Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (15)

15

— Робинзон, излезте!

Гласът въпреки повелителното съдържание на изречението звучеше в изявително наклонение. Нито силен, нито слаб; не заповядваше и не заплашваше. Мъжки глас, но и това не беше съвсем сигурно.

Не помръднах. Добре знаех, че се съпротивлявам без смисъл и цел. По същия начин можех да отида и при тях, дори имах повече причини да го направя. Корабокрушенецът също не се крие в пещерата, щом види пушек на хоризонта. А лесно може да се случи корабът, който се приближава, да се окаже пиратски. Аз обаче избрах бягството. Водеше ме инстинктът, и то — по-тъмната му страна: този на криещото се в бърлогата си животно, на бягащия от непознатото звяр. Изтичах в убежището си, заключих вратите, задръстих коридорите. Сгуших се в стаята си и затреперих.

Треперех от страх и от това, че ще си заминат, преди да сме се срещнали.

Отдавна бях забравил за морфина. Почувствувах облекчение, когато отвъд заключената врата, откъм входа дочух шум. Разместваха мебелите, значи бяха преминали през вратата и сега отстраняват барикадата. Не бързаха особено, но шумът се дочуваше все по-близо. Ей сега ще бъдат тук.

— Робинзон, излезте!

— Няма. Страх ме е.

— Нищо няма да ви направим, Робинзон.

— Защо да ви вярвам? Дайте гаранция.

— Излишно е да се съпротивлявате. Този факт е гаранцията.

— Откъде да знам? Твърде много мъртъвци има около мен, а не знам от какво са умрели.

— Вие сте жив, Робинзон.

Какво да отговоря на това? Не знам кой стои пред вратата ми, иска ми се да му се хвърля на врата, а треперя от страх. Гласът му — сякаш говори машина. А не говори машина, бих могъл да се закълна!

— Откъде знаете името ми? Не е написано на вратата!

— Робинзон, отварям вратата.

Какво да направя? Да го пусна? Щом е дошъл дотук, така и така ще влезе… Вече бях извадил револвера, револвера на директора — любител на манекени — създателю, колко отдавна беше! Стисках го трескаво. Шест патрона има в него, надали ония вън са повече. Гласът, който се обаждаше, беше само един и винаги един и същ.

Прокрадвах се на пръсти до вратата, обърнах ключа и както в киното, държейки оръжието пред себе си, отскочих назад, зад прикритието на гардероба.

— Отворено е! — извиках.

Вратата се отвори веднага. Пред нея стоеше само един човек. Човек със среден ръст и на средна възраст, с неопределено лице. Може би бледността му беше единственото, което правеше впечатление. Носеше тъмносин, закопчан догоре костюм, без каквито и да е украшения и знаци; можеше да бъде както цивилно, така и униформено облекло. Нямаше джобове, а и в ръцете на човека не забелязах оръжие или нещо друго. Стоеше на вратата и ме гледаше. Без усмивка или гняв. Само ме гледаше.

— Хвърлете револвера, Робинзон. Нямате нужда от него.

— Кои сте вие и откъде сте дошли?

— Хвърлете го.

Това, че беше без оръжие и имаше обикновена човешка форма, отчасти ме успокои, отчасти ме направи подозрителен.

— Първо отговорете — казах.

В ръката си почувствувах слаб удар и револверът изпадна. Ударът не беше болезнен, само пръстите ми изтръпнаха и изтървах оръжието. Няколко минути по-късно кръвообращението в тях се възстанови, сякаш нищо не се бе случило.

— Елате с мен, Робинзон.

Обърна се и тръгна по коридора, без дори и да се усъмни в това, че ще го последвам.

Съпротивата ми — която и без това нямаше много смисъл — се сгромоляса за части от секундата. Осъзнах, че дори и с револвер съм по-беззащитен от него.

Тръгнах подире му. Какво друго можех да сторя?

Пред сградата стоеше превозно средство с неясно предназначение, празно. Седнахме в него. Той включи двигателя и превозното средство се вдигна във въздуха. Беше хеликоптер, без винт. Сигурно работеше с реактивни двигатели, въпреки че не долових нито звука, нито пламъка на газовата струя. Прелетяхме непосредствено над гората, после над покривите на сградите, в посока към центъра на града. Пътят ни отне само няколко минути.

Космическият кораб стоеше на главния площад на града, където се провеждаха празничните митинги и манифестации. След нощното си сияйно появяване на трезвата дневна светлина се оказа по-обикновен, отколкото си мислех. И по-малък. Металното му тяло беше проядено на черни петна от топлината и студа, от изпитанията на космоса. Стоеше на четири пружиниращи крака, подобни на израстъци, също като нашите лунни сонди. Качихме се по стълбата, другият все още напред, аз все още след него, и той продължаваше да не се съмнява, че го следвам.

Бях прекалено смутен, за да разгледам вътрешността на кораба. По-късно ми се удаде възможност — разбирам, не разбирам — да го разгледам, но признавам си, нищо извънредно не открих в него. Споменах вече, че по външност приличаше на това, с което сме свикнали по научнофантастичните филми, а същото може да се каже и за вътрешното обзавеждане, и за уредите.

В космическия кораб освен нас имаше още двама души. По нищо не се различаваха от моя човек. Ръстът им беше същият, лицето, дрехите — също. Можех да ги взема даже за близнаци. Което обаче беше най-важното: бяха хора, в това не се съмнявах нито за момент. По външност, по структура на тялото, подобни на мене хора. Но доколко приличаха на мен, това още нямах случай да реша. И се надявах, и се притеснявах.

Моят човек посочи към мен и каза нещо на другите двама. Отделни думи разбрах, чух и останалите и въпреки това не бях в състояние да разбера какво казва. Сякаш чувах всичко през стъклена стена и до мен достигаха само откъслеци от речта им. Другите двама му отговориха и скоро потънаха в оживен разговор. За мен, изглежда, съвсем бяха забравили. Не знаех какво да правя, след това си помислих, че ще е по-добре, ако аз направя първия ход.

— Кои сте вие, откъде сте дошли и какво искате от мен? — попитах възможно най-учтиво, но решително. Обаче не получих отговор. Нещо повече, продължаваха разговора си, сякаш не забелязваха, че съм там и че съм се обадил.

Ядосах се, няма защо да отричам, дори се и обидих. Ако не бях сигурен, че са пристигнали от чуждо небесно тяло, щях да се хвърля в краката им и плачейки, щях да ги прегръщам, хора, най-после хора! Но тъй като ги считах за пришълци, трябваше да остана нащрек — и колкото и странно, може би дори и смешно да изглеждах, — трябваше да мисля и за достойнството на човечеството, на което бях единственият представител.

Освен ако те не са го унищожили! — прониза ме мисълта за ужасната възможност…

— Известно ли ви е да има други живи хора? — обърна се към мен единият. По време на разговора си бяха разменили местата и аз не бях в състояние да различа той ли е, който ме беше довел, или някой от другите.

— Вие би трябвало да знаете много по-добре от мен! — отговорих развълнувано.

Той кимна.

— Прав сте. Знаем. Само искахме да проверим.

— Кои сте вие?

— Хора.

— От тази Земя?

— Не.

— Вие сте я опустошили?!

— Не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Щом го твърдите, защо питате?

Стиснах устни.

— Само исках да проверя — му отвърнах с преди получения отговор. По лицето му не личеше да е схванал подигравката.

— Направихте го. Гладен ли сте?

— Не. Благодаря, не. Бих искал да знам кои сте вие, откъде сте дошли и какво искате от мен?

Погледна ме внимателно, сякаш напрегнато размишляваше.

— Възможно е и да не знаете — каза накрая. — По-късно ще говорим пак. Имаме малко време и много работа.

— Това си е ваш проблем. Мене обаче освободете или ме убийте като останалите!

— Невроза — каза много отчетливо един друг, който седеше пред пулта, с гръб към нас, но изглежда ни слушаше. — Местно заболяване, трудно лечимо. Понякога въобще нелечимо.

Прииска ми се да го цапна през устата.

— Нанасянето на телесна повреда може да се окаже във ваша вреда — ме предупреди седящият с гръб.

Как? Та аз не си бях отворил даже устата!

— Ще го приспя, докато се върнем на него — каза този, който стоеше срещу мен, и тогава ми направи впечатление, че и неговата уста не помръдна.

Досега, откакто бях между тях, нито веднъж устните им не се бяха отворили.

— Правилно сте забелязали — кимна стоящият срещу мен и този път чух гласа му, без устните му да помръднат. — Ако не буйствувате, може да останете буден.

— Благодаря — поклоних се с обидено достойнство, но вече без да се съмнявам нито за момент, че ще направят с мен каквото си поискат. — Аз съм във ваша власт… — добавих.

— Не повтаряйте всичко…

— Сега го казах за първи път…

— Но преди това го помислихте — и ми обърна гръб. Отново един с друг… Сега вече не мога да кажа това, че разговаряха. По-скоро така: разменяха мисли. От мен не се интересуваха, а аз отново не ги разбирах, въпреки че отделни думи продължаваха да достигат до мен.

Можех и по-рано да се досетя. По това, че разбирахме езика си. Дори и хората от земята не се разбират едни други. Разбираха. Говореха на стотици езици. А те откъде познаваха точно моя език? Телесната прилика не е всичко. А ключът на тайната е прост: някаква форма на предаване на мисли. Мислите се зараждат по един и същи начин във всеки човек. Различават се само когато още неизказано — ги формулират. Който е способен да проникне в мислите на друг човек, преди още оня да ги е оформил в думи, той би го разбрал, дори и да говорят на различни езици. Тези тук, изглежда, са способни да си приемат мислите. Когато говорят с мен, тогава и аз съм способен на това… Сигурно с тяхна помощ. Но когато обменят мисли помежду си, ме изключват. Антените ми са груби и безчувствени, за да хванат мисли, които не са изрично насочени към тях. Хващат само по някой откъслек и толкова. А техните… Мога и да ги изпитам… Те не са въоръжени и аз не съм. Но не ми изглеждат някакви здравеняци. Ако имам нещо подръка, бих могъл здраво да ги ударя…

В този момент единият отчетливо се обади:

— Робинзон, престанете с тези мисли за насилствени действия, защото само ще си навредите.

Е, това вече е ясна приказка! Опитът го показа. Нацупих стиснатите си устни и си помислих: с това само бих защитил рода си. Земята.

— Твърдите безсмислени работи — пристигна отговорът, след което се опитах да не мисля за нищо. За съжаление обаче конструкцията на мозъка ни изключва това, така че трябваше да си потърся някакъв неутрален обект: затананиках си шлагерите от изминалата година. Тъй като зад формулирания ред от мисли успоредно и същевременно със светлинна скорост пробягва и обърканата маса от мисли, недостигащи до речевите пластове, се опитах да се концентрирам върху текстовете на шлагерите: ще мога ли да си спомня ритмичните клишета, елементарните рими? Много трудно успях да изключа от мястото и от времето.

Странната ми съдба ме бе научила на много неща, сега можах да науча и най-невероятното: как да се пазя от мисленето! Човечеството — докато го имаше — в повечето от случаите се държеше като тиранин на самото себе си, но мисълта, дори и в най-пъклените му периоди, можеше да бъде заловена само там и тогава, когато придобиеше външен израз. Е, като последно, най-трудно изпитание нека се опитаме да я хванем за гърлото още в зародиш! Тъй като и без това съм последен, не си заслужава да поставям въпроса: ако няма мисъл, какво остава от човека?

— Робинзон.

Трепнах. Къде съм?

В помещението беше само единият от пришълците. Останалите двама междувременно бяха излезли. Къде, не можех да зная. Погледнах го и той веднага отговори.

— Сега вече можем да разговаряме. Необходимо е.

— Само затова ли?

Кимна.

— Няма друга причина. Човек прави онова, което е необходимо.

— Един момент. Вие се наричате човек. Аз също. Външната прилика и тя го потвърждава. И все пак: сигурен ли сте, че обозначението е правилно?

— Няма никакво обозначение — прозвуча отговорът. — Използувате овехтели, безсмислени категории, Робинзон. Човек — това е езиково понятие. Ако се абстрахирате от езика — живо същество, което притежава съзнание. За разлика от съществата, непритежаващи съзнание, за които също може да се намери събирателно име.

— Животно — казах само в интерес на реда. — Правилно, нека останем във вашата система от понятия — продължих. — И двамата сме живи същества, притежаващи съзнание, съзнанието, случайно обитаващо подобни калъфи от прах…

— Не е случайно — прекъсна ме той. — На нашата планета има подобни гравитационни и биологически условия, както и на тази планета. От това следва, че и строежът на телата ни е подобен.

— Разбира се, разбира се, извинявайте. И аз нямах предвид друго, само че лошо се изразих. Приемете го като поетична фриволност…

— Не знам какво разбирате под това понятие. Можем ли да продължаваме?

— Естествено. Нали вие казахте, че е необходимо.

— С което вие сте съгласен, Робинзон.

— Знаете го по-добре от мен.

— Начинът ви на изразяване, Робинзон, ако не се лъжа, е повлиян от нервното състояние, наречено вълнение. „Знаете го по-добре от мен“ — това няма обективен смисъл. Не го знам по-добре от вас, а само толкова, колкото и вие. Знам, че сте съгласен, защото сте съгласен.

— Няма да споря. Ще се старая да избягвам емоциите, тъй като те смущават вас и напредъка на разговора.

— Точно така.

— Радвам се, че се разбираме.

— И това беше ненужна забележка, Робинзон. Разбирателството е полезно явление, а полезните явления носят в себе си чувството на удовлетворение. Не е необходимо постоянно да го изтъкваме.

— Извинете. Аз съм отрасъл на тази планета и при нас условностите играеха немалка роля.

— Знам, Робинзон. Познаваме вашата планета, познаваме историята й, природата й, включително всички неорганични и органични образувания. Да продължаваме.

— От това следва, че преди да слезете с този апарат, вие продължително време сте ни наблюдавали.

— Средствата, с които разполагаме, ни дават тази възможност.

— Средствата, с които разполагате, са създали възможност за унищожаването на хората.

— Създават възможност, което, естествено, не означава, че ние сме ги унищожили.

— Защо не отговаряте направо?!

— Погрешно разбирате целта на разговора ни, Робинзон.

— И без това ще открия за какво мислите! — извиках. — Само въпрос на време е да не остане за мен скрита ваша мисъл.

— Засега няма такава. И междувременно нека ви напомня, че можете да узнаете само онова, за което мисля.

Ето значи, те са решили това, което на мен преди малко, по време на тананикането, ми причиняваше проблеми. И все пак са си останали хора. Въпреки че все още знам толкова малко за тях…

— Да продължаваме — предложих аз. — Каквото и да се е случило, вие знаете, че на тази планета вече няма живот. Същевременно сте притежавали всички познания за нея. Защо сте слезли все пак?

— За вас, Робинзон.

— Ласкаете ме.

— Не това е целта ни. Идвате с нас, Робинзон.

— С вас? Къде?

— На нашата планета.

— Господи!… Момент, трябва да дойда на себе си. Каква полза ще имате от мен…

— Сам ще загинете тук, Робинзон.

— Вероятно. Но дори и в такъв случай, имам ли право да изоставя Земята?

— Пак не разбирам, Робинзон.

— Съжалявам. Ще се опитам да ви го обясня. Знаете ли, това е такъв, морален въпрос. Има малко общо с практиката. Още по-малко с ползата. Тук през изминалите половин-милион и половина години се е развило онова съзнателно същество, което аз преди малко нарекох човек. Не твърдя, че беше кой знае колко свястно, но колкото имаше да се срамува, поне толкова поводи имаше и за гордост. Към същото човечество спадам и аз — не е нито достойнство, нито грях, а просто факт — както бихте казали вие. Само че човек винаги е пристрастен спрямо семейството си. Естествено, не знам при вас има ли семейства. Все едно. Баща, майка, все има, ако не се раждате в колби. А на гроба на родителите си поне веднъж ходят и онези, които приживе не са уважавали майка си, баща си. Не искам да проточвам нещата. А сега стоя тук, при гроба на семейството си. Нямам очи да изоставя човечеството само на себе си, в това кълбовидно гробище. Ако и аз си отида, кой ще се грижи за гробовете? Кой ще носи цветя на морския бряг, за помен на рибите? И кой ще изсвири някоя песен вместо птиците?

— Движите се по погрешна орбита, Робинзон. Мъртвите не съществуват. Задължения към несъществуващи неща: погрешна орбита. Слезте от нея. Има само живи, Робинзон. Само към живите може да има задължения.

— За мен те не са умрели.

— Това е атавизъм, Робинзон.

— О, значи ви е известно?

— Историк съм, Робинзон. Задачата ми е да опозная това, което спада към моята област в науката.

— А другарите ви?

— Инженер и биолог.

— Допълнени с историк — съвършена троица!

— Не е съвършена, само донякъде годна за изпълнение на задачата.

— И задачата ви е само като Юпитер, да ме отнесете на небето?

— Към задачите ни спада да ви подсигурим условия за живот, освен това да ви предоставим на науката, занимаваща се с изследванията на далечните от нас цивилизации.

— Аха, показа се шилото от торбата! Искате да си правите експерименти с мене! Взимате ме за морско свинче! Само че няма да я бъде! Предпочитам да си прережа гърлото, отколкото да се оставя!

— Успокойте се, Робинзон, Размислете. По всичко личи, че ще дойдете с нас. Това е еднакво полезно и за вас и за нас. Ако се противите, ще ни принудите да прибегнем до сила.

— Явно разбирате от тези работи.

— Разбираме, въпреки че на нашата планета насилието е непознато. Само ние тримата, които сме напуснали нашата планета, сме се подготвили за него, тъй като не можехме да знаем дали нямаше да ни се наложи.

— Насилието непознато! Това е първата дума, която ми харесва! Ако ви повярвам…

— Лъжата също е непозната при нас…

— Възможно ли е? Вашата цивилизация е по-развита от нашата, няма съмнение… Вие дойдохте при нас, ние не бихме били способни на това… Успели сте да създадете контакт посредством мисли… Но обществото ви, и то ли е по-развито от нашето?

— Развитието е ваша категория, Робинзон. Ние казваме по-скоро „различно“.

— То е все едно! Щом е различно във ваша полза!

— Общество, съответствуващо на условията и изискванията.

— Където, както твърдите, няма насилие и лъжа!

— Защото няма възможност за тях.

— Прекрасно! Може все пак и да дойда с вас…

— С нас ще дойдете, Робинзон.

— Но и на вас не ви е все едно дали насила или доброволно!

— Заблуждавате се. На вас не ви е все едно.

— Няма значение! Разкажете ми за там, където ще ме отведете! Разкажете ми! Накарайте ме да го пожелая!

— Имах такова намерение. Не би било целесъобразно да пристигнете при нас неинформиран.

— Така е. Говорете.

— Не сте ли уморен, Робинзон?

— Не съм уморен.

— Не сте ли гладен, Робинзон?

— Не съм гладен. Говорете.

— Можете ли да ме слушате, Робинзон?

— Ще затворя очи и ще ви слушам.

— Доколкото обусловеното ви от ситуацията нервно състояние позволява, може би ви е направило впечатление, Робинзон, че нашите прояви са белязани от знака на разумността. Според вас ние сме унищожили жителите на Земята. Щяхте ли да се учудите, ако беше така? Не забравяйте, че и вие се готвехте за същото. Можехте дори да го направите. Не очаквайте от мен да опровергая тази възможност. Нито пък да я отхвърля по отношение на нас. В края на краищата, щом човечеството се е показало склонно да се самоунищожи, какво щеше да му попречи да го направи и с други? Вие, знаем, често сте си играли с мисълта, че отнякъде ще дойдат неприятелски настроени гости на Земята и ще опустошат или заробят човечеството. Но какво можеше да гарантира на останалите цивилизации, че жителите на Земята, или поне част от тях, снабдени с нужните и подходящи средства, не биха постъпили по същия начин?

— Значи започнали сте превантивна война срещу нас.

— Мислите с категориите на приключенските романи, Робинзон.

— Изненадва ли ви? Не съм ли и аз самият само един герой от комикс?

— Говорите безсмислени работи. Вие ги наричате спекулации. А съществуват само факти.

(Което си е факт, факт е…)

— Нас ни направлява онази необходимост от запазването на вида, която не е била осъзната навреме от жителите на Земята.

(И най-предвидливият човек е безпомощен, когато в тъмна уличка го цапнат отзад по главата!)

— Не знам какво да правя със сравненията, Робинзон. Сравнението е неточна формулировка за нещо, което може да бъде изразено точно. Следователно е вредно. Трябва да отвикнете от него. Продължавам. Онази част от природата, която по отношение на нас наричаме външен свят, засега е по-силна и още дълго време ще бъде по-силна от нас. Това се отнася за нас също така, както се е и отнасяло за жителите на Земята, докато са съществували. Разликата се проявява не в това, че ние сме стигнали на по-високо стъпало на познанието, нито в това, че засега все още съществуваме. Разликата е в същността на познанието. Вие сте навлезли в периферията на законите на природата, което е събудило у вас представата, че вече сте я и надвили. Не сте забелязали, че дори една тропическа буря или една средна по сила виелица са по-силни от вас.

(Само че сме го забелязали. И сме се борили, доколкото можехме.)

— Не спорете, Робинзон, дори и в мислите си. Напразно е. Продължавам. Разбира се, че сте се борили, нали това е основата на запазването на вида. Повтарям: липсвало е необходимото осъзнаване. По-точно то винаги е идвало със закъснение. Вие сте го наричали натрупване на опит, което не променя факта, че по-голямата част от този опит е могла да бъде предвидена. Продължавам, Робинзон. Вие в много случаи сте предвиждали последствията и въпреки това не сте постъпвали както би се очаквало от предвидливи същества. При по-дребни случаи сте предизвиквали локални смущения. Ако сте строели нефтопровод, не сте се подготвяли за щетите, които евентуалният пробив би причинил на околната среда, макар че те биха могли да бъдат предвидени. Такива щети могат да бъдат ограничени и поправени.

(Твърде дребен съм, за да мога да се защищавам от името на цялото човечество.)

— Излишно е да се защищавате, никой не ви обвинява. Няма и кого да защищавате. Става въпрос за факти, Робинзон. А фактите съществуват дори и тогава, когато за тях има оправдание. Нека се върнем на онова, което вие наричате опит и с което сте разполагали в изобилие, тъй като ви е бил предоставен от вашето развитие и е бил обобщен от науката ви. Но не сте си извадили поука от случая с овцете, които, както сте учили още в основното училище, са изяли цели държави. Занимавали сте се на отвлечено академично или на дилетантско популяризаторско ниво с такива събития, като изменения в растителността при изчезване на папратите; внезапното изчезване на динозаврите в края на третичния период; превръщането на пустини или заледяването на огромни джунгли. Така че опит сте имали в изобилие. Намирали сте отговори на „защота“-та, но никога не сте поставяли въпроса така, че да отнесете нещата от миналото към бъдещето. А опитът се е натрупвал, както се е натрупвало и познанието. Цивилизацията започнала да замърсява водата и въздуха. За това вече сте говорели много. Ала едва когато вече се е било случило. Смятали сте се за съзнателни същества, а всяко ваше действие е било направлявано от спонтанността.

(Това не е вярно. Планирахме, творяхме, мъчихме се. Нищо не се движи от само себе си. Спонтанността е само привидна: и тя се регулира от закони. Никой не може да надскочи сянката си. Неравномерността на развитието за дълго време изключва хомогенното общество. Вие може би сте отишли по-далеч, но ние все още бяхме заети със самите себе си. Науката с една ръка планираше оръжия, а само с другата — мостове; а и последните отчасти, за да могат по-бързо да се придвижват оръжията. Не забравяйте, че човекът има не само мозък, а и инстинкти. И погледнато в космически измерения, все още е много млад. Сравнително лесно е слязъл от дървото, но в сънищата си още дълго, много дълго ще се качва обратно…)

— Трябва да ви предупредя, Робинзон, че сегашното време в мислите ви вече не е актуално. Ако се абстрахирате от това, аргументите ви са правилни. Но фактът, че този, на когото е поверена задачата, не е способен да се справи с нея, не променя възможността тя да бъде решена правилно.

(Е, разбира се, така е на теория. Но теорията сама по себе си е стерилна, какво да я правя?)

— Стерилна е на вашето ниво, Робинзон. В природата обаче съществува и такова стъпало, на което вече и най-прецизно дефинираната спонтанност не е в състояние да се изяви.

(Вие явно сте достигнали въпросното ниво.)

— Жителите на Земята не са го достигнали. Иначе щяха да направят опит да се защитят. Вие смятате това, което се е случило, за неочаквана катастрофа, въпреки че не е така. Ако не бяхте до такава степен заети със самите себе си, може би щяхте да обърнете по-голямо внимание на приближаващата опасност, и онова, което е защитило вас, би могло да защити цялото човечество. Или по-голямата му част. Или поне самия вид. В края на краищата това е важното — видът. Индивидът не означава нищо. Нека оставим обаче човечеството. Неговата съдба изисква продължителен анализ, което за момента не спада към нашите задачи. Вие съществувате и това е доказателство, че нашето пътуване не е било напразно…

(За вас.)

— Наистина. Нещата са се стекли благоприятно за нас. Но вие се позовахте на неравномерността на развитието, Робинзон. Този закон се отнася не само за съобществата на жителите на Земята. Валиден е и в по-големи мащаби. Безкрайното разнообразие на живота не се отнася само за многообразието на формите на проявление, а и за различията във времето на проявление. Което обхваща в себе си и различията в степента на развитие в рамките на дадена времеединица. Изборът на понятието времеединица също е произволен. Употребих го само за да ви накарам да почувствувате колко многопластов е онзи контакт, който може да възникне между органичните форми на живот, които вече притежават и съзнание. Естествено, контакт на теория, защото парадоксът на времето и разстоянието в повечето случаи прави невъзможно неговото възникване в действителност. Ако някоя от заинтересованите страни, както в дадения случай е нашата система, стигне до такава степен на развитие, че да може да преодолее този парадокс и да създаде възможността за установяване на контакт, все още съществува вероятността този контакт да е вреден за нас, следователно трябва да се избягва или — това е въпрос на анализ и решение — трябва да бъде предотвратен.

(Без да се изключва възможността за грешка.)

— Наистина.

(Сега ви хванах! Значи и вие можете да попаднете в клопката на опита или късното осъзнаване?!)

— Не ми следите мисълта както трябва, Робинзон. Ние знаехме, че ще изчезнете.

(Знаехте или участвувахте?)

— Двете взаимно се предполагат и същевременно не се изключват взаимно.

(Додонски отговор.)

— Продължавам, Робинзон. Мислите ви продължават да се отклоняват в посока на детайлите, макар да ви уведомих, че нямам намерение да споря. Ние ви намерихме, Робинзон. Това донякъде ни изненада. Ако бяхме дошли малко по-късно, вече нямаше да сте жив.

(И аз така мисля.)

— По този начин обаче ще имаме възможност да проучим условията на вашето оцеляване. Познаваме експериментите, в които сте взели участие, и, естествено, материала, който ви е предпазил от лъчите.

(Щом сте толкова по-развити от нас, къде е изненадата?)

— Въпросът е правилен. Естествено, не става дума за емоционална изненада, тъй като това също е субективен елемент, следователно изразът е неточен. Ние познавахме въпросното вещество, но не беше налице познанието, че именно то е онова, което при дадените условия дава съответна защита. Сега вече притежаваме и това познание. Пътуването ни не е било напразно.

(Познание, осъзнаване, разумно, целесъобразно, полезно, обстоятелства — колко бедно и елементарно формулира! Сякаш не познава други понятия!)

— Понятията могат да имат само подчинена роля. Задачата на формулирането и неговите форми на проявление — думите и изреченията — е да информират. Знаем, че е било време, когато са имали и други задачи. Когато така наречената реч, или първичната форма на обмена на мисли, е служела и за изявата на субективни фактори. Тези фактори са били наричани раздразнение, чувство, настроение и така нататък, и така нататък. Известни са ми, тъй като съм историк. Всичко това обаче вече е минало и би било смешно, ако понятието „смешно“ не принадлежеше също към света на овехтелите субективизми. Към онези явления и прояви, за които се е изяснило, че са излишни. Необходими са само онези понятия, които имат конкретно съдържание. Било това съдържание обективно или отвлечено. Една основна обща математическа формула, въпреки че има отвлечена форма на проявление, има конкретно съдържание. Голяма част обаче от вашите мисли нямат дори и отвлечено съдържание.

(Шегува ли се?! Напада в гръб собствената си теория?)

— Не ви разбирам, Робинзон. Нищо смешно по вашите понятия не съм казал. Само фактите.

(Никога ли не сте се срещали с комични факти?)

— Внимавайте, Робинзон. Ако видите човек, който се подхлъзва на портокалова кора, вие се смеете; но този човек охка, защото си е счупил крака. Смехът е също толкова субективна проява, колкото и плачът.

(Вие никога ли не плачете и никога ли не се смеете?!)

— Трябва да ни разберете, Робинзон, и тогава много неща ще виждате по друг начин.

(Прав сте. Винаги говорим само за нас, които вече ни няма. Да говорим за вас, които ви има. И които, както изглежда, сте победили онази духовна немотия, дето земното човечество най-много да беше успяло да усети, но да се отърси от нея, ах, не му остана време!)

— Почти не сме се различавали от вас, Робинзон. Поне що се отнася до същността. Защото подробностите, разбира се, бяха по-други. Ние също имаме история, която е започнала с последния етап на древното развитие, когато обществата получили специфичния си характер и успели да го запазят за бъдещите генерации в писмен вид. На земята този характер е получил израз в класовото общество; у нас — нещо подобно по същността си, но все пак не същото. Това е подробност, ще имаме време да се върнем на нея по време на пътуването. Ние изживяхме докрай целия онзи етап на развитие на този характер, съответните прояви на който на Земята са се наричали робовладелско, феодално и капиталистическо общество. Впоследствие и онези, които на Земята биха могли да се вместят в споменатата система само с цената на определени трудности: първата, втората и третата индустриална революция. Земята е стояла на прага на третата епоха, която у нас е приключила отдавна: нейните резултати оформиха основните форми на сегашното ни общество.

— Разбирането му няма да ви причини трудности, Робинзон, тъй като началните елементи на третата индустриална революция — полимерната химия, молекулярната биология, кибернетиката и разбиването на структурата на атома, изкуственото изменение на енергетичните състояния — не са били съвсем непознати за жителите на Земята, въпреки че всичко е било съвсем в начален стадий. Освен това вие, Робинзон, сте човек на естествените науки и като такъв сте наясно с необходимите понятия за предмета.

— Споменатите научни познания са взаимнозависими, трудно е да предположим което и да е от тях без другото. Дори при тях да се оформи някакво подреждане, това подреждане постоянно се променя и никога не се определя от важността, а от необходимостта. При нашите условия — което междувременно не означава, че и при условията на Земята би се получило така — в даден момент на преден план излезе молекулярната биология. Във взаимна зависимост с обществото ни, по-точно — с проявяващите се в него противоречия. Обществените противоречия — и тук се проявява повърхностна прилика — също бяха вертикални и хоризонтални. Проявяваха се в рамките на една обществена групировка — нека я наречем държава, — а се проявяваха и между отделни държави или групи от държави, в които една или друга тенденция беше стигнала до господствуващо положение.

Характерно за третата индустриална революция е, че с развитието на техниката средствата на властта постепенно са били ограничавани. В технически смисъл самите средства ставаха неограничени, но тъкмо това водеше до ограничаването на обществената им стойност. Рискът има математически закономерности, това е било анализирано научно. Всяко начинание е придружено от риск. Било то научно, било стопанско или начинание за завладяване на властта. Има обаче една точка, в която рискът нараства дотолкова, че губи обичайния си смисъл и увеличаването на употребените средства става излишно. Ако с десет взривни устройства е възможно да се унищожи всеки жител на планетата, излишно е да се правят единадесет. Ако могат да бъдат унищожени с едно, второто не е необходимо. А ако всеки от заинтересованите разполага със своето единствено, но пълноценно унищожително средство, неговото притежаване има само теоретична стойност: не може да бъде използувано, а само притежавано. Унищожаването стана равносилно на самоунищожаване. Така че значението на унищожението на органичния живот и особено на съзнателния органичен живот изчезна в момента, в който възможността за това стана реалност.

(В света на съвършените няма ли луди? Такива, които могат да натиснат копчето…)

— В епохата, когато се създаде равновесието, все още трябваше да се съобразяваме и с такива луди. И обществото в зависимост от възможностите си се съобразяваше с тях. За да не може някой от регистрираните луди да има достъп до копчето.

(А нерегистрираните?!)

— Възможността за грешка може само да бъде локализирана. Не може да бъде изключена. Въпреки това резултатът показва, че не е имало грешка.

(Оръжията ръждясали, а гълъбите на мира затлъстели.)

— Оръжията останаха заредени, просто не гръмнаха. Обаче борбата за обществото и за власт над обществото не престана. Трябваше да се търсят нови средства, по-ефикасни от оръжията. Човекът — и тук, и там — не е трудно да бъде убит. Много по-трудно е да бъде спечелен. Някога наричали мъртвите най-послушните поданици. Било е грешка. Няма по-непослушен от мъртвеца. Можем да го направим каквото си искаме, но той нищо няма да направи за нас. Спрямо мъртвия и насилието е напразно. Само живият може да бъде накаран да се подчинява. С уплаха — за това са оръжията. Докато не настъпи момент, който изисква по-ефективни средства дори и от оръжията.

— Този момент беше благоприятен за молекулярната биология. Вече познавахме водещата роля на дезоксирибонуклеиновите киселини в регулирането на хромозомите. С придобиването на тези две основни познания се създаде възможност за регулиране на регулаторите. Останалото вече беше само технически проблем. ДНК, РНК и други подобни определят духовния и физически характер на човека. Този, който разполага с необходимите познания и средства, може да поеме определящата роля. Той има възможност да създаде множество от такива индивиди, духовният характер на които не се различава от неговия.

— Така по биологичен път може да бъде заменена уморителната и несигурна работа по убеждаването. Той може да създаде такава маса от единици обществено мнение и възгледи, която сама по себе си вече е сила. Ако пък намери начин да разпространи биологическите си средства за въздействие — дори и скрито, тайно — отвъд сферата си на въздействие, би могъл да разпространи властта си от обществото, намиращо се под негов контрол, и върху други, чужди, различни от неговото общества, и то без нито един изстрел. Силата му се увеличава и от друго, че с помощта на биологичните манипулации може да се получи не само единство в мненията или пък да бъдат ограничени духовните способности, но и в случай на нужда интелектуалният капацитет на подходящите за това индивиди може да бъде многократно увеличен. Изкуствено възбуденият мозък ускорява научното развитие, резултатите от което могат да бъдат непосредствено оползотворени в масите. В рамките на сравнително кратък исторически период обществото, което използува преимуществата на молекулярната биология, може да разпространи властта си над останалите общества.

(И вие наричате това премахване на насилието?! Та нали по нищо не се различава от тоягата. Само е по-рафинирано.)

— Нетърпелив сте, Робинзон. Все още ви говоря само за процеса, още не съм започнал за резултатите. Оформянето на науката за изкуствената генетика е било само една от първите стъпки. И съвсем не е преминало толкова гладко, както изглежда от този набързо нахвърлян ход на мисли, и не е донесло този резултат, който е бил очакван от инициаторите му. Точно за това днес вече не е важно да знаете кои са го инициирали; за това е необходимо основно да познавате характерните черти на тогавашното ни общество.

— Задоволете се с това, че една такава „държава“, която е разполагала напълно с унищожителните оръжия и освен със задоволителни материални и духовни източници, е разполагала и с необходимата обществена концентрация и организаторски способности. Не се е съобразила обаче с факта, че в епохата на третата индустриална революция не може да се постигне трайно преимущество сред „държавите“ с приблизително еднакъв капацитет. Това се е доказало в процеса на създаването на равновесието в областта на унищожителните оръжия. И след това не било по-различно. Предимството на инициативата се оказало недостатъчно, защото стартиращите по-късно, напредвайки с удвоена скорост, бързо достигали тръгналите по-рано. Като използували отчасти и резултатите на по-инициативния, защото на даден етап от развитието на техниката, комуникациите и манипулациите на практика нямало неразгадаеми тайни. Оттук нататък двете страни напредват горе-долу заедно, сетне се присъединява към тях някоя трета, четвърта — в зависимост от това, как е разделено обществото.

(Значи е разделено.)

— Засега е разделено. Същевременно вътрешно се преустройва. И успоредно с това науката се развива с невъобразими темпове, разкриват се непознати страни на природата, на микро– и макрокосмоса.

— От друга страна, постепенно се опростяват така наречените човешки взаимоотношения. С помощта на биологията може да се влияе върху душевните фактори: могат да бъдат опростени чувствата, характерът може да стане по-податлив, вълненията могат да се регулират. Ако теорията разработи обществено-необходимите типове, практиката е в състояние да ги създаде.

— Излишно е да се морализира върху това, правилен ли е този процес или не, полезен ли е или не, тъй като тези категории в този си вид са идеализирани, не са произлезли от обществената действителност. А при нашите дадености, при нашето тогавашно общество е настъпила необходимост да стане така. Щом една власт е получила възможност да го започне, останалите вече не са имали възможност да го избягнат. Принудата да оцелеят им е диктувала да го възприемат, да го използуват и дори да надминат инициатора.

— Обществата на нашата планета са се трансформирали, но и тогава не са били лишени от тежки противоречия, от стопански и политически проблеми, които са били пропити от страх, от безпокойство, от лъжа и обществено неравенство. Тъй като обаче тези явления вече протичали при съвършено различни технически и икономически условия от тези, които са съществували в земните общества, анализирането им би било напразно — и без това не бихте го разбрали, Робинзон.

(Какво не бих разбрал? Искате да кажете, че сте стигнали там, откъдето сте тръгнали, така ли?)

— Повърхностен сте и неточен, Робинзон.

(Какво да правя. Такъв съм, такъв.)

— Не го казах като упрек, Робинзон.

(Повтаряте се.)

— Принуждавате ме. Аналогични реагенти предизвикват еднакви реакции.

(Добре де, слушам ви. Продължавайте.)

— Опитайте се да не мислите междувременно, Робинзон. Постоянно ме смущавате с това.

(Човешка слабост.)

— Така е, Робинзон. Мисълта е най-голямата ценност, която природата е в състояние да създаде.

(И да затворя тази ценност в клетка?!)

— Не, но я дръжте на повод. Като електричеството. Принудете я да се подчинява, да ви служи, а не да ви управлява. Едно движение на ръката върху прекъсвача и става светло; друго — и вече е тъмно.

(Човешкият ум не е лампа, за да се отвинтва и завинтва. Същността му е да свети с толкова светлина, колкото има. Ако блести, да блести; ако мъждука — да мъждука, но да спира само след смъртта.)

— Отново се заблуждавате, Робинзон. Човешкият мозък не е друго освен един преценяващ и управляващ механизъм, перфолентите на който се програмират от хормоните, гените, нуклеиновите киселини. Необходимата за функционирането му енергия се доставя от обмяната на веществата, а импулсите му могат да бъдат доловени по най-различен начин. Най-простият от тях е речта, за което е необходим един несъвършен мембранен механизъм, ухото. Има и по-фини, по-диференцирани сигнали на мозъка. Жителите на Земята са се гордеели, че с енцефалографите си улавяли мозъчните токове. Знаели са обаче, че тези токове не са отпечатъци на процесите на чувствителността, мисленето, управлението, а само работни напрежения, сигнали на енергетичните състояния на работещия механизъм. Но от това още не може да се установи какво дразни мозъчните гънки? Ние също започнахме изследването с простите мозъчни токове. На теория смятахме за възможно опознаването на мозъчните процеси и по друг начин, а не само чрез речта или писмеността. Но който не може да пише, а освен това е и ням, той също мисли. Осъзнахме, че простите мозъчни токове ни водят до задънена улица.

— Надали щяхме да открием липсващата брънка без преустройството, за което стана дума преди малко. Биологично безкрайно хетерогенното общество по време на развитието си до такава степен се приспособило към речта, като към единствено средство за обмен на мисли, че структурно станало непригодно за друго. Обаче с помощта на резултатите на молекулярната биология от безкрайно голямото разнообразие на индивидите създадохме определен брой типове, в рамките на отделните типове разликата между отделните индивиди ставаше все по-малка. Между близките по тип индивиди с течение на времето възникнаха нови връзки.

— Това бързо беше забелязано от учените.

— Първо при типовете на по-ниско интелектуално ниво бяха забелязани интересни явления. Подобно на някои птичи ята, които на пръв поглед без някакво видимо външно въздействие едновременно излитат и също тъй едновременно сменят посоката на летене. Както независимите единици на ято изстребители. Само че при тях знаем, че невидимата заповед по радиото на командната машина насочва едновременно ятото в другата посока. Винаги сме предполагали, че нещо подобно става и с птиците, но дължината на вълните на тяхното радио оставаше непостижима за нас. Дори не беше сигурно, че това са въобще електромагнитни вълни? И изведнъж установиха аналогично явление между жителите на нашата планета, които могат да бъдат причислени към някои от групите.

— Започнали да ги изследват и всичко било напразно, докато не открили непосредствените форми на предаване на мисли. Първоначално между индивиди с аналогична нагласа и по-скромни способности, но спонтанното им възникване я правело възможно. Нито един от тях не конструирал сложни мисли, а и простите им мисли приличали извънредно много едни на други. Зададен при определени условия въпрос в повечето от случаите получавал определен отговор. А вследствие на повторението с течение на времето получаваният отговор се превърнал в очакван отговор, а после в предварително определен отговор.

— Това било основната степен, елементарната клетка. Биологично синхронизирани, сродни типове индивиди, способни на дотогава непознати функции, в началото предусещали, а след известно време и постепенно започнали да разбират мислите си един на друг. Това тогава било научна сензация, но за обществото като цяло надали е означавало нещо повече от развлекателната, но неразбираема продукция на артистите — четци на мисли. Между другото тези артисти като редки екземпляри още тогава разполагали, на елементарно ниво, с тази способност, която тогава започнала да се проявява масово и на по-високо ниво.

— Трябва да се върна на това, че дори в преобразуваното ни общество не бяха изчезнали дълбоките противоречия, а само се бяха трансформирали. Така например между другото бяха останали и различните видове власт. От тук следва, че скоро се намери такава сила, която в непрекъснатия си стремеж да затвърди превъзходството си започна да използува предаването на мисли. Нямам за цел да се повтарям, но в последвалите времена много неща от процеса, който преживяхме в надпреварата във въоръжаването, а после в използуването на молекулярната биология, се повториха.

— Тогава още никой, нито притежателите на науката, нито притежателите на властта, не предполагаше, че сме изправени пред качествено ново явление, различно от предишните. Мисълта е способна на толкова безкраен брой вариации, които никой друг естествен процес не е в състояние да създаде. Не могат и да се възпроизведат; изкуствените мозъци са подходящи за решаването само на ограничени задачи, а дори и да бихме успели да конструираме толкова единици и връзки, колкото съществуват в един-единствен човешки мозък, той пак би бил способен само на логически действия. Обаче човешкият мозък има не само логика, но и въображение. И там вече е недостижим. Успявате ли да следвате мисълта ми, Робинзон?

(Как не. Говорите за това, че човешката мисъл е свободна.)

— Не споря. Продължавам. Мислели са си, че ако успеят да проникнат в човешкия мозък, ако успеят да заловят мисълта в зародиш, тогава врагът, дори и въоръжен до зъби, е безпомощен. Всеки негов план, всяко негово действие, всяка негова мисъл може да бъде разгадана предварително. И започнала огромната изследователска работа. Разчитането на мисли се преселило от болничните и академични лаборатории в огромни, създадени специално за това институти. Анализирали причинителите й, средствата й, начините за възникването и създаването й. Изследвали онези съединения, които, внесени в мозъка, засилват явлението, и онези тренировки за концентрация, с помощта на които мисловната връзка може да бъде осъществена и извън границите на отделните типове, между по-висшите типове.

— Резултатите надминали всички очаквания. Силата, която се заела с това, този път била по-внимателна и преимуществото й този път се оказало по-трайно; но преди да била в състояние да овладее властта над цялата планета, се научили да разчитат и нейните мисли.

Трябва да се подчертае, че според един по-късен анализ, ако се е било стигнало до еднолична власт, четенето на мисли пак щяло да се разпространи и ефектът щял да бъде почти същият.

— С това процесът на развитие на населението на нашата планета стигнал до поредната си, може би последна фаза. Редът на нещата и явленията бил изменен, противоречията се изгладили. Поради известни съображения употребявам изгладили вместо изчезнали. Размислете, Робинзон. Между двама противника, разполагащи приблизително с еднаква мощ, само един фактор може да бъде решаващ — изненадата. Но в какво се превръща шансът за победа, ако изчезне и тази последна възможност? Ако и противникът узнае мислите, иницииращи действието, в момента на зараждането им? Спомняте ли си, бях ви казал, че на нашата планета лъжата е непозната. Съмнявахте се в това: и в небесата няма светци. А аз само ви намеквах за обективните резултати от една обективна предпоставка. У нас е невъзможно да се лъже. Когато някой у нас си мисли нещо, то все едно че го е казал на глас. Все още ли сте в състояние да ме слушате, Робинзон?

(За съжаление — да. Говорите за това, как е изчезнало и последното убежище на човека: свободата на Мисълта…)

— Свободата е относително понятие, дори и при земни условия, Робинзон. Всичко на всичко — отношение на едно изискване и реализирането му. Но всяко изискване е изменчиво, а понякога и изчезва. И тогава няма и какво да се изпълнява. За свобода копнеят само робите. Ала там, където няма затвор, където няма надзиратели, защото не можеш да извършиш престъпление — там няма и роби. Намерението за престъпление още в момента на зараждането си губи своя най-важен елемент — възможността да се прикрие. А да върши престъпление открито може само онзи, който е по-силен. Но вече няма по-силен, нито по-слаб. Казвате: свобода, а не знаете за какво говорите.

(Нещо „по-силно“ все пак е останало: инстинктът. Човекът е грешен… Знае, че върши престъпление срещу обществото, знае, че върши престъпление и срещу самия себе си… И въпреки това: идва му нещо на ума, което е по-добре, ако — или ако употребя вашия начин на изразяване — по-полезно, да не му идва… Тогава какво става?)

— Доколкото си спомням, подобен случай не е имало от дълги години насам. Въпреки това въпросът има основание. И отговорът е по-прост, отколкото си мислите. Научили сме се да не мислим за нищо, Робинзон.

Преди да схвана целия смисъл на отговора, се върнаха двамата другари на моя информатор и разговорът се прекъсна. Трябва да си призная, че макар да им бях пленник, не се отнасяха лошо към мен. Дадоха ми да ям и ми отредиха място в кораба. Още преди обаче да се бях разчувствувал, осъзнах, че и този път действията им направляваше не някакъв по-висш морал, а просто даденостите на ситуацията, които те схващаха естествено и по своему. Не се бояха, че ще избягам. Бяха убедени, че като съзнателно същество съм осъзнал безцелността на всяка съпротива, както и това, че — макар и за себе си — те действуват и в мой интерес. Без тях наистина бих загинал преждевременно на моята, превърнала се в пустош планета. А ако въпреки всичко се бих решил на нещо необмислено, още в момента на намерението биха могли да ме вразумят. Четенето на мисли (господи, този израз в земната си употреба какъв профански елемент, какво съмнение за мошеничество и шарлатанство носеше! — но щом няма по-подходящ израз от него…) ги защитава от заплаха от съзнателната част на природата. Интересно, дали могат да се запазят по-добре от земното човечество! — и от нападението на несъзнателните сили на природата?

Приех кътчето, което ми предложиха — какво друго бих могъл да направя? След възстановяване на спокойствието за тялото се опитах да подредя у себе си всичко онова, което чух преди малко. От това зависи бъдещето ми.

От това ли наистина?

Все едно, сега мога да размишлявам. Аз все още не мога да не мисля. Естествено, това означава и че мислите ми се контролират. Но какво губя в случая? Най-много живота си, въпреки че е малко вероятно. За момента те имат по-голяма нужда от мен, отколкото аз от тях. Е, та аз ще си мисля за каквото си искам, а те да мислят за мен каквото си щат!

Без лъжа! Без насилие! С това се започна… Чух го и започнах да се надявам… Ужасът от изчезването на земното човечество започна да се превръща в надежда: дано по-голямото цяло да е успяло? Значението на всяка катастрофа намалява, колкото по-отдалеч и по-отвисоко я гледаме. Ако съществува едно общество с космически мащаби, тогава това, което е станало със Земята, е било само една местна лавина. Погребала била едно село. Тъжно. Но преобладаващото мнозинство се е спасило.

И то как! По-мъдро, по-богато, по-здраво. Маслиновото клонче на поетите, надеждата!

Престанали били войните, беше казал. Та повече не е имало тайни. Все пак надали е било толкова просто… Ако насилието изпадне в криза, в криза може да изпадне и властта. Където няма никаква власт, там — с нашия начин на мислене — има анархия. Разбира се, в индустриалното общество трайната анархия е невъобразима, освен ако не се качим обратно на дървото. Но път назад няма: мускулите на човешките ръце са слаби, а с пръстите на краката си той вече не може да хваща. Все пак някакъв ред трябва да се създаде на всяка цена, ако иска да оцелее. И те са го създали.

Редът на целесъобразността. Където съхраняват онова, което е полезно, от което имат нужда, и отхвърлят онова, което е излишно. Красиво звучи. Какво е станало? Какво е останало от него? Лъжата е излишна. А литературата? Поезията? Сублимиралата лъжа? Наистина невинна — поне когато е невинна — лъжа. Какво е станало с поезията? Нищо. Най-много да се е превърнала в посмешище. А не е ли смешно да измисляш очевидни неща? Защото всичко е явно и няма тайни, никакви. Какво иска поетът? Да мечтае? Ами! Да възпламенява към революция? Срещу кого? Да развлича? Но може ли да каже нещо, което не е всеизвестно?

Трябва да е съвършен свят, сигурно най-съвършеният от всичките. Вълненията са се успокоили, чувствата са девалвирали…

Представих си, че живея там. Обичам една девойка и не мога да го скрия. Ако и тя ме обича, нищо страшно — по-бързо ще се изясни. Ала ако не ме обича? Ако ми се присмее? Как да го понеса? Чувам как се смеят с нея и другите, защото нали няма тайни, всеки знае, всеки се смее над това как съм се изложил!

Друго. По-умен съм, по-талантлив от шефа си. Затова се и мразим взаимно. И знаем, че и другият мрази… Как да се гледаме в очите всеки ден?

Но може ли шефът ми да бъде по-глупав от мен? Та глупостта не може да се прикрие!

Освен ако не мисли за нищо!

Тук, на Земята, мисълта не може да бъде заловена. А там не може да бъде заловена липсата й.

Какъв свят е този, където единственото оръжие за самозащита на човека е способността да не мисли за нищо?! Може би това е най-голямото усилие, на което е способен човешкият разум, ако наистина е способен; да се самоотрече…

В отделни случаи: това е фокус. Масово: форма на живот. Общество, което живее и произвежда сред цивилизовани условия, за да съществува. Вече няма закони, а само правила, защото няма какво да възпира, а само да урежда. Тъй като съзнанието му се направлява само от целесъобразността, постъпките му се определят само от полезността, от всичко останало първо се абстрахира, а впоследствие го и изолира. Функцията на мисълта се трансформира, не иска повече да създава, а само да поддържа. Единствената й работа е контролът на привичките, поддържането на действието будно… Творческият мозък на човека става перфокарта, която знае само назубрената програма. На вид пришълците почти не се различават от нас, земните хора. Но по затворените им устни е изписано неизбежното им бъдеще, което…

Къде съм се срещал аз вече с това бъдеще?!

Защото ми е познато. Да е „дежа вю“? Не. Илюзията за нещо вече преживяно е възможна само в един познат кръг от представи. Такава картина не беше позната за човешкия разум. Ако съм се срещал с нея, бих могъл да се срещна само като продукт не на хората…

Вече знам.

На Земята не само човекът живееше в организирано общество. Някои животински видове също. Мравките, пчелите, термитите. В извънредно сложно, високоорганизирано общество, което обаче бе спряло на достигнатото ниво: направляваха го инстинктите, а не разумът.

Мравките нямат нужда да формират мисли, за да изнесат яйцата си на слънце; пчелите хранят, къпят, оплождат царицата си при съвършено разпределение на труда; термитите сляпо прогризват вътрешността на дървото, светлината на поезията само би ги смутила. По какво се различава от тях оня човек, който наистина е успял да впрегне природата, но е забравил да мисли?

Утре или вдругиден, или още днес — не знам, защото само те ме разбират, аз с моя първичен мозък чета в техните мисли само когато и те го пожелаят — ще напусна Земята, може би завинаги. Ще тръгна на път към други пространства на Вселената, където вече няма насилие, лъжата е изчезнала. Където не е останало нищо от вродените инстинкти на човека.

Само страхът.

Ако можех поне да се надявам, че не съм сам!

Дори и тогава какво бих могъл да направя?!

Стреснах се, пред мен стоеше един от пришълците. Може би този, който ме просвещаваше, може би някой друг, не знам. Толкова са еднакви! Другите двама бяха в съседното помещение, занимаваха се с уредите.

— Скоро ще тръгнем, Робинзон — каза със затворени уста стоящият пред мен.

Следващите часове бяха изпълнени с товарене. С помощта на някакъв универсален кран разположиха в едно помещение на по-долния етаж онези няколко неща, които бяха сметнали за заслужаващи да бъдат взети от умрялата ни планета. Болшинството бяха връзки с чертежи и документи. Учудих се, но след това разбрах, когато забелязах използуваните в стените на опитния реактор КП елементи. Те ме бяха спасили! Носят ги като мостри заедно с отнасящата се до тях документация. Спаси ме… От какво? И защо?

— Излишно се тормозите, Робинзон — отбеляза придружителят ми. — Елате, починете си.

— Вече си починах — отвърнах с детински инат.

— Продължавайте да си почивате. И ние правим същото. Имаме нужда от това преди тръгване.

Прибраха крана. Останалите двама пришълци легнаха на легла, подобни на моето. Легнаха с безизразни лица по гръб, вперили широко отворените си, в нищо невзиращи се очи в тавана.

— Така ли спите? — попитах.

— Не спим. Само почиваме. Ние спим много малко, откакто се научихме да не мислим за нищо. Можем същевременно и да действуваме, а ако преустановим и движението, това ни замества съня. Времето на събуждане може да се регулира по желание и изчезват неприятните последствия от спането, замаяността от постепенното събуждане.

— Мисля, че премълчахте един аргумент — казах.

— А именно?

— По този начин избягвате да сънувате.

Придружителят ми спря и ме погледна изпитателно.

— Добре ще е, Робинзон, колкото е възможно по-рано да се научите да се владеете. Елате.

От помещението за почивка преминахме в командната кабина.

— Ако не сте уморен, Робинзон, можете да останете с мен. Питайте, ако искате.

— Вие охранявате ли?

— Да охранявам? Аха. В непозната обстановка не можем да почиваме едновременно и тримата. Освен това и вие сте тук.

— Това означава, че се боите от мен.

— Обикновена предпазливост.

— Който спи… имам предвид — не мисли за нищо, той… беззащитен ли е?

— Не му е необходимо да се защищава.

Седяхме един до друг на въртящите се столове с високи облегалки, гледахме бледите, вибриращи светлини на пулта. За един повърхностен наблюдател си приличахме. Само ние двамата знаехме колко се различаваме. Въпреки че е възможно само аз да съм го знаел.

Аз, Робинзон, инженер-физик, в личното досие на когото стои „извънредно надежден математик, но неспособен за проектантска работа“, защото, така да се каже, няма никакво въображение.

— Театър, кино имате ли си?

— Някога е имало.

— Любов?

— Животът не може да замре.

— Играете ли?

— Основните положения на дейността трябва да се упражняват.

— За какво използувате книгите си?

— За което вие азбуката на слепите.

— Цветя отглеждате ли?

— Билките са полезни и днес.

— Какво става с умрелите ви?

— Престават да живеят.

— А телата?

— Следват законите на хигиената.

— Земя? Огън?

— Имаме отлични химикали.

— Имена имате ли?

— Естествено. Иначе как бихме се различавали един от друг?

— Името на родителите ли носите?

— Името на родителя има значение само дотогава, докато има и наследство.

— Има по-важно и от родителя ли?

— Моментът, в който сме се родили. Това е ориентирът.

— Времето е само една цифра. Значи нямате имена, а само номера.

— Това предотвратява заблужденията.

— Как се наричате един друг?

— Според деня от седмицата, в който сме се родили.

— Вас как ви наричат?

Обърна се към мен, погледна ме и най-спокойно отговори:

— Мен ме наричат Петкан, Робинзон.