Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (41)

Глава 40

Къщата на Каспар Гундерсон беше изградена от камък или поне бе облицована с него. Светли късове гранит оформяха стените. Первазът беше бял, дъските по покрива й светлосиви. Вратата също беше бяла. Беше чисто, спретнато и въпреки това успяваше да изглежда недодялано. Намираше се насред сечище на върха на планината. Пътят свършваше пред къщата му. Имаше място, където да обърнеш колата, но пътят не продължаваше по-нататък.

Ричард позвъни на вратата. Каспар отвори. Изглеждаше много облекчен да ни види.

— Ричард, благодаря на Бога. Засега успява да стои човешка форма, но не мисля, че ще издържи много дълго — каза той и задържа вратата отворена за нас.

Влязохме и открихме двама странни мъже, седнали във всекидневната му. Този вляво беше нисък, тъмен имаше очила с телени рамки. Другият беше по-висок, рус, с рижава брада. Те бяха единствените, които не пасваха на декора. Цялата стая беше бяла — килимът, кушетката, двата стола, стените. Беше като да стоиш в средата на фунийка с ванилов сладолед. Имаше същата кушетка като моята. Нуждаех се от нови мебели.

— Кои са тези? — попита Ричард. — Не са от нашите.

— Би могло да се каже. — Гласът принадлежеше на Тайтъс. Стоеше в рамката на кухненската врата с пистолет в ръка. — Никой да не мърда. — Южняшкият му акцент беше тежък като царевична пита.

Айкенсен излезе от врата, водеща към останалата част на къщата. В ръката си държеше друг голям магнум.

— Да не си ги купуваш с кашони? — попитах аз.

— Хареса ми заплахата ти по телефона. Възбуди ме.

Пристъпих напред несъзнателно.

— Моля те — каза Айкенсен.

Беше насочил големия пистолет към гърдите ми. Тайтъс държеше Ричард на мушка. Мъжете на столовете също бяха извадили оръжия. Една голяма весела група.

Едуард стоеше съвсем неподвижен зад мен. Почти можех да почувствам как преценява шансовете си. Зад гърба ни се чу звук от зареждане на пушка. Всички подскочихме, дори и той. Зад нас на вратата-стоеше още един мъж. Имаше тъмносива коса, която бе започнала да оплешивява. Пушката в ръцете му бе насочена към главата на Едуард. Нямаше да остане достатъчно, че да го съберем в торбичка.

— Всички да вдигнат ръце.

Направихме го. Какво друго ни оставаше?

— Сплетете пръсти над главите си — каза Тайтъс.

Двамата с Едуард го направихме по същия начин, по който го бяхме правили и преди. Ричард беше по-бавен.

— Веднага, вълчо, или ще те отстрелям на място, а малката ти приятелка може да отнесе няколко куршума в пукотевицата.

Ричард сплете пръстите си.

— Каспар, какво става?

Каспар седеше на кушетката, не, беше се облегнал удобно. Изглеждаше отпуснат и щастлив, като добре нахранена котка… ъ, лебед.

— Тези господа тук платиха малко състояние, за да ловуват ликантропи. Аз им осигурявам плячка и място за лов.

— А Тайтъс и Айкенсен се грижат никой да не разбере, нали?

— Казах ви, че съм ловувал малко, госпожице Блейк — обади се Тайтъс.

— Мъртвецът беше един от ловците ви, нали?

Очите му проблясваха, не се извърнаха настрани, но потрепнаха.

— Да, госпожице Блейк, беше.

Погледнах към двамата мъже с извадени оръжия. Не се обърнах, за да видя сивокосия край вратата.

— Нима вие тримата смятате, че ловът на ликантропи е нещо, за което си струва да се умре?

Тъмнокосият ме изгледа иззад кръглите си очила. Очите му бяха далечни, спокойни. И да се притесняваше от това, че е насочил оръжие към друг човек, не му личеше.

Погледът на брадатия шареше из стаята, без да се спира на нищо. Не си прекарваше добре.

— Защо двамата с Айкенсен не разчистихте бъркотията преди Холмс и партньорът й да открият тялото?

— Бяхме излезли на лов за върколак — обади се Айкенсен.

— Каспар, ние сме твоите хора — каза Ричард.

— Не — отвърна му Каспар и се изправи. — Не сте. Аз дори не съм ликантроп. Даже не става дума за наследено състояние. Бях прокълнат от вещица толкова отдавна, че дори не си правя труда да се опитам да си спомня кога е било.

— И това трябва да ни накара да ти съчувстваме, така ли? — попитах аз.

— Не. Всъщност не смятам, че е нужно да се обяснявам. И двамата бяхте честни с мен. Предполагам, че чувствам известна вина заради това. — Той сви рамене. — Това ще е последният ни лов. Едно голямо гала-събитие.

— Ако беше заклал Рейна и Габриел, може би щях да мога да те разбера — казах аз. — Но какво ти бяха сторили ликантропите, за чиято смърт си помогнал?

— Когато вещицата ми каза какво е направила, помня, че си помислих, че да бъда велик хищен звяр ще е хубаво. Пак щях да мога да ловувам. Дори щях да мога да убия враговете си. Вместо това бях превърнат… — той разпери широко ръце.

— Убиваш ги, защото те са онова, което ти искаш да бъдеш — казах аз.

Усмихна се леко.

— Ревност, Анита, завист. Това са доста горчиви емоции.

Помислих си дали да не му кажа, че е копеле, но нямаше да помогне. Седем души бяха загинали, защото на този кучи син не му харесваше, че е птица.

— Трябвало е вещицата да те убие бавно.

— Искаше да науча урока си и да се покая.

— Не ме бива по покаянията — казах аз. — Повече ми харесва отмъщението.

— Ако не бях сигурен, че тази нощ ще умрете, това би ме притеснило.

— Притеснявай се — отвърнах му аз.

— Къде е Джейсън? — попита Ричард.

— Ще те заведем при него, нали, момчета? — обади се Тайтъс.

Едуард не беше промълвил и дума. Не бях сигурна какво си мисли, но се надявах, че не посяга към оръжие. Ако го направеше, повечето хора в тази стая щяха да загинат. Трима от мъртъвците щяхме да сме ние.

— Претърси ги, Айкенсен.

Айкенсен се ухили. Прибра голямото си оръжие в кобура. Така оставаха един револвер, два автоматични и една мощна пушка. Беше достатъчно. Макар с Едуард да бяхме екипът мечта, все пак и нашите възможности си имаха предел.

Айкенсен претърси Ричард набързо. Забавляваше се, докато не стигна до момента, в който можеше да види лицето му. Пребледня леко, щом надникна във вълчите очи. Беше хубаво, че е изнервен.

Ритна краката ми така, че да се раздалечат още. Ръцете му надвиснаха над гърдите ми, това не е обичайното място за начало на претърсване.

— Ако направи нещо друго, освен да ме претърси за оръжие, ще извадя пистолет и ще се пробвам.

— Айкенсен, ще се отнасяш с госпожица Блейк като с дама. Никакви лудории.

Айкенсен коленичи пред мен. Прокара само дланта си по гърдите ми, леко докосвайки зърната. Забих десния си лакът в носа му. Бликна кръв. Той се претърколи на пода с ръце върху разбития си нос.

Тъмнокосият мъж започна да се изправя. Беше насочил оръжието си към мен съвсем спокойно. Очилата му отразяваха светлината и скриваха очите му.

— Всички да се успокоят — обади се Тайтъс. — Предполагам, че Айкенсен си го заслужи.

Айкенсен се изправи, долната част на лицето му беше обляна в кръв. Посегна към пистолета си.

— Ако оръжието напусне кобура, лично ще те застрелям — каза Тайтъс.

Айкенсен дишаше тежко и накъсано през устата. Когато се опиташе да диша през носа, се появяваха малки кървави мехурчета. Определено беше счупен. Не беше толкова хубаво, колкото да го изкормя, но все някакво начало беше. Държеше ръцете си върху пистолета, но не го извади. Остана на колене дълго време. Човек можеше да види борбата, изписана в очите му. Толкова много искаше да ме застреля, че почти бе готов да опита. Чудесно. Чувството беше взаимно.

— Айкенсен — промълви Тайтъс внимателно. Гласът му беше много сериозен, сякаш едва сега осъзнаваше, че той може да се пробва. — Наистина мисля това, което казах, момче. Не си играй с мен.

Айкенсен се изправи на крака, плюейки кръв в опити да я махне от устата си.

— Тази вечер ще умреш.

— Може би, но не ти ще ме убиеш.

— Госпожице Блейк, ще оценя, ако се въздържате да дразните Айкенсен достатъчно дълго, че да мога да го махна по-далеч от вас.

— Винаги се радвам да сътруднича на полицията — отвърнах.

Тайтъс се изсмя. Копелето му проклето.

— Е, в наши дни престъпниците плащат по-добре, госпожице Блейк.

— Да ти го начукам.

— Не е нужно да ставаме вулгарни. — Той прибра собствения си пистолет в кобура на кръста. — Сега няма да правя нищо друго, освен да ви претърся за оръжие. Ако продължавате с тези глупости, ще се наложи да застреляме някой от вас, за да докажем, че сме сериозни. Не искате да загубите любимия си, нали. Или пък приятеля си.

Усмихна се. Просто добрият стар шериф Тайтъс. Приятелски настроен. Исусе.

Откри и двата пистолета, след това ме претърси втори път. Вероятно съм потрепнала от болка, защото попита:

— Как наранихте ръката си, госпожице Блейк?

— Помагах на полицията по друг случай.

— И те оставиха цивилен да пострада?

— Сержант Стор и детектив Зербовски са в болницата. Бяха ранени при изпълнение на служебния си дълг.

Нещо премина по топчестото му лице. Може и да беше съжаление.

— Героите не получават нищо освен смърт, госпожице Блейк. Най-добре го запомнете.

— Лошите също умират, Тайтъс.

Той вдигна ръкава на червеното палто и извади ножа. Претегли го на ръка, изпробвайки баланса му.

— По поръчка ли е?

Кимнах утвърдително.

— Оценявам добрата екипировка.

— Задръж го. Ще си го взема по-късно.

Той се подсмихна.

— Не ти липсва кураж, момиче. Признавам го.

— А ти си шибан страхливец.

Усмивката му изчезна.

— Желанието винаги да имате последната дума е лоша черта, госпожице Блейк. Вбесява хората.

— Това е идеята.

Премина към Едуард. Трябва да призная едно нещо на Тайтъс, беше изключително внимателен. Прибра от Едуард два автоматични пистолета, един деринджър и нож, толкова голям, че можеше да мине за къс меч. Нямах представа къде може да го е криел.

— За кои се мислите вие двамата? За проклетата кавалерия ли?

Едуард не каза нищо. Ако той можеше да си мълчи, значи можех и аз. Имаше твърде много оръжия, за да се опитваме да ядосаме някой от тях и да се пробваме да се нахвърлим на останалите. Превъзхождаха ни по численост и по огнева мощ. Не беше добър начин да започнеш седмицата.

— Сега всички ще слезем по стълбите — каза Тайтъс. — Искаме всички вие да се присъедините към лова. Ще ви пуснем в горите. Ако успеете да ни избягате, сте свободни. Може да изтичате до най-близкия полицейски участък и да ни предадете. Ако се пробвате да направите нещо преди да ви пуснем, просто ще ви убием. Разбрахте ли?

Просто го погледнахме.

— Не ви чувам.

— Чух какво каза — отвърнах аз.

— Ами ти, русолявко?

— И аз чух — каза Едуард.

— Вълчо, чу ли ме?

— Не ме наричай така — каза Ричард.

Той също не звучеше особено уплашен. Добре. Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.

— Можем ли вече да си свалим ръцете? — попитах аз.

— Не — отвърна Тайтъс.

Лявата ми ръка започваше да пулсира. Ако това беше най-болезненото нещо, което ми се случеше тази вечер, щях да съм много напред с материала.

Айкенсен тръгна пръв. Ричард го последва с тъмнокосия мъж със спокойните очи зад гърба му. После брадатият. След това аз. Тайтъс. Едуард. Следваха Сивокосия и пушката му. Каспар завършваше колоната. Направо приличаше на парад.

Стъпалата водеха към естествена пещера под къщата. Беше приблизително 9 на 18 метра с таван, не по-висок от 4 метра. От далечната стена излизаше тунел. Електрически крушки придаваха на всичко груб жълт блясък. В гранитените стени имаше две клетки. В по-далечната клетка в ембрионална поза се беше свил Джейсън. Не помръдна, когато всички се струпахме в пещерата.

— Какво сте му направили? — попита Ричард.

— Опитахме се да го накараме да се промени за нас — отвърна Тайтъс. — Пиленцето ни каза, че ще е лесна мишена.

Каспар, изглежда, се чувстваше неудобно. Дали причината бе забележката за пиленцето или твърдоглавието на Джейсън, бе трудно да се каже.

— Той ще се промени за нас.

— Така твърдиш ти — каза Сивокосия.

Каспар се намръщи срещу него.

Айкенсен отвори празната клетка. Носът му все още кървеше. Беше притиснал към него парче „Клийнекс“, но то не помагаше особено. Кърпичките бяха оцветени в червено.

— Влизай вътре, вълчо — каза Татйтьс.

Ричард се поколеба.

— Г-н Кармайкъл, момчето, ако обичате. Тъмнокосият прибра 9-милиметровия и извади 22 калибър от колана си. Насочи го към свитата на кълбо фигура на Джейсън.

— И без това обсъждахме дали да не му вкараме един куршум. Да видим дали ще помогне да го убедим да се превърне за нас. А сега влизай в клетката.

Ричард стоеше на място.

Кармайкъл насочи пистолета през решетките и наведе ръката си надолу.

— Недей — каза Ричард. — Ще го направя.

Влезе в клетката.

— А сега ти, русолявко.

Едуард не се опита да спори. Просто влезе. Приемаше нещата доста по-добре, отколкото смятах, че ще го направи.

Айкенсен затвори вратата. Заключи я, после отиде до втората клетка. Не я отключи. Изчака с напоената кърпичка, притисната към носа. Капка кръв падна на пода.

— Ще трябва да споделите квартирата с нашия млад приятел.

Ричард сграбчи с ръце решетките на клетката си.

— Не може да я вкарате там. Когато се превърне, ще има нужда от храна.

— Две неща помагат превръщането да започне — каза Каспар, — секс и кръв. Видях колко много харесва Джейсън твоята приятелка.

— Не го прави, Каспар.

— Твърде късно — отвърна той.

Ако влезех в клетката, щях да свърша изядена жива. Това всъщност беше в топ пет на начините, по които не исках да умра. Нямаше да вляза в клетката. Щях да ги накарам да ме застрелят преди това.

— Айкенсен ще отвори клетката и вие ще влезете вътре, госпожице Блейк.

— Не — отвърнах аз.

Тайтъс ме изгледа.

— Госпожице Блейк, г-н Фийнстийн ще ви застреля, ако не го направите.

Брадатият мъж, онзи с несигурните очи и прочее, насочи към мен 9-милиметрова „Берета“. Хубаво оръжие, ако не настоявате да си купите нещо, произведено в Америка. Цевта изглеждаше много голяма и масивна от грешния край.

— Добре, застреляйте ме.

— Госпожице Блейк, не се шегуваме.

— Нито пък аз. Вариантите ми са да бъда изядена жива или да ме застрелят. Така че, застреляйте ме.

— Г-н Кармайкъл, бихте ли насочили вашия 22-ри калибър насам. — Кармайкъл го направи. — Можем да ви раним, госпожице Блейк. Да пуснем куршум в крака ви и да ви завлечем в тази клетка.

Погледнах в малките му лъскави очички и осъзнах, че ще го направи. Не исках да влизам в клетката, но определено не желаех да се озова там ранена.

— Ще броя до пет, госпожице Блейк, след което Кармайкъл ще ви рани и ще ви довлечем до клетката. Едно… две… три… четири…

— Добре, добре, проклет да си. Отключете шибаната врата.

Айкенсен го направи. Влязох вътре. Вратата се затвори с издрънчаване зад гърба ми. Стоях близо до нея. Джейсън трепереше сякаш имаше треска, но иначе не се движеше.

Мъжете отвън изглеждаха разочаровани.

— Платихме добри пари, за да ловим върколак — каза Сивокосия. — За момента не получаваме нищо срещу тях.

— Имаме цялата нощ, господа. Той няма да успее да устоява на тази секси мръвчица безкрайно.

Не ми харесваше да ме наричат мръвчица. Независимо секси или не.

— Обадих се на Гароуей, преди да тръгнем насам. Казах му, че заместниците му са попаднали в засада. Казах му, че си бил ти, Айкенсен.

— Лъжкиня. Погледнах право в Тайтъс.

— Смяташ ли, че лъжа?

— Може би просто ще ви избием и ще избягаме, госпожице Блейк.

— И ще върнеш обратно парите на тези господа?

— Искаме лов, Тайтъс. — Тримата въоръжени мъже не изглеждаха склонни да си тръгнат, докато все още имаше възможност за забавление. — Полицията не знае, че човекът птица е замесен — каза Кармайкъл с 22-рия калибър. — Може да остане горе. Ако дойдат и започнат да задават въпроси, той може да им отговори.

Тайтъс изтри длани в панталоните си. Потящи се длани, нерви? Надявах се да е така.

— Не се е обадила. Просто блъфира — отвърна Айкенсен.

— Накарай го да се превърне — обади се Кармайкъл.

— Не й обръща никакво внимание — каза Сивокосия.

— Дайте му време, господа.

— Каза ни, че нямаме време.

— Ти си експертът, Каспар. Измисли нещо.

Каспар се усмихна, гледайки някъде зад мен.

— Не мисля, че ще се наложи да чакаме още много.

Обърнах се бавно и погледнах зад себе си. Джейсън все още беше свит на земята, но лицето му бе обърнато към мен. Превъртя се на четири крака с едно леко движение. Очите му пробляснаха към мен, след това се втренчиха в мъжете извън клетката.

— Няма да го направя. Няма да се превърна заради вас. — Гласът му беше напрегнат, но нормален. Звучеше човешки.

— Удържа се достатъчно дълго, Джейсън — каза Каспар, — но луната изгрява. Помириши страха й, Джейсън. Помириши тялото й. Знаеш, че я желаеш.

— Не! — Той наведе главата си към земята, дланите и ръцете му бяха изпънати на пода, а коленете му вдигнати нагоре. Поклати глава, притискайки лицето си към скалата. — Не — вдигна лице. — Няма да го правя като някакъв цирков изрод.

— Смяташ ли, че ако осигурим на Джейсън и госпожица Блейк малко уединение, това ще ускори нещата? — попита Тайтъс.

— Би могло — отвърна Каспар. — Изглежда, не му харесва да има публика.

— Ще ви осигурим малко пространство, за да си поемете въздух, госпожице Блейк. Ако не сте жива, когато се върнем, е, беше ми приятно да ви срещна.

— Не мога да кажа същото, Тайтъс — отвърнах аз.

— Е, това си е самата божия истина. Сбогом, госпожице Блейк.

— Гний в ада, кучко — беше прощалната реплика на Айкенсен.

— Всеки път като погледнеш в огледалото ще си спомняш за мен, Айкенсен.

Ръката му посегна към носа. Дори това докосване му причини болка. Намръщи се, но е трудно да изглеждаш корав с кърпичка, притисната към носа.

— Надявам се да умреш бавно.

— Ти също — отвърнах му.

— Каспар, моля те — каза Ричард. — Не го прави. Ще се променя за вас. Ще ви позволя да ме ловувате. Просто пусни Анита.

Мъжете спряха и го погледнаха.

— Не ми помагай, Ричард.

— Ще ви дам най-добрия лов, в който някога сте участвали. — Беше се притиснал към решетките с ръце, обвити около тях. — Знаеш, че мога да го направя, Каспар. Кажи им.

Каспар го изгледа продължително, после поклати глава.

— Мисля, че ще ги убиеш.

— Обещавам да не го правя.

— Ричард, какво говориш?

Той ме игнорира.

— Моля те, Каспар.

— Трябва много да я обичаш.

Ричард просто ме гледаше.

— Независимо какво ще правиш, Ричард, те няма да ме пуснат.

Той не ме слушаше.

— Ричард!

— Съжалявам — каза Каспар. — Вярвам ти, Ричард, но звярът в теб… не мисля, че той заслужава такова доверие.

— Хайде, губим време. Гароуей не знае къде да търси, но може да дойде насам. Нека им осигурим малко уединение — каза Тайтъс.

Всички изтрополиха след топчестия шериф. Каспар беше последен по стълбите.

— Ще ми се Габриел и Рейна да бяха в клетките. Съжалявам за това. — Човекът лебед изчезна в тунела.

— Каспар, не ни оставяй така! Каспар! — виковете на Ричард отекваха в пещерата.

Никой не отговори на ехото. Бяхме сами. Звуци от тътрузене ме накараха да се обърна рязко. Джейсън отново бе паднал на колене. Зад светлите му сини очи се движеше нещо чудовищно и определено враждебно настроено. Не бях и наполовина толкова сама, колкото ми се искаше.