Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (5)

Глава 4

Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.

Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.

Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.

С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.

— Господи, Жан-Клод, никога ли не носиш нещо различно от черно и бяло?

— Не ти ли харесва, ma petite?

Той се завъртя леко, така че да почувствам пълния ефект. Облеклото му пасваше прекрасно. Естествено, всичко, което носеше, изглеждаше по мярка, перфектно и очарователно, точно като него.

— Някак си не мислех, че „Момчета и кукли“ ще е по твоя вкус, Жан-Клод.

— Или по твоя, ma petite.

Гласът му беше гъст като крем, с топлота, която можеше да е причинена само от две неща: гняв или желание. Бях готова да се обзаложа, че е желание.

Имах пистолет, сребърните куршуми щяха да го забавят, но нямаше да го убият. Естествено, Жан-Клод нямаше да ни се нахвърли пред публика. Беше твърде цивилизован за подобни неща. Той беше вампир бизнесмен, предприемач. Предприемачите, независимо дали живи или мъртви, не обикаляха и не разкъсваха гърлата на хората. Обикновено.

— Необичайно тих си, Ричард.

Той се загледа покрай мен. Не се обърнах, за да видя какво прави Ричард. Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти. Всеки проблем по реда си.

— Анита може да говори от свое име — отвърна Ричард.

Вниманието на Жан-Клод се прехвърли отново към мен.

— Това определено е истина. Но аз дойдох, за да видя как ви е харесало представлението.

— Да бе, а прасетата могат да летят — отвърнах аз.

— Не ми вярваш?

— Определено — отговорих му.

— Хайде де, Ричард, как ти хареса вечерта?

В гласа му се прокрадваше нотка хумор, но под нея все още прозираше гневът. Не е приятно да си около вампирите господари, когато са ядосани.

— Беше прекрасна до момента, в който се появи ти. В гласа на Ричард се прокрадна топлина, началото на гнева. Никога не го бях виждала ядосан.

— Как е възможно присъствието ми да развали вашата… среща?

Последното беше яростно изплюто.

— Защо си толкова вбесен тази вечер, Жан-Клод? — попитах го аз.

— Но, ma petite, аз никога не се… вбесявам.

— Глупости.

— Ревнува ни — обади се Ричард.

— Не ревнувам.

— Винаги казваш на Анита как можеш да помиришеш, че те желае. Е, аз мога да помириша твоето желание. Искаш я толкова много, че може — Ричард издаде почти горчив звук — да се вкуси.

— А вие, мосю Зееман, нима не я желаете?

— Спрете да говорите, сякаш ме няма — казах аз.

— Анита ме покани на среща. Съгласих се.

— Това вярно ли е, ma petite? — Гласът му беше станал много тих. Тази тишина беше по-плашеща от гнева.

Искаше ми се да кажа „не“, но той щеше да подуши лъжата.

— Истина е. И какво от това?

Тишина. Той просто си стоеше съвършено неподвижен. Ако не гледах право към него, нямаше да знам, че е там. Мъртвите не издават шум.

Пейджърът ми иззвъня. Ричард и аз подскочихме, сякаш ни простреляха. Жан-Клод беше неподвижен, сякаш въобще не го бе чул.

Натиснах бутона и номерът, който се изписа, ме накара да изстена.

— Какво има? — попита Ричард. Беше сложил ръката си на рамото ми.

— Полицията е. Трябва да намеря телефон.

Наведох се назад към гърдите на Ричард. Ръката му стисна рамото ми. Втренчих се във вампира пред мен. Щеше ли да го нарани Жан-Клод, след като си тръгнех? Не бях сигурна.

— Носиш ли кръст? — Не си направих труда да шепна. Жан-Клод така или иначе щеше да ме чуе.

— Не.

Обърнах се наполовина.

— Не! Излязъл си след залез без кръст?

— Аз съм превръщач. Мога да се грижа за себе си.

Поклатих глава.

— Не ти ли стига, че веднъж вече ти разкъсаха гърлото?

— Все още съм жив — отвърна той.

— Знам, че си способен да се възстановиш от почти всичко, но за Бога, Ричард, не можеш да се възстановиш от всичко. — Започнах да свалям сребърната верижка на разпятието от блузата си. — Можеш да вземеш назаем моя.

— Това истинско сребро ли е? — попита Ричард.

— Да.

— Не мога. Алергичен съм към сребро, не помниш ли?

Ах. Глупаво от моя страна. Експерт по свръхестественото да предлага сребро на ликантроп. Мушнах верижката обратно в блузата си.

— Той е човек, колкото и аз, ma petite.

— Поне не съм мъртъв.

— Това може да бъде излекувано.

— Престанете, и двамата.

— Виждал ли си спалнята й, Ричард? Колекцията й от пингвини-играчки?

Поех си дълбоко въздух и издишах. Нямаше да стоя тук и да обяснявам как Жан-Клод е успял да види спалнята ми. Наистина ли трябваше да кажа на висок глас, че не спя с мъртъвци?

— Опитваш се да ме накараш да ревнувам, но няма да се получи — отвърна Ричард.

— Но го има червейчето на съмнението, Ричард. Знам го. Ти си мой слуга, моят вълк, и знам, че се съмняваш в нея.

— Не се съмнявам в Анита.

Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.

— Не съм твоя собственост, Жан-Клод — каза Ричард. — Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.

— Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля — коментира сладко Жан-Клод.

— Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? — попитах аз.

Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.

— Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?

— Няма да се бия с Маркус.

— Тогава ще умреш. — От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.

Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.

— Идвам, Долф — измърморих.

Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.

— Какво става, Ричард?

Той рязко поклати глава.

— Моя работа, не твоя.

— Ако някой те заплашва, значи е моя.

Той ме изгледа.

— Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.

— Мога да се грижа за себе си, Ричард.

Той просто поклати глава.

— Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е… предмет на спор помежду им. Един от многото.

— Откъде знаеш толкова? — попитах аз.

— Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.

Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.

— Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?

Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.

— Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.

Поклатих глава.

— Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.

— Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.

— Предпочитам водач на глутница.

— Обзалагам се, че е така — казах.

Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко дете.

— Ядосана си ми. Защо?

— Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?

— Маркус няма да ме убие — отвърна Ричард.

Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.

— Ти си глупак, Ричард.

Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но…

— В момента нямам време да чуя цялата история. — Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. — Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.

— Не смя…

— Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.

Изглеждаше шокиран.

— Защо?

— Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.

Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.

Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.

— Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.

— Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.

Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.

— Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.

Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.

— Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. — Жан-Клод се беше приплъзнал стъпка по-близо.

— Не се меси, Жан-Клод.

Ръката на Ричард ме стисна нежно.

— Тя не те желае, Жан-Клод. — В гласа му имаше повече гняв, отколкото би трябвало. По-скоро сякаш се опитваше да убеди себе си, а не него.

Пристъпих напред, отърсвайки се от ръката му. Искаше ми се да се протегна и да я хвана, но не го направих. Беше скрил от мен важни неща. Опасни неща. Това не беше разрешено. И което е по-лошо, в някакво тъмно ъгълче на душата си смяташе, че бих могла да се поддам на Жан-Клод. Каква бъркотия.

— Да ви го начукам и на двамата.

— Тоест, досега не си имал това удоволствие? обади се Жан-Клод.

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос — отвърна му Ричард.

— Щях да знам, ако беше.

— Лъжец — казах аз.

— He, ma petite. Щях да усетя аромата му върху кожата ти.

Искаше ми се да му фрасна един. Желанието да размажа това красиво лице беше буквално неудържимо. Раменете ми се стегнаха, а ръцете ме заболяха. Но бях по-умна. Човек не се пише доброволец за юмручен бой с вампир. Това значително снижава продължителността на живота.

Пристъпих съвсем близо до Жан-Клод, така че телата ни почти се докосваха. Втренчих се в носа му, което развали част от ефекта, но очите му бяха кладенци, в които човек може да се удави, а аз нямах подобно желание.

— Мразя те. — Гласът ми беше равен от усилието да не изкрещя.

В този момент наистина го мислех. И знаех, че Жан-Клод ще го усети. Исках да го разбере.

— Ма petite…

— Не, вече говори достатъчно. Сега е мой ред. Ако нараниш Ричард Зееман, ще те убия.

— Нима значи толкова много за теб? — В гласа му имаше изненада. Голяма.

— Не, ти означаваш толкова малко.

Отдръпнах се и минах покрай него. Обърнах му гърба си и се отдалечих. Нека забие зъбите си в тази истина. Тази вечер имах предвид всяка дума.