Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (16)

16

Бавно, постепенно идвах на себе си. Първата ми мисъл, щом съзнанието ми се възвърна, бе, че пак съм се спасил. Това беше най-голямата опасност, която преживях, откакто бях останал сам. Дълго, подло се е приближавала към мен, но не тайно: от седмици насам знаех, че не съм здрав и че ще се разболея тежко. Не мога да се упрекна, направих това, което можех, с последните си сили, за да се защитя или поне да я отложа, докато е възможно. Да я избягна беше невъзможно. И не защото ми липсваха лекар, болница, сестра и нужните лекарства… Причината за беззащитността ми се криеше в състоянието ми: в моята самота и във впечатлението, което я причиняваше.

Какво ми беше — и аз самият не знаех точно. Можеше да бъде както проста настинка, така и тежко нервно разстройство. Носел съм болестта в себе си, а времето я е подхранвало, докато вече не се е побирала в мен. Избухнала е и ме е туширала.

Обратът сигурно е било посещението у Алберт; ако не за друго, то поне защото тогава съм се простудил. А и дневникът…

Не искам отново да си спомням. По време на филма вече имах висока температура. Чувствувах го по ударите на пулса си, по пламтенето на лицето си и по безполезността на взетите успокоителни. Въпреки това не исках да легна на легло. Тресеше ме: ако легна, ще умра.

Останах жив. Лежа, тялото ми е прохладно, мозъкът — бистър. Нямам температура. Слаб съм, но не безсилен. Спомням си, че не лежах постоянно. От време на време ставах, ядях, правех си чай, мисля, че се и измих няколко пъти. Люшках се на границата между съзнанието и безсъзнанието, кога насам, кога натам.

Какво ме беше спасило? Силният, сравнително млад организъм? Случайността? Топлината, сигурността на убежището ми? Сигурно нито едното, нито другото; или всички заедно. Жизнената сила има неизчерпаеми резерви.

Приятно е спокойствието, което ме изпълва. Това е разсъдливостта на оправящите се от болестта, на онези, които все още пазят в нервите си ужаса от смъртта, но вече ликуват, лежейки неподвижни, със съзнанието за победата. Сигурни са, че вече е само въпрос на време, когато ще могат да скочат и да берат цветя заедно с останалите хора.

Засега оставам жив, няма съмнение. Ала това, че сложих отпред „засега“, е признак на разсъдливостта ми — и на оздравяването ми. Като доказателство, че колкото и тежка да е била преживяната криза, тя не е единствената и не е била последната.

Оцелях, вярно. А по-нататък?!

Добре де, да поразмислим. Да сварим един силен чай, върху сухара да намажем малко конфитюр, време имаме, след това нека седнем в един удобен фотьойл с облегалка за главата, който с мъдра предвидливост бяхме прибрали при една от разходките, подозирайки, че все още ще имаме нужда от него не само заради комфорта. Леглото глези, лекува и разпуска; наркотик, който може да е прекрасен и съдбоносен. Който може да седи, той и ще тича. Да сложим на грамофона Моцарт. Той още не познава картите на романтиците, нито истинските, нито фалшивите. При него вървят ритмите на „данс макабр“ и менуета. А менуетът е толкова приятен. Дори и тогава, когато е може би последният.

Е, та всъщност как беше? Време е да погледнем нещата в очите. Не може вечно да се заобикалят.

Започна се след филма. Сигурно температурата ми е била много висока. И все пак бях ги видял съвсем ясно. Почукаха на онази врата. А когато се върнах, револверът още се въргаляше на пода, където го бях изтървал. Точно си спомням всичко, до най-дребните подробности. Във връзка с цялата история не е останал нито един въпрос, с изключение на един: Напускал ли съм аз тази стая въобще?

Още не бях имал халюцинации, поне преди това; не знам какво е. Как бих могъл сега да бъда сигурен, че е било халюцинация? При обикновените сънища връзка няма, евентуално — само истина. А в този имаше и логика, и връзка, и система. Въпросът е само истина ли беше?

Защото странно, но така е: ако е било кошмар, тогава най-много да е смешно; но ако е било истина, тогава е като кошмар…

За щастие — или тъкмо обратното — може да бъде проверено. Ако не съм само халюцинирал, тогава и сега трябва да са тук, вътре в онова, което ги беше донесло, в ковчега си.

Убих ги.

Нямам угризения на съвестта. Съществуваха ли, не съществуваха ли — все едно. Ако съм ги убил само във въображението си, не съм сгрешил; ако съм го направил в действителност, тогава добре съм направил. Ще се изясни.

Може би не трябва и да го казвам, че още не съм убивал през живота си. Аз съм човек, който почита законите, и за такива като мен войната е единственият случай, когато можем да убиваме без страх от търсене на сметка. Поне които искат или са принудени. Аз съм роден и съм отрасъл в мир; дори и да е била планирана някоя война за обогатяване на моя опит, отиде по дяволите, преди още да е избухнала. Бих ли убивал в нея? — академичен въпрос, не се е случило. Има много хора (Имаше! Имаше!), които ще се закълнат, че не са в състояние да се прицелят в човек и да натиснат спусъка. Но и това, както толкова много неща, е въпрос на ситуация… Ако не стреляш от агресивност, ако не стреляш от гняв, ако не стреляш от отчаяние, все още можеш да стреляш от самозащита. И черкезинът вегетарианец пръв ще натисне спусъка, преди да са стреляли по него. Инстинктът за живот е голям господар. Знам, защото съм го изпитал.

Защото не заради друго, а заради самия себе си съм убил. Мислил ли съм за това, че убивам и заради възможността за оцеляване на човечеството? Преди може би съм мислил за това, впоследствие несъмнено съм мислил за това, пък макар и просто за самооправдание.

Но тогава, в момента, не мислех за нищо, дори и за самия себе си. Нужно ли е да обяснявам, че за каквото и да бях помислил, вече нямаше да имам възможност за действие?!

Не става дума за това, че изведнъж съм се досетил за тайната на начина „да не мисля за нищо“. Не, дори и да е било сън, той не е нарушил логиката. Ако пък е било реалност, тогава съвсем. Намесило се е нещо друго: разликата между двама ни. Спаси ме онова, на което толкова пъти съм се позовавал, къде като оправдание, къде като обяснение: гората, клоните на която все още се люлееха на една ръка разстояние над нас! Тялото и душата ни еднакво бяха забравили начина за връщане на дървото, но инстинктите ни все още не. За да бъде напълно ясна разликата между пришълците и земните хора: те — размишлявайки или не — бяха способни само на съзнателни действия; докато ние обаче не за всяко наше действие можем да дадем причината. Освен с късна дата.

Това е всичко. Онова, което извършваме, преди да сме се досетили за причината му, не може да бъде разкрито дори от четец на мисли, а още по-малко може да го предотврати. А впоследствие? Мъртвите не държат на обосновката.

В момента, в който изрече името си, замахнах. Тогава забелязах първото изражение на все още неподвижното му лице: на учудване. Не му остана време да анализира — нали те всичко анализират! — изненадата. Загуби съзнание. Ударът беше силен и го намери по черепа. Фигурата му и на вид не беше силна, а при удара ми се оказа още по-слаба от очакваното. Строполи се, но защитният му рефлекс все пак вдигна ръка пред лицето му.

Усетих изтръпване в дясното си рамо. Същото изтръпване, което при залавянето ми изби револвера от ръката ми. Този път видях и източника: на лявата му китка, където ние носим ръчния часовник, фосфоресцираха няколко зелени светлинки! Значи това беше онзи източник на енергия, който тогава ме парализира, а сега за щастие само обърса рамото ми!

В другото помещение будни спяха двамата му другари. Какво ще стане, ако забележат какво се е случило? Да избягам ли? Ще ме настигнат. Ако междувременно дойдат на себе си, ще разберат, че се готвя да бягам…

Беше тихо. Наблизо нямаше нито оръжия, нито някой топуз, нямаше дори и каменна брадва. На ръката на жертвата ми проблясваше зелената светлина. Внимателно заобиколих лъча й и се опитах да снема от ръката му малкото метално тяло, от което струеше светлина. Не успях, сякаш се беше сраснало!

По всяка вероятност към кожата му, или беше частично зашито под нея… Нямаше никакъв прекъсвач, но той не го и включи, когато го използуваше — как би имал време преди малко! Източникът на излъчване трябва да е бил свързан с някой нервен път и се задвижва с мисъл или рефлекс.

Все още функционираше, дори и в безсъзнание…

Не ми оставаше друго, прегърнах го отзад и преди да беше дошъл на себе си, го помъкнах към вратата, разделяща едно от друго двете помещения. Пред вратата хванах лявата му ръка; протегнах китката му напред, след това с бързо движение блъснах вратата.

Трескаво стисках тънката, отпусната ръка и насочих фосфоресциращия кръг към лежащите. Светлината нямаше видим лъч, така че не можах веднага да се убедя засегнал ли ги е? Телата им сякаш леко потрепнаха… Но нищо друго.

А какво ще стане, ако наистина нищо не е станало? Ако се раздвижат?

Всичко това е приказка… Цветният филм на спомена. Там тогава нямаше нищо подобно. Бях започнал, нямаше връщане. Все още държейки го пред себе си — за прикритие? — пристъпих по-навътре, доближих се до леглата им. Междувременно вдигнах такъв шум, че ако от друго не, то поне от това трябваше да се сепнат. Но не помръднаха въобще.

Лъчът сигурно им беше подействувал. Отпуснах тялото, което се плъзна на земята, държах само китката му, за да не се насочи случайно към мене.

Колебаех се… Докога може да трае изтръпването? Дори и загубата на съзнание от удар отминава… Ще дойдат на себе си и където и да съм се скрил, ще ме открият. Ако имах оръжие… Бих могъл да ги удуша, но не съм способен на това… Дори и само един, а камо ли трима… Трябва да спечеля време…

Още веднъж насочих към тях лъча: прицелих се в главите им. Не усетих никаква промяна. Накрая — с цената на известни трудности, защото раменната и лакътната става малко трудно се подчиняваха, насочих китката на жертвата си към собственото му чело.

Почувствувах, че тялото в ръцете ми се напряга, след това се отпуска. Полегна неподвижно на пода.

Зелената светлина на китката му избледня, после изчезна съвсем.

За момент не разбирах, но след това ми просветна. Умря. Изчезна рефлексът за защита, нервният път не работеше, излъчващият елемент е изключен. Край.

А ако мозъкът му само е изтръпнал? Като ръката или крака? Разкопчах дрехата му, наведох се над голите жълтеникави гърди. Не дишаше. Пристъпих към другите двама. И у тях не можах да открия какъвто и да е признак на живот. Сърдечната им дейност бе престанала.

Прииска ми се да побягна. Останах. Изчаках пет минути. След това още пет. За да не мисля за нищо, започнах да броя секундите. Шестдесет, след това нови шестдесет. Десет пъти едно след друго. Когато изтекоха, внимателно ги прегледах още веднъж. Вече четвърт час, откак сърцето им бе спряло. Мозъкът им от петнадесет минути не получава кръв. Никакво изтръпване, никаква престорена смърт не може да трае толкова време. Не живеят. Не може да са живи.

Какво щеше да стане, ако тъй както бе вдигнал ръка пред себе си, лъчът бе облизал моята глава?! Колко близо е била до мен смъртта! Колко малко е трябвало.

Те лежаха мъртви… Мъртви лежаха, никакво съмнение. Сега вече можех да бягам.

Не знам как съм се върнал в убежището си. Не е и важно. Нито тогава, нито оттогава съм бил съвсем на себе си. Дори не знам дали се е случило наистина?

Не чувствувам угризение на съвестта, съжаление или нещо подобно. Дори и така да е било. Възможно е да съм последният жив екземпляр от моя вид, а и то няма дълго да трае. Но по-скоро ще умра след другите, отколкото да стана опитно зайче, лабораторен плъх и накрая обитател на някоя стъкленица със спирт сред мравките и термитите. Ние, хората, докато живяхме, в повечето от случаите се отнасяхме нечовешки един към друг. Но поне имахме една мечта: хуманизма. Копнеж и надежда по възможността за едно чисто общество, по един по-висш морал. Възможно е и ние да не завършехме по-различно от тях, от четящите мисли мравки и термити. Но ние поне имахме възможността и за друго, за по-добро. Те вече не. От тях вече е изчезнала и малкото налудничавост, която подслажда живота. Липсваше им дори способността да бъдат нещастни. Тогава пък наистина за какво да живее човек?

Радвах се. Бях се освободил от тях. От месеци насам, от началото на изпитанието, това бе първата ми радост. А възможно е и това да е само илюзия. Би трябвало да се убедя.

Не е трудно. Ако наистина са съществували, а не са били просто творение на трескавите ми нерви, тогава машината би трябвало още да стои там, в центъра на площада. С трима умрели в утробата си. Един жалък, нищожен земен жител, неловък и уплашен, ги бе довършил с лекота.

Случайна злополука. Възможно ли е с тяхното унищожение да съм унищожил всички мравки и термити?!

Случайна злополука. И с нас не изглеждаше по-различно.

Облякох се и излязох навън. Беше прохладно, небето беше покрито с гъсто покривало от облаци. Възможно ли е да завали и сняг?

Върнах се и навлякох и един пуловер. След това седнах в колата си и потеглих към града. В началото мислех да карам чак до площада, където бе кацнал корабът, но после размислих. Излишната предпазливост е за предпочитане пред излишния риск. Спрях две улици по-напред. Дръпнах ръчната спирачка, но оставих двигателя да работи.

Около мен беше тихо. Градът се рушеше безмълвно, но с това вече бях привикнал.

Бавно, притиснат към стената, аз се придвижвах напред. Прииска ми се да мога да виждам през камъните, но напразно. Трябваше да отида дотам.

Излязох на площада.

Вдъхнах дълбоко от лошия въздух.

Площадът беше празен.

Стоях изтръпнал, после бавно тръгнах напред, към центъра на площада. Там, където стоеше. Където трябваше да е стоял. Където си представях, че е стоял. Кое беше вярно?

Никакви следи по бетона.

Мръзнех на средата на широкия площад. Какво търся тук още? Нищо. Излекувах се, което включва и това, че кошмарите ми се разсеяха. Можах да се сбогувам с тях без болка.

Защо съм тъжен все пак? Едно приключение по-малко. Също и един малшанс: щом не съществуват, толкова по-добре за тях.

Обърнах се и бавно си тръгнах от площада. Нещо обаче все пак ме задържаше. Не ми позволяваше да си тръгна съвсем. Обиколих площада и без да искам, надничах във всяка улица: ами ако са там? Най-после се изсмях. Държах се много глупаво. Обърнах се и тръгнах към колата.

Седнах в нея. Работещият двигател бе затоплил купето и ми стана приятно. Отпуснах ръчната спирачка и тогава се сетих нещо.

Когато Петкан ме развеждаше из кораба — или съм сънувал, че ме е развеждал — и ми показваше уредите, ми обърна внимание върху един особен автомат. Беше нещо като часовниците на нощните пазачи, само че, естествено, изпълнен в сложна електроника. Но принципът им на действие съвпадаше. Нощните пазачи от време на време трябва да навиват контролния часовник, с което доказват, че не са заспали, а са направили обиколките си. Автоматът на космическия кораб също така трябваше „да бъде навиван“, с други думи, да се подава сигнал, че програмата протича нормално. Щом автоматът не е получил необходимия импулс, след известно време е включил електронното управление на космическия кораб, което е издигнало съоръжението, извело го е на орбита и го е върнало на планетата-майка. Тази система криеше в себе си опасността, или ако така ви харесва — грешката, че ако един или друг от космонавтите вследствие на злополука или друга пречка заседне, ще остане, но тази загуба е пренебрежимо малка в сравнение със загубата на цялото съоръжение. На индивида, пък бил и той толкова висококвалифициран, не се придаваше значение. И само в интерес на резултатността се подсигуряваха дотолкова, че да не напускат и тримата едновременно кораба.

Сега и тримата останаха в него. Корабът — поради липса на импулс — се е вдигнал и е тръгнал заедно с тримата мъртви. Къде? Не зная. При кого? И това не зная. Те ще узнаят много повече за нас, нали уредите са регистрирали всичко. Там горе тримата мъртви ще им разкажат всичко. Задачата е изпълнена.

При положение че са съществували. Ако не е било само кошмар. А на мен не ми остана никакво доказателство за тях.

И сега вече никога няма да узная.

Включих на скорост и потеглих към комплекса.

Доста бях премръзнал, а нова хрема не ми трябваше, радвах се, че съм се оправил и от тази. Реших да си приготвя един силен грог.

От решението ми не можа да ме отклони дори и това, че в любимия си фотьойл намерих Давид. Внимателно приготвих напитката и я запалих. Пред синкавия пламък на алкохола наблюдавах шефа си, който търпеливо ме изчака да свърша. Принуден бях да му сипя и на него една чаша. Прие я.

— Какво става пак, Робинзон? — попита той и отвратително сръбна от питието. Почувствувах сили да му говоря на ти.

— Отмъкна любовницата ми — казах аз и бях принуден също да сърбам, защото врялата течност пареше устните ми.

— Не съм — отвърна. — Не съм ти я отмъквал. Но можех да го направя.

— Направил си го.

— Би било излишно. Притежаването вече не означава нищо за мен. Радост има само в завоюването.

— И с това също искаше да докажеш, че ти си по-силният.

Кимна.

— Ако не можех да го докажа, нямаше да бъда аз!

— Защо ми я отне?

— Съжалявам, Робинзон. Но трябва да ти кажа, това, че беше твоята, е само странично обстоятелство. За мен беше важна тя.

— За мен също.

— Ами! Робинзон!

— Така е.

— Не съвсем. Та ти дори не я обичаше. Беше ти само любовница.

— Защо мислиш, че не съм я обичал?!

— Да оставим това, Робинзон. Не си обичал ти никога никого освен самия себе си.

Усетих, че иска да ме ядоса. Но не се оставих.

— И ако е така? — попитах дръзко. — Повечето от хората и без това само се преструват!

Махна с ръка и протегна чашата си да му налея. След това, сърбайки, рече злорадо:

— Това, че нямаш фантазия, си е твой проблем, Робинзон.

Почувствувах, че сега го хванах.

— Ти ли го казваш?! — извиках. — Тъкмо ти?! Та ако нямах фантазия, сега и ти не би седял тук! Къде си ти? Никъде! Къде си ти с твоята мъдрост, с надменността ти, със силата ти? Ти си само шепа прах, докато аз още съществувам! Жив съм! И виждаш ли, отново създадох и тебе! Аз те създадох, Давид, чуваш ли?! Аз те създадох!

— Защо, Робинзон?

Толкова подличко кротко попита, че ми се прииска да го ударя през лицето. Но беше невъзможно. Седнах на леглото си и се замислих, за да дам свестен отговор. Трябва да му се признае, че чакаше търпеливо.

— Мисля, че защото имам нужда от теб — отговорих след много време.

— Би било ласкаещо, ако беше вярно — каза. — Но за съжаление не е вярно. Животът — в определени граници — е поредица от недоразумения. Кучето с пълно право вярва, че задачата на човечеството е да го храни.

— Слаба утеха, Давид, когато вече няма човечество, а е останало само кучето. И е принудено само да си търси храна.

— Толкова ли си сигурен, че няма човечество? — попита той и аз бях поразен. Та това вече е свършен факт!

Дори му го казах, но той се ядоса.

— Очертал си кръг около себе си и оттам лаеш по Луната! — изкрещя. — Ако имаше въображение, ако имаше истинско въображение, щеше да изскочиш от този проклет кръг!

— Нямам никакви сили, Давид, това е истината. Вече само вегетирам. Създадох си един изход насън. Но се оказа, че е страната на мравките и термитите. Оказа се, че по-лошо от това, хората да не си разбират мислите, е само ако ги разбират тогава, когато не трябва.

— Дори и сънищата ти са характерни само за теб, Робинзон.

— Да, да, Давид. Само че знаеш ли, има една беда. Възможно е и да не е било сън.

— Радвай се. Поне за него не трябва да правиш отчет.

— Де да беше толкова просто, Давид. Но съгласи се, че това беше май последната ми възможност. Сега вече окончателно останах сам. А самотата убива. Гледай на мен, Давид, сякаш и аз, въпреки всичките ми възможни усилия, съм загинал заедно с вас. Вас ви уби случайността, мен — увереността. Увереността на самотата. Човек трудно понася другите, но липсата им е непоносима. Самотата ме уби, Давид, въпреки че нямам въображение да я измеря.

Не отговори веднага. Полюшваше се на стола, сякаш ситуацията го развличаше. След това реши, че ще ми прости, и се изправи.

— Ще ти кажа нещо, Робинзон, което е убягнало от почитаемото ти внимание, въпреки че е много съществено. Търпеливо изслушах мъдруванията ти. От погрешни предпоставки стигаш до погрешни изводи, мойто момче. Говориш за самота, въпреки че ти просто си сам. Отбележи си, че самота е възможна само в общество, между хора. И само там може да се загине от нея. А който е просто сам, той се бори за живота си. Бори се със зъби и нокти, за да може да попадне обратно между хората. Е, бог да ти е на помощ, момчето ми.

И излезе през вратата, през която изобщо не беше влизал.