Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (40)

Глава 39

Уилямс лежеше сгърчен на една страна. Беше прострелян в сърцето от близко разстояние. Два изстрела. Толкова по въпроса с доктората.

Едната му ръка бе стиснала Магнум 357. Бях готова да се обзаложа, че по пръстите му щеше да има барутни изгаряния, сякаш наистина сам е натискал спусъка.

Заместник Холмс и партньорът й, чието име не можех да си спомня, лежаха мъртви в снега. Магнумът беше отнесъл по-голямата част от гръдния й кош. Подобните й на фея черти бяха отпуснати и въобще не толкова привлекателни. С вперени в небето очи не изглеждаше, сякаш е заспала. Просто изглеждаше мъртва.

По-голямата част от лицето на партньора й липсваше. Беше се строполил в снега, а кръвта и мозъкът му разтапяха замръзналия сняг. Все още стискаше пистолета си в ръка.

Холмс също бе извадила оръжието си. Не че й беше помогнало особено. Съмнявах се, че те са застреляли Уилямс, но бях готова да заложа месечната си заплата, че е бил използван някой от техните пистолети. Коленичих в снега и промърморих:

— Мамка му.

Ричард застана до Уилямс. Взираше се в него, сякаш, за да го запомни.

— Самюел не притежаваше пистолет. Дори не вярваше в ловуването.

— Познавал си го?

— В „Одюбон“ съм, не помниш ли.

Кимнах. Нищо тук не изглеждаше реално, а съвсем нагласено. Щеше ли да се измъкне? Не.

— Мъртъв е — казах тихо.

Едуард застана до мен.

— Кой е мъртъв?

— Айкенсен. Все още ходи и говори, но е мъртъв. Просто не го знае.

— Къде можем да го намерим? — попита Едуард.

Добър въпрос. Обаче нямах добър отговор. Пейджърът ми иззвъня и аз изпищях. Един от онези леки писъци, които винаги са много смущаващи. Проверих номера, а сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите.

Не го разпознах. Кой можеше да е и дали беше толкова важно, че да се налага да се обадя посред нощ?

Бях оставила номера на пейджъра си в болницата. Не знаех какъв е техният. Трябваше да отговоря. Проклятие, трябваше да се обадя и на началник Гароуей и да му кажа, че хората му са попаднали на засада. Можех да направя и двете обаждания от къщата на Уилямс.

Пристъпих тежко вътре. Едуард ме последва. Бяхме вече на верандата, преди да осъзная, че Ричард не е с нас. Обърнах се. Беше коленичил до Уилямс. В първия миг си помислих, че се моли, след това осъзнах, че докосва окървавения сняг. Наистина ли исках да зная? Аха.

Върнах се обратно. Едуард остана на верандата, без да го моля. Точка в негова полза.

— Ричард, добре ли си?

Беше глупав въпрос, при положение, че в краката му лежеше мъртъв мъж, когото е познавал. Но какво друго се предполагаше да го попитам?

Ръката му се сключи около окървавения сняг и го смачка. Поклати глава. Помислих, че е просто ядосан или покосен от мъка, докато не видях потта по лицето му.

Вдигна лице нагоре със затворени очи. Луната се появи пълна и ярка, тежка и сребристобяла. Толкова далече от града светлината бе ярка почти като през деня. По небето се носеха облаци, блестящи на лунната светлина.

— Ричард?

— Познавах го, Анита. Заедно сме ходили да наблюдаваме птиците. Говорили сме си за доктората му. Познавах го, а сега единственото, за което мога да мисля, е за миризмата на кръв и колко топъл е все още.

Отвори очите си и ме погледна. В тях имаше тъга, но преобладаваше мракът. Звярът в него гледаше през очите му.

Обърнах се настрани. Не можех да издържа този поглед.

— Трябва да проведа телефонен разговор. Не изяждай нищо от доказателствения материал.

Отдалечих се през снега. Нощта беше станала твърде дълга.

Обадих се от телефона в кухнята на Уилямс. Най-напред позвъних на Гароуей и му казах какво съм открила. Когато най-сетне можеше да диша, започна да ругае и отвърна, че ще дойде лично. Вероятно се чудеше дали нещата щяха да се развият по друг начин, ако още отначало бе дошъл той. Отговорните решения винаги са трудни.

Затворих и набрах номера, изписан на пейджъра ми.

— Ало.

— Анита Блейк е на телефона. Този номер се изписа на пейджъра ми.

— Анита, Каспар Гундерсон е. Човекът лебед.

— Да, Каспар, какво има?

— Звучиш ужасно. Да не се е случило нещо?

— Много неща, но защо си ми звънил?

— Намерих Джейсън.

Поизправих се леко.

— Шегуваш се.

— Не, открих го. В момента е в дома ми. Опитвах се да се свържа с Ричард. Имаш ли представа къде е?

— С мен.

— Отлично — отвърна той. — Може ли да дойде и да поеме Джейсън, преди да се е превърнал?

— Ами да, предполагам, че може, защо?

— Аз съм просто птица, Анита. Не съм хищник. Не мога да контролирам неопитен върколак.

— Добре, ще му кажа. Къде се намира къщата ти?

— Ричард знае къде е. Трябва да се връщам при Джейсън и да се опитам да го успокоя. Ако изгуби контрол преди Ричард да се появи, ще си плюя на петите. Така че, ако не отговарям на звънеца, ще знаете какво се е случило.

— Представлява ли заплаха за теб?

— Просто побързайте — каза той и затвори.

Ричард беше влязъл вътре. Стоеше в рамката на вратата и изглеждаше омаян, сякаш слушаше музика, която само той можеше да чуе.

— Ричард?

Главата му се обърна бавно по посока на гласа ми, като на видеолента, пусната на бавни обороти. Очите му бяха бледи, оцветени в златистожълто, цветът на кехлибара.

— Исусе! — промълвих.

Той не извърна поглед. Примигна с новите си очи към мен.

— Какво има?

— Каспар се обади. Открил е Джейсън. Опитвал се да се свърже с теб. Каза, че не може да го контролира, щом се превърне.

— Джейсън е добре? — Придаде на изречението въпросителна нотка.

— Да, а ти добре ли си?

— Не, трябва да се превърна скоро или луната ще избере времето, в което да го направя.

Не разбрах изцяло това изявление, но можеше да ми обясни в колата.

— Едуард може да кара, в случай че луната реши, че най-удачното време е докато се движим по Четиридесет и четвърта магистрала.

— Добра идея, но къщата на Каспар е малко по-нагоре в планината.

— Какво искаш да кажеш?

— Каспар живее малко по-нагоре по пътя.

— Чудесно, да вървим.

— Ще трябва да ни оставиш с Джейсън там горе.

— Защо?

— Мога да се погрижа да не нарани никого, но той трябва да ловува. Ще го изведа там. В горите има елени.

Погледнах го. Все още беше Ричард. Все още бе моят любим, но… Очите му бяха с цвета на светъл кехлибар, изглеждаха впечатляващо върху тъмното му лице.

— Няма да се промениш, докато сме в колата, нали? — попитах аз.

— Не. Никога не бих те поставил в опасност. Имам пълен контрол над звяра в мен. Това означава да си алфа вълк.

— Не се притеснявах, че ще бъда изядена — отвърнах му аз. — Просто не исках да изцапаш новите ми седалки с боклуците при превръщането.

Той ми отправи една усмивка. Щеше да е много по-успокоителна, ако зъбите му не бяха малко по-заострени от обичайното.

Исусе Христе!