Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (17)

17

През нощта действително валя сняг. Не много, но на сутринта бе покрил всичко равномерно с бял чаршаф. Въпреки че виждах само моя малък свят, зарадвах се на снега. Той доброжелателно бе покрил прашните, мръсни следи на разрухата. Внезапно бе възвърнал загубената невинност на света. Всичко бе станало бяло, чисто и стерилно като в операционна. Разбира се, само временно и привидно, както когато смитат праха под килима, но нищо. Тъкмо навреме. Имах нужда от този студен блясък, за да мога да мисля.

След гимнастика и бягане си взех душ, закусих, после си наметнах един балтон и преминах в централната сграда. Първо отидох в библиотеката, защото имах само най-общи понятия по теория на вероятностите. Много ново обаче не намерих. Сборниците и ръководствата не ме интересуваха. Повече ме занимаваше мисълта, дали ще мога да се оправям с електронноизчислителната машина?

Естествено, имах представа от нея, вече бях решил няколко задачи. Като признат математик практик, най-често на мен поверяваха задачите от статистически характер. Обичах да работя с машината, защото това беше хладнокръвна, трезва и системна работа. Програмирането обаче не го правех аз. Построявах хода на решаването на задачата, изваждах факторите, останалото беше работа на асистента програмист. Аз само го наблюдавах как чука с пъргавите си пръсти урока по лентата. Въпросът беше: какво съм видял при тези наблюдения, с други думи, колко бих могъл сега да си припомня?

За половин ден поставих машината под напрежение и с приятно чувство се заслушах, когато тихо започна да жужи около мен.

Зададох първия въпрос: Безкрайност минус единица… Машината незабавно отговори с нула. Усмихнах се: това, разбира се, беше само шега. Трябва да се разработи програмата.

Взех за основа общия брой на човечеството. В първата програма тръгнах от териториалното разпределение на гъстотата на населението. Търсех отговор на въпроса, коя е онази област, където и при най-малък шанс все някой би могъл да оцелее? За това обаче не ми трябваше дори машина. Така че групирах възможностите. Аз самият бях изходната точка. Онази определена минус единица, която трябва да се извади ако не от безкрайността, поне от общия брой на човечеството. Моят случай е конкретността, която може вече да бъде изразена и математически: колко е била вероятността аз в решителния момент да бъда зад единствената, даваща ефикасна защита КП стена? КП-то не е непременно изкуствено вещество. Елементите му могат да бъдат открити в природата. Възможно ли е някой да се е намирал в такава мина, пещера, тунел, над и около който — без негово знание — е имало активно вещество на КП-то, разсеяно из породите? И ако да, дали наистина го е запазило, както мен? Може ли да се пресметне какъв шанс е имал за оцеляване, ако знам приблизително съотношението на разпределение на съставките, на КП-то спрямо останалите елементи?

Но и това не ми говори много. Трябва да съпоставя териториалното разпределение на гъстотата на населението с разпределението на съставните елементи на КП-то, къде и в каква степен се покриват? В края на краищата за какво й е много суровина за КП в една рядко населена област, щом няма кого да опази. А и голямата гъстота на населението не говори достатъчно, дори и заедно с богати находища на КП, ако не са налице естествените или изкуствени кухини, в които може да се скриеш.

Съвсем бях погълнат от работата. Имаше моменти, в които определено се чувствувах добре. Можех да се опра на математическите закони, на твърдата основа на формулите, на игривата елегантност на диференциалните уравнения, която им придава тяхната непогрешимост.

Взех предвид подводниците, дълбоководните водолази. Предположих, че лъчението не е засегнало равномерно повърхността на Земята, падало е с променлив ъгъл на закъснение спрямо оста й на въртене, а това е определяло интензитета му: на нашата ширина е проникнало под по-голям ъгъл спрямо защищаващите Земята въздушна и йонна обвивка, отколкото по на север и по на юг. Въпросът е и в това, дали е действувало еднакво в дневното и нощното полукълбо.

Само въпросителни, само въпросителни, но всяка от тях е минна опора, нищожна опора, която поддържа надеждата, че ако ги наредя достатъчно гъсто една до друга, може би таванът няма да се срути отгоре ми.

Смятах дотогава, докато не изгладнях здравата. Тогава поисках да обобщя резултата и придърпах пред себе си чиста хартия. Огледах се: в буквалния смисъл на думата морето от перфоленти и перфокарти ме покриваше до глезени. Седях в прилива от числа и равенства, липсваше само онова единствено, което би ми придало увереност.

Убедих се защо повечето от математиците странят от теорията на вероятностите и са я предоставили на социолозите и застрахователните дружества. Вероятността — било повече, било по-малко — винаги си остава психологически трик; поддържа или задушава надеждата, но тъй като й липсва еднозначността, никога не може истински да се разчита на нея. Дори да настъпи обратното на очакваното, и тогава не може да бъде упреквана, тъй като вероятността никога не твърди, тя само предполага. Иначе застрахователните дружества, които направиха толкова модерна теорията на вероятностите, надали щяха да измислят презастраховането. За социолозите, футуролозите, урбанистите и гледачите на ръка пък по-добре да не говорим: с всичките си анкетни карти, измерванията, с погледите си назад и в бъдещето, сега, тук, биха могли само да си изтрият задника. Доколкото, разбира се, го имат. Но кой би могъл да предполага такива подробности преди?

Изключих машината, прецапах през рулата хартия и отидох да обядвам. Въпреки това не загубих ума и дума; в най-отдалечените кътчета на мозъка ми нито за момент не бях приел на сериозно, че от всичките тези изчисления може да излезе каквото и да е. Макар и само защото след като така и така съм решил, че въпреки всичко няма да се обеся, а ще тръгна да търся онзи, дори и един-единствен друг някой, даже и машината да плюе срещу мен само нулеви вероятности.

Докато дъвчех вече доста изсъхналата пушена шунка, разбрах, че прибързвам. Играя си, вместо да се стремя да опозная фактите. Още през първите дни на паниката, шибан от стисналия ме за гърлото ужас, гонех увереността — увереността на надеждата или отчаянието — повече отколкото сега, когато вече можех всичко да преценя. Какво знаех въобще? На практика все още нищо. Та нали дори не съм пристъпил извън света, който може да се види с просто око или да се чуе — или който може би слуша. А светът нагоре и надолу е неизмеримо голям! Всъщност дори не знам какво е станало с амебите?!

„Какво става с амебите?“

Този въпрос бе останал още от студентския жаргон — суров, но лаконичен израз на неудовлетворението на двадесетгодишната глава, на толкова лесно овладяемото социално безпокойство: добре де, а в края на краищата какво става с амебите?

Защото е лесно светът — под това разбирам обичайния ред, с който никога не може да се свикне — да бъде преобърнат; а да мечтаеш за един друг свят е още по-лесно. Но кой мисли за едноклетъчните? За чехълчетата и камшичестите, които се състоят от една-единствена клетка, но асимилират и отделят, шават и се движат, докато внезапно кръстът им се напрегне, прищипнат се и се разделят на две? Безспирно извършват основните си функции без какъвто и да е копнеж за възвисяване, но и без каквато и да е възможност за това. Пред двуклетъчното вече е отворена безкрайната възможност с постоянно усъвършенствуване на качествата си все някога да стане учен физик или поет лирик; ала едноклетъчното напразно се дели до края на времето: винаги си остава едноклетъчно.

Както бях казал, бяхме двадесетгодишни и хич не ни и пукаше за еволюцията. Нетърпението ни не познаваше невъзможното и крещяхме в лицето на обществото: какво става с амебите?!

Блъснах жилавата шунка и скочих. Една „небесна ръка“ изтри обществото от сметката, ала какво става с невидимото с просто око общество? Какво става с амебите? Може сега да идва техният ред, само аз, глупакът, още не съм го забелязал?!

Най-смешното в цялата работа беше, че в нашия претъпкан с апаратура институт не намерих най-прост микроскоп. Електронен и рентгенов микроскоп имаше, но един най-прост училищен увеличител от петдесет до петстотин „по“ нямаше. В който, сложена на предметно стъкло, да може да се мушне капка вода от локва, за да се установи, че…

Метнах се в колата и влязох в първата попаднала ми на пътя гимназия. Докато стигна дотам, вече бях мушнал в джоба си едно шишенце застояла вода, взета по пътя. Поради липса на ток — в нетърпението си не исках да губя дори и времето, докато закарам уреда до института — поставих пред огледалото силно фенерче; даде достатъчно светлина, за да мога да осветя пластината.

Не видях много. Вярно, не бях и привикнал към работа с микроскоп. Нагласявах огледалото, лампата, окуляра, но със слаб резултат: на стъклото виждах най-различни мръсотии, боклуци с неопределена форма и толкоз. Не разпознах между тях никакво живо същество. Да не говорим за движение.

По-късно, при смените на препарата, натрупал малко опит, забелязах първата характерна форма, напомняща за първото чехълче от ученическите ми години. Просто чудо, че не се бе разложило, не се бе разпаднало. Изглеждаше като размита пещерна рисунка: далечно послание от един потънал свят, който бе отнесъл със себе си и разгадката на тайната.

Ако така ви харесва повече, успокоих се: амебите не бяха победили.

Горките амеби! Ето, изясни се, че въпреки благословената си ограниченост те не са се различавали от нас и са споделили съдбата ни. Ако можех, бих съобщил на двадесетгодишните: не се притеснявайте! Амебите не са отхвърлени, не са парии! И не са изключени от законите. Но всичко това вече е само закъсняла реабилитация.

Все пак идеята не трябва да се зарязва. В микрокосмоса на живия свят едноклетъчните са гиганти. Плесените и бактериите, а в края на краищата и вирусите — дребосъците на дребосъците, какво ли не издържат! Как досега не съм помислял за тях… Разбира се, не съм биолог, нито бактериолог и нищо не разбирам от тези неща. Чехълчето е игра на кръжок — вирусът вече е майсторство. Заслужава ли си да ги уча?

От друга страна, имах известни сведения колко нещо понасят първичните форми на живот. Чувал съм за живеещи върху снега, върху леда или за развиващи се във врящи извори водорасли. Но най-поразяващите примери даваше собствената ми професия: ако исках да развличам ужасяващите се от радиацията лаици, им разказвах, че някои видове водорасли преживяват дори във вътрешността на реакторите! И това не беше шега.

Първо се сблъсках с тях във вторичния кръг на охлаждащата вода при едно контролно изследване. Вторичният кръг охлажда водата на първичния кръг на реактора. Нивото на радиация е десет-двайсет пъти по-високо от нормалното. Кой би повярвал, че тази вода беше пълна с нишковидни бактерии, със сферични сини водорасли; бактериологът, когото Давид извика при първите сигнали, откри и едно зелено водорасло, със зелена, заострена клетка, и който след това се оказа достатъчно непримирим, за да продължи да рови. Когато Давид, за да избегне ненужните усложнения, от предпазливост не го допусна по-близо до реактора, оня щурмува склада за съхранение на изгорелите топлинни елементи, в който циркулираше бидестилирана вода. Нивото на гама– и неутронните лъчи там надхвърляше милиони пъти смъртоносната доза. И какво ли не прави господ: упоритият ловец на бацили дори и от този мрачен свят измъкна цяла шепа сини водорасли и бактерии.

А когато публикува резултата, вече и Давид не можеше да му забрани да се завре в пъкъла и да вземе проба от първичния охлаждащ контур, в който нивото на радиация може да бъде стотици милиони пъти над нормалното.

Начинанието приличаше на чиста лудост. Не заради опасността, тя, при нужната предпазливост, можеше да бъде избягната при вземането на пробата и при изследването й. Но кой би могъл да помисли сериозно, че в танца на разцепените елементарни частици, в нощта на заразената с убийствени лъчи вода — та там отсъствуваше дори и такава елементарна предпоставка за живот като слънчевата светлина! — може да се залови каквото и да е, което се движи, храносмила, размножава?

Беше се прихванало. Ловецът на бактерии го сложи пред нас, във вибриращото предметно стъкло под микроскопа: някакви неопределени нещица, които за мен не означаваха нищо, за него обаче бяха носители на пълноценен живот. Няколко дузини сини водорасли, които дори и при огромните дози радиация живееха и се размножаваха без изменение, без израждане, както навън, в свободните води, в слънчевите потоци, в езерата. Бактериологът пък изнесе цяла лекция. Бактериите, сините водорасли, едноклетъчните зелени водорасли са организми с най-прост строеж, които са се оформили най-отдавна — беше казал. Затова са в състояние да се приспособяват и към многократно по-високи дози облъчване от възникващите днес, при нормални условия.

Във водната капка, взета от атомната смърт, се плискаше късното послание на древните морета от третичния период.

Още тогава тази мисъл беше ужасяваща, но да си призная, не се занимавах много с нея. Приех я като полезна работна информация и продължих да си гледам работата. Отдавна бяхме отвикнали да хълцаме от всеки удар в гърба, който ни нанасяше природата. А и вълнението не подобава на тренирани физици.

Трябва да взема проба от езерата, от корените на дърветата, от гниещите цепнатини на пода, от ръждясващите тръби и от охлаждащата вода на реактора. Проба изпод ноктите си, от корените на космите си и от гънките на кожата си. Та нали в биологически смисъл човек никога не е сам. Нека тогава да проговори нямата досега компания, да докаже със съществуването си, че часовникът на живота не е спрял. Не може да спре, дори и да бъде толкова силно ударен. Нека седнем един до друг, едноклетъчни и хомо сапиенс, нека седнем на зелената маса и да се разберем.

Смешно? Възможно. Но щом съм осъзнал, че — харесва ми, не ми харесва — докато живея, и човечеството е живо; че простото ми съществуване представлява задължение, отърваването от което е физическо-биологическа невъзможност, тъй като от себе си човек не може да се скрие дори и в най-дълбоката дупка; щом веднъж съм решил, че, знаейки всичко това, ще се опитам да продължа да живея — тогава трябва да бъда много скромен, нещо повече: да се унизявам, за да не пропусна дори и най-малката възможност. Така че да идват водораслите.

Събрах няколко специални книги, без които надали бих се оправил, и се захванах да събирам проби. Междувременно проверих електронните микроскопи на института и от един биологически институт домъкнах и няколко други уреда, между тях и съдове, и съоръжения за приготвяне на хранителни среди.

След толкова приготовления наистина не аз бях виновен, че нищо не излезе от цялата работа, макар привидно да е така. Всичко на всичко случи се тъй, че една сутрин, когато погледнах през прозореца, видях нещо необичайно. В началото не разбрах какво, само почувствувах, че нещо вън се е променило. Докато изляза, вече се бях усетил.

Листата на дърветата бяха окапали. Странно, с кожата си бях почувствувал пристигането на есента, вече беше валяло и сняг, но не ми беше направило впечатление, че листата продължаваха да зеленеят. Обичайното пожълтяване, сбръчкване и постепенното опадане на короните не настъпи. Не го бях забелязал може би затова, защото бях привикнал с дивия устрем и неудържимото избуяване на растителността и просто не бях помислил, че може да препречва пътя на есента или зимата.

Последствията поне отчасти потвърдиха моята правота. Нали ритъмът беше нарушен и когато въпреки това сезонът победи, тази победа настъпи от днес за утре, за една-единствена нощ. Въпреки това гледката беше пленителна. Дърветата, до вчера с гъсти корони, днес протягаха към небето голи, сухи клони; храстите, в недоумение поклащаха голите си вейки. А под тях — падналите изведнъж листа покриваха земята като зелена ланшна шума.

Бяхме свикнали листата първо да изсъхват, да стават крехки и така да се отчупват при първия по-силен порив на вятъра. Тези листа обаче сякаш бяха отрязани с бръснач в разцвета на силите им: какво може да е станало с химията? Какви нови инстинкти или какви нови отрови бяха проникнали в тъканите с кръговрата на соковете, които първо като с остен бяха подтикнали към размножение растителните клетки, а после като прилежен палач да ги обезглавят? Дори и да разбирах от това, пак нямаше да знам отговора; налучквам само защото мозъкът ми работи и уморен — неуморно се бори със затрупващите го впечатления.

Сега, като ходех по ужасяващо меката, необяснимо зелена шума, ми се разкрива със задна дата вероятната причина за неочакваното оживление. Не е било необходимо влиянието на някакви специални излъчвания. Достатъчно е било и разпадането на обикновеното биологично равновесие. Изведнъж са отпаднали онези спирачки, с които животинският свят, от зеления червей до преживните, е поставял граница пред неограниченото избуяване на растителността. Вече никой и нищо не е дъвкал, смилал, заразявал, карал да съхне, дърветата, храстите, тревите и цветята, корените, стъблата, клоните и листата. Като дете, което без надзор се е втурнало в сладкарница… и се натъпкало до прилошаване. Най-вероятно неочакваната смърт на листата е дремела там, във внезапно буйналия живот.

Ще има ли възкресение? Ще покарат ли през пролет та нови пръчки, ще се разпукат ли пъпки, ще зреят ли плодове? Нарушеното биологично равновесие е унищожило не само вредителите; кой ще опрашва догодина? Само вятърът ли?

Много е възможно бързото развитие да бъде последвано от бавна и продължителна разруха, привидно спасилата се растителност ще се разрежда дотогава, докато занемялата Земя стане гола и пуста… Въпреки че е възможно и да се приспособи. Да се измени. Короните ще окапят, цветята ще извехнат, тъй като няма да има пчели, които да привличат с цветовете си, да хранят със соковете си и които в замяна да разнасят с крачката си праха на живота. Но отново ще започнат да се разпространяват спорови растения, самоопрашващите се, двуполовите, за да населят отново сушата с огромни гъби, папрати и хвощове.

Напразни биха били усилията да изследвам оцелели ли са водораслите, движат ли се още вирусите? Напразни и излишни. Дори не знам със сигурност живеещите, или живели там, в микроскопичния свят, на долното стъпало на живота, къде трябва да бъдат причислени, към животинския или към растителния свят? И ако ги видя да се движат под увеличителното стъкло, ура ли да викам, или да мисля за листата прясно нападали в краката ми?

Не зависеше от мен. Аз исках да бъда скромен, смирен. Ако зависеше от мен, щях да се разбера и с вирусите на жълтата треска. Но листата изпопадаха за една нощ, а аз пък научих нещо: времето минава. И аз трябва да го използувам.

Осъзнах, че мога да направя само едно: да се махна оттук. Колкото е възможно по-бързо.