Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (1)

1

При завръщането си космонавтите донесоха снимки от света, заобикалящ нашата планета. Погледнато отгоре, от човека няма и следа. Така че спокойно можем да се самоунищожим — ще бъде все едно. Без нас може би планетата ще бъде още по-хубава, още по-зелена и никой не ще пророни сълза подире ни.

Алберт Сент-Дьорди

Будилникът иззвъня точно в шест и половина. Не съм по-суеверен от другите, но това е добър знак, днес няма да ми се случи нищо лошо. А добро? — това все пак би било прекален оптимизъм. Аз винаги допускам по-лошия вариант, затова мога да бъда само приятно изненадан. Всичко е въпрос на нагласа.

Така е и с часовника. Не е лесно да нагласиш стрелката на будилник точно по средата на два часа, тъй като между тях обикновено стоят петте деления, съответствуващи на петте минути. Значи средата съвпада точно с половината на третата минута. Разлика от половин минута, естествено, не е много, но при нагласяването едно изместване с милиметър насам или натам може да доведе до отклонение от десет, евентуално — петнадесет минути в работата на будилника. Пак добре, ако звънне по-рано. Но ако звънне по-късно?

Трябва дълга практика да е имал човек, за да го нагласи добре. Когато успях за първи път, ми се прииска да сваля стъклото на часовника, да отбележа под стрелката тънка чертичка и да си спестя излишните грешки. Ала не го сторих. Може би се гордеех със сръчността си, а може би просто ме развличаше повтарящата се всеки ден игра… С течение на времето започнах и да се обзалагам: ако успея — денят ще бъде добър, а ако не…

Отново звън. Този път телефонът. Кой ли е, да го вземат дяволите — по това време, в зори?!

— Робинзон?

— Аз съм.

— Обажда се Алберт. Спиш ли?

— Вече не.

— Така си и мислех.

— Какво има?

— Вчера спомена, че имаш навика да ставаш в шест и половина. При теб шест и половина явно е точно шест и половина…

— Проверяваш ли ме? — понечих аз да оставя слушалката. Но надменният смях на Алберт — как мразя тази самоувереност! — ме възпря.

— Ама че идея — каза. — Само на теб може да ти хрумне такова нещо. Да те проверявам! Не, не, това не е в моя стил…

— Ами тогава?

— Исках само да те помоля да си донесеш и другата ракета. На моята й се скъсаха две корди…

— Добре. Друго?

— Друго няма…

Забави ме, после трудно се върнах към обичайния си ритъм. Избръснах се, взех един душ, облякох се и повиках асансьора. Компенсирах малко от закъснението. Нищо лошо няма да ми се случи…

Закусих в подлеза. Зад кафе-машината стоеше младеж с атлетично телосложение, а на касата седеше любезна жена с уста до ушите. Беше невъобразимо грозна, но винаги се усмихваше с невероятно голямата си уста и това я оживяваше. Обичах да закусвам там. Обичах момчето с лице на киноартист, което правеше хубаво кафе, и грозното момиче на касата. Сигурно още не е омъжена, въпреки че отблизо можеше да й се дадат и тридесет. (Студената синя светлина на неона не е съюзник на женските лица. А в подлеза лампите винаги светят.) Но възможно е да идвам тук, защото един мъж зад страничния щанд приготвяше пресните сандвичи пред очите ми. Вадеше от хладилника маслото, колбасите, сиренето и зелените салати. Работеше с бързината на магьосник, сандвичите излизаха изпод ръката му като от конвейер. Тук, в подлеза, оборотът е доста голям. Особено сутрин сандвичите бързо свършват. Следователно: винаги са пресни.

Ако все пак си бях взел куче, сигурно щях да закусвам вкъщи. Щеше да ми отнема повече време, но не за това се отказах. Когато се разведох, много ми се прииска да имам куче, навярно за да не бъда винаги сам. След това осъзнах, че през по-голямата част от деня нещастното животно трябва да стои само. Жилището ми не е голямо, а за едно куче, само по цял ден — съвсем. Наистина Елза идва да чисти редовно, оставя вечерята в хладилника, би могла дори да разхожда животинката. Но Елза идва само за един час, а кучето трябва да стои вкъщи по цял ден. Предпочетох да се откажа от него, въпреки че ако го бях взел, сигурно бих закусвал вкъщи. И щеше да има с кого.

— С чадър? Та небето е ясно — засмя се касиерката с голямата си уста. — Или радиото е казало нещо друго?

— Просто исках да го оставя в колата, затова го взех — излъгах смутено аз. Когато вадех ракетата от шкафа, чадърът висеше пред нея. Свалих го, за да я взема, и след това не съм го закачил обратно. Някак си е останал в ръката ми и съм го понесъл заедно с двете ракети. Грешка. Вярно, нарушиха ритъма ми, но все пак е грешка. Може би денят няма да бъде съвсем гладък?

Колата ми беше на втория ред на паркинга. Забелязах я, щом стигнах дотам, защото отзад, върху белия лак, я бях маркирал с две черни наклонени ленти. Твърде много коли има вече от тази марка и така по-лесно мога да я намирам. Но мнозина започнаха да бележат колите си и колкото повече се множаха лентите, толкова по-малка ставаше ползата от тях. Който има гараж, разбира се, лесно му е. Аз едва ли ще имам скоро. За гараж трябва да имаш собствена къща. Имам хубава работа и както се казва, чака ме добро бъдеще, тъй като съм всичко на всичко на тридесет и две години, но надали ще събера скоро за къща.

Може би ако бях станал проектант… Проектантите и в институт да работят, все намират по нещо странично. Или някой конкурс. Дори и да не спечелят първата или пък да разделят втората награда — повечето от проектите се откупуват. Никога не ги осъществяват, но ги откупуват. Винаги си струва да участвуваш.

Аз обаче съм инженер, а не проектант. Посъветваха ме да стана инженер, защото имам голям практически усет, което в основата си е вярно. Обаче не добавиха това, което случайно забелязах в личния си картон. (Имам лошия навик да прочитам всичко написано, било то и на чужда маса. С течение на времето се научих отлично да разчитам и обърнати с главата надолу текстове.) В личния ми картон, след „голям практически усет“ се мъдреше „в замяна на това въображението му е доста ограничено“. А при проектирането се изисква въображение.

На инженерите не им е забранено да участвуват в конкурси, но ако някой следи специализираните издания, ще забележи, че наградените най-често работят в някое проектантско бюро. Не искам да кажа, че има някаква измама в цялата работа, нито пък бих могъл да го докажа, но фактът си е факт. Проектантите отнасят наградите.

Какво остава тогава за мен, практѝка? Да поправям телевизори по къщите? Рентгените на частните зъболекари? Предпочитам да играя тенис. Дори и с Алберт. Нито от едното, нито от другото бих могъл да си построя къща.

А май че и с Алис нещата се изпортиха заради фантазията. Не, като че ли тя имаше повече от мен. Ако жената е решила да се омъжва, дори и един добре започващ техник днес е шестица от тотото, а какво остава за инженера изследовател по ядрена техника. Пък бил той и от производството. Колата е сигурна, жилището — също, в повечето от случаите не липсват и командировки в чужбина. И този начин на живот е сравнително стабилен, тъй като предлагането при тия типове винаги е по-малко от търсенето. Това днес всяка разумна жена го знае, за какво ти е тук фантазия?

Не твърдя, че Алис се бе омъжила за мен заради това. Или само заради това. Възможно е всичко, което казах, до края да е останало в подсъзнанието й. А и всъщност не е грях. Защо да е грях, когато една красива и разумна млада жена мисли за бъдещето си?

Естествено, към бъдещето спада не само професията, не само начинът на живот, но и човекът, към когото принадлежат. Давид имаше навика да казва, че орбитата на един нуклеон се определя не само от товара и даденото силово поле, но и от моментното настроение на въпросния нуклеон. Това, разбира се, е глупост и Давид не би дрънкал такива глупости, ако не беше почетен професор, директор, към чийто статут спада и екстравагантността, пък била тя и само за реклама. Нуклеонът — за щастие — няма душа, но този недостатък, в случай че става въпрос за съпруг, вече води до проблеми. И през ум не ми минава да седна да умувам над изпортената си женитба, най-малко по време на утринната блъсканица — сякаш половината човечество в такъв момент е хукнало да се спасява от града, а другата пък е решила да си прави среща тъкмо в центъра му! — но фактът си е факт: имаше нещо сбъркано в цялата работа. Добре де, и аз съм сгрешил. Мислех, че ако една жена разсъждава трезво и логично, вече е идеален партньор. В края на краищата животът е съвкупност от оформени и изпробвани системи. Грешка в работата, естествено, може да се допусне навсякъде, но това не променя нищо в основния принцип. Ако двама души намерят общата формула, резултатът може да бъде само един. Закономерностите не се изменят от това, че в механизма от време на време изгаря по някой предпазител. Явно, грешката е била във формулата. Или в заместването, вече е все едно. Алис впоследствие все повтаряше, че една жена може да бъде система най-много до петдесет процента, другите петдесет процента са винаги жена. Но това беше само претекст, твърдя го и днес. Когато чуя някого да се позовава на женската психика, винаги имам чувството, че иска да ме метне. На абстракцията точно затова никога не може да се вярва, защото мярката, която я определя, е винаги субективна: мога да я приема или за измама, или за изкуство. Защо трябва тогава да се придава абстрактност на женската същност? И защо не на мъжкия пол? И двете са генетични явления, колкото е конкретно едното — толкова и другото.

Ако дълго време не можеш да стигнеш до общ знаменател с една жена, тогава трябва да се разведеш. Спокойно, в мир, при зачитане на човешкото достойнство. Страстта е една от ценните енергии на човека, само глупакът я прахосва излишно. Все още не разбирам за какво бяха всички онези обвинения, пламенни, несправедливи думи… Алберт наистина каза, че всеки ритуал си има своя сценарий, който, харесва ти — не ти харесва, трябва да изиграеш, но Алберт е циник и вследствие на това — повърхностен. Грешките трябва да се коригират, а не да се драматизират.

Всичко това обаче са само размишления по стълбището. А Алис се изнесе, разводът беше обявен и доколкото съм информиран, отново се е омъжила за някакъв режисьор на документални филми. Възможно е той да има повече фантазия.

Пътят, докато стигна до института, е приблизително четиридесет минути при най-натоварено движение. И иначе е над половин час. Дори трябва да се радвам, че не е повече. В края на краищата и с астрономическите обсерватории е същото — със засилването и разпростирането на светлините на града и със замърсяването на въздуха се спасяват към все по-отдалечени върхове и астрономът, въпреки че ако питаш него, би искал да бъде жител на града, е принуден да следва не само разширяващата се вселена, но и все по-отдалечаващите се наблюдателници. Отшелниците на нашата епоха се пренесоха на космическите станции или в дълбините на океана, в комфортни водолазни звънци. В сравнение с начина на живот на астрономите, космонавтите и въодушевените водни паяци моето четиридесет и пет минутно люшкане насам-натам е наистина нищожно.

Всъщност нашият институт е една обикновена атомна клада, на която близостта на града не пречи. А близостта на института пречи ли на града?

Някога, меко казано, не ни обичаха. Атомните електроцентрали въобще. Страхът от непознатото — или тъкмо от познатото, тъй като гъбите на атомните бомби често ни поздравяват от новините — предизвикваше шумна, но безрезултатна и всъщност безцелна съпротива. Както първия локомотив или автомобил, от които еднакво възмутени статии предпазваха мирните и нищо неподозиращи пешеходци. Ала някои процеси са необратими и няма как да бъдат спрени. Нарастващата нужда от енергия принуди човечеството да опитоми атома, а ако размислим хладнокръвно, фактът си е факт: една-единствена топлоцентрала изхвърля повече отпадъци в атмосферата, отколкото десет атомни, и въпреки че последните вече се бяха размножили по Земята със стотици, все още нито една от тях не беше избухнала, докато навремето първият пухтящ локомотив още с потеглянето си прегазил един човек…

Несъмнено, признавам, страхът от всичко невидимо е инстинкт, който бързо побеждава и без това не особено увереното в себе си съзнание. Дори и това на специалиста, който знае много повече от лаика: например колко малко знае все още за света.

Мисля, че освен от практиката и от очакваните практически преимущества, експериментите, над които работя самият аз в момента, се стимулират и от този страх и тази несигурност. Ако експериментът КП успее — а по всичко личи, че ще успее, — може би ще накара хората ако не да ни вярват, то поне да свикнат с нас и с боботещите, но кротки в ръцете ни страхотни енергии.

В близост до експерименталния комплекс институтът беше построил жилища за своите служители, ако искат да си спестят ежедневното пътуване — при положение че у тях няма дори и искрица от вече излишното безпокойство. Или поне ги е срам от нея. Който искаше, можеше да се нанесе тук, тъй като жилищата бяха снабдени с всички удобства. Имаха собствена магазинна мрежа, спортен комплекс, между другото и тенис-корт.

Алберт, естествено, живееше тук.

И за мен, надявам се, никой не мисли, че съм останал в града, за да си пазя хормоните. И по-скоро приемам близо четиридесет и пет минутното пътуване насам и натам, отколкото… Може би задържах жилището си в града просто по рефлекс. В края на краищата, ако човек прекарва преобладаващата част от дните си между дебелите бетонни стени, под непрестанния кръстосан огън на уредите — тъй като той следи едната част от тях, а другата следи него, за да гарантира биологическото равновесие, с други думи, живота, — та в този случай може би не е за чудене, че човек търси възможности за разтоварване в личния си живот. Това също спада към биологическото равновесие. Така че предпочетох да остана в града, който със своята шумотевица и блъсканица в моя случай служеше тъкмо за отмора.

Човекът е обществено животно. И никога не трябва да забравя това. Не обичам тълпата като цяло, защото направлението и силата на движението й трудно се поддават на определяне, а често й липсва и трезвата мисъл. Но самотата вследствие на затвореността е чужда на човешката природа. Продължителната самота безусловно ни довежда до конфликт — със самите себе си. А животът ни ги сервира достатъчно, дори и да се опитваме да отстраним предварително очакваните. Каквото и да говорим, човек трябва да живее в здравословна среда. Тези служебни жилищни комплекси са изкуствени групировки: продължение на създалата се по необходимост служебна йерархия в личния живот.

Алберт казваше, че всичко това са празни дрънканици: не съм искал да бъда пред очите на другите! Той отново опростява, но все пак е прав донякъде. Нямам какво да крия, но и не обичам, когато си тикат носа в моите работи. Градът със своята джунгла ме прикрива достатъчно, без да се налага да се крия. Чувствувам се добре в него и не виждам защо трябва да променям това положение само за да си спестя малко шофиране.

Намалих. Бариерата вече беше вдигната, тъй като охраната бе познала колата ми, и можех да вляза, ала аз завих към паркинга. Не обичам привилегиите. Давид, добре, нека да кара ако ще и по стълбите, той е шефът. Да кара и Алберт, той и без това влиза, където може.

На мен паркингът ми стига. Широк, сигурен; кравите също ги изкарват на паша в стадо. Защо колата ми да скучае и да се страхува самичка по цял ден…

Излязох, взех двете ракети и оставих вратата отворена. Кой би посегнал на колата пред очите на охраната, освен отговорникът на паркинга, който, ако се наложи, ще я премести.

Хвърлих бегъл поглед към часовника си. Показваше осем без петнадесет. Бях пристигнал.