Едгар Алън По
Спускане в Маелстрьом

Едгар Алън По
Спускане в Маелстрома ^[0]

„Божиите пътища и в Природата, и в Предопределението се различават от нашите пътища; ето защо и подобията, които ние създаваме, са несъизмерими с величието, недостъпността и непознаваемостта на неговите творения, превъзхождащи по дълбочина Демокритовия кладенец.“

Джоузеф Гленвил

Стигнахме до върха на най-високия зъбер. Очевидно възрастният човек бе така уморен, че трябваше да минат няколко минути, преди да заговори.

— Не много отдавна — каза той най-сетне — аз щях да ви водя по този път така, както би го направил най-младият от синовете ми; преди около три години обаче ми се случи нещо, което не се е случвало на никой смъртен или поне такъв човек не е останал жив, за да го разкаже, а шестте часа, преживени от мен в мъчителен ужас, разбиха тялото и душата ми. Навярно ме вземате за много стар, но аз не съм. За по-малко от един ден тези черни като смола коси побеляха, ръцете и краката ми отслабнаха, а нервите ми се разбиха дотолкова, че сега треперя при най-малкото усилие и се плаша от сянката си. Знаете ли, че е достатъчно само да надзърна отвъд тази малка скала, за да ми се завие свят?

„Малката скала“, на края на която той лежеше така безгрижно, прехвърлил по-голямата част от тялото си надолу, като се прикрепяше само с лакът, прилепен към самия й плъзгав ръб, тази малка скала се издигаше свободно над пропаст, дълбока към хиляда и пет-шестстотин фута, с черни отвесни стени и дъно, осеяно с безчислени зъбери. За нищо на света не бих се приближил на повече от пет-шест крачки от нейния край. Опасността, на която бе изложен моят спътник, ме разтърси толкова силно, че аз се хвърлих ничком на земята, вкопчих се в шубраците около мен, без да смея да погледна нагоре към небето, като напразно се мъчех да се откъсна от мисълта, че цялата грамада на планината е застрашена от лудата сила на ветровете. Измина много време, преди да събера достатъчно смелост, за да седна и погледна в далечината.

— Трябва да се отървете от тази слабост — каза моят водач. — Аз именно затова ви доведох тук: да обхванете всички подробности на мястото, където стана събитието, за което ви споменах, и докато разправя цялата история, картината да е непрекъснато пред очите ви.

— Намираме се — продължи той с неговата характерна склонност към детайлно описание — на самото норвежко крайбрежие, в пустия край Лофоден от обширната област Нордленд, на шейсет и осем градуса северна ширина. Планината, на чийто връх сме се изкачили, се нарича Облачната Хелсеген. Сега се повдигнете мъничко — дръжте се за тревата, ако ви се вие свят — ето така, и погледнете отвъд мъгливата ивица долу в морето.

Погледнах със замаяни очи и видях огромна част от океана; черният цвят на водите му бе така наситен, че веднага си помислих за Mare Tenebrarum^[1] в описанието на нубийския географ^[2]. Човешкото въображение е безсилно да си представи по-отчайваща и мрачна гледка. Отдясно и отляво, там, докъдето погледът достигаше, бяха нахвърляни вериги от черни, надвиснали скали, които приличаха на отбранителни насипи, а мрачният им вид се засилваше още повече от вълните на прибоя, полетели високо срещу тях с всевечния рев и вой на своите побелели, призрачни гребени. На около пет-шест мили в морето, точно срещу носа, на върха на който бяхме застанали, се мержелееше мъничък остров; всъщност мястото му по-скоро се отгатваше сред полуделите грамади, които го обгръщаха. Някъде към две мили по-близо до брега се показваше друго, още по-малко островче, цялото насечено и противно със своята голота, оградено тук-там с изпъкващи групи черни скали.

Имаше нещо твърде необичайно във вида на океана между по-далечния остров и брега. Макар че силният вятър, който засега духаше към сушата, бе така напорист, че корпусът на един минаващ далече от брега мъничък кораб с плътно прибран трисел^[3] се скриваше непрекъснато от погледа, това не беше истинска морска буря, а само къси, насочени както по вятъра, така и срещу него бързи и гневни подскоци на водата във всички посоки. Пяна почти не се виждаше освен в близост до скалите.

— Най-далечният остров — продължи старият човек — норвежците наричат Вург. Този по средата е Моске. Оня, на една миля по на север, е Амбаарен. Ей там са Ифлесен, Хойхолм, Килдхолм, Суарвен и Букхолм. По-далече от тях, между Моске и Вург, са Отерхолм, Флимен, Сандфлезен и Скархолм. Точно така се наричат тези места, но кому е било необходимо да търси имена за всяко от тях е нещо, на което нито аз, нито вие можем да отговорим. Не чувате ли нещо? Не виждате ли някаква промяна във водата?

От десетина минути ние стояхме на върха на Хелсеген, до който се изкачихме откъм вътрешната страна на Лофоден, така че морето внезапно се бе ширнало пред нас едва когато стигнахме тука. Слушах стария човек, но постепенно до мен достигна висок и засилващ се звук, който напомняше грохота от голямо стадо бизони в американската прерия; в същия миг забелязах, че онова, което се намираше под нас и което моряците обикновено наричат „накълцано“ море, се изтегля бързо в течение, насочено на изток. Скоростта му нарастваше със зловеща бързина пред очите ми. Тя се увеличаваше с всеки изминал миг заедно със стремително политналата напред вода. За не повече от пет минути цялото море до самия Вург изпадна в неудържима лудост, но най-страшното бе между Моске и брега. Тук огромните маси вода, набраздени и насечени на хиляди противостоящи потоци, се разтърсваха от необуздани конвулсии, вряха, съскаха и се издигаха в безброй въртопи сред разфучалата се стихия, устремена на изток със скорост, каквато имат само планинските водопади.

След още пет минути гледката се промени изцяло. Повърхността стана по-гладка, въртопите изчезваха един по един и там, където преди малко не се виждаше нищо, се появиха огромни ивици пяна. Те се изтегляха по дължина в далечината, наслагваха се една в друга и поемаха въртеливото движение на изчезващите водовъртежи, за да дадат навярно живот на друг, още по-голям въртоп. Ето че скоро, много скоро се появи и той, ясно очертаният кръг с диаметър около половин миля. По краищата му имаше широк пояс от блестяща пяна, но тя не се плъзгаше към гърлото на неговата страховита фуния. Там, докъдето стигаше погледът, се виждаше гладка и светеща, смолисто черна водна стена, наклонена към хоризонта под ъгъл от четиридесет и пет градуса, която се въртеше лудешки, полюшвайки се с къси тласъци, а ветровете отнасяха ужасния й глас — едновременно рев и писък, какъвто и мощният Ниагарски водопад в агонията си не отправя никога към небето.

Тръпнеше самото сърце на планината и скалата се разтърсваше. Хвърлих се по лице на земята и се притиснах към оскъдната тревица, без да мога да издържа прекомерното нервно напрежение.

— Това — казах най-сетне на стария човек — може да бъде само големият водовъртеж Маелстрьом.

— Така го наричат понякога — каза той. — Ние, норвежците, му казваме Москестрьом по името на островчето в средата.

Водовъртежът, познат ми от обичайните описания, бе съвсем различен от онова, което виждах сега. Дори и разказът на Йонас Рамус, който е може би най-подробен от всички останали, не дава и най-беглата представа нито за неговата големина или за страховития му вид, нито за влудяващото чувство на объркване пред необичайната картина, която разтърсва зрителя. Не зная по кое време и откъде го е наблюдавал въпросният писател, но това в никой случай не е било от върха на Хелсеген и по време на буря. Все пак някои откъси от неговото описание са интересни с подробностите си, макар че те почти не могат да предадат общото впечатление от гледката.

„Между Лофоден и Моске — казва той — дълбочината е между трийсет и шест и четиридесет клафтера^[4]; от другата страна, откъм Вург, е толкова плитко, че за плавателните съдове е трудно да преминават дори и в най-спокойно време без опасност да се натъкнат на скалите. По време на прилив течението между Лофоден и Моске е бурно и залива брега. Стремителният му обратен бяг е съпроводен с рев, на който отстъпват най-страшните и гръмовити водопади; тътенът се чува не на една и две левги^[5] наоколо, а ямите и въртопите са така дълбоки и опасни, че щом уловят някой кораб, той неминуемо бива увлечен към дъното, където се разбива на парчета в скалите, а водата ги изхвърля обратно, когато се успокои. Но покоят настъпва само по времето на смяната между прилива и отлива, и то в тихо време, и трае не повече от четвърт час, след което вълнението се засилва отново. Когато течението бушува и буря засилва яростта му, опасно е всяко приближаване на по-малко от една норвежка миля. Изчезвали са лодки, яхти и кораби, които не са вземали предпазни мерки срещу течението, преди да попаднат в обсега му. Често пъти същото се случва и с китове, които се приближават твърде много и след това не могат да се преборят с неговата стихия. Невъзможно е да се опише техният рев и напразните им усилия да се освободят от силата му. Веднаж една мечка се опитала да преплува от Лофоден до Моске, била уловена от течението и отвлечена надолу; ревяла така страшно, че се чувало на брега. Големите борови и елови дънери, погълнати от течението, се появяват отново разбити и натрошени така, сякаш им е поникнала козина. Това е достатъчно доказателство, че наместо дъно, там има назъбени скали, между които са били подмятани дънерите. Течението е във властта на морските приливи и отливи — непрекъснатата смяна в нивото на водата през шест часа. Рано сутринта на Месни заговезни през 1645 година неговата сила се развилняла така, че изпопа-дали камъните на къщите по брега.“

Що се отнася до дълбочината, аз не виждах как това е било проверено в непосредствена близост с водовъртежа. „Четиридесетте клафтера“ дават представа за дълбочината на водата, но само за отделни участъци от леглото на течението в близост до Моске или Лофоден. Дълбочината в средата на Москестрьом е неизразимо по-голяма; едва ли е нужно по-подходящо доказателство от един-единствен поглед към пъкъла на въртопа, хвърлен от безопасното разстояние, на което се намира най-високият зъбер на Хелсеген. Докато гледах от него към ревящия долу Флегетон, не можех да не се усмихна на простодушието, с което почтеният Йонас Рамус разказва неправдоподобните анекдоти за китовете и мечките. За мен бе съвсем очевидно, че и най-големите построени до днес линейни кораби не ще могат да се противопоставят на течението повече от перцето, грабнато от ураганен вятър, и ще изчезнат надолу още в момента, когато попаднат в смъртоносните му прегръдки.

Спомних си, че моите опити да си обясня явлението бяха дали доста добри резултати; сега те ми се сториха съвсем неубедителни. Както е известно на всички, този водовъртеж и още три по-малки между островите Ферьо „могат да възникнат само при отлив и прилив, когато падащата или издигаща се вода се блъска върху гребен от подводни скали и плитчини, който ограничава нейния ход и повишава скоростта й така, както става при водопадите; колкото по-висок е водният стълб, толкова по-надолу пада той; така се образува въртоп или водовъртеж, чиято увличаща мощ е добре позната от по-незначителни примери“. Ето това казва по въпроса Британската енциклопедия. Кирхер и други считат, че в средата на Маелстрьом се намира бездънна пропаст, която излиза от другата страна на земното кълбо, някъде съвсем далече, и по-точно в Ботническия залив, както те настояват. Това обяснение, лишено само по себе си от смисъл, ми се стори напълно правдоподобно сега, на самото място, но когато го споделих с моя водач, бях изненадан да чуя, че макар и поддържано от почти всички жители на Норвегия, то е съвсем различно от собственото му мнение. Що се отнася до предното обяснение, той призна, че не може да го проумее, и аз се съгласих с него, тъй като, независимо от убедителния тон, написаното върху хартията се превръща в нещо неясно и дори губи напълно своя смисъл посред грохота на бездната.

— Сега, след като огледахте добре водовъртежа — каза старият човек, — можете да заобиколите внимателно скалата до подветрената й страна, където ревът на водата не е така силен, и аз ще ви разкажа една история, която ще ви убеди, че зная нещичко за Москестрьом.

Аз застанах там, където ми посочи, и той започна:

— Някога с двамата ми братя бяхме собственици на добра крайбрежна шхуна, някъде около седемдесет тона, с която ловяхме риба край островите отвъд Моске, по-близо до Вург. Морето е богато на риба там, където е неспокойно, и възможностите не са малки, стига човек да има смелостта да се възползва от тях, но от всички рибари от Лофоден само ние тримата излизахме редовно до островите, както ви казах.

Обичайните места за риболов са доста по-надолу в южна посока. Всички ги предпочитат, защото там рибата е подръка непрекъснато и няма никаква опасност. Но по тези местенца около скалите има не само разнообразна и рядка риба; тук просто гъмжи от нея, така че за един ден ние често улавяхме толкова, колкото някой по-предпазлив екипаж не може да събере и за цяла седмица. Вярно е, че това бе отчаяна сделка — наместо труд, залагахме главите си, а смелостта бе нашият капитал.

Обикновено идвахме с ветрохода в едно заливче на около пет мили оттук, по-нагоре покрай брега; когато времето беше хубаво, ние използвахме петнайсетминутното затишие, за да прекосим централната част на течението далече над самото място на водовъртежа и да пуснем котва някъде около Отерхолм или Сандфлезен, където въртопите не са така буйни. Оставахме там до времето на следващото затишие, вдигахме котва и поемахме към дома. Никога не тръгвахме натам без надежден страничен вятър и в двете посоки, вятър, за който сме сигурни, че няма да спре преди часа на връщането, и почти не бъркахме. За шест години само два пъти ни се наложи да останем на котва през цялата нощ и причината бе в пълното безветрие, което е нещо наистина рядко по тези места; а веднаж, полумъртви от глад, бяхме принудени да останем цяла седмица на мястото, където хвърляхме мрежите, тъй като веднага след пристигането ни избухна буря, която подлуди течението така, че бе невъзможно да се мисли за измъкване. Ако бяхме тръгнали, морето щеше да ни отнесе независимо от нашите усилия; вълните и без това ни подхвърляха толкова много, че котвата се повлече и се заплете; спаси ни едно от неизброимите напречни течения, които днес са тук, а утре ги няма, като ни насочи към подветрената страна на Флимен, където имахме късмет да спрем.

Не мога да ви опиша и една двайсета част от трудностите, на които се натъквахме в обичайното място за хвърляне на мрежите, защото то е едно проклето кътче дори и при хубаво време, но ние успявахме да се измъкнем винаги без злополука от страшилището Москестрьом, макар че неведнъж оставахме без дъх, когато се случеше да закъснеем или да избързаме с някоя минута от затишието. Понякога вятърът отслабваше в сравнение с началната си сила и ние се движехме много по-бавно, отколкото искахме, а в това време течението правеше ветрохода неуправляем. По-големият ми брат имаше осемнайсетгодишен син, а и аз имах две здрави момчета. В подобни мигове те можеха много да ни помогнат — както с тежките гребла, така и по-късно — по време на риболова, но макар че ние поемахме риска, сърцето не ни позволяваше да оставим младежите в ръцете на опасността, тъй като, независимо от всичко, това беше безумна опасност и аз ви говоря самата истина.

След няколко дни ще се изпълнят три години от случката, за която ще ви разкажа. Това стана на десети юли 18… година. Тукашните хора си спомнят този ден и няма да го забравят никога, защото тогава избухна един от най-свирепите урагани, които небето е изпращало. Цялата сутрин и дори до късно следобяд духаше лек и постоянен югозападен бриз, а слънцето блестеше така ярко, че дори и най-старият моряк между нас не можеше да предположи какво ще се случи.

Около два часа следобяд ние тримата — аз и двамата ми братя — прекосихме течението към островите и бързо натоварихме ветрохода с чудесна риба; всички забелязахме, че този ден тя е повече от всеки друг път. Точно в седем по моя часовник вдигнахме котва и се отправихме към дома, за да бъдем в най-опасната част от течението в осем, когато настъпваше затишието между прилива и отлива.

Потеглихме. Отдясно ни гонеше доста силен вятър, така че бързо се носехме напред, без да мислим за каквато и да е опасност, след като не виждахме и най-малката причина за това. Внезапно откъм Хелсеген духна насрещен вятър. Той бе съвсем необичаен; подобно нещо не бе се случвало никога досега и аз почувствувах леко безпокойство, без да зная защо.

Пуснахме вятъра във ветрилата, но насрещните течения ни пречеха да продължим напред; в мига, когато се готвех да предложа да се върнем обратно на котва, погледнах през кърмата и видях, че целият хоризонт е покрит от необикновен облак с меден цвят, който растеше със смайваща скорост.

В това време внезапно изскочилият вятър стихна; настъпи пълно безветрие и течението ни подмяташе във всички посоки. Но и тази промяна бе така кратка, че не можахме даже и да помислим за нея. Бурята се стовари върху нас за по-малко от минута, в следващите няколко мига цялото небе се скри, морето се развълнува и изведнъж стана така тъмно, че не ле виждахме един друг във ветрохода.

Безсмислен е всеки опит да се опише оня ураган. И най-старият моряк в Норвегия не е изживявал подобно нещо. Бяхме прибрали ветрилата непосредствено преди бурята, но още с първия й порив и двете мачти полетяха през борда като отсечени; главната мачта отнесе по-малкия ми брат, който, търсейки сигурност, се бе привързал към нея.

Нашата шхуна, твърде лека, се плъзгаше по водата като перце. Нейната палуба бе съвсем равна с изключение на малкия люк в носовата част; преди да прекосим течението, ние винаги го затваряхме, за да се предпазим от хвърчащата във всички посоки вода. Ако този път бяхме забравили, щяхме да потънем веднага, след като в продължение на няколко секунди останахме изцяло под водата. Така и не можах никога да разбера как е успял да се спаси големият ми брат. В момента, когато бурята изтръгна фока^[6], аз се хвърлих върху палубата, пъхнах краката си под тясното перило на носа и сграбчих една от халките за привързване в основата на фокмачтата. Самият инстинкт ме е накарал да направя всичко това и без съмнение то е станало много по-добре без помощта на съзнанието, което е било прекалено объркано, за да ми позволи да мисля.

Вече казах, че водата ни заля изцяло; в тези няколко мига аз задържах дъха си, вкопчен в халката. Когато почувствувах, че се задушавам, изправих се на колене, без да изпускам халката с двете си ръце, така че главата ми се показа над водата. След малко нашата малка шхуна се разтърси като куче, което излиза от водата, и успя да се измъкне донякъде от морето. Опитвах се да се отърся от вцепенението и да овладея мислите си, за да видя какво може да се направи, когато почувствувах, че някой сграбчи ръката ми. Беше големият ми брат и сърцето ми подскочи от радост, тъй като бях сигурен, че е паднал зад борда, но още в следващия миг цялата ми радост се превърна в ужас, когато той приближи устата си до ухото ми и изкрещя само една дума: „Москестрьом!“

Не мога да опиша чувствата, които усетих в този миг. Цялото ми тяло затрепера, сякаш бе ме налетял най-силният пристъп на треска. Знаех много добре какво иска да ми каже той с тази дума и какво иска да ме накара да разбера. Сега вятърът ни гонеше право към водовъртежа и нищо не можеше да ни спаси!

Вече казах, че дори и в най-тихо време винаги пресичахме течението много по-нагоре, след което следяхме внимателно за затишието. А сега отивахме право към въртопа, и то в такъв ураган!

„Наистина — помислих си, — ние ще бъдем там точно около времето на затишието, а това ни дава известна надежда.“ Но още в същия миг се наругах за своята глупост и мечтата ми за избавление. Знаех много добре, че сме обречени, дори и ветроходът ни да беше и десет пъти по-голям от най-тежките кораби.

По това време първата ярост на бурята бе преминала или поне на нас ни се струваше, че е така, защото се носехме стремително пред нея. Морето, задържано от вятъра, в самото начало лежеше ниско и само се пенеше, но сега издигна върховете си. Бе настъпила видима промяна и в небето. Във всички посоки то бе черно като катран, но изведнъж почти над главите ни се появи кръгло чисто късче, невероятно ясно, дълбоко и светлосиньо, а през него пламтеше цялото лице на луната с такъв блясък, какъвто не бях виждал никога. От нейната светлина всичко наоколо се виждаше съвсем отчетливо, но, боже, какво зрелище бе това!

Опитах един-два пъти да кажа нещо на брат си, но не зная поради каква причина грохотът бе се засилил дотолкова, че той не можа да разбере нито дума, макар че крещях на ухото му с все сила. След малко той поклати отрицателно глава и като ме погледна, бледен като смъртта, повдигна нагоре пръст, сякаш искаше да каже: „Слушай!“

Отначало не можах да разбера жеста му, но внезапно в главата ми се мярна ужасна мисъл. Измъкнах часовника си от джоба. Той не работеше. Погледнах стрелките на лунната светлина и се залях в сълзи, след като го изпратих през борда. Той бе спрял в седем часа! Бяхме изпуснали времето на затишието и водовъртежът в Стрьом бушуваше с всички сили!

Ако един плавателен съд е добре построен, ако има подходящи ветрила и не е претоварен, в открито море силната буря не е страшна за него — вълните се плъзгат отдолу и тогава моряците казват: „Яхаме вълните“, което е съвсем необичайно за човек, непривикнал с морето.

Досега ние успявахме да яхнем огромните вълни, но ето че се появи една исполинска водна грамада, пое ни откъм задната част и ни понесе със себе си високо, високо нагоре, сякаш в небето. Не бих повярвал, че някоя вълна може да се издигне толкова много. След това полетяхме стремглаво надолу с такава бързина, че изпитах същото неприятно усещане, което човек има насън, когато пада от някой отвесен планински връх. Докато се изкачвахме, хвърлих бърз поглед наоколо и той бе напълно достатъчен. В миг разбрах съвсем точно къде се намираме. Водовъртежът на Москестрьом бе непосредствено пред нас, само на около четвърт миля. Но това не беше обичайният Москестрьом, така както и гледката, която видяхте преди малко с очите си, няма нищо общо с воденична вада. Никога не бих познал това място, ако не знаех къде се намираме и какво трябва да очаквам. Но случаят не бе такъв и ужасът затвори инстинктивно очите ми, а клепачите ми се притиснаха в конвулсия.

След не повече от две минути внезапно почувствувахме, че вълните се оттеглят и ни обгръща пяна. Корабчето се завъртя рязко около левия си борд и се стрелна като мълния в новата посока. В същия миг гръмотевичният шум на водата се замени с пронизващ съсък, сякаш водоотливните тръби на много параходи изпускаха едновременно парата си. Намирахме се в пенестия пояс, който огражда всеки въртоп; помислих си, че само след миг ще полетим в бездната, очертана съвсем неясно поради необикновената скорост, с която кръжахме над нея. Имах чувството, че шхуната въобще не е потопена във водата, а се плъзга подобно на въздушно балонче по нейната повърхност. Десният борд бе откъм страната на водовъртежа, а над левия борд се издигаше океанът, който бяхме напуснали. Той се извисяваше като огромна извиваща стена между нас и хоризонта. Навярно изглежда странно, но сега, когато се намирахме в самата зинала бездна, аз се почувствувах по-спокоен в сравнение с времето, когато приближавахме насам. След като разбрах, че няма на какво да се надяваме, аз се освободих до голяма степен от ужаса, който ме вцепени в началото. Предполагам, че отчаянието бе обтегнало нервите ми до скъсване.

Може би звучи като самохвалство, но ви казвам самата истина: помислих си за величието на смъртта в подобно място и за незначителността на моите дребнички мисли по отношение на собствения ми живот пред лицето на такава грандиозна проява на божието могъщество. Вярвам, че съм се изчервил от срам, когато тази мисъл се мярна в главата ми. Не след много време ме обхвана непреодолимо любопитство към самия водовъртеж. Чувствувах силно желание да изследвам дълбините му, макар и с цената на жертвата, която трябваше да направя; съжалявах най-много за това, че никога няма да успея да разкажа на моите стари приятели по брега за тайните, които щях да видя. Няма съмнение, че всички тези мисли бяха съвсем не на място за човек, застанал срещу смъртта, и оттогава често съм си мислил, че причината е била в главата ми, леко замаяна от кръженето на лодката около въртопа.

Имаше и друга причина, която ми помогна да възвърна самообладанието си — не усещахме вече вятъра, останал някъде над нас, защото, както и вие сам видяхте, поясът на пяната се намира значително по-долу от нивото на океана. Сега той се издигаше над нас като висока и мрачна планинска верига. Ако никога не ви се е случвало да преживеете силна буря сред морето, не можете да си представите объркването, причинено от вятъра и водната стихия, което помрачава съзнанието ви. Вие сте ослепен, заглушен, отнет ви е дъхът и всяка възможност за мисъл или действие. Но сега ние се чувствувахме почти спасени от тези неудобства, подобно на осъдените на смърт, на които в затвора задоволяват някои дребни желания, нещо недопустимо, преди съдбата им да е решена.

Не мога да си спомня колко пъти обиколихме из пяната. Въртяхме се някъде около час и това бе по-скоро летене, отколкото плаване, като постепенно се спускахме към средата на пенестия пояс, все по-близо и по-близо към неговия страшен вътрешен край. През цялото време аз не изпуснах халката. Брат ми бе на кърмата и се държеше за една празна бъчва за вода, привързана здраво към скарата в извитата задна част на нашата шхуна; единствено тя не бе пометена през борда, когато бурята се стовари върху нас. Но ето че когато приближихме към края на фунията, моят брат се отдели от нея и се насочи към халката. Обезумял от ужас, той я заизтръгва от ръцете ми, защото големината й не позволяваше да се заловим и двамата. Неговата постъпка ме огорчи повече от всичко, което бях видял дотогава в живота си, макар и да разбирах ясно, че той не е на себе си от страх и в момента е само човек, подлуден от непреодолим ужас. И през ум не ми минаваше да му се противопоставям. Помислих, че и за двамата няма никакво значение за какво сме се хванали, отстъпих му халката и се промъкнах към бъчвата. Не беше трудно да го сторя, тъй като шхуната се въртеше спокойно, без да се навежда, като само подскачаше напред и назад заедно с тръпнещите грамади на гигантския водовъртеж. Едва застанах на новото си място, когато залитнахме рязко към десния борд и се устремихме стремглаво надолу в бездната. Прошепнах набързо една молитва и помислих, че всичко свършва.

Аз се вкопчих инстинктивно още по-здраво в бъчвата и затворих очите си; повдигаше ми се от главозамайващото пропадане. Не се осмелих да погледна в продължение на няколко секунди, тъй като очаквах незабавното разпадане на всичко и се учудвах защо не е започнала предсмъртната ми схватка с водата. Секундите минаваха. Бях все още жив. Пропадането бе престанало: движехме се както преди в пенестото легло, само че шхуната бе потънала по-дълбоко. Събрах смелост и погледнах отново наоколо.

Никога няма да забравя онова усещане, събрало в себе си страх, удивление и благоговеен ужас. Шхуната висеше като омагьосана върху вътрешната повърхност на една широка фуния със смайваща дълбочина, чиито безупречно гладки стени щяха да изглеждат като направени от ебонит, ако не се въртяха с такава изумителна скорост и не блестяха призрачно, отразявайки лъчите на пълната луна, разсипала през отвора между облаците, за който вече споменах, златисто сияние, което изтичаше надолу към скритите дълбини на бездната.

В първия миг бях замаян дотолкова, че не успях да различа почти нищо, а само гледах към внезапно изпречилото се пред мен страховито величие. В мига, когато се посъвзех, погледът ми инстинктивно се насочи надолу. Нищо не се изпречваше пред него в тази посока, тъй като шхуната бе увиснала върху наклонената повърхност на въртопа. Тя бе застанала почти водоравно, в смисъл, че бе успоредна на водата, но самата водна стена се спускаше надолу под ъгъл, по-голям от четиридесет и пет градуса; струваше ми се, че сме килнати силно встрани. И все пак не можех да не усетя, че се задържах с ръцете и краката си почти без усилие, сякаш бях застанал в равновесно положение: предполагам, че за това бе виновна скоростта, с която се въртяхме.

Лъчите на луната сякаш опипваха самото дъно на дълбоката пропаст, но аз все още не виждах нищо определено поради плътната мъгла, която обвиваше всичко; над нея бе увиснала великолепна дъга, подобна на тесния и несигурен мост, по който според мюсюлманите минава единствената пътека между Времето и Вечността. Тази мъгла или воден прах идваше без съмнение откъм дъното, където се събираха огромните стени на фунията; дори не се опитвам да опиша рева, издигащ се от това място към небето.

Бяхме се плъзнали много надолу по склона, след като се откъснахме от горния пояс на пяната и полетяхме към бездната, но сега се спускахме значително по-бавно. Продължавахме да се въртим в кръг, но не равномерно, а със замайващи подскоци и тласъци, с които ту изминавахме по няколкостотин фута напред, ту правехме пълна обиколка на водовъртежа. Макар и бавно, чувствуваше се осезателно, че с всеки кръг отиваме все по-надолу.

Когато огледах огромната стена от черна вода, с която се носехме, забелязах, че нашата шхуна не е единственият предмет в прегръдките на въртопа. Под и над нас се виждаха отломъци от плавателни съдове, огромни маси дървен строителен материал, дънери на дървета, а така също и по-малки предмети като парчета от мебели, разчупени кутии, бурета и дъги от бъчви. Вече споменах за неестественото любопитство, което замени първоначалния ми страх. Изглежда то нарастваше с наближаващата ужасна развръзка. Започнах да наблюдавам с необичаен интерес многобройните предмети, които плаваха заедно с нас. Трябва да не съм бил на себе си, след като ми беше дори забавно да отгатвам кой от тях ще полети по-напред в пяната под нас. „Ето тази ела — се улових да си приказвам по едно време — ще изчезне с ужасен скок преди другите.“ Но бях разочарован, когато видях, че я изпреварват останките от един холандски търговски кораб. Най-сетне, след като се излъгах многократно в предвижданията си, се досетих за нещо, от което сърцето ми заблъска тежко, а ръцете и краката ми се разтрепераха.

Този път бях поразен не от нова ужасна заплаха, а от неясното и възбуждащо предчувствие на надеждата. Отчасти я възродиха спомените, но помогна и това, което наблюдавах в момента. Сетих се за голямото количество леки отломъци, които се струпват по крайбрежието на Лофоден, след като Москестрьом ги е погълнал и изхвърлил обратно. Повечето от тях бяха страшно обезобразени, така ожулени и подбити, сякаш са слепени от отделни парчета, но в същото време си припомних съвсем ясно, че някои бяха напълно запазени. Единственото обяснение, което вече можех да дам за тази разлика, без предположението, че само обезобразените предмети са достигнали до дъното, докато другите са влезли във водовъртежа чувствително по-късно спрямо прилива или отлива, или пък, по някаква друга причина, са се спускали съвсем бавно и не са били увлечени напълно, преди да се промени посоката, в която се движи морската вода. Предполагах, че и в двата случая те са се изкачили, въртейки се обратно към равнището на океана, без да ги сполети съдбата на онези, които са потънали по-рано или са били всмукани по-бързо. Наблюденията ми помогнаха да стигна до три важни заключения. Първото, което е общо правило, бе, че телата с по-голям обем потъват по-бързо; съгласно второто, от две тела с еднакви размери, едното от които е със сферична, а другото с каква да е форма, сферообразното се спуска по-бързо; третото гласеше, че от две тела с еднакви размери, едното от които има цилиндрична, а другото — каквато и да е друга форма, цилиндричното потъва най-бавно.

След като успях да се спася тогава, аз разговарях няколко пъти по този въпрос с един стар учител от областта; от него научих за употребата на думите „сфера“ и „цилиндър“. Макар че съм забравил подробностите, той ми обясни защо наблюдаваното от мен е само естествено следствие от формата на плаващите тела; освен това ми показа защо става така, че цилиндърът, попаднал във водовъртеж, се противопоставя на засмукващата сила повече и потъва по-бавно от тяло със същия обем, но с друга форма.

Имаше още една удивителна подробност, която бе в полза на моите заключения и ме подтикваше да се възползвам от тях. При всяка обиколка ние настигахме било някоя бъчва, било разбита рейка или мачта от кораб. В същото време повечето от нещата, които бяха редом с нас, когато отворих очите си за първи път, сега плаваха високо над главите ни и по всяка вероятност бяха мръднали съвсем малко от първоначалното си положение.

Вече не се колебаех какво трябва да направя. Реших да се привържа здраво към бъчвата, за която се държех, да я откача от кърмата и да се прехвърля през борда. Привлякох със знаци вниманието на брат си, показах му плаващите покрай нас бъчви и направих всичко възможно, за да го накарам да разбере какво се готвех да сторя. Изглежда на края той разбра моята идея, но независимо дали бе така, или не, той поклати отчаяно глава и отказа да се помръдне от халката. Нямаше възможност да го принуждавам със сила, а и положението не търпеше отлагане, така че аз се привързах към бъчвата с въжетата, които я държаха за кърмата, и без повече колебания се хвърлих във водата.

Резултатът потвърди моите очаквания. След като сам ви разказах тази история, трябва да сте убедени, че наистина се измъкнах. Освен това вие научихте как е станало всичко и следователно можете да се досетите сам за останалото, така че аз ще привърша набързо. Може би някъде около час, след като оставих шхуната, която бе слязла ниско под мене, видях как тя се превърта лудешки няколко пъти едно след друго и се устремява право надолу заедно с любимия ми брат, за да изчезне завинаги в пенестия ад под нея. Бъчвата, към която се бях привързал, се спусна съвсем малко по-долу от половината разстояние между дъното на бездната и мястото, където скочих от шхуната, преди да забележа, че водовъртежът е променил изцяло лика си. С всеки миг наклонените стени на огромната фуния се изправяха. Въртопът постепенно намаляваше скоростта си. Постепенно изчезнаха пяната и дъгата, а долната част на бездната бавно се повдигаше. Небето беше чисто, вятърът бе стихнал, а пълната сияеща луна отиваше на запад. Изведнъж се намерих на повърхността на океана, точно над мястото, където бе водовъртежът в Москестрьом и откъдето се виждаше целият бряг на Лофоден. Бе настъпил часът на затишието, но морето не можеше да успокои своите грамади, подгонени от отминалия ураган. Грабна ме и ме понесе лудешкото течение Стрьом и само след няколко минути стигнах до долното крайбрежие, където рибарите хвърлят мрежите си. Когато ме прибра една лодка, бях смазан от преумора; не можех да произнеса нито дума и макар че опасността бе отминала, ужасните спомени не ме напускаха. Старите ми приятели и всекидневни спътници, които ме измъкнаха през борда, не можаха да ме познаят, така както не биха познали и пътник от оня свят. Косата ми, гарваново черна до предния ден, бе побеляла така, както я виждате сега. Казаха ми, че и лицето ми се е променило. Когато им разказах за случилото се с мен, те не повярваха. Сега го разказвам и на вас, макар че не се надявам да ми повярвате повече от развеселените лофоденски рибари.

Бележки

[1] Морето на мрака (лат.). Б. пр. ↑

[2] Идриси — арабски географ и пътешественик (1100–1165). Б. пр. ↑

[3] Триъгълно или четириъгълно ветрило на кораб (англ.). Б. пр. ↑

[4] Един клафтер е равен на 1,82 м. Б. пр. ↑

[5] Една левга е равна на 4 км. Б. р. ↑

[6] Долно право ветрило на предната мачта. Б. пр. ↑

Пътищата господни в Природата и в Предначертанията не са наши пътища и в опитите си да му се уподобим ние сме безсилни дори да си представим величието, проникновеността и непостижимостта на неговите деяния, чиято дълбочина надминава дълбочината на кладенеца на Демокрит^[1].

Джоузеф Гленвил^[2]

И ето ние стигнахме сега върха на най-високата скала. В течение на няколко минути старецът, изглежда, не беше в състояние да говори от изнемога.

— Не тъй отдавна — най-после промълви той — бих могъл да ви преведа по тази пътека със същата лекота, както и най-малкият ми син; но преди три години и нещо с мене се случи едно произшествие, каквото още никога не се е падало на смъртен — или поне смятам, че няма на Земята човек, който, преминавайки през такова изпитание, би останал жив и би могъл да разкаже за него. Шестте часа на преживяния от мене смъртен ужас сломиха духа и силите ми. Вие мислите, че съм истински старец, но грешите. За по-малко от един ден косите ми, черни като смола, станаха съвсем бели, тялото ми отслабна и нервите ми дотолкова се разстроиха, че треперя от най-малкото усилие и се плаша от сянката си. Знаете ли, стига само да погледна надолу от тази малка канара и веднага започва да ми се вие свят.

„Малката канара“, на края на която той полегна да си почине толкова нехайно, че по-голямата част от тялото му увисна над бездната и той се задържаше само благодарение на това, че се опираше с лакът на стръмната и хлъзгава издатина, тази „малка канара“ се издигаше над пропастта като прав, отвесен лъскавочерен каменен блок на около хиляда и петстотин или шестстотин фута над веригата скали, които се трупаха под нас. За нищо на света не бих се осмелил да се приближа макар и на пет-шест ярда до нейния ръб. Да си призная, опасната поза на моя спътник така дълбоко ме потресе, че паднах ничком на земята и като се вкопчих за стърчащите край мене храсти, не се решавах да вдигна очи към небето — не можех да се отърва от мисълта, че цялата тази планина ей сега ще рухне под бесния напор на вятъра. Измина доста време, преди да успея малко да се съвзема и да намеря в себе си мъжество да се поизправя, да седна и да се загледам внимателно в далечината.

— Не бива да се отпускате така — каза водачът ми, — та нали точно за това ви доведох тук, за да ви покажа мястото на произшествието, за което говорих, защото ако искате да послушате тази история, трябва цялата картина да бъде пред очите ви.

Ние сега се намираме — продължи той със същата неизменна обстоятелственост, с която се отличаваше във всичко — над самото крайбрежие на Норвегия, на шестдесет и осем градуса ширина, в обширната област Нордланд, в суровия край на Лофоден. Планината, на върха на която седим с вас, се нарича Мрачният Хелсеген. Я сега се изкачете мъничко по-високо, дръжте се за тревата, ако ви се вие свят, ей така, и погледнете надолу, хей там, отвъд ивицата на мъглите под нас, в морето.

Погледнах и пред очите ми притъмня: видях ширналата се повърхност на океана, чиито води имаха такъв гъст мастилен цвят, че неволно си спомних за Mare Tenebrarum^[3] в описанието на нубийския географ^[4]. Не може човек дори да си въобрази по-безрадостно, по-мрачно зрелище. Надясно и наляво, догдето поглед стига, се простираха вериги отвесни чудовищно черни надвиснали скали, които сякаш затуляха целия свят. Тяхната зловеща чернота изглеждаше още по-черна поради пенестите вълни на прибоя, които, като издигаха високо белите си страшни гребени, се сгромолясваха върху им с нестихващ рев и вой. Точно срещу носа, на чийто връх се намирахме, на около пет-шест мили навътре в морето, се виждаше мъничко пусто островче, или по-право би било да се каже, че то се отгатваше по яростното клокочене на вълните, които се надигаха около него. На около две мили по-близо до брега се виждаше друго островче, по-малко, чудовищно нарязано, голо и заобиколено от всички страни с изпъкващи тук-там тъмни зъбери на скалите.

Повърхността на океана по цялото пространство между далечното островче и брега имаше някакъв необикновен вид. Въпреки че вятърът духаше откъм морето с такава сила, че малкият кораб, който се движеше в далечината с плътно прибран трисел, постоянно изчезваше от очи, заравяйки целия си корпус във вълните, все пак това не беше истинско морско вълнение, а някакви кратки, бързи, гневни плясъци във всички страни — и по вятъра, и срещу вятъра. Пяна почти нямаше, тя кипеше само край самите скали.

— Ей онова далечно островче — продължи старецът — се нарича от норвежците Вург. Това, по-близкото, пък е Моске. Там, на една миля към север, е Амбаарен. А това са Ислезен, Хотхолм, Кейлдхелм, Суарвен и Букхолм. А по-нататък, между Моске и Вург, се намират Отерхолм, Флимен, Сандфлезен и Стокхолм. Ето ви точните названия на тези местенца, но защо всъщност е било необходимо изобщо да ги наричат някак, това нито на вас, нито на мене е дадено да го разберем. Чувате ли нещо? Не забелязвате ли някаква промяна във водата?

Ние вече около десет минути се намирахме на върха Хелсеген, където се изкачихме от вътрешната част на Лофоден, тъй че морето видяхме едва тогава, когато то внезапно се откри пред нас от канарата. Старецът още не беше успял да се доизкаже, когато чух един силен, непрестанно нарастващ тътен, приличен на рева на огромно стадо биволи в американската прерия; в същата минута забелязах, че тези плясъци по морето, или както моряците ги наричат „порения“, стремително преминаха в бързо течение, което се носеше на изток. Пред очите ми това течение придобиваше чудовищна скорост. С всеки миг неговата стремителност и напор нарастваха. За някакви си пет минути цялото море до самия Вург заклокочи с неукротим бяс, но най-силно то бушуваше между Моске и брега. Тук водната шир, прорязана и набраздена от хиляди насрещни потоци, надигнали се изведнъж в бесни конвулсии, съскаше, бучеше, фучеше, въртеше се като спирала в безбройни гигантски фунии и като вихър летеше на изток с такава невъобразима бързина, с каквато може да се сгромолясва само водопад от някаква планинска стръмнина.

Още след няколко минути цялата картина отново се измени до неузнаваемост. Повърхността на морето стана по-гладка, фуниите една след друга изчезнаха, но отнякъде се появиха грамадни ивици пяна, които по-рано съвсем липсваха. Тези ивици се разрастваха, обхващайки огромно пространство, и като се сливаха една с друга, поглъщаха в себе си кръговото движение на слегналите се водовъртежи, сякаш се готвеха да станат огнище на нов, по-обширен. Неочаквано — съвсем неочаквано — той се появи като напълно отчетлив и ясно очертан кръг, чийто диаметър може бе надминаваше една миля. Този водовъртеж беше опасан с широка ивица святкаща пяна; но нито една частица от тази пяна не влиташе в устата на чудовищната фуния: вътрешността й, доколкото в нея можеше да проникне погледът, представляваше гладка, блестяща черна като ахат водна стена с наклон към хоризонта под ъгъл от приблизително четиридесет и пет градуса, която бясно се въртеше със стремителни конвулсивни тласъци и огласяше въздуха с такъв сърцераздирателен вой — нещо средно между вопъл и рев, — какъвто дори могъщият водопад Ниагара никога не възнася към небесата.

Планината потреперваше в самата си основа и скалата се люлееше. Притиснах лице към земята и в неизразим нервен смут се вкопчих за оскъдната трева.

— Това — промълвих най-сетне аз, обръщайки се към стареца — сигурно е великият водовъртеж Маелстром, нали?

— Така го казват понякога — обади се старецът. — Ние, норвежците, го наричаме Москестром — по името на остров Моске, ей там, по средата.

Обичайните описания на този водовъртеж съвсем не бяха ме подготвили за това, което видях сега. Описанието на Джонас Рамус^[5], може би най-подробното от всички, не дава пи най-малка представа нито за величието, пито за страшната красота на тази сцена, нито за онова непреодолимо завладяващо ни чувство за необикновеност, което потърсва зрителя. На мене не ми е съвсем ясно откъде е наблюдавал авторът това явление и в какво време — във всеки случай не от връх Хелсеген и не през време на буря. Някои места от неговото описание заслужават да бъдат цитирани заради известни подробности, но езикът му е тъй беден, че ни най-малко не предава впечатленията от това зрелище.

„Между Лофоден и Моске — казва той — дълбочината на океана достига до тридесет и шест — четиридесет клафтера; но от другата страна, към Вург, тя дотолкова се намалява, че тук няма нито един що-годе безопасен проход за корабите и те винаги рискуват да се разбият о камъните дори при най-тихо време. Когато настъпи прилив, течението между Лофоден и Моске бурно се устремява към брега, но оглушителният тътен, с който то при прилив се носи обратно в морето, едва ли може да се сравни дори с шума на най-мощните водопади. Този тътен се чува от няколко левги, а дълбочината и размерите на образуващите се тук ями или фунии са такива, че корабът, който попадне в сферата на тяхното притегляне, неминуемо се грабва от водовъртежа, отива към дъното и там се разбива о камъните; когато морето утихне, изнася отломките на повърхността. Но това затишие настъпва само в интервалите между прилива и отлива при спокойно време и продължава всичко четвърт час, след което вълнението отново постепенно нараства. Когато течението бушува и яростта му се усилва от някоя буря, опасно е да се приближавате до това място на разстояние една норвежка миля. Шхуните, яхтите, корабите, които навреме не са забелязали опасността, загиват в бездната. Често се случва китовете, които са се озовали твърде близко до този котел, да стават жертва на разярения поток; и е невъзможно да се опише бясното им мучене и рев, когато напразно се опитват да изплуват. Веднъж някаква мечка, която плувала от Лофоден към Моске, била въвлечена в една фуния и така ужасно ревяла, че ревът й се чувал на брега. Грамадните стъбла на боровете или елите, погълнати от водовъртежа, биват изнасяни обратно в такъв разнебитен вид, че треските по тях стърчат като четина. Това без съмнение показва, че дъното тук е покрито с остри рифове, в които именно се разбива всичко, което попада във въртящия се поток. Този водовъртеж възниква във връзка с прилива и отлива, които се редуват през всеки шест часа. В 1645 година рано сутринта на Връбница той бушуваше с такава сила и грохот, че от къщите, които се намираха по брега, не остана камък върху камък.“

Колкото се отнася до дълбочината, аз нямам представа по какъв начин би могла да се определи в непосредствена близост с фунията. „Четиридесетте клафтера“ посочват, както изглежда, дълбочината на прохода край бреговете на Моске и Лофоден. Дълбочината в средата на течението Москестром, разбира се, е неизмеримо по-голяма и за това не се изискват никакви доказателства: достатъчно е да се хвърли поне един бегъл поглед в бездната на водовъртежа от върха Хелсеген. Гледайки от тази капара ревящия долу Флегетон^[6], не можех да не се усмихна на онова простодушие, с което почтеният Джонас Рамус разказва, като за нещо малко правдоподобно, за случаите с китовете и мечките, понеже, да си призная, за мене беше напълно ясно, че и най-големият линеен кораб, озовал се в пределите на смъртоносното притегляне, би могъл да му се съпротивява не повече, отколкото едно перце на урагана, и би бил в миг погълнат от водовъртежа.

Опитите да се обясни това явление ми се струваха, доколкото ги помня, достатъчно убедителни. Но сега ги възприех напълно по друг начин и те съвсем не ме задоволяваха. По общо признание този водовъртеж, също както и трите други по-малки водовъртежа между островите Варьо, „дължи произхода си не на нещо друго, а на сблъскването на вълните, които по време на прилив и отлив, притиснати между веригите от скали и рифове, яростно се издигат нагоре и се сгромолясват с необуздана сила; по такъв начин колкото е по-висок водният стълб, толкова по-голяма е дълбочината на падането му и естествен резултат от това е фунията или водовъртежът, чиято удивителна способност за всмукване е достатъчно изучена при не толкова грандиозни опити“ — ето какво се казва по този повод в Британската енциклопедия. Кирхер^[7] и други смятат, че в средата на Маелстрома има бездънна пропаст, която излиза на отвъдната страна на земното кълбо в някоя отдалечена негова част — например в Ботническия залив, както определено твърдят други. Това само по себе си нелепо твърдение сега, когато цялата картина беше пред моите очи, ми се стори напълно правдоподобно, но щом споменах за това пред моя водач, с учудване чух от него, че макар и почти всички норвежци да се придържат към това мнение, той сам не го споделя. А колкото се отнася до приведеното по-горе обяснение, той чисто и просто си призна, че не е в състояние да го проумее; и аз се съгласих с него, защото колкото и да е убедително на книга, тук, пред тази ревяща бездна, то изглежда неразумно и дори глупаво.

— Хайде, достатъчно се нагледахте на водовъртежа — каза старецът, — тъй че сега, ако внимателно заобиколите канарата и седнете тук, откъм защитената от вятъра страна, където не се чува толкова този рев, ще ви разкажа една история, която ще ви убеди, че зная нещичко за Москестрома.

Аз се настаних там, където ме посъветва, и той пристъпи към разказа си.

— Аз и двамата ми братя притежавахме някога заедно добре екипиран ветроходен кораб, около седемдесет тона, и с този платноход обикновено отивахме да ловим риба към островите отвъд Моске, близо до Вург. По време на бурните приливи в морето уловът винаги бива добър, трябва само да избереш подходяща минута и да имаш достатъчно мъжество, за да не я пропуснеш; обаче от всички лофоденски рибари само ние тримата ходехме да ловуваме към островите. Обикновено ловът на риба се извършва значително по-долу, на юг, където може без всякакъв риск да се рибарствува по всяко време — затова и всички предпочитат да ловуват там. Обаче тук, сред скалите, имаше избрани местенца, където не само че се въдеше всякаква рядка риба, но и уловът беше много по-богат, тъй че ние понякога успявахме за един ден да наловим толкова, колкото по-страхливите не хващаха и за седмица. С една дума това беше своего рода отчаяно предприятие: вместо да влагаме в него труд, ние рискувахме главите си и храбростта ни заменяше капитала.

Платнохода си държахме в едно малко заливче, приблизително на около пет мили по-нагоре оттук по крайбрежието и обикновено в хубаво време, ползувайки се от затишието, което траеше четвърт час, пресичахме главното течение на Москестрома малко по-нагоре от ямата и хвърляхме котва някъде около Отерхолм или Сандфлезен, където не бушува толкова прибоят. Оставахме тук, докато отново не настъпваше затишие, и тогава, като вдигнехме котва, се връщахме в къщи. Ние никога не се впущахме в подобно пътешествие, ако нямаше надежден бейдевинд (такъв, за който можеше да се гарантира, че няма да стихне до нашето връщане), и рядко грешахме в предположенията си. За шест години само два пъти бяхме принудени да престоим цяла нощ на котва поради пълно безветрие — наистина рядко явление в тукашните места; а веднъж се наложи да се задържим почти цяла седмица в риболовните райони и едва не пукнахме от глад, защото щом пристигнахме, надигна се буря и излишно беше дори и да се мисли за прекосяване на разбушувалото се течение. Ние, разбира се, щяхме непременно да бъдем отнесени в морето, понеже водовъртежът така мяташе и въртеше шхуната, че котвата се заплете и се влачеше по дъното, но за щастие попаднахме в едно от напречните течения, които тук са много — днес ги има, утре не, — и то ни изтласка към остров Флимен, където успяхме да пуснем котва.

Не мога да опиша и една двадесета част от онези затруднения, с които ни се случваше да се сблъскваме в „риболовния район“ (тъй като това място е гадно дори и в тихо време). Обаче ние се изхитрявахме винаги благополучно да минем страшната пропаст на Москестрома, макар и да си призная понякога да изгубвах и ума и дума, когато ни се случваше да се озовем във водите му с някаква си минутка по-рано или по-късно от затишието. Често пъти вятърът се оказваше по-слаб, отколкото ни се струваше, когато излизахме на лов, и нашият платноход се движеше не тъй бързо, както ни се искаше, а течението пречеше да го управляваме. По-големият ми брат имаше син на осемнадесет години, аз също имах двама здрави юнаци. Те, разбира се, биха ни били голяма подкрепа в такива случаи — и на веслата, пък и по време на лова, — но макар самите ние всеки път да отивахме на риск, не смеехме да излагаме на опасност живота на нашите деца, защото, да си кажа правото, това беше смъртна опасност.

След няколко дни ще се навършат три години, откак стана онова, за което искам да ви разкажа. То се случи на десети юли хиляда осемстотин и… година. Жителите от тукашните места никога не ще забравят този ден, понеже такъв страшен ураган, какъвто свирепствуваше тогава, още никога не са изпращали небесата. Обаче цялата сутрин и след пладне духаше мек, устойчив югозападен вятър и слънцето светеше ярко, тъй че дори и най-старият от рибарите не можа да предугади онова, което се случи.

Към два часа след пладне ние тримата — двамата ми братя и аз — спряхме до островите и много скоро натоварихме шхуната си с превъзходна риба, която в този ден, както всички забелязахме, беше в такова голямо изобилие, каквото досега никога не бяхме виждали. Беше точно седем според моя часовник, когато вдигнахме котва и тръгнахме обратно, за да пресечем опасното течение на Стром през самото затишие, а то, както добре знаехме, трябваше да настъпи в осем часа.

Излязохме под свежия вятър, който ни подгонваше откъм щирборда, и известно време бързо се движехме напред, без да мислим за някаква опасност, защото и наистина не виждахме никакви причини да се страхуваме. Изведнъж насреща ни задуха вятър от Хелсеген. Това беше нещо съвсем необикновено — никога по-рано такова нещо не ни се е случвало — и сам не зная защо, някак си не се почувствувах добре. Опънахме платната по вятъра, но пак не се помръдвахме от мястото си поради насрещното течение и аз вече се канех да предложа на братята си да свърнем обратно и да хвърлим котва, но в този миг, като се озърнахме, видяхме, че над хоризонта е надвиснал някакъв необикновен, съвсем медночервен облак, който растеше с невероятна бързина.

Между това връхлетелият ни отпред вятър утихна, настъпи пълно затишие и само течението ни клатушкаше на всички страни. Но това продължи тъй кратко, че ние дори не успяхме да помислим какво би могло да означава. Не мина и минута и ни връхлетя буря, още една минута — и небето се заоблачи, морето се разпени и внезапно настъпи такъв мрак, че престанахме да се виждаме.

Безсмислено е и да се опитвам да описвам този ураган. Нито един от най-старите норвежки моряци не е виждал подобно нещо. Успяхме да свием платната, преди да ни връхлети халата, но още при първия порив на вятъра и двете ни мачти рухнаха зад борда, сякаш ги отрязаха, и гротмачтата повлече подире си по-малкия ми брат, който се беше привързал с нея за по-сигурно.

Нашият кораб се отличаваше с необикновена лекота, той се плъзгаше по вълните като перце. По цялата палуба нямаше никакъв отвор, освен един малък люк в носовата част; ние обикновено затваряхме плътно този люк, преди да преминем през Стром, за да не ни залее „поренето“. И ако не беше тази предпазливост, ние веднага бихме отишли на дъното, защото за няколко секунди съвсем се заровихме във водата. По какъв начин по-големият ми брат избягна гибелта, не мога да кажа, нямах възможност да го попитам за това. А аз, щом фокът биде изтръгнат от ръцете ми, се хвърлих ничком на палубата и като опрях крака в планшира, вкопчих се с все сили за римболта в основата на фокмачтата. Естествено, аз го направих съвсем инстинктивно — и това беше без съмнение най-доброто нещо, което можех да сторя, защото в този миг не бях способен да мисля.

За няколко секунди, както вече ви казах, ние бяхме напълно залени и аз лежах, без да дишам, вкопчил се с две ръце за рима. Когато почувствувах, че силите ми изменят, аз се приповдигнах на колене, без да изпускам халката от ръце, и подадох глава от водата. В това време нашето корабче се разтърси, буквално като пес, изскочил от вода, и по такъв начин някак си се измъкна от потока. Аз се намирах в някакво вцепенение, но с всички сили се стараех да се овладея и да съобразя какво да правя, когато изведнъж някой ме улови за ръката. Оказа се, че това е по-големият ми брат и аз страшно се зарадвах, защото бях вече сигурен, че е отнесен в морето. Но радостта ми мигновено се смени с ужас, когато той приближи устни до ухото ми и изкрещя една дума: „Москестром!“

Не мога да ви предам какво почувствувах в тази минута. Аз се затресох от главата до краката, сякаш в някаква ужасна треска. Добре разбрах какво означаваше в неговите уста тази една-единствена дума. Вятърът ни тласкаше напред, право към водовъртежа на Строма и нищо не можеше да ни спаси!

Вие разбирате, че обикновено, пресичайки течението на Строма, ние винаги се стараехме да се държим колкото се може по-горе, по-надалече от водовъртежа, дори в най-тихо време, и при това зорко следяхме за началото на затишието, а сега ни носеше в самия котел, и то при такъв ураган. „Но нали ще попаднем там навярно в самото затишие — помислих си аз. — Все още има мъничка надежда.“ И веднага се изругах: само един луд можеше да се надява на нещо. Аз много добре знаех, че сме обречени, дори и да бяхме на някакъв десет пъти по-мощен боен кораб с деветдесет оръдия.

По това време първият бесен напор на бурята утихна или може би ние не го чувствувахме така, защото вятърът духаше в кърмата ни, но затова пък вълните, които отначало лягаха ниско, притиснати от вятъра, и само се пенеха, сега се надигнаха и се превърнаха в цели планини. В небето също така настъпи някаква странна промяна. Наоколо от всички страни то беше черно като катран и изведнъж точно над главите ни се прокъса кръгло прозорче и в тази внезапна пролука на чистата, ясна, дълбока синевина засия пълната луна с такава ярка светлина, каквато аз никога не съм виждал в живота си. Тя освети всичко наоколо и всичко изпъкна с необикновена яснота. О, боже, какво зрелище освети тя със своята светлина!

Няколко пъти се опитах да заговоря с брат си, но кой знае защо, шумът до такава степен се усили, че колкото и да се стараех, той не можеше да чуе нито една дума, въпреки че аз с всички сили му крещях право в ухото. Изведнъж той поклати глава и бледен като смърт повдигна пръст, сякаш искаше да каже: „Слушай!“

Отначало не можах да разбера, на какво иска да ми обърне внимание, но тутакси ми се мярна през ума една страшна мисъл. Извадих от джоба си часовника, повдигнах го към светлината и погледнах циферблата. Беше спрял в седем часа! Ние бяхме пропуснали времето на затишието и водовъртежът на Строма сега бушуваше с всички сили.

Ако корабът е скован здраво, добре екипиран и не е много натоварен, при силна буря в открито море вълните винаги сякаш се плъзгат изпод него; на хора, несвикнали с морето, това се струва странно, но на нашия морски език го наричат „да яхнеш вълните“.

Та ето, досега ние твърде благополучно „се крепяхме на седлото“, когато изведнъж една огромна вълна ни подхвана точно под кърмата и като полетя, помъкна ни нагоре, все по-високо и по-високо, сякаш в самото небе. Никога не бих повярвал, че вълна може да се издигне тъй високо. А после, въртейки се и плъзгайки се, ние стремглаво се спуснахме надолу, тъй че дъхът ми спря и ми притъмня пред очите, сякаш падах в съня си от някаква висока, висока планина. Но докато бяхме още горе, успях да хвърля поглед встрани и този единствен поглед беше достатъчен. Веднага разбрах къде се намираме. Водовъртежът Москестром лежеше право пред нас, на разстояние около четвърт миля, но тъй не приличаше на обикновения Москестром, както ей този водовъртеж, който виждате, не прилича на воденичен ручей. Ако още по-рано не бях се досетил къде сме и за какво трябва да бъдем готови, не бих познал това място. И неволно затворих очи от ужас. Клепачите ми от само себе си конвулсивно се свиха.

Сигурно бяха изминали не повече от две-три минути, когато изведнъж почувствувахме, че вълните се отдръпнаха и ни облива пяна. Корабът рязко се обърна на левия борд и стремително се понесе напред. В същия този миг оглушителният грохот на вълните съвсем потъна в някакво пронизително пищене — представете си няколко хиляди парахода, които едновременно свистят с всичките си комини, изпускайки пара. Ние се озовахме сега в ивицата пяна, която винаги заобикаля водовъртежа, и аз помислих, разбира се, че ей сега ще ни запокити в бездната, която само смътно различавахме, защото кръжахме над нея с невероятна бързина. Нашата шхуна сякаш съвсем не се потапяше във водата, а се плъзгаше като мехур по повърхността на вълните. Десният борд беше обърнат към водовъртежа, а отляво се извисяваше необятният, напуснат от нас океан. Той се издигаше подобно на огромна стена, която конвулсивно се възправяше между нас и хоризонта.

Това може да изглежда странно, но, когато се озовахме вече в самата паст на водната бездна, аз бях по-спокоен, отколкото тогава, когато едва-що се приближавахме към нея. Като си казах, че няма на какво да се надявам, аз почти се избавих от оня страх, който така ме парализираше отначало. Вероятно отчаянието беше опънало нервите ми.

Може да изглежда като самохвалство, но ви казвам истината: започнах да си въобразявам колко трябва да е величествено да загина от такава смърт и колко е безразсъдно пред тъй чудесната проява на божието всемогъщество да мисля за такава дреболия като собствения ми живот. Струва ми се, че дори се изчервих от срам, когато тази мисъл се мярна в ума ми. След известно време мислите ми се обърнаха към водовъртежа и ме обзе чувство на горещо любопитство. Аз положително чувствувах желание да проникна в дълбочината му и ми се струваше, че си заслужава да пожертвувам живота си за това. Аз само много съжалявах, че никога вече няма да мога да разкажа на старите си другари, останали на сушата, за онези чудеса, които ще видя. Разбира се, странно е, че у един човек пред лицето на смъртта възникват такива нелепи фантазии; аз сетне често мислех, че може би това кръжене над бездната малко е поразмътило разума ми.

Имаше впрочем още едно обстоятелство, което ми помогна да се овладея: това беше липсата на вятъра, който сега не достигаше до нас. Както сами видяхте, ивицата пяна се намира значително по-долу от равнището на океана — той се възправяше над нас като висока, черна, необозрима стена. Ако никога не ви се е случвало да бъдете на море през време на силна буря, вие не ще сте в състояние дори да си представите до какво изстъпление може да доведат вятърът и плясъкът на вълните. Те заслепяват, оглушават, не позволяват да си поемете дъх, лишават ви от всяка способност да действувате и да съобразявате. Но сега ние бяхме почти избавени от тези неприятности — тъй осъденият на смърт престъпник се ползува в затвора с някои малки привилегии, от които е бил лишен, когато участта му още не е била решена!

Колко пъти извършихме кръг по края на водовъртежа, не е възможно да се каже. Въртя ни може би около един час; ние не плувахме, а сякаш летяхме, придвижвайки се все повече към средата на пояса, после все по-близо и по-близо към зловещия му вътрешен край. През цялото това време аз не изпусках от ръце рима. По-големият ми брат лежеше на кърмата хванал се за едно малко празно буре, привързано към нея; това беше единствената вещ на палубата, която връхлетелият ураган не бе отнесъл в морето. Но когато вече съвсем се приближихме към края на фунията, брат ми изведнъж изпусна от ръце бурето и като се хвърли към рима, извън себе си от ужас се опитваше да откъсне от него ръцете ми, понеже не можеше да се вкопчим и двамата за него. Никога в живота си не съм изпитвал такова огорчение, както от тази му постъпка, макар и да разбирах, че сигурно е изгубил разума си, че съвсем се е побъркал от страх. И мисъл не ми минаваше да се боря с него. Знаех, че на никого от нас няма да помогне това, дали ще се държим за нещо или не. Отстъпих му халката и се прехвърлих на кърмата към бурето. Не представляваше голям труд да направя това, защото нашата шхуна при своето въртене се държеше доста устойчиво, не наклоняваше борд встрани и само се полюляваше назад и напред от гигантските тласъци и тръпки на водовъртежа. Едва бях успял да се настаня на новото си място, когато изведнъж рязко се прекатурнахме на десния борд и стремглаво се понесохме в бездната. Набързо прошепнах молитвата си и реших, че всичко е свършено.

Щом почувствувах това шеметно падане, аз инстинктивно се вкопчих с всички сили в бурето и затворих очи. В течение на няколко секунди не се решавах да ги отворя; очаквах, че ей сега ще загинем и не разбирах защо още не съм встъпил в смъртна схватка с потока. Но секундите минаваха една след друга, а аз бях още жив. Престанах да чувствувам, че летим надолу; шхуната, изглежда, се движеше съвсем тъй, както и по-рано, когато се намираше в ивицата на пяната, с тази само разлика, че сега тя като че ли седеше по-дълбоко във водата. Събрах кураж, отворих очи и се огледах наоколо.

Никога не ще забравя чувството на благоговеен трепет, ужас и възторг, които ме обхванаха. Шхуната сякаш беше повиснала, задържана от някаква вълшебна сила на половината си път към бездната, върху вътрешната повърхност на огромна кръгла фуния с невероятна дълбочина; нейните съвършено гладки стени би могло да бъдат взети за абаносово дърво, ако не се въртяха с шеметна бързина и не отразяваха от себе си мъждукащото, призрачно сияние на лунните лъчи, които като златен поток се струяха покрай черните склонове, прониквайки далеко навътре, в самите недра на пропастта.

Отначало бях тъй замаян, че не можех нищо да различа. Страшно, всеобхващащо величие — ето всичко, което се откри пред зрението ми. Когато мъничко дойдох на себе си, погледът ми неволно се устреми надолу. В тази посока за очите нямаше никакви прегради, понеже шхуната висеше върху наклонената повърхност на фунията. Тя се държеше съвсем равно, с други думи палубата й представляваше плоскост, паралелна на плоскостта на водата, но тази последната рязко се спускаше, като образуваше ъгъл, по-голям от четиридесет и пет градуса, тъй че ние сякаш лежахме на хълбок. Обаче аз не можех да не забележа, че и при такова положение почти без труд запазвах равновесие; навярно това се обясняваше със скоростта на нашето въртене.

Лунните лъчи като че ли опипваха самото дъно на бездната, но аз както по-преди не можех нищо да различа, понеже всичко беше обвито с гъста мъгла, а над нея висеше една блестяща дъга, подобна на тесния, люлеещ се мост, който по думите на мюсюлманите е единственият преход от Времето към Вечността. Тази мъгла или воден прах възникваха вероятно от сблъскването на гигантските стени на фунията, когато те всички изведнъж се срещнеха на дъното, но ревът, който се издигаше от тази мъгла и летеше към небесата, аз не се наемам да опиша.

Когато се откъснахме от горния пояс на пяната и се озовахме в бездната, изведнъж бяхме завлечени на много голяма дълбочина; но след това съвсем не се спускахме равномерно. Ние се носехме все в кръг и в кръг не с равно, плавно движение, а със стремителни скокове и тласъци, които ту ни запокитваха само на някакви си стотина ярда, ту ни караха да летим така, че ние изведнъж описвахме едва ли не пълна окръжност. И с всяко завъртване се спускахме бавно, но много забележимо все по-надолу и по-надолу.

Озъртайки се наоколо и вглеждайки се в огромната черна пропаст, по стените на която кръжахме, аз забелязах, че нашият кораб не беше единствената плячка, уловена от устата на водовъртежа. Над нас и под нас се виждаха отломки от кораби, грамадни греди, стъбла на дървета и маса дребни предмети — различна покъщнина, счупени сандъци, дъски, бурета. Аз вече говорих за онова неестествено любопитство, което ме завладя, като измести първоначалното чувство на безумен страх. То сякаш все по-силно се разгаряше в мене, докато все по-близо и по-близо се придвижвах към страшния край. Аз с необикновен интерес разглеждах сега всичките тези предмети, които се въртяха заедно с нас. Може би съм сънувал, защото дори се развличах от това да отгатвам кой от тях по-скоро ще отлети в клокочещата разпенена бездна. Ето този бор, казвах си аз, ей сега непременно ще направи съдбоносния скок, ще се гмурне и ще изчезне — и аз бях много разочарован, когато скелетът на холандския търговски кораб го изпревари и се гмурна пръв. Най-сетне, след като няколко пъти се мъчех да отгатна и всеки път сгрешавах самият този факт — поради неизменната погрешност на моите догадки — ме наведе на една мисъл, от която отново целият затреперах от главата до краката, а сърцето ми пак неудържимо затуптя.

Но причина за това не беше някакъв нов ужас, а едно смътно предчувствие на надежда. Тази надежда беше извикана на живот от известни спомени и в същото време от моите сегашни наблюдения. Аз си припомних всичките тези вехтории, с които е осеян брегът на Лофоден, всичко, което някога е било погълнато от Москестрома и после изхвърлено от него обратно. В по-голямата си част това бяха напълно разрушени предмети, изпочупени и накълцани до такава степен, че треските по тях стърчаха, но в съзнанието ми ясно изпъкна, че някои от тях съвсем не бяха обезобразени. Аз не можах да намеря на това никакво друго обяснение, освен че от всички тези предмети само онези, които се бяха превърнали в отломки, са били завлечени на дъното, а другите — затова ли, че много по-късно са попаднали във водовъртежа или по някаква друга причина — са се спускали твърде бавно и не са успявали да достигнат дъното, тъй като е настъпвал приливът или отливът. Аз бях готов да допусна, че и в единия, и в другия случай те са могли да бъдат изнесени на повърхността на океана, без да се изложат на участта на онези предмети, които са били всмукани по-рано или кой знай защо са потънали по-бързо. При това аз направих още три важни наблюдения. Първо, като общо правило колкото повече бяха предметите, толкова по-бързо те се спущаха; второ, ако от две тела с еднакъв обем едното имаше сферична, а второто каквото и да било друга форма, сферичното се спущаше по-бързо; трето, ако от две тела с еднаква големина едното имаше цилиндрична, а второто, каквато и да било друга форма, цилиндричното потъваше по-бавно. След като се спасих, аз няколко пъти разговарях на тази тема с нашия стар учител. От него именно научих тези думи, „цилиндър“ и „сфера“. Той ми обясни, макар и аз да забравих това обяснение, по какъв начин онова, което ми се случи да наблюдавам, било всъщност естествена последица от формата, която са имали плуващите предмети, и защо се получаваше така, че цилиндърът, попаднал във водовъртежа, оказваше по-голямо съпротивление на неговата поглъщаща сила и се всмукваше по-трудно, отколкото което и да било друго, равно на него по обем тяло, което имаше някаква друга форма.^[8]

Още едно удивително обстоятелство в голяма степен подкрепяше наблюденията ми и именно то главно ме подтикна да се възползувам от тях за своето спасение: всеки път, когато описвахме кръг, ние изпреварвахме ту буре, ту рея или отломка от мачта и много от тези предмети, които бяха на едно равнище с нас в онази минута, когато аз току-що отворих очи и видях тези чудеса на водовъртежа, сега кръжаха високо над нас и сякаш почти не бяха се помръднали от своето първоначално място.

Повече не се двоумих. Реших да се привържа колкото се може по-здраво о бурето за вода, за което се държах, да отрежа въжето, което го прикрепваше към кърмата, и да се хвърля във водата. Опитвах се със знаци да привлека вниманието на брат си, показвах му плаващите покрай нас бурета и с всички сили се стараех да му обясня какво именно се каня да направя. Струва ми се, че в края на краищата той разбра намеренията ми, но — така ли беше това или не — само безнадеждно поклати глава и не пожела да се помръдне от мястото си. Беше невъзможно да го стигна: всяка секунда отлагане заплашваше с гибел. И тъй със свито сърце предоставих брат си на собствената му участ, завързах се о бурето със самото въже, с което то беше прикрепено към кърмата, и без да се колебая повече, хвърлих се в бездната.

Резултатът се оказа точно такъв, какъвто се надявах, че ще бъде. Тъй като сам ви разправям тази история — вие виждате, че наистина съм се спасил — и знаете вече по какъв начин съм успял да се спася, а следователно можете и да предугадите всичко, което още не съм доизрекъл, ще се постарая с няколко думи да завърша разказа си. Измина може би час или малко повече, откак напуснах шхуната, която вече успя да се спусне значително по-долу от мене, когато изведнъж тя бързо се преобърна три-четири пъти и отнасяйки със себе си скъпия ми брат, се гмурна в бездната и завинаги изчезна от очите ми в бушуващата пяна. Бурето, към което бях завързан, беше изминало малко повече от половината разстояние до дъното на фунията от онова място, където скочих, когато в недрата на водовъртежа настъпи решителна промяна. Полегатите стени на гигантската фуния започнаха внезапно и стремително да губят своята стръмнина, бурното й въртене постепенно се забавяше. Мъглата и дъгата малко по малко изчезнаха и дъното на бездната сякаш започна полека да се издига. Небето беше ясно, ветровете утихнаха и пълната луна, сияейки, клонеше към запад, когато се озовах на повърхността на океана срещу бреговете на Лофоден, на същото онова място, където току-що зееше пропастта на Москестрома. Това беше часът на затишието, но по морето след урагана все още се издигаха грамадни вълни. Течението на Строма стремително ме подхвана и след няколко минути бързо ме отнесе към риболовните „райони“. Изтощен от умора, аз бях прибран от един кораб и (сега, когато опасността мина) нямах сили да промълвя нито дума от преживяния ужас. Тези, които ме издърпаха на борда, бяха мои стари приятели и всекидневни другари, но те не ме познаха, както не биха могли да познаят някой пътник от страната на духовете. Косите ми, в навечерието още гарвановочерни, бяха станали, както сами виждате, съвсем бели. Казват, че уж целият израз на лицето ми се бил променил. Разправих им историята си, но не я повярваха. Сега я разправям на вас и едва ли мога да очаквам, че ще ми гласувате повече доверие, отколкото веселите лофоденски рибари.

Бележки

[0] За пръв път публикувано в списание „Грейъм Мегъзин“ (май 1841). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[1] Демокрит от Абдера (около 460–370 г. пр.н.е.) — велик древногръцки философ материалист, един от основоположниците на теорията за атомите. Под „кладенеца на Демокрит“ се разбира безкрайността, в която той си е представял движението на атомите. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[2] Джоузеф Гленвил (1636–1680) — английски свещеник и философ. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[3] Морето на мрака (лат.) — Б.пр. ↑

[4] Става дума за древния арабски географ от 12 в. Ал Идриси, наричан нубиец, тъй като през 17 в. съчиненията му били преведени на латински език със заглавието „География на Нубия“. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[5] Джонас Рамус (1649–1718) — норвежки историк. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[6] Флегетон — в гръцката митология огнена река, заобикаляща подземното царство. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[7] Атанасиус Кирхер (1601–1680) — немски учен, според теорията на когото земята представлявала твърдо тяло с куха вътрешност, запълнена с огън, вода и въздух. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[8] Вж. Архимед, „De Incidentibus in Fluido“, кн. 2. — Б.а. ↑