Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Az utolso ember, avagy C. Robinson kulonos tortenete, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отунгарски
- Христо Боевски, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor(2004)
Издание:
Петер Богати. Последният човек или странната история на Робинзон К.
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №77
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от унгарски: Христо Боевски
Рецензент: Георги Крумов
Редактор: Владимир Шомов
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Унгарска, I издание
Дадена за набор на 25.VI.1986 г. Подписана за печат на 3.X.1986 г.
Излязла от печат месец ноември 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1992
Печ. коли 20,50. Изд. коли 13,27. УИК 12,35. Цена 2 лв.
Страници: 322. ЕКП 95364 23331 5627-78-86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
8.09.451.1–31
© Георги Крумов, предговор, 1986
© Христо Боевски, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia 1986
© Bogáti Péter, 1982
Az utolsó ember, avagy C. Robinson különös története
Kossuth Könyvkiadó, Budapest
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
- —Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение
8
„Подредих“ се. Постепенно бях привикнал от време на време да сменям жилището си. Трябва да си призная, че такъв бивак още не бях имал. Вярно, пиенето не ми беше така подръка, както в резиденцията на господин генералния директор, но друго беше хиляди пъти по-важно: имах на разположение обичайните и толкова необходими основни предпоставки на цивилизацията светлината, топлината, водата…
В сравнение с предимствата това, че източниците ми на снабдяване оставаха сравнително надалеч, беше дреболия. В края на краищата какво по-просто от това вместо всеки ден да си търся храна, да отделя сега един цял ден и да натоваря някой по-малък камион с хранителни продукти, напитки и с всички онези дреболии, които са нужни за ежедневието. Не забравях и дрехите, особено бельото, защото, да си призная, не обичах да пера. По-просто беше носеното да се хвърли, отколкото да се пере. А запасите от ризи, чорапи за един човек изглеждаха толкова неизчерпаеми, колкото, да речем, и запасите от коняк. Пластмасовите пликове на съвременните опаковки засега устояваха на плесента и праха.
Един от павилионите на Института бе уреден като гостна. Тук биваха настанявани учените, дошли от чужбина за по-дълго време или за изследователска работа, тук спяха и онези, на които работата им включваше и нощни наблюдения. Не беше съвсем луксозен хотел, но каква полза щях да имам, ако във всяка стая имаше телефон и телевизор? Намерих удобно, чисто легло, баня, кухня с електрическа печка и бойлер; килер, където мога да струпам запасите си, и кука, на която мога да се обеся, ако все пак стигна до извода, че всички тия напъни са напразни.
В новата си империя се движех по-свободно, отколкото из града, който на всяка стъпка ми напомняше за случилото се, а дори не можех да се опитам да залича следите. Институтът в края на краищата не ми беше съвсем нов като дом — а просто беше повишен от втори (както някои с любов наричаха работното място) в първи. Относителната му затвореност или, ако така ви харесва повече, ограниченост ми помогна да възстановя илюзията си за ред. Намерих малкото ремарке на градинарите и насъбрах от градината, гостната и от другите места обувките и каквото друго намерих. Натоварих ги на ремаркето и ги откарах в един далечен кът на градината, в някаква барака. Постепенно заприличах на някой особняк аристократ, който си живурка самотно в парка на замъка си, в обществото на люлеещия се стол, напитките и пурите си. Ако ми се приискаше, можех да играя дори и голф. Само трябваше да окося тревата, защото беше висока и гъста и щеше да спира топката.
Възможно е да рисувам картината по-идилична, отколкото бе в действителност. Животът ми несъмнено стана по-прост, но не по-лесен. Още по време на пренасянето, при което не липсваха и физическите усилия — трябваше да повдигам сандъци и кутии, да ги товаря на камиона и отново да ги разтоварвам, — на няколко пъти ми се зави свят, задъхвах се. В началото се оправдавах с това, че не съм привикнал с физическа работа, но една сутрин ми се стори, че устата ми е подута. Езикът ме болеше, небцето ми гореше, а венците ми бяха отекли. Ужасих се, защото много се страхувах от заболяване: безпомощността умножава терзанията от самотата, а мъките при очакването на смъртта са по-лоши от мъките, причинени от болката…
Когато си оставен сам на себе си — а това се потвърждаваше всеки момент, — ставаш по-находчив: няма по-добро изпитание за инстинкта за живот от самотата. Този път разбрах, че не съм истински болен: просто бях хванал скорбут, както навремето моряците и полярните изследователи! Много отдавна от менюто ми отсъствуваха каквито и да е пресни хранителни продукти, последствията се разбираха от само себе си, още по-рано трябваше да се сетя… Бях в по-благоприятно положение от моряците и пътешествениците: влязох в най-близката аптека и глътнах няколко таблетки витамин „C“. Останалите натиках по джобовете си, като ги допълних с други витаминни препарати.
Здравето ми се възстанови светкавично, но последователността, която спадаше към по-добрата страна на природата ми и от която никога досега не бях имал по-голяма нужда, ме накара да не се връщам повече към случая. Докато търсех в аптеката витамина в ръцете ми попаднаха флакончета с най-различни лекарства и когато четях надписите, ща не ща, трябваше да прочета и срока на годност. Защото настъпва ден, когато лекарствата губят своето действие, вече не лекуват, а може даже и да вредят. И напразно ям витамин „C“ към боба, зъбите ми ще изпопадат, мускулите ми ще се отпуснат. Естествено, и бобената чорба няма да е вечна: трайността на консервите е ограничена, колбасите ще изсъхнат, сланината ще граняса, брашното и оризът ще мухлясат, хлябът и царевицата ще хванат плесен…
Интересно след колко време? Една година, две години — евентуално пет, десет? А тогава аз ще бъда ли още тук? И така ли ще бъда тук? След една година или след десет години?
Досега не бях мислил за това. Не бях имал време да мисля. Прекалено ме занимаваше материалното и духовно оцеляване, беше ме ангажирало написването на онази проклета „дисертация“. (Междувременно бях занесъл единия екземпляр зад КП стената, но в библиотеката още не бях ходил.) Все още страдах от шока на преживяното, който ме отпускаше дълго и бавно. Сигурно вследствие на това отпускане, след непосредственото минало и настоящето, аз се замислих и върху бъдещето. Може и да не ми се е искало да мисля за него досега, но отлагането никога не е спасение, ако онова, което ще се случи, трябва да се случи. Наистина в джоба си носех избавлението, подаръка на господин генералния директор, и грижливо го пазех да не ръждяса, но не мога да кажа, че ме успокояваше кой знае колко. При нормални условия смятах самоубийството за признание на поражението. Положението сега беше друго, но аз не се бях променил толкова — докога ще мога още да преценявам? — че да търся логично оправдание за себе си, ако се предам!
При всичко това потресе ме продължителността на бъдещето. Не знам какво може да чувствува осъденият на доживотен затвор. Сигурно се радва, че са му оставили живота, а с него и надеждата, че някога ще се освободи. Обаче положението на затворника е обратното на моето: има другари и пазачи, с които може да поразмени дума, но не може да излезе от четирите стени. А аз мога да обикалям колкото си искам земното кълбо, но човешки глас мога да консумирам само от консерва. А, както казах, дори трайността на консервата е относителна.
Това, което все пак е общо между затворника, корабокрушенеца и мен, е не само надеждата, че докато са живи, докато се държат, на хоризонта може да се покаже пушекът от комина на амнистията; истински общото в това е събитието, също и урокът, как да бъдат преценени последствията от събитието. Останалото може да се оформи по много начини, в зависимост от личността, физическото и психическото състояние. И не само в зависимост от жертвата: директорът на затвора и капитанът на кораба, плаващ в близост до острова, също настояват за място в блюдото на везните…
За пръв път самотата ме удари през лицето; сега разбрах, че този шамар може да бъде и траен — евентуално до живот. Трябва да преценявам последствията.
Изключих револвера от решенията. Остана само грижата за едното оцеляване, борбата на първобитния човек с първобитна упоритост за оцеляване. Първобитният човек е успял — само че не е бил сам. Естествено, и аз не съм съвсем сам, поне в сравнение с първобитния човек: мои са всички онези умения и познания, които човек е натрупал, откак е слязъл от дървото. А той с какво е започнал? Ако не се лъжа, с това, че от събирането се е пренастроил на изкуствено създаване на блага. Най-добре ще бъде да последвам примера му.
В началото, естествено, и аз започнах със събиране. А когато усетих, че това е малко, продължих само да подобрявам начина, вместо да премина в по-горен клас.
Щом осъзнах, че събирането на консерви и колбаси не е достатъчно, осмелих се да се отдалеча от базата си. Институтът и без това се намираше в края на града; най-близките стопанства бяха само на две крачки оттук. Но не трябваше да ходя дори и там: около вилите открих онова, от което имах нужда. Зеленчуци, цвекло, зеле, домати, лук, а по дърветата — плодове в неограничено количество. Така че масата бе сервирана, оставаше въпросът, безопасно ли е да се консумира това, което ми предлагаше. Лъчението, предизвикало катастрофата, оживи растителността, но това оживление не носи ли в себе си смъртна опасност за живите същества? А множественото число е просто отчайващо символично, тъй като няма друга жива душа, върху която да го изпитам, освен върху себе си.
Трябваше да го направя, защото дори да не го направех, пак щях да си загина, както ако бих погълнал отрова. Мъките не мога да си спестя, най-много — времето за очакване. Освен това човек, ако толкова се старае да се пази, попада в клопката на сантиментализма: тъй като асортиментът беше богат, а изборът зависеше само от мен, първо опитах една апетитно узряла ябълка.
Услади ми се, усладиха ми се и останалите. Не усетих да ми вредят. Напротив, почувствувах се освежен, мускулите ми станаха по-еластични, мислите ми — по-живи отпреди.
Направо се нахвърлих на зеленчуците, на плодовете. Натоварих малкото си камионче до пръсване, съвсем излишно: зеленчуците са хубави само пресни. Щом ми се яде всеки ден, всеки ден трябва да си бера… Но това, което в началото се бе оказало интересно, вълнуващо, щом започна да се повтаря всеки ден, се превърна в уморително губене на време. Отново се върнах към сухата храна и само от време на време се решавах на някое „прибиране на реколтата“. Несистемното хранене, отиващо в двете крайности, доведе до своите последствия: хвана ме страхотно разстройство. Нямах проблеми с лекарствата, но веднъж спазъмът ме хвана тъкмо на път за вкъщи. Минавах точно през жилищния комплекс на Института. Спрях, напосоки влязох в първата къща и поисках да вляза в най-близкия апартамент. Вратата на антрето беше затворена. Опитах следващия, но сякаш съдбата си играеше с мен, напразно натисках бравите, нито една врата не се отвори. Напънът ме измъчваше все повече и пропорционално на това растеше и ядът ми. Когато почувствувах, че не издържам повече, измъкнах револвера и стрелях няколко пъти в ключалката на запъналата се пред мен врата. Тясното стълбище отрази оглушително гърма на револвера. По главата ми се посипа мазилка, във въздуха се носеше прах и миризма на дим. Но бравата се разпадна и след два силни ритника вратата отстъпи. Нахълтах в апартамента наистина в предпоследния момент.
Вълнението, физическото усилие и упоритото разстройство ме бяха изтощили. Когато излязох от сградата, се почувствувах толкова обезсилен, че приседнах на каменните стълби пред входа. Кожата ми настръхна, дишах учестено, направо се задъхвах…
И тогава изведнъж се разсмях. Разсмях се накъсано, с хълцане, като истерик! Сетих се колко напразни са били предишните ми усилия да вляза в някой апартамент и да търся тоалетна. Напразно? Не се изразявам правилно: излишно, така беше. Щом бях почувствувал внезапната необходимост от това, защо не клекнах, пък било то и насред улицата? Нямаше кого да скандализирам и от кого да се срамувам… Всъщност нямаше да навредя на никого…
Казват, че брадата на мъртвите продължавала да расте. Клетките умират по-късно от този, на когото са служили; мозъчните клетки живеят шест-осем минути след спирането на сърцето, а роговите клетки с дни преживяват времето, когато е имало нужда от тях… Интересно, с колко надживяват привичките от цивилизацията изискванията, които се предявяват към тях? Добро възпитание, чувство за срам, навик, хигиена, удобства… Всяка една като отделен слой е полепнала в нервните ми клетки и направляват постъпките ми дори и тогава, когато практическият смисъл от тях вече доближава нулата. Така ли ще бъде, докато съм жив? Или — ако ми е писано да живея достатъчно дълго — постепенно ще се притъпят, ще се разпаднат и с отмирането на времето ще изоставям тук-там по някоя от тях?
Блед и отпуснат седях пред вратата, когато по замрялата улица забелязах да се приближава странно същество: парцали покриваха тялото му; слели се в едно, рошава коса и дълга брада окръжаваха лицето му, от което надничаха само парче сива кожа и сълзящите очи. Вървеше прегърбен, с тътрене и леко поклащане, сякаш му беше трудно да запази равновесие на два крака, но не смее да се отпусне на четири, предните му крайници вече не се подчиняват: твърде къси и слаби.
Смехът замръзна в гърлото ми, защото в приближаващия се познах себе си… Щях да го попитам колко години са минали оттогава, ала езикът се въртеше трудно в беззъбата му уста, отдавна беше отвикнал от говоренето…
Скочих и въпреки че се олюлях, успях да се добера до колата, седнах в нея и се понесох към чудовището. Не почувствувах силата на сблъсъка, не чух и удар, не прозвуча и вик. Колата мина през него, сякаш е бил само мъгла или сън.
Същия ден следобед — заради разстройството трябваше да легна — си съставих режим с повтаряща се и изменяща се програма. На първо място в ежедневието ми стояха миенето и упражненията за тялото. Систематизирах нещата, необходими за поддържане на живота, и реших, че ще уча. Ще освежа познанията си по математика и тъй като и без това трябва да ходя до библиотеката, ще погледна какъв материал по биология, главно по медицина, съм в състояние да обработя… Ръката ми вече беше посегнала да напише в края на реда: учене на езици — но се усетих навреме.
Фактът си е факт: планът и дневният режим донякъде ме възстановиха. Премина и разстройството ми и постепенно започнах прехода от събирателния начин на живот към „производителния“. Разкопах едно парче от подивялата трева и посадих най-различни семена. Бях ги взел от един магазин за посадъчни материали, а на гърба на пликчетата бе написано какво да се прави с тях. Сезонът все още беше благоприятен и ако не бях сигурен, то поне можех да се надявам, че все нещо ще се хване от граха, фасула, доматите и другите подобни. Във всеки случай усърдно поливах градинката си, която, дори и да не разнообрази менюто ми в очакваната степен, във всеки случай ще подсили у мен склонността към наблюдения, а в моето положение дори и това не е дреболия…
В по-широк смисъл империята ми се простираше до оградата на Института, а в по-тесен — включваше павилиона, който си бях избрал за жилище, и най-близката му околност. Погрижих се за съоръженията, от които зависех. Поддържах в ред язовира и редовно проверявах реактора. Обаче изключих и разглобих всички останали, които можеха да станат излишни или опасни. Свалих предпазителите в неизползваемите сгради, за да не стане късо и да възникне пожар. Разглобих действуващите опитни установки в лабораториите и спрях останалите реактори. Радиоактивните вещества прибрах на сигурно място, а накрая разположих около жилището си уреди за метеорологично наблюдение и за следене на радиоактивността както за информация, така и за сигурност. Въпреки че нямаше да ме предпазят от повтаряне на катастрофата, тъй като тя би изпреварила предупреждението.
Намиращите се на територията на Института, макар и затворени и обезвредени радиоактивни вещества, са само част от онези радиоактивни вещества, които могат да се намерят по света в активно състояние или в „резерв“. Дузини предприятия, произвеждащи такива вещества, работеха с пълен капацитет; стотици реактори произвеждаха енергия; подземни, подводни складове, кораби, самолети, подводници, препълнени с атомни заряди.
С тях какво е станало? Какво е могло да се случи?
По всяка вероятност нищо. Иначе и с тези тук е щяло да се случи нещо. Щели са да експлодират или напротив: да се срутят като подгизнали минни забои. Ала не бяха експлодирали и не се бяха срутили. Излъчването (неутронно? друго?) беше подействувало само на живите организми — смилявайки се над собствената си раса, над останалите живи атомни факли. Виж го ти.
По-добре да бъда предпазлив. Да умра е сравнително просто. Трудна е агонията. Дълга и в самота. Сабята, пушката правят видима, кървяща рана. Лъчите изяждат човека отвътре, смилат го бавно, както термитите дървото. Стои, живее, обаче отвътре вече е празно. Благодаря, не желая.
Разположих уредите. Останалото ще видим.
Стараех се да избягвам сградата на дирекцията. Качих се още веднъж до стаята на Давид — без да влизам вътре, — заключих вратата и хвърлих ключа. Не исках повече да влизам там.
Трябваше да свърша още една трудна работа. Дълго я отлагах, но в края на краищата не можех да я избегна. В комплекса, тук, беше и Алберт. Тук е и сега. Рано или късно трябва да вляза и там, където е работил, защото невъзможно е, докато аз живея, трудя се тук, около него, той така…
Познавах всички в Института, от старшите сътрудници до огнярите. За повечето от въргалящите се жълти гащеризони знаех — а ако не ги бях намерил на мястото им, предполагах — кой ги е носил. Когато обаче се захванах да въвеждам ред, си внуших да смятам гащеризоните за вещи. Така успях да ги събера и откарам в бараката. Много от тях останаха на мястото си: където нямах работа, не бях ходил. Не бях влизал и в онази стая, която беше на Алберт.
Алберт е различен от останалите. Алберт ми беше приятел, допълнение и противник. Откъде ли се познавахме?
Естествено, от университета, откъде другаде — и с това се отговаря и откога. Бяхме в един курс; зараждането на приятелството ни се дължеше на агресивната природа на Алберт и на тениса. Играех системно, защото го смятам за такъв спорт, който еднакво ангажира всички мускули на тялото, събира в себе си елементи от бягането, скоковете, гребането, тласкането на гюлле; същевременно е чист и неагресивен спорт. Идеална тренировка за тялото на занимаващите се с умствен труд. На Алберт вероятно и през ум не са му минавали подобни разсъждения, той обичаше страстно тениса; играеше заради самата игра, вълнуваха го непредвидимите пътища на отскачащата топка, усилието и умението да я върне. Бореше се за всеки гейм и носеше на лицето си радостта от победата. Защото Алберт беше състезател. Още когато попадна в университета, го смятаха за класа сред младежите, а там успя да влезе и в световната ранглиста.
Може би и аз бях спомогнал за това, въпреки че никога не се бях стремил към подобна слава. Факт е обаче, че приятелството ни започна на корта. Алберт ме видял как играя, след което дойде в съблекалнята и ми каза да му стана спаринг-партньор. (Ето, без да искам, го охарактеризирах: „каза ми“, употребих, вместо „помоли ме“.) Приех, въпреки че впоследствие се установи, че не съм знаел с какво се нагърбвам. На Алберт му харесвали равномерността и упоритостта в играта ми. Както каза, играел съм като „човек-робот“, в който някаква изчислителна машина определя най-благоприятния вариант на удара, така че съм идеалният партньор. За мен също бе разнообразие да играя с един майстор, дори и тогава, когато част от времето за тренировка запълвахме със заучаването само на отделно движение или удар. Подчинената роля не ме притесняваше, тъй като нямах амбиции в тази област, а ролята бях приел сам.
Не можех обаче и да предполагам колко време ще ми отнема. Наистина Алберт имаше на разположение и други партньори, но той все повече държеше на мен и трудно понасяше да му противоречат. А аз, както вече споменах, имах нужда само от няколко часа седмично за развлечение, а не от няколко часа тренировка дневно. Положението ставаше все по-неприятно; Алберт се готвеше за международен турнир и — колкото и смешно да звучи — ме обяви за предател, като му отказах помощта си. Какво друго можех да сторя, отстъпих. На турнира премина и четвъртфинала и отстъпи едва в предпоследния кръг. Дори и така се класира доста добре. Помислих си, че ще последва по-дълга пауза, но бях сгрешил. След кратка почивка отново започна напрегната работа, подготовката за следващия турнир. Реших да изляза от играта, дори и да се скараме.
Проблемът се реши неочаквано. Още там, в университета, в съдбата ни се намеси Давид. Беше ни преподавател и един ден повика при себе си Алберт. Така не узнах какво са си говорили. Алберт дори и след години, ако станеше въпрос за разговора, изпадаше в безсилен гняв и само ругаеше. Във всеки случай същността на думите на Давид била, че той смятал Алберт за извънредно талантлив физик и би желал, щом завърши, да го вземе при себе си в Института. Обаче ако продължавал така, никога нямало да завърши, защото тенисът ограбвал по-голямата част от времето му, а турнирите обърквали учебната му програма, постоянно се пресичали със сесиите. Алберт се опитал да се пазари, но Давид останал непреклонен и като баща феодал настоявал младежът да избере: или той, или топката! Алберт му тръснал — Топката! — при което Давид го нарекъл глупак и го изхвърлил.
Не бе минала и седмица и Ерика скъса с Алберт. Ерика също беше в нашия курс, мургава, с налети форми, но със стройно тяло, която, бях дълбоко убеден в това, бе попаднала в атомната физика по някакво недоразумение, качила се бе на погрешен трамвай или нещо подобно. Всъщност трябвало е да стане самарянка или проститутка. Еротиката и майчинският инстинкт се смесваха в напращялото й същество не по половина, а всяко едно я изпълваше на сто процента и така Ерика, опровергавайки законите на физиката, щурмуваше с двоен енергиен заряд избрания от нея обект на интересите й — Алберт. Момчето имаше нужда както от майчина нежност, така и от пламенна женственост, но тъй като кротката отстъпчивост или примирението не се съдържаше в характера нито на единия, нито на другия, във връзката им имаше повече искри, отколкото в някое старо динамо. Но в края на краищата четките, дори и да искрят, все пак отвеждат електричеството. Ерика и Алберт станаха една от онези неразделни двойки, трайността на които не е безусловно вечна, но във всеки случай определя реда на сядане по банките за период от пет години.
Така че можете да си представите какъв удар беше за Алберт недостатъчно и слабо обоснованата промяна у Ерика. На всичкото отгоре и това. Толкова удари на съдбата надхвърляха и неговите сили и тъй като възможностите за забрава дори и във века на космическата техника са отчайващо малко, какво друго му оставаше — напи се до козирката. Естествено, изгуби следващите си мачове в международния отборен турнир, с което направи особено тежка грешка. На международния спортен пазар успехите и неуспехите на тенисиста, странно нещо, се смятат за лични постижения или поражения. Изключение прави само единственият отборен турнир, годишният шампионат: ако състезателите го загубят, това вече не е само тяхна беда, това е национален крах. Така че Алберт, освен че претърпя загуба и доведе и отбора си до загуба, допусна и тактическа грешка. Наистина никой не го упрекна за това, но в националната федерация, а и в университетския отбор, член на който беше, му препоръчаха почивка. За подсилване на нещата прекратиха членството му в сборния отбор и повикаха на негово място една млада надежда.
Логично би било след всичко това Алберт да продължи да пие, докато изгуби и остатъка от здравия си разум. Това обаче не последва. В тежките часове на провала, когато жертвата има чувството, че блатото стига до устните й, някой му хвърли дъска и въже, та ако иска — да може да се измъкне. Този някой беше Ерика. Донякъде по-обосновано, отколкото при скъсването — ласкавото майчинско отношение, съжалението и въображаемото чувство за отговорност; нужно ли е повече? — беше склонна на помирение. Алберт в началото крещеше, после плака и накрая се остави да бъде пречистен. И телом и духом.
Възродената и пречистена любов му придаде нови сили и тъй като отсъствието на тренировки му оставяше много свободно време, в края на годината си взе всички изпити с отличен. Никога никой не би могъл да докаже, че зад различните промени у Ерика се крие една по-висша цел и едно още по-далечно лице, което дърпа конците. Едно обаче беше сигурно, че Ерика, въпреки проявената изненадващо ниска компетентност в областта на природните науки, премина през всички изпити. Такова концентрирано проявление на професорска доброжелателност беше рядкост дори и във всеизвестните случаи на протежирани отрочета; има обаче заслуги пред родината, които не се награждават с орден.
Всичко това би звучало само като анекдот, ако не съдържаше същевременно и решението на моя проблем. Алберт беше принуден да учи, а на мен най-сетне ми остана време и възможност за това. Алберт известно време подозираше, че и аз съм играл някаква роля, това обаче не отговаряше на действителността. На корта бях треньор, извън корта — зрител. Старателно се въздържах от друга игра. А когато Алберт се изправи на крака, сам осъзна, че не може да ме обвини в нищо. Познаваше ме и тъй като, слава богу, не съм сложна душа, бързо ме беше опознал, знаеше, че не бих бил в състояние с каквито и да било трикове да браня собствените си интереси за негова сметка. Интересното е, че у него никога не се породи подозрение относно вероятната задкулисна същност на тази история…
Достатъчно е да спомена, че когато бегло подметнах на Алберт, че през последните месеци е понапълнял и не би било зле да се пораздвижи малко, прие го с благодарност. Оттогава насам всеки ден играехме по един час; никога не тренирахме, винаги само играехме. Алберт силово, с идеи и непредвидимо, аз старателно, прецизно и по възможност с малко грешки. Раздвижването на тялото удовлетворяваше Алберт, след това беше уморен, но в добро настроение: никога не спомена, че би желал да започне отново… Може би вече е гледал по-надалеч.
След игра вземахме по един душ и малко разговаряхме. Тогава дружбата ни се задълбочи истински. Сигурно и Давид не би ме забелязал, ако Алберт не бе насочил вниманието му към мен. Давид ме повика при себе си и дълго разговаряхме. Не ми се вярва да е бил особено въодушевен от мен, но обстоятелствата бяха на моя страна: прецизността и задълбочеността са достойнства, които все още се срещат по-рядко, отколкото е необходимо. С Давид не говорех на една и съща вълна, но гениалността му между другото се криеше и в това, да може да разпознае и у различните от него полезното и нужното. Единственият недостатък на кибернетиката — каза — е, че отвиква хората от смятането. Е, а аз обичах и можех да смятам. Когато завършихме университета, с Алберт получихме стипендия за чужбина: две години обикаляхме света, научните институти и лаборатории. Когато се завърнахме, вече ни очакваше поканата: и двамата попаднахме в института на Давид.
Тенискортът се падаше на половината път между института и жилищния комплекс, където се пренесе Алберт. Ерика по това време вече се числеше към приятните му спомени, тъй като, докато ние обикаляхме по чужбина, тя се бе омъжила за някакъв директор на консервна фабрика, вдовец с пет малки деца. Майчинските й инстинкти навярно бяха намерили удовлетворение, както и ненаситното й желание за честото повторение на церемонията по оплождането.
Укротяването на спортните амбиции, осъзнаването на спокойствието от мъжката независимост и открилият се сравнително свободен път пред професионалните му интереси дори и да не бяха укротили напълно страстите на Алберт, поне му бяха дали някаква насока. Не съм чак толкова самолюбив, та да отричам: смятаха го за бъдещия наследник на Давид, за продължител на таланта и делото му. Моето мнение не се различаваше, въпреки че според мен у Алберт отсъствуваше онази мъдрост, която и от откъслечни наблюдения води до правилни изводи, но несъмнено интуиция не му липсваше. Да бе имал повече време, сигурно щеше да остави нещо след себе си.
Реших, че ще погреба Алберт.
Намерих един здрав сандък, поех два малки рома, след което влязох в стаята на Алберт и сложих в сандъка гащеризона, обувките, бельото. Стараех се да пипам нещата внимателно, та да се вдига от тях колкото може по-малко прах. След това влязох в предоперационната и отворих шкафчето на Алберт. Сложих в сандъка дрехите му, но първо погледнах какво има в джобовете. Оставих всичко в сандъка, портфейл, удостоверение, запалка, кърпичка, взех само ключовете.
Искаше ми се да погреба с него и ракетата му, но никак не се събираше в сандъка. Накрая я оставих в шкафчето…
Близо до КП реактора, под един стар кестен, изкопах яма, в която погребах сандъка. Над нея оформих малка купчинка, но ми се стори смешно да слагам паметник. И все пак трябваше да има някакъв знак…
Върнах се отново в предоперационната, отворих отново шкафчето и взех ракетата. Занесох я до гроба и я забих дълбоко с дръжката надолу в прашната земя.
Останах още няколко минути там, след това тръгнах да си гледам работата.