Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (19)

19

Прясно паднал сняг покриваше пътя, карах внимателно. За щастие снегът се оказа лепкав и никой не го бе отъпквал преди мен до заледяване; грайферните гуми на Мишлето зацепваха по серпантините. Бавно, но без особени препятствия се спусках надолу. Пукането в ушите ми беше висотомер, с големи преглъщания изравнявах измененията в налягането на атмосферата. Щом слязох под хиляда метра, снеговалежът спря. Вярно, пътят понякога отново започваше да се издига, но вече само колкото да плаши. Бях прехвърлил билото, плътните масиви на гранита, страховитите урви и елегантните бели върхове бяха останали зад мен. За всеки склон, покрай който минавах, се надявах, че е последният. Щом го заобиколя, пред мен ще се разкрие равнината.

Съвсем бях забравил за тунела. Макар да знаех, че пътят, по който се движа, е натоварен тъкмо заради известния си тунел: преди трябваше да се прекосят две огромни планини, а сега вече само една, тази, която бях преодолял. Може би затова не бях и помислял за него — изпитания виждах само в планините, в долините — не. Доста скоро получих горчив урок и не ме успокояваше дори и това, че и да не го бях забравил, пак нямаше да мога да го избягна. Освен ако не бях избрал друг, заобиколен път към юг. Но аз бях избрал по-късия, а доколкото знаех — и най-добрия. Както и да се беше случило, бях изпуснал тунела от сметките си.

Може би не е необходимо да обяснявам особено защо закъсах пред него. По-точно: в него. Препятствията по автострадата можеше да бъдат огледани, заобиколени и преодолени. Задръстването в тунела се изправяше пред мен тъмно, плътно и неведомо. Кой знае колко коли се бяха наблъскали, сплескали и преплели в него? Страхотната маса на планината внимателно крепеше масата от развалини, като не й позволяваше нито да се издигне, нито да се разпадне. На сто-двеста метра от входа, по средата може би, стоеше някакъв огромен камион; в образувалата се от него преграда се бяха спрели идващите след него, все повече удебелявайки бента. Някоя от тях, а може би и повече едновременно, се е била възпламенила и е запалила последователно и останалите. Експлодирали са бензинови и дизелови резервоари, разреждайки, а на други места уплътнявайки купчината от стомана и гуми, а върху нея и стотиците стоки, заседнали отгоре им… Дни, седмици, месеци ли е горяла тази уродлива тапа в дълбините на планината — няма свидетел. Но сигурно дълго. В началото и изкуствената вентилация на тунела е поддържала огъня, но когато поради липса на ток са спрели огромните вентилатори, кислородът бързо се е свършил в огромния за човешкото око, но все пак толкова тесен спрямо огромната маса на планината тунел; пламъците започнали да се задъхват, пожълтели. Жарта обаче продължавала да тлее. Да пуши, да смърди. Все получавала толкова въздух, че да не угасне.

Пред четирите ослепителни фара на Мишлето вече стърчеше само изгорялата, изглеждаща непроницаема стена от развалини: черна, разкривена, разтопена и цялата в сажди.

Зад мен, немного далече — кръгло бяло петно: входът на тунела. Пред мен — обгоряла желязна тапа. Слязох от колата и я разгледах по-внимателно в светлината на фаровете. Не обещаваше нищо насърчително.

Изглеждаше невъзможно. С взривяване — дори и да имах достатъчно експлозив — нищо нямаше да постигна. Или няма да помръдна задръстването, или ще взривя и тунела, замествайки със скални късове барикадата от разтопен метал.

Да я разглобя? Ще мога ли? И ако мога — каквато е, — докога ще трябва да се блъскам с нея?

Тунелът започна да се изпълва с изгорелите газове на Мишлето. От задръстването в тунела не бе останало дори и естествено проветрение. А двигателят работеше, за да не изтощават фаровете акумулатора. Преди отравянето с въглероден окис да бе разрешило онова, което изглеждаше неразрешимо, бързо дадох на заден ход. Вън, на слънчевата светлина и на чистия въздух, самоувереността ми се възвърна. Не е възможно това, изглеждащо последно препятствие да ме победи!

Извадих картите си, какво ли обещават? На практика нищо. Наистина през планината водеше и друг път, но нямаше връзка с него. Трябваше да се върна от другата страна на вече преминатия проход и при подножието на планинския масив да продължа до входа на следващия проход. Въпрос е обаче дали планинският път, по който вече успях да премина веднъж, въпреки късния сезон, ще ме пусне още веднъж обратно! И ако го стори другият път, който дори не е облекчен от тунел — каква заблуждаваща дума: облекчава! — а се катери по безкрайни серпантини на височина няколко хиляди метра, дали вече не е непроходим?

Погледнах нагоре, към издигащия се над артистично оформения вход на тунела планински гигант — никъде дори една пътечка, нито просека, само сиви скали — белоснежни гугли! — и трябваше да си призная, че твърде късно съм тръгнал. Дали не съм съвсем закъснял?

Твърде много станаха риторичните въпроси! Тук ли ще изкарам пролетта в пост и молитва?! Смешно! При входа на тунела: ресторант, паркинг, сервиз. Достатъчно, за да ме запази от студа, от внезапни бури, докато завърша онова, с което смятам да се захвана: да си пробия път през преградата! Може да изглежда като задача, надхвърляща силите ми, но нямам друг избор.

Паркирах Мишлето в хангара на сервиза, а аз се настаних в една от стаите на гостилницата. Ще бъда принуден да остана — и да работя — може би само няколко дни, но възможно е и няколко седмици. Не можех да се надявам на друго освен на собствената си изобретателност и ограничените си сили.

Много бях благодарен на работилницата. Задръстването започваше на около сто и петдесет метра от входа на тунела. Успях да намеря достатъчно дълъг кабел и с него да си прекарам осветление в тунела, та да няма опасност от газово отравяне. Сега вече можех по-подробно да разгледам руините. Доколкото успях да видя, повечето бяха леки коли. След внимателно оглеждане и преценка светкавично бързо влизах с Мишлето, закачвах на буксир най-близката развалина и с пълна газ я изтеглях от тунела. Ако не успеех отведнъж, правех едночасова почивка и започвах отново. Така стигнах до обгорелия, тежащ няколко тона скелет на първия по-голям камион. Това вече надхвърляше възможностите на Мишлето.

Нямах никаква романтична идея. В работилницата намерих газова горелка. Не можех да направя друго, внесох я в тунела и с методична, прецизна работа започнах да раздробявам развалината. Резултатът зависеше само от издръжливостта ми и от капацитета на горелката. Разрязах камиона на по-малки парчета и го изтеглих на открито. Отново следваха няколко леки коли, след което отново камион. Докато го нарежа и него, бутилките на горелката се изпразниха. А все още не знаех колко работа може да ме очаква.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разузная цялата тапа. Теоретично за това нямаше пречки, тъй като тунелът беше достатъчно висок и над най-високите камиони оставаше място. Трябваше само да се покатеря върху обгорените, преобърнати, нестабилни останки и да премина по тях, без да пропадна, да се нанижа, без да падне отгоре ми и да ме пребие някое стотина килограмово желязо. Но какво друго можех да направя?

Тръгнах с истинско алпинистко оборудване. В колана си втъкнах пикел, на рамо метнах въже с куки и карабини по него, на гърдите си бях окачил силен фенер. Имах едни ботуши с добре прилепващи подметки грайфери, обух ги. На главата си сложих предпазна каска. В джоба на ризата си мушнах два шоколада, в задния джоб на панталона — плоска бутилка коняк. Като минавах покрай огледалото на фоайето на ресторанта, мернах се в него и ме напуши смях, въпреки че нямаше никаква причина. Героите на приключенските филми за експедиции трябва да са обикаляли с такова оборудване из павилионите-джунгли. Но аз напразно гледах за камерата, очакваше ме само тъмнината на тунела. Прожектирах собствения си филм и знаех, че ако разваля епизода, няма възможност за дубъл.

Трудно би било да разкажа пътуването си по купчината развалини. След половинчасово катерене, пълзене, промъкване, лутане започнах все по-трудно да различавам останките, намиращи се под мен. Минавах къде по-трудно, къде по-лесно, но като резултат напредвах мъчително бавно. Вече мислех, че съм тръгнал много отдавна, когато, почивайки седнал върху кабината на един камион, погледнах назад и изненадан установих, че съм изминал най-много двадесет-тридесет метра. Въпреки това не можех да се движа по-бързо. Една погрешна стъпка щеше да бъде достатъчна да загина там, в дълбините на купищата развалини.

С отчаяна упоритост продължавах напред. Сякаш и противникът се трогна — изведнъж преградата свърши и тунелът зейна празен пред мен: светлината на фенера ми водеше в тъмното нищо. Но тъкмо това нищо ме предупреждаваше да не считам облекчението за победен дар. Докато не видя в далечината, макар и като дребна точица другия край на тунела, препятствията не са свършили, само капризът на случайността, неравномерният пулс на някогашното движение е вкарал пауза между две вълни. Така и беше. След кратка разходка по гладкия асфалт стърчащите към небето колела на една спортна кола ме предупредиха за началото на следващата барикада. Погледнах часовника си, след това започнах. Времетраенето на експедицията се определяше от капацитета на фенера ми. Ако дотогава не премина, трябва да се върна, щом свърши батерията в него. Резервната батерия, която носех в себе си, ще покрие нуждите от светлинна енергия при връщането.

Втората барикада се състоеше всичко на всичко от няколко коли, а и те — леки. След тях отново следваше по-дълга, празна отсечка, после по-дребни препятствия, състоящи се от по една-две, най-много — от три коли. Покрай някои от тях можех спокойно да мина. Две челно срещнали се коли просто се бяха изправили на задните си колела. Бяха се врязали една в друга с радиаторите си, предните им колела висяха във въздуха. Мушнах се под островърхата им арка, като се надявах, че до завръщането ми няма да се уморят и да се спуснат на земята.

По моите пресмятания — като включвам и първото разочарование — вече би трябвало да видя другия край на тунела. Напразно обаче преодолявах нови и нови препятствия, така желаният бял кръг все не искаше да се покаже.

След това се изясни какво го прикрива: през тунела беше минавала и една цистерна. Пожарът не бе пощадил и нея, въпреки че е възможно да е избухнала веднага, още в момента на сблъскването — беше се блъснала о една странична опора. Стоманената обвивка на двойния резервоар бе разцъфнала като роза в буквалния смисъл на думата, издигайки стоманена стена по цялата ширина. Огледах я от всички страни, дано видя някоя цепнатина, откъдето да се промъкна. Експлозията трябва да е започнала от другата страна, защото стоманената стена беше изпъкнала към нея. Обгорелият до сивочерно метал се бе впил в бетонната стена и дори да имаше някъде цепнатина, най-много ръката ми да преминеше през нея.

Стоях в неведение и разглеждах куките си. Сякаш бях тръгнал на лов за китове с карфички… Седнах да си почина, дори си и похапнах, но нищо мъдро не ми идваше на ума. Стената всъщност означаваше край на моите проблеми. От известно време насам вече знаех, че се боря с вятърни мелници. Дори и да излезех скоро от другата страна на тунела, нямаше никаква надежда да разруша преминатите прегради. И седмици да работех, пак не бих стигнал докрая, но възможно беше да не мога да ги разглобя въобще. Зад мен беше планинската зима, а и аз бях попаднал в двойна клопка: планината ме бе хванала, а след това и погълнала. Сега седя в корема й. Желязната стена е само допълнение.

Не бих искал да изглеждам различен от това, което съм. Като физик, естествено, разполагах с известни практически познания, които принудата на необходимостта беше увеличила многократно през изминалите месеци. Но не съм техник по рождение, а още по-малко — изобретател. Така че като се съпостави всичко, нямам особени причини да се срамувам, когато си признавам, че нищо не ми идваше наум. Този път задачата и след трезва преценка ми изглеждаше нерешима. Работата обаче беше там, че дори и моралното оправдание не променяше този факт, тъй като аз — както и да се оправдавах — не бях намерил решение, това същевременно означаваше и пълен крах. Нямаше жива душа, на която да можех да поверя задачата. Съзнанието, че не е откраднал, е слаба утеха за умиращия от глад — не е имало откъде!

За мен съществуваше само една утеха: да се нахраня.

Осъзнах, че съм се провалил и че за мен бе останала само една възможност: да се върна в изходната точка, преди планината да ме залови окончателно и унищожи. Не бях нито ядосан, нито огорчен, нито сломен. Ако трябва да бъда напълно откровен, бях просто функция на една батерия: докато тя подава предписаното минимално напрежение, мога да се движа. А докато се движа — съществувам. Основни функции, но дори и амебата не е изисквала повече, докато е можела да разчита на дъжда за нужните й локви.

Бях изгасил прожектора, докато почивах; бях се провалил, но не се предавах.

Тъмнината се залюля. Вече нямаше закъде да бързам. Колко метра скала можеше да има над мен? Хиляда? Две хиляди? Все едно. Напуканата стоманена стена пред мен е дебела само няколко милиметра и въпреки това ме залови. В детската си възраст си представях границите на държавите, както ги рисуват по картините: като дебели червени линии. Нямах ясна представа защо и как е възможно това в действителност, но когато за пръв път видях граница — не на шосе, където я обозначава бариера, или на жп линия, където има гара, а в планините, в безлюдно място, — никак не ми се побираше в главата, че хълмът, на който стоя, е все още моята страна, а оня хълм там отсреща пък вече е друга страна. Никаква разлика не забелязвах между двата хълма, еднакви бяха и горите, същите дървета и храсти растяха в тях. Под тях — зайци, по върховете им — птици, когато прибягват, прелитат, дори и не подозират, че извършват нарушение на границата. Хората как разбират? Може би червената линия все пак е там, невидима, за да ги спира? Да ги затваря в по-малки или по-големи кошари без стени, които се наричат държави? Защо трябва да се срамувам, че не мога да премина през скала и стомана, когато човечеството смяташе за непреодолими дори и такива фиктивни стени като границите на държавите?

— Умуваме ли, умуваме ли? — прошепна един глас откъм стената. — Пак ли умуваме?

Не запалих лампата, и без това знаех, че идва откъм онази пролука, колкото длан, която открих на височина човешки ръст в разядения край на притиснатата о бетонната стена стомана. Дори знаех и това, че от другата страна шепне Алберт. Той винаги е стоял от другата страна.

— Отдавна не сме се срещали — отвърнах.

— Това означава, че не си имал нужда от мен — прошепна през пролуката.

— И сам можеше да се обадиш — отвърнах с пълно право.

— Бях ти загубил телефонния номер — заоправдава се Алберт.

— Няма значение. И без това бях наредил да го изключат — казах, на което той не отговори.

Замълчахме. Вече си мислех, че си е отишъл, когато неочаквано се обади отново.

— Лъжеш — каза ми с разтреперан глас. — Търсиш причини. Истината е, че нямаш нужда от мен…

— Истината е, че много ме обиди — отвърнах. — Четох дневника ти.

— За толкова стари работи? Мислех, че вече нямат никакво значение.

— Смятах те за приятел!

— Робинзон, ама наистина ли нищо не си разбрал? — Гласът му беше много отчаян, трябваше да го успокоя.

— Разбрах. Всичко разбрах. Само че ме заболя. Мисля, че това е простимо, не е ли така?

— Така е — съгласи се той. — Така е.

Отново замълчахме. Чудех се защо? Наистина бяхме добри приятели и отдавна не се бяхме виждали. След това разбрах — сигурно нямаше какво да си кажем.

Навярно и той бе почувствувал същото, защото ми направи неочаквано предложение:

— Не ти ли се играят няколко сета?

— Отдавна не съм играл — отклоних поканата. — Излязъл съм от форма.

— Още един повод, за да опиташ — отговори той и през пролуката чух как тупкаше топката в земята. — Ще ти дам и аванс — провикна се. — Ще сервирам само в десния ъгъл, дълго, съвсем до линията.

Какво друго можех да направя, изтеглих се силно назад, за да не мине топката над мен. Първата топка вече летеше.

— Рога ли ти сложиха?

Силна топка беше, но я поех добре.

— Не съм се клел във вярност на никого и на мен никой не ми се е клел!

Той изтича към мрежата.

— Давид те направи на клоун.

Това беше воле, но го очаквах. Поех го с форхенд.

— С Давид сме си разчистили сметките. Не си дължим нищо.

Фалцира.

— Дори и благодарност? Имам предвид: ти на него?

Върнах му меко.

— Иначе нямаше да съм тук.

Лифтира предизвикателно топката, за да забия и да я изкарам аут.

— Знаеш ли въобще къде се намираш?

Аз обаче само я пуснах до мрежата.

— На корта съм. Все още съм на корта. Играя с теб.

— Наистина ли?

— Иска ти се да кажа, че ти играеш с мене?

— Аз поне съм професионал! — отвърна той ядосано. Но това вече беше аут, топката прелетя далеч зад линията.

Та той отдавна, отдавна не беше професионал и го знаеше.

Вече беше мой сервис. Чудех се къде да сервирам, та той беше много по-беззащитен, отколкото си мислеше: от известно време насам аз сам си бях господар.

Подхвърлих топката във въздуха и я ударих, без да гледам, с все сила: да лети накъдето иска…

Стоманената стена издаде неприятно фалшив звук — както разтопените камбани на опустошени от пожар църкви — и се срути. Не цялата наведнъж, но в онази част, където бях изпратил парчето желязо, което бях грабнал във вълнението си, се отвори голяма цепнатина.

Случи се най-простото нещо на света. Стоманата при експлозията от внезапното нагряване и голямото налягане бе загубила еластичността си. След изстиването си беше станала твърда и крехка, само неподвижността й и невъзмутимостта й прикриваха нейната слабост. Ударилото се о нея твърдо метално парче изведнъж накара микроскопичните пукнатини в кристалната й структура да се проявят. Привидната стена се срути.

Промуших се през цепнатината и се изсмях на Алберт.

— Без съмнение човечество няма — казах. — Тук си бил прав навремето в дневника си. Но щом вече няма човечество, тогава няма и съмнения, а само отчаяние. И който се отчае, скоро сам престава да съществува. За щастие в отчаяние изпада само оня, който има фантазия; а аз нямам. Аз съм с невероятно бедно въображение… — и тръгнах към изхода на тунела, който стоеше немного далече като бял кръг в центъра на тъмнината…

Алберт мълчеше зад мен, сякаш го нямаше. Слънчевата светлина се нахвърли срещу мен остро и изпитателно: сякаш аз бях отговорен за това, че идвам оттам. Не можех да поема отговорността, предпочетох да примижа, докато очите отново привикнат към светлината. Пред мен широко се разкри пейзажът. Планинският склон стръмно се спускаше към равнината, за която обаче нямаше достатъчно място да се разпростре надалеч: една решителна синя лента й препречваше пътя. Тази лента беше морето.

Не чувствувах умора. Бях тръгнал рано сутринта и въпреки че началото се бе проточило и не бе минало без усилия, краят се оказа по-бърз и лесен, отколкото се надявах. Срещата ми с Алберт също не ми бе отнела прекалено много време; беше лесен мач, а и откакто бе написал, че аз играя по-добре, нито за момент не се бях съмнявал, че ще изляза победител.

Бях излязъл от тунела, пред мен блестеше морето, а слънцето грееше още високо. Бях убеден, че докато стигна до брега, трябва да стане и третата, последната среща: Етел все още ме чака някъде по пътя. Не виждам причина да не отида при нея. Наистина Мишлето, вярната ми охлювна черупка, бе останало от другата страна на планината. Без него съм гол и невъоръжен. Но да го прекарам — засега — и без това не мога, а планината: уж същата, пък сякаш съвсем друга. От другата страна е студеното, снегът и суровата гора на останалите зад мен върхове; тук, въпреки че въздухът е резлив, всичко искри в слънчева светлина и взорът не среща прегради. Просто лети напред към долината, а след нея — към синята лента на морето. Ако имам малко късмет, още днес мога да се окъпя в него!

Огледах се. През изминалите месеци бях натрупал малко опит — като ловците, които по дребните, познати само на тях знаци на земята и растителността познават, минавал ли е оттам дивеч, кога и какъв — за да откривам сред хилядите разрушаващи се средства на обективния свят нужните ми и все още използваемите. Площадката пред входа на тунела беше точно копие на онази от другата страна. Обграждаха я същата гостилница, същата бензиностанция, същият сервиз. Калъпът на техническата цивилизация до такава степен бе униформизирал услугите, че ако природата не беше създала света разнообразен, пътуването по големите автостради щеше да поражда илюзията за стоене на място: винаги един и същи мотел, бистро, паркинг — а може би е и същото, и ние всъщност не се движим напред, а в кръг? И ако все пак се отърсехме от халюцинацията, гората от фабрично построени къщи в края на пътя нямаше да се различава от града, от който сме тръгнали сутринта. У човек отново можеше да се събуди съмнението: направил ли е някакъв напредък? А дори и съмнението да се разсееше, оставаше чувството на неувереност: откъде е тръгнал и къде е пристигнал? И въобще — имало ли е нужда от пътуването?

Аз имах нужда от него, защото стоях на билото на планината и исках да стигна до морето; защото ми беше студено и копнеех за топлина. Защото бях прашен и мръсен и бих искал да се изкъпя… Земята грижливо бе съхранила различията, защото по-добре знаеше от хората колко е лесно да се заблудиш.

Под защитата на покрива на сервиза намерих ниска, бърза и стабилна спортна кола. На такава височина няма дори и прах. Вдигнах капака на мотора и пред мен блесна измитият чист двигател, прясното смазване. Резервоарът също беше пълен, само акумулаторът се бе изтощил. Но и сам лесно изтиках малката кола на открито. Пътят към морето постоянно се спуска; ако успея с бутане да запаля мотора, докато стигна до подножието на планината, акумулаторът ще се зареди.

Не се наложи да се търкалям и сто метра, и моторът изрева. Тези спортни коли имат особено силен глас. Никога не се бях возил на такава и сега, няма защо да отричам, изпитах удоволствие. Вярно, на няколко пъти едва не се обърнах по завоите на стръмнината, защото и от най-лекото докосване на педала за газта колата се стрелваше като състезателен жребец, шибнат с нагайката. За щастие обаче спирачките й бяха съобразени с криещата се в нея енергия. Поднасяйки се, със скърцане, но успях да се задържа и след като няколко пъти почти се преобръщах, научих се да се владея. Въпреки предпазливостта си напредвах бързо и честото пукане в тъпанчетата ми показваше, че с всеки завой слизам все по-надолу. Отвисоко гледката лъжеше повече: обещаваше морето по-близо, отколкото беше. Освен това колкото по-надолу се спусках, толкова хоризонтът се стесняваше. Първо морето изчезна от погледа ми, след това цялата равнина. Попаднах между скалисти склонове, преминавах покрай бучащи между камъните потоци. Понякога водата преливаше през автострадата, защото, след като нямаше кой да чисти преливниците и каналите, те се бяха задръстили. Метални мрежи покриваха срутващите се скали, но мрежите бяха ръждясали изненадващо бързо, отронилите се каменни парчета бяха паднали на пътя. Още една причина в повече, която ме караше да бъда внимателен, ако исках да пристигна цял.

Не беше изминал и час и достигнах горите (които тук бяха оплешивели само отчасти; на по-високото бяха съблекли листата си, но с доближаването до брега се бе върнало и тяхното лято). Пътят ми и през гората не стана по-лек. Растенията бяха нападнали пътя. Внезапно пораснали корени разпъваха бетонната основа. А повърхността му беше станала подло хлъзгава от простиращия се на километри килим от мъх. Беснеех, защото всичко това ме бавеше, но същевременно изпитвах удоволствие. Беше противник, който напада във фронт. Имаше различни оръжия, като подготвилия се за турнир рицар: меч и боздуган, копие и шпага: ако избиех едно от ръцете му, вадеше друго. Беше хитър и ловък. Ту ме нападаше в лице, ту пък ме пускаше напред, за да ме нападне във фланг. А пък аз, сраснал се с вече опитомения си жребец, цвилейки и тропайки, потен и крещящ, се отбранявах и нападах, краката ми танцуваха по трите педала, а ръцете ми — между волана и лоста на скоростите. Не ми се налагаше да тръбя, защото на турнира не беше дошла публика. Въпреки това ми се искаше да победя, защото ако загубех, нямаше да има кой да ми превърже раните.

След това се появи първото село, после и първото градче. С препятствия, които бях имал възможност да опозная и да натрупам опит в преодоляването им и вече знаех, че противникът се е предал. Скоро пред мен се появи и наградата на арената: след един завой насреща ми се зададе морето и изхвърли бели късове пяна на брега. Дори и промърмори нещо, сякаш ме поздравяваше; едва след като спря да мърмори, започнах да се притеснявам да не би да се сърди. А то само се вълнуваше.

Карах, докато пътят не слезе съвсем до брега, само един обрасъл с рядка трева насип ни разделяше. Спрях двигателя, при което около мен настана гробна тишина. Само вълните ръмжаха ритмично по плиткия пясък, но вече не се страхувах дори от тях. Оставих колата на пътя, прехвърлих се през насипа и се спуснах на песъчливия бряг. След няколко крачки забелязах, че съм още с тежките туристически ботуши, с които бях тръгнал сутринта, отвъд планината. Заподскачах на един крак, смъкнах ги и продължих бос по топлия пясък.

Отидох съвсем до водата. Вълните, обезсилени, тичаха нагоре по пясъка и покриваха краката ми над глезена. Тичайки обратно, образуваха малки вирчета във финия пясък, за да блъсне следващата вълна същия този пясък в краката ми. Нагоре-надолу, без край.

Наведох се, потопих ръка и поднесох шепата към лицето си. Солената течност пробяга по устните ми и ме подсети, че съм отвикнал и да плача. Измих лицето си и усетих колко съм уморен. Искаше ми се и да се изкъпя, дори трябваше, но нямах сили дори да си сваля дрехите. Потътрих се няколко стъпки по-нагоре, където пясъкът беше сух, и легнах. Имам време. За къде да бързам.

Слънцето припичаше, но кротко. Следобедът преваляше, защото и най-дългият ден знае кога му свършва службата. Лежах на топлия пясък, не ме притесняваха мравки, нито комари.

Постигнах това, което желаех. Лошо се изразявам. Постигнах целта, която си бях поставил. И така не е — ама винаги ли ще трябва да се поправям?! — бях стигнал само до първата спирка на пътя си. Имам право на почивка, имам право да не мисля как и накъде по-нататък.

Лежа на морския бряг, пясъкът ме обгръща и пред притворените ми очи пробягва напуканият път, рицарят с бетонната броня, за да се преборим. И докато се опитвам да го прогоня изпод затворените си клепки, ми идва наум, че в огъня на борбата съм забравил за срещата, за която се готвех, за която толкова бързах.

Етел не ме чакаше на нито един от завоите.

Възможно ли е?

Струва ми се, че е възможно. Тя нямаше роля в тази игра. Тя не играеше. Тя беше залогът. Загубих я, после пак я спечелих, както става в такива случаи. Но на нея не й пролича: жетоните не се износват.

Какво очаквах от нея все пак? Да каже нещо? Да поиска да каже нещо? Ако искаше, можеше да го стори още тогава, когато излезе през вратата на холограмата. Или когато се върна през вратата на къщата. Интересно дали е имала какво да каже на Давид? Не вярвам. Давид не се интересуваше от друго освен от себе си. Нито от мен. Нито от Алберт. Нито от Етел. Но докато ние играехме на общество, Етел не лъжеше. Остана вярна на себе си. На твърдото си, бляскаво, гладко съществуване на жетон.

Ако се срещна и с нея, ще се опитам да я разгадая. Може би ще успея да поговоря с нея и тя ще открие, че съм повече от един добре изгладен компютър, с необходимата потенция и поносим доход.

Господи! Възможно ли е на Етел да й е било скучно с мен?

Пръстите ми се впиха в песъчинките, които безразлично като драматични клишета се изсипаха между тях. Но болката, където и да е възникнала, завършва с гърча на пръстите. Свиват се сякаш търсят за да хванат отдавна изоставения клон. Обърнах се по лице и пясъкът навлезе между зъбите ми. Скърцаше и драскаше по езика. Физическата болка ми дойде добре, защото ме свести.

Ако се бях срещнал още веднъж с нея, може би всичко щеше да се обърне към добро. Но не можехме да се срещнем, защото от миналото може да се извикат само онези, които сме познавали. А пък Етел… Не е чудно, че бе тръгнала с Давид, за да се върне невинно обратно, защото за Давид беше важно само притежанието, а не предметът на притежанието. Давид можеше да бъде великодушен към мен, защото не ми бе отнел нищо, а Етел бе останала безразлична, защото не бе дала нищо. Иначе щеше да намрази някой от нас. Давид или мен — не е важно. Но оттогава насам Етел като че ли търсеше само вратата, през която може да излезе, да излезе съвсем…

Тогава се изправих седнал, погледнах към морето, което се бе успокоило, и внезапно ми хрумна: а не беше ли се случило всичко на всичко това, че всички те, хора и животни, бозайници, птици, насекоми и влечуги, копитни и с нокти, крилати и с плавници; възрастни и деца, стари и млади, всички на тази планета, са забелязали една врата и не са успели да потиснат любопитството си: ами ако зад нея има нещо съвсем различно? Но когато са я затворили зад себе си, лазерните лъчи са изгаснали, холограмното изображение е изчезнало във въздуха, а аз, който съм останал тук, вече не мога да узная дали си е струвало…

Не довърших мисълта си, защото морето ме очакваше. Свалих тежките и мръсни дрехи. Влязох във водата и запристъпвах бавно, докато пясъкът под мен свърши и краката ми започнаха да ритат във водата, за да ме задържат. Не им забраних.

Нека си плуват, щом им се иска. Ръцете ми, краката ми са създадени, за да ме пазят. И докато те ме пазят, мога да не протестирам. А и всъщност само въпрос на време е, на несъществуващото, измислено от хората време, да…

Обърнах се по гръб.

Една къща обикновено се строи за срок от петдесет години, след това трябва да се ремонтира. Но опитът показва, че са издържали и сто, ако са живели в тях. Ако са ги изоставели, са се разрушавали за десет години. Железобетонът, панелът живеят повече. Но ще издържат ли няколкостотин години — за това все още няма данни. Някои видове бетон за няколко десетки години се превръщат в прах, построените от тях къщи се срутват и един порив на вятъра ги разнася. Колко могат да издържат останалите?

Ръждата много бързо разяжда металите; корозията е по-лакома и от скакалците. След сто години на Земята ще останат малко предмети. Освен в дълбините й. Неразрушими изглеждат само пластмасите, но и това е вярно само в ежедневните, търговските измерения. Пластмасата също старее, изморява се. Пожълтява, става крехка, разтрошава се. Може би няма да загине, за сто години да стане на прах, та да стане играчка на вятъра… Може би са й необходими хиляда години… Кой ще ги брои? Дотогава от градовете да са останали най-много купища развалини, а от пътищата и мостовете и толкова не: тях ще ги разруши ерозията. А ако не за хиляда, тогава за десет хиляди години. Само една нула, нищо повече.

Но тунелът? Вътрешността на планината ще го запази! Ще го запази — докато планината стои. Кой знае докога ще живее планината? Ако не десет хиляди, тогава сто хиляди години и ще се размърда обвивката на Земята, ще се повдигне, ще потъне. Там, където днес стърчат покрити от вечен сняг върхове, ще се простира равнина или пък море, като това около мен… Планината, тунелът, някъде в дълбините, долу, под морето.

Във Вселената е Земята — нищожна планета. Но кожата й, която ние наричаме твърда обвивка, е още по-нищожна. А цивилизацията върху нея е ципа с дебелина на атом. Едно ласкаво потъркване о праха на Космоса и от ципата не остава нищо.

Освен морето. На това тук му е все едно какво покрива и от какво се отдръпва. Нивото му е постоянно, масата му — горе-долу — също. Ако стане по-плитко, тогава се разпростира; ако стане по-дълбоко — свива се. Вълните му никога не се успокояват, а обикалят по планетата. И то не е съвсем постоянно, но все пак е достатъчно постоянно, за да бъде източник на живота и да дочака, докато аз съвсем сам се изкъпя в него.

Играя си, дори и с него. Отпускам се: ако поискам — може да ме прибере обратно.

Но не прави нищо. Безразлично е. Него просто го има. Останалото предоставя на другите.

Разбира се, и това не е съвсем вярно. Вече не плувам, само съм се отпуснал и то ме носи. Не навътре, само настрани, но ме влачи. Надигам глава. Брегът е отишъл доста надалеч и е равен. Не виждам колко ме е отнесло настрани от мястото, където влязох във водата. С бавни, мързеливи удари се доближавах към брега, пред мен няма нито планини, нито сгради, които да ми подскажат колко навътре съм влязъл; дори като плувам навън, не усещам да се приближавам към края му. Изведнъж удрям коляното си в пясъка. Изправям се. Водата образува гривни около краката ми. Хоризонтът се оттегля назад, а брегът слиза под нивото на очите ми. Оказва се, че е съвсем наблизо.

Мързеливо размахвайки ръце, газя из водата. Докато бях в нея, не бях забелязал, а едва сега, като се изравних с нея, усетих: дърпа навътре…

Я виж ти, да не би все пак?…

Но за днес вече е късно. Може би утре. В най-скоро време. Сега ми е студено, ей сега ще залезе слънцето. Бих искал да изляза на брега, по който ще трябва да ходя пеша поне километър и половина-два, ако искам да се мушна обратно в дрехите си, да седна в колата си, за да потърся храна и подслон. Пътят надали ще бъде уморителен… Препречват го разхвърляни групи скали, но погледнато оттук, няма да е трудно да се заобиколят. Само трябва да вървя по тази тясна ивица покрай водата, където пясъкът е кадифен и твърд, защото влагата го стяга…

Излизам от водата. Морето зад мен остава разочаровано. Не мога да му обръщам внимание.

Пред мен, на брега, по тъмната от влагата ивица са се проточили стъпки.

Още една вкаменелост — помислям си машинално, но нещо не пасва.

Спирам се, гледам. Бих искал да разбера къде е грешката, но не я откривам. Явно у мене е.

След това я намирам.

Пясъкът е влажен. Морето бяга зад мен, защото е часът на отлива. Там, където сега се точат стъпките, неотдавна вълните са блъскали, мачкали са брега.

Следата не може да бъде вкаменелост. Тук е имало някой.

Тук скоро е ходил някой.

Падам на колене, сякаш са издърпали килима под краката ми. Следите се точат пред мен. Стъпвам до тях. Отпечатъкът от моето стъпало е по-голям и по-груб. Този е на жена или дете.

Повдигам поглед, но не виждам никого.

Подпирам се на ръце — множат се следите, които приливът после ще изтрие — и се изправям.

Не чувствувам нищо особено. Странно: дори и изненада не чувствувам. Всичко това вероятно ще дойде по-късно. После.

Мозъкът ми, паметта ми, съзнанието ми е бистро като бял лист. Придошлата вода е помела из него и е разчистила място.

Ако стоя с гръб към морето, дрехите ми се въргалят някъде към лявата ръка. Следите водят надясно, до края плътно по брега и изчезват зад една скала.

Няма какво да се колебая — окуражавам се, може би защото съм гол, както майка ме е родила. Както съм излязъл от морето.

И все пак стоя още няколко секунди. След това с бавни, после с все по-ускорени стъпки тръгвам по следите, към скалата.