угасна умирайки от глад. Което в момента изглежда като…

Не довърши започнатата фраза, защото виждаше, че Повелителите и без това бяха отпаднали духом.

Всички го последваха до основата на златните, украсени със скъпоценни камъни рамки. Той се обърна към Вейла:

— Сестро, имаш честта да избереш лявата или дясната врата, през която да минем. Моля те, направи го. Само че бързо. Просто усещам как последните ми сили ме напускат.

Тя взе един камък, обърна се е гръб към вратите и го хвърли през глава. Камъкът мина през дясната врата, като едва не удари рамката.

— Така да бъде — каза Улф. Погледна останалите и се засмя: — Каква гледка! Смелите Повелители! Скитници нещастни! Тояги, счупен меч, един нож, мускули, тресящи се от слабост и стомаси, които стенат за къс месо! Питам се бил ли е някога някой Повелител атакуван в собствената му крепост от подобна сбирщина!

Вейла също се засмя и отговори:

— На теб явно ти е останал малко дух, Джадауин. Това поне е нещо.

— Надявам се да е така — каза той, засили се и скочи през дясната врата. Озова се под синьо небе, а почвата под краката му леко изпружинира. Местността беше равнинна с изключение на няколкото по-стръмни хълмове, толкова тъмни и каменисти, че повече приличаха на израстъци, отколкото на могили. Съмняваше се, че бяха изградени от пръст, понеже това, върху което стоеше, не беше почва. Материалът бе кафеникав, но гладък и с някакви дупки в него. От всяка дупка излизаше стебло, високо към една стъпка и дебело колкото пръст на ръка.

Като кожата на гигант, мина през главата му.

Единствената растителност, ако можеше да бъде наречена така, бяха няколкото дървета, израсли на голямо разстояние едно от друго. Достигаха на височина към четиридесет стъпки, имаха тънки стволове и гладки остри клони, излизащи под четиридесет и пет градуса от стеблото. Клоните бяха по-тъмни на цвят от повърхността и по тях се виждаха издължени листа, достигащи на дължина към две стъпки.

Чу зад гърба си гласовете на другите Повелители, които също бяха минали пред вратата.

— Доволен съм, че не се натъкнах на нищо, с което не бих могъл да се справя без помощта ви — каза им той.

— Всички бяха сигурни, че този път вратата ще ни изведе в крепостта на Уризен — обади се Вейла.

— И ще може би аз ще активирам някоя клопка, преди да загина — допълни я Улф. — С което ще ви дам шанса да оцелеете някоя друга минута повече от мен.

Никой не му отговори. Той погледна укоризнено Лува, чиито бузи почервеняха.

Улф изпробва вратата. Тя беше или деактивирана или бе еднопосочна. Видя дълга черна линия, която можеше да бъде брега на море или на езеро. Този свят, за разлика от другия, който току-що бяха напуснали, не даваше никакви указания в каква посока да потеглят. Но в посоката, в която бе погледнал веднага след минаването си през вратата, се виждаха два тъмни хълма, разположени близко един до друг. Това можеше да бъде някакъв знак на Уризен. Макар че можеше и да не означава нищо. Имаше само един начин да се провери и Улф без колебание реши да го направи.

Той тръгна по еластичната повърхност, следван по петите от останалите. Над главите им мина сянката на птица и всички погледнаха нагоре. Беше бяла с червени крака, имаше размерите на орел, лицето й бе маймунско, но на мястото на носа се виждаше извит птичи клюн. Тя прелетя толкова ниско, че Лува хвърли тоягата си по нея, която мина под разперената опашка. Птицата изграчи възмутено и се издигна във въздуха.

— Онова там ми прилича на гнездо — каза Улф и посочи едно от дърветата. — Я да видим няма ли в него яйца.

Лува изтича напред за да си вземе тоягата и изведнъж спря. Улф погледна в посоката, в която той сочеше.

Земята се надигаше. По нея се носеха високи към един инч вълни, които се отправяха в посока на тоягата. Лува се обърна, за да избяга, размисли и изтича да вземе тоягата си. Земята зад гърба му се надигна и се отпусна, давайки началото на вълна, която се понесе напред като вълна на прибой.

Улф изкрещя. Лува се извърна, видя опасността и изтича настрани от нея. Тичаше под ъгъл към края на вълната. Улф тичаше зад вълната без да има представа как точно би могъл да помогне на Лува, но надявайки се да направи нещо.

В следващия миг вълната изчезна. Улф и Лува спряха едновременно. неочаквано Улф усети, че почвата се надига под краката му и видя нова вълна да потегля на десетина стъпки от Лува. И двамата се обърнаха и се затичаха настрани, преследвани от земята… или каквото и да беше това.

Успяха навреме да стигнат района около вратите, където всичко беше спокойно. Поне засега, надяваха се те.

Добраха се тук точно навреме за да избегнат неочакваното пропадане на почвата. Появи се дупка, широка и плитка в началото. Постепенно тя се стесни и стана дълбока. Стените й се затвориха с мляскащ звук, после процесът протече в обратна посока: дупката се разшири и се разглади, изчезвайки напълно. Единствено странните стръкове, излизащи от останалите дупки, продължаваха да потрепват.

— Какво е това, в името на Лос? — развълнувано повтаряше Лува. Беше пребледнял, а луничките по лицето му изпъкваха като цяла галактика на страха.

Самият Улф беше не съвсем на себе си. Това разтреперване на земята под краката му бе досущ като при земетресение. Всъщност, в началото бе помислил, че е именно това.

Някой извика зад гърба му. Обърна се и видя Паламаброн, който се опитваше да мине обратно през вратата, през която току-що бе влязъл. Вероятно ги бе следвал и бе изчакал известно време, надявайки се те вече да са се отдалечили от вратата. Сега беше попаднал в същата клопка.

Дори бе в още по-лошо положение, понеже Улф имаше специални планове за него. Той разбута останалите, които се бяха нахвърлили върху му и им извика да го оставят на мира. Те се оттеглиха, а Паламаброн се изправи разтреперан и с тракащи зъби.

— Паламаброн — обърна се към него Улф, — ти си осъден на смърт, защото наруши примирието между всички ни и уби своя брат.

Разбрал, че няма да бъде убит веднага, Паламаброн събра кураж. Сигурно си мислеше, че има някакъв шанс.

— Аз поне не изядох брат си! — извика той. — Освен това, трябваше да го убия! Той първи ме нападна!

— Енион беше убит с удар в тила — напомни му Улф.

— Добре де, съборих го! — призна той. — А когато видях, че се надига, взех един камък и го ударих с него. Не е моя вината, че беше обърнат с гръб към мен. Нали не искате да го бях изчакал да се завърти?

— Този разговор е безсмислен — заяви Улф. — Но ти можеш да си вървиш. Не искаме да цапаме ръцете си с твоята кръв. Но не може да останеш при нас. Никой не би се чувствал спокоен да спи или да стои обърнат с гръб към теб.

— Пускате ме да си вървя? — недоверчиво каза Паламаброн. — Защо?

— Не ни губи времето с приказки — отсече Улф. — Ако не се махнеш от погледите ни до десет минути, ще разреша ха останалите да се оправят с теб. Мисля, че е по-добре да се махнеш. И то веднага!

— Я почакайте малко — проточи Паламаброн. — Тук има нещо много подозрително. Не, отказвам да се махна.

Улф направи знак на другите.

— Действайте. Убийте го!

Паламаброн изкрещя и побягна с всички сили. Изглеждаше отпаднал и в началото краката му едва-едва се движеха. Озърна се няколко пъти и когато видя, че никой не го преследва, спря да тича.

Замята зад него набъбна и се издигна докато стигна на височина два пъти колкото ръста му. В мига, когато беше в най-високата си точка, Паламаброн пак се обърна. Той видя носещата се към него гигантска вълна, изпищя и побягна с все сили. Вълната рухна, сътресението достигна до краката на Паламаброн и го събори на земята. Той бързо се изправи и пак продължи да тича, но този път залиташе.

Пред него се разтвори дупка. Той изкрещя ужасено и отскочи настрани, намирайки нови сили в себе си. Дупката изчезна, но пак пред него се бързо се образува втора. Той отново я отбягна, този път диагонално.

Пред него се надигна втора вълна. Той се извърна, подхлъзна се, падна лошо, претърколи се настрани. Вълната, образувала се в място между него и Повелителите, се издигна толкова високо, че го скри от погледите им. После застина за момент леко потрепервайки, накрая постепенно се отпусна и равнината отново се изглади, а на мястото където беше Паламаброн остана шест изпъкналост дълга към шест стъпки.

— Погълна го — прошепна Вейла. Тя изглеждаше превъзбудена. Очите й бяха широко отворени, устата й полуразтворена, долната й устна влажна. Езикът й два пъти облиза двете устни.

— Баща ни наистина ни е създал едно добро чудовище — обади се Улф. — Кой знае, може би цялата планета е покрита с кожата на този… Weltthier.

— Какво? — попита Теотормон. Очите му още бяха замъглени от изживения ужас. Макар да бе губил от теглото си по време на глада в предишния свят, през последните две минути сякаш се бе смалил с нови петдесет фунта. Кожата му висеше на гънки.

— Weltthier — повтори Улф. — „Свят-животно“. На немски — един от земните езици.

Планета, покрита с кожа, помисли си той. А може би никаква кожа, ами амеба с размерите на континент, проснала се върху планетата. Идеята за това го замайваше.

Кожата все пак съществуваше — този факт бе неоспорим. Но как оцеляваше това същество? Нали милионите тонове протоплазма трябваше да бъдат нахранени. Дори да ядеше животни, беше абсурдно да се мисли, че успяваше да се изхрани по този начин.

Улф реши да изследва този проблем, ако някога му се отдадеше шанса да го стори. Той беше крайно любопитен — като маймуна или като сиамска котка — и проверяваше, анализираше, обмисляше, правеше предположения. Не се успокояваше, докато не вникнеше в същността на нещата.

Седна да почине, докато не измисли какво да правят по-нататък. С изключение на Вейла, останалите също насядаха. Вейла напусна „зоната на безопасността“ и внимателно запристъпва. Той се загледа в нея, разбирайки идеята й. Защо сам не се бе сетил за това?

Тя избягваше контакта с растенията (космите?), които изникваха от дупките (порите?). След като описа кръг с радиус около двайсет и пет метра, тя се върна при тях. Кожата не бе потрепнала нито веднъж през това време.

Улф се изправи на крака и извика:

— Браво, Вейла. Ти се сети преди мен. Този звяр или каквото и да е това, установява наличието на живот чрез сигналите изпращани му от космите. Ако маневрираме внимателно като кораби сред рифове, сигурно ще можем да пресечем това нещо. Единственият проблем е как да минем през онова там — и той посочи издатините, които още в началото му бяха заприличали на израстъци. Космите в основата им растяха нагъсто и след тях се простираха като килим.

— Не знам — сви рамене тя.

— Е, ще му мислим като опрем до тях — каза той. После тръгна гледайки внимателно пред краката си за да не докосне някой от датчиците. Повелителите го последваха в индианска нишка и отново Вейла направи изключението. Тя ги последва по курс, успореден на неговия, но на пет-шест метра вдясно от него.

— Трудничко ще бъде да се ловува в тези условия — отбеляза той. — Ще трябва да държим едното око върху космите, а другото върху животното. Много неприятно.

— Аз не бих се безпокоила — отговори тя. — Тук може изобщо да няма животни.

— Е, за едно съм сигурен, че съществува — заяви Улф. Той не добави нищо повече, макар да бе ясно, че Вейла се питаше какво ли бе имал предвид. Улф се насочваше към „дървото“, на чийто клон бе забелязал онова, което му бе заприличало на гнездо. Странната конструкция от клонки и листа беше заклещена между ствола и един от клоните и в диаметър имаше към три стъпки. Някаква лепкава субстанция задържаше клонките заедно.

Той пристъпи между последните два „косъма“, подпря тоягата си на дървото и се изкачи по него. Някъде по средата на височината му зърна върховете на двата шестоъгълника на вратите върху един от стръмните хълмове. Когато се добра до гнездото, той обхвана ствола му с двата си крака и едната ръка, а с другата започна да рови сред листата в горната му част. Намери две яйца, напръскани на зелени и черни точки и два пъти по-големи от яйцата на пуйка. Внимателно ги извади едно по едно и ги пусна на Вейла.

В този момент се завърна майката — по-голяма от орел, бяла, със сини пера около главата. Беше настръхнала с лице на маймуна, клюн на сокол, зъби на тигър, уши на вълк, криле на прилеп, опашка на археоптерикс и крака на лешояд.

Беше пикирала към него с прибрани криле до момента, в който трябваше да нанесе удар с клюна си. В следващия момент ги разпери с изплющяване във въздуха и нададе остър писък. Целта сигурно беше да се парализира противника от страх. Ако идеята беше такава, тя напълно се провали. Улф просто престана да стиска ствола между краката си и се плъзна надолу. Над него се разнесе ново изплющяване и удар, последвани от втори писък, но този път в него прозвуча объркване и разочарование. Птицата явно се бе забила в отчасти в дървото, отчасти в гнездото, разчела пикирането си така, че да порази тялото на Улф. Вероятно в яростта си не бе пресметната точно скоростта, с която бе атакувала.

Улф стигна до земята и се претърколи странично, знаейки, че докосва космите. Не можеше да направи нищо друго. Изправи се, пазейки се с ръка от дъжда слепени клонки, който се посипа от разбитото гнездо. Отдръпна се встрани само миг преди край него да падне полупарализираната птица. Дори да не бе успял да отскочи, ударът едва ли щеше да се получи с пълна сила, понеже съществото все пак бе съумяло да забави падането си инстинктивно разпервайки криле.

Почвата под краката им вече беше реагирала на сигналите, получени от датчиците. Но не само Улф беше станал причината за тези сигнали. Другите Повелители също се бяха разпръснали при спускането на Улф и също бяха докоснали космите около дървото.

— Обратно на дървото — извика им Улф. Вейла беше предугадила съвета му и вече се бе изкачила наполовината. Той започна да се катери след нея и в същия миг усети как някакви остри и горещи като нажежени куки нокти се забиват в гърба му. Летящото създание беше дошло на себе си и се бе вкопчило в него. За втори път му се наложи да се пусне и да падне обратно. Все пак успя да се оттласне с крака и да полети по полегата дъга настрани от дървото. В резултат падна тежко, но съществото остана под него.

Чу се мощно изпускане на въздух: от неговите гърди и от тези на съществото. Пострадал от падането несравнено по-леко, Улф се претърколи настрани, стана бързо и го срита в ребрата. Устата под зловещия му клюн зееше, а двата остри зъба бяха покрити със слюнка и кръв. Улф отново го ритна и се отправи обратно към дървото. Беше избутан настрани от двама от спътниците си, които отчаяно се мъчеха да се доберат на безопасно място. Тармас стъпи на главата му и я използва като трамплин за да скочи върху ствола. Ринтра го дръпна надолу, блъсна го настрани и започна да се катери пред него. Неуспял да се хване добре за ствола, Тармас падна върху Улф, който в този момент се изправяше на крака.

Кацнала на един клон високо на дървото, Вейла се заливаше в истеричен смях. Тя се удряше с юмрук по бедрото, но в един миг замлъкна, после неочаквано изпищя. Беше загубила опора и полетя надолу, счупи един клон, преобърна се във въздуха и тежко падна на рамото си. Остана да лежи замаяна в основата на дървото.

От всички най-изплашен изглеждаше Теотормон. Все още огромен въпреки многото тлъстина, която се беше стопила по него, затруднен от това, че имаше перки вместо ръце, той беше изправен пред почти непосилната задача да се изкатери по дървото. Опитваше и веднага се плъзваше надолу. През цялото време се обръщаше през рамо, бърборейки несвързано.

Улф успя най-сетне да се изправи на крака. Кожата около дървото беше като побесняла. Надигаше се на високи вълни, които преследваха Аристон и Лува. Двамата обикаляха дървото на висока скорост и беше ясно, че ужасът придава на изнурените им тела свежи сили. Вълните зад гърба им постепенно затихнаха. Но пред тях се образуваха нови вълни, а в краката им зейнаха дупки.

С едно последно върховно усилие Лува и Аристон се хвърлиха напред и различните движещи се образувания непосредствено зад тях се сблъскаха. Главата на Улф се замая от хаоса на извиващи се, блъскащи се, подскачащи, мляскащи форми от протоплазма. Сцената пред очите му наподобяваше фантастична колекция от малки водовъртежи.

Преди да успее да реорганизира сигналите, на които реагираше, кожата загуби следите на Аристон и Лува. Те се добраха до дървото, но си пречеха един на друг да се качат по него. Докато се блъскаха, Улф вдигна тялото на летящото създание и го хвърли колкото можеше по-надалеч от себе си. Трупът падна точно на гребена на една започваща да се надига вълна, която спря хода си в мига, когато усети тялото. Около и под него него се оформи вдлъбнатина и трупът бавно потъна под повърхността. Устните на дупката се затвориха над него и единствено издатината и постепенно размиващия се шев върху нея подсказваха, че отдолу може би има нещо.

Постъпката на Улф бе равностойна на жертвоприношение, защото той смяташе да задържи тялото на животното за храна. Районът около дървото се успокои, няколко последни потрепвания пробягаха напосоки и после всичко замря. Повърхността стана така неподвижна, сякаш наистина беше от земя. Улф заобиколи дървото, за да види как се чувства Вейла. Тя вече беше седнала, дишаше тежко и лицето й беше изкривено от болка. Благодарение на еластичността на кожата, ударът, макар и от такава височина, не се бе оказал толкова тежък, както би бил на твърда почва. Рамото й беше ожулено, както и едната буза, а в допълнение на всичко още не можеше да помръдне ръка.

Но най-тежко от всичко бе наранено достойнството й. Тя проклинаше всички, наричайки ги сбирщина страхливи глупаци, мъже, годни само да бъдат роби, а дори не и това. Виждаше се, че Повелителите бяха засегнати от нейните оскърбления. Все пак чувстваха, че в думите й има истина. Но никога не биха признали гласно това.

Всичко това изведнъж се стори смешно на Улф. Той се разсмя, после мъчително изправи гръб със стон. Беше забравил за дълбоките драскотини, които ноктите на летящото същество бяха оставили по тялото му. Лува погледна гърба му и съчувствено цъкна с език. Кръвта продължаваше да се стича, но по-всичко личеше, че скоро щеше да се спре. Лува се надяваше, че раните няма да се инфектират, защото групата не разполагаше с каквито и да са било лекарства.

— Нещо ти е весело — отбеляза Улф. После се огледа за яйцата. Едното се бе счупило и разтекло в основата на дървото. Другото никъде не се виждаше и можеше да се предполага, че вече е погълнато от кожата.

— О, Лос! — изохка Аристон. — И какво ще правим сега? Предстои ни да умрем от глад, загубихме се и не можем да напуснем това дърво без това чудовище да ни погълне. Баща ни се разправи с нас, а ние дори не се доближихме до крепостта му.

— Наистина вие Повелителите и Създателите на вселени се превръщате в достойни за съжаление същества, когато излезете извън стените на вашите палати и ви бъде отнето оръжието — сряза го Улф. — Ще ти кажа още една земна поговорка: „Има много начини да се одере една котка“.

— Каква котка? Къде е? — извика Теотормон. — Точно в момента бих могъл да изям една дузина котки.

Улф извъртя поглед към небето, но не отговори. Вместо това нареди на другите или да отидат от другата страна на дървото, или да се качат на него. После взе ножа на Теотормон и се отдалечи на няколко крачки от дървото. Клекна и го заби до дръжката с всичката си сила. Щом кожата беше толкова еластична, че да образува псевдоподии или дупки, то следваше, че тя е и уязвима.

Измъкна ножа от раната, стана и се отстъпи. Кожата се сви настрани от него, направи първо дупка, после конус, около раната, след това конусът се издигна нагоре като бавно оформящ се кратер. Улф чакаше търпеливо. Скоро кратерът се разстла и разкри самата рана. Но вместо кръв, както можеше да се очаква, от раната бликна тънка струйка белезникава течност.

Той се приближи до нея, внимавайки да не докосне намиращите се в непосредствена близост косми. Бързо заби ножа си отново, изряза част от потръпващата маса и изтича обратно при дървото. Отново избухна буря от протоплазмени форми: вълни, кратери, изпъкналости, бързи надигания, по време на които плътта оформяше странни колони подобни на тирбушон. После всичко затихна и се успокои.

— Като че ли кожата непосредствено около дървото е по-твърда и не така еластична както по-надалече от него — отбеляза Улф. — Мисля че сме в безопасност докато не се отдалечаваме много, но кой знае… кожата може да е в състояние да образува приливна вълна, която да но помете. Както и да е, поне има какво да ядем.

Другите Повелители на свой ред отидоха да се отрежат различни по големина късове. Суровата плът беше жилава, лепкава от изтичащия жизнен сок, и отвратителна на миризма, но можеше да се сдъвче и погълне. Напълнили стомасите си, те се почувстваха по-силни.

Дори се върна и част от оптимизма им. Някои легнаха да поспят, но Улф се отправи към брега. Вейла и Теотормон го последваха, а Лува, като ги видя да се отдалечават, също реши да се присъедини към тях. „Сушата“ свършваше като отсечена с нож и нямаше никаква преходна зона на крайбрежна ивица. По самия край на водата космите бяха толкова нарядко, че всички малко се поотпуснаха. Улф се загледа отблизо във водата. Въпреки че нямаше слънце, което да му помогне с лъчите си, прозрачната вода позволяваше на погледа да надникне дълбоко в нея.

Виждаха се много разнообразни по размери, форма и цветове риби, които плуваха почти до самия бряг. Но още докато наблюдаваше, той видя едно дълго белезникаво пипало да се стрелва някъде изпод брега и да сграбчва една по-едра риба. Рибата се замята, но бързо бе изтеглена обратно под брега. Улф се отпусна на колене и се надвеси през ръба за да разгледа по-добре съществото, което така ловко бе уловило жертвата си. За нещастие той стоеше на издаден над основата на брега перваз, който му пречеше да разгледа добре. Всъщност, той изобщо не можа да види основата на брега. Вместо това видя сноп извиващи се пипала, в много от които се мятаха други риби. По-назад имаше още пипала, но те се губеха увиснали над бездънната бездна. И докато гледаше, едно от тях се сви, измъквайки от тъмнината огромна риба.

Улф бързо дръпна глава назад, защото друго от пипалата се прокрадваше нагоре в неговата посока.

— Чудя се как едно такова чудовище може да се изхрани — каза той. — Разполага само с морска храна. Готов съм да се обзаложа, че това върху което стъпваме, е едно гигантско плаващо същество. Подобно на островите във водния свят, то също се движи свободно, неприкрепено към никаква основа.

— Чудесно е да научим това — обади се Лува. — Но по какъв начин може да ни помогне тази информация?

— Ние имаме нужда от още храна — отговори Улф. — Теотормон, ти си плувецът измежду всички ни. Защо не скочиш и не наловиш малко риба? Дръж се близо до брега и бъде готов моментално да изскочиш от водата. Знам, че можеш да го направиш с бързината на тюлен.

— Защо точно аз? — попита Теотормон. — Ти не видя ли лекотата, с която онези пипала сграбчваха рибите?Мисля, че те шареха напосоки. Не знам, може би са в състояние да долавят вибрациите във водата. Но съм убеден, че ти си достатъчно бърз, за да ги избегнеш. А и пипалата непосредствено под ръба на брега са малки.

— Не, няма да рискувам живота си заради вас! — поклати отрицателно глава Теотормон.

— И ти ще умреш от глад като нас, ако не го направиш — опита се да го убеди Улф. — Разбираш добре, че не е възможно да продължаваме с изрезки от кожата. Нали видя колко силно се бунтува тя срещу това.

Той посочи с пръст една риба, която плуваше непосредствено под повърхността. Беше тлъста с глава оформена като сфинкс.

— Не би ли искал да забиеш зъби в това?

От устата на Теотормон потече слюнка, а коремът му изгромоля, но той не се хвърли във водата.

— Добре, дай ми ножа си тогава — въздъхна Улф. Издърпа оръжието от ножницата му, преди Теотормон, който стоеше на един крак, да има време да вдигне и другия и да хване с пръстите му дръжката. Обърна се, засили се и скочи във водата, колкото можа по-навътре. Рибата, естествено, се стрелна настрани от него. Беше бавна, но не чак толкова бавна, че да може да я хване. Но той и не се бе надявал на това. Интересуваше го дали някое пипало, усетило вибрациите от скока му и загребванията с ръце, няма да провери какво става тук.

И настина, едно от тях се насочи към него. То се измъкна от плетеницата в основата и започна да се приближава. Улф заплува бавно обратно към брега, без да вдига глава от водата, за да може да вижда по-добре развитието на нещата. Когато видя, че то рязко се ускорява с приближаване към него, той протегна ръка и го хвана за края. До този момент не можеше да знае дали пипалото не е отровно подобно на медузата например. За щастие, енергично съпротивляващата се в ръката му плът не създаваше впечатление, че е отровна.

Пипалото се нагъна, изви се и обгърна тялото му. Той пусна края му, обърна се и го сграбчи на десетина инча по-навътре. Започна да го реже с ножа, който се справяше изненадващо леко със задачата. Пипалото изостави опитите си да го обхване през кръста и започна да се дърпа. Но той продължаваше да го стиска и да реже. Водата притъмня, защото тялото му бавно беше притегляно под брега. В следващия миг ножът се справи с пипалото и той енергично заплува нагоре без да изпуска израстъка.

Хвърли го на брега, когато извади глава на повърхността, и точно бе започнал да се изтегля навън, когато нещо се обви около десния му глезен. Погледна надолу и видя края на друго пипало. Смукалото нямаше зъби, но беше достатъчно силно, за да не разхлабва захвата на глезена му. Той вкопчи двете си ръце в брега и изхриптя:

— Помогнете ми!

Теотормон направи няколко крачки към него на гумените си крака и се спря. Вейла спря поглед върху пипалото и се усмихна. Лува изтегли скъсения меч от ножницата на кръста й и скочи във водата. Вейла се изсмя и го последва. Тя бързо изплува, взе кинжала от ръката на Улф и отново се гмурна. Двамата с Лува се захванаха с пипалото, започвайки да го секат на няколко стъпки от края му. Малко по-късно Улф успя да се изкатери на брега, а ампутираното пипало все така упорито продължаваше да стиска глезена му.

Двата къса месо можаха да бъдат изядени едва след като ги удряха достатъчно дълго в дънера на дървото за да станат по-крехки. Но дори и след това те приличаха на гума. Все пак, това беше храна.

Те тръгнаха по равнината и след малко стигнаха до първия по-стръмен хълм, от който нататък космите започваха да растат съвсем нагъсто. Оттук вече добре виждаха своята цел: на половин миля от тях, на върха на висок хълм, се виждаха две златни шестоъгълни рамки.

Улф взе клона, който се бе откършил при падането на Вейла. Хвърли го с всичка сили и с внимание проследи как пада върху космите. Цялата околност в мястото на падането му реагира моментално и много по-бурно, отколкото местността, където космите растяха по-нарядко. Кожата буквално изригна.

— О, Лос! — възкликна Аристон. — Това е краят ни! Никога няма да можем да пресечем тази част — той размаха юмрук към небето и извика: — Ти, татко! Мразя те! Ненавиждам те и проклинам деня, когато семето, с което съм бил заченат, е напуснало слабините ти!

Може би си мислиш, че си ни хванал в капана си? Не, в името на Лос и гърбавата Енитармон, кълна се, че че се доберем до теб!

— Ето, това е дух — каза одобрително Улф. — За миг ми се стори, че отново ще захленчиш като болнаво куче. Добре му го каза на дъртия мръсник! Надявам се, че те е чул.

Аристон, който дишаше тежко и със свити юмруци, каза:

— Да, смело на думи. Би ми се искало да знам какво да направя.

— Някакви идеи? — обърна се Улф към останалите.

Всички поклатиха глави.

— Къде остана дяволската хитрост и онази безподобна изобретателност, с която се предполага, че са надарени децата на Уризен? Чувал съм страхотни истории за всеки от вас — още се разказва как сте атакували крепостите на много Повелители и как благодарение на съобразителността и силата си сте им отнемали вселените. Какво ви стана точно сега?

Отговори му Вейла:

— О, те бяха смели и умни, когато имаха под ръка своите оръжия! Но на мен ми се струва, че те все още не са преодолели шока от осъзнаването колко лесно бяха заловени от баща ни. И колко лесно им бяха отнети въпросните любими оръжия. А без тях те губят онова, което ги прави Повелители! Сега са само най-обикновени мъже, при това доста измъчени!

— Изморени сме — поясни Ринтра. — Мускулите ми ме болят и сякаш горят. Отпуснали са се сякаш се намираме на планета с повишена гравитация.

— Мускули! — повтори Улф. — Мускули!

Поведе всички обратно при дървото. Въпреки режещата болка в гърба всеки път когато откършваше клон, той работеше с желание. Останалите му помагаха и скоро всеки държеше наръч клони в ръцете си. Върнаха се на периферията на гъсто обраслата местност и започнаха да хвърлят клоните колкото можеха по-надалече сред космите. Не го направиха едновременно, а през равни интервали от време. Кожата се надигна като море по време на ураган. Вълни и кратери се носеха напред-назад.

Скоро обаче реакцията на кожата започна да става по-умерена. А когато клоните бяха на привършване, гърчовете бяха преминали в уморено помръдване. Последният клон не предизвика нищо повече от една малка и бързо размила се вълна.

— Умори се най-сетне — проговори Улф. — Но сигурно може бързо да възстанови силите си. Предлагам да потегляме веднага.

И той пое бързо напред. Кожата потрепваше и леко се надигаше в отговор на сигналите, изпращани от космите. Появиха се плитки дупки, които Улф хладнокръвно заобикаляше. След малко реши, че няма да им попречи, ако се затичат. И не спря докато не стигнаха хълма, към който се бяха насочили. Той изглеждаше като огромен израстък, като кокоши трън върху кожата. Макар склоновете му да се издигаха почти перпендикулярно, по тях имаше достатъчно грапави места, които даваха възможност да катерене. Макар и не леко, то беше напълно възможно. Не след дълго всички стигнаха до върха без никакви премеждия.

— Честта отново е твоя, Вейла — обърна се към нея Улф. — Коя врата?

— До момента поне тя не може да се похвали с особен късмет — намеси се Аристон. — Защо й даваш все тя да избира?

Но Вейла се обърна към него като тигрица:

— Братко, избирай ти, ако имаш претенциите, че ще се справиш по-добре! Но знай, че ще трябва да докажеш увереността си като минеш първи през вратата!

Аристон отстъпи напред с примирително вдигнати ръце:

— Много добре. Да не променяме традицията точно сега.

— А, значи това вече било традиция — иронично каза Вейла. — В такъв случай, избирам лявата.

Улф не се поколеба. Макар да очакваше, че този път можеше да се озове в крепостта на Уризен, безпомощен и невъоръжен, той престъпи през вратата.

За миг не можа да се ориентира къде се намира, нито какво става около него, защото беше замаян, а нещата, които се въртяха над него бяха толкова странни.