Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (39)

Глава 38

Едуард се беше подпрял на джипа ми с кръстосани ръце. Дъхът му излизаше под формата на пара и замъгляваше въздуха. Температурата беше спаднала чувствително с падането на мрака. Смразяващият студ се беше завърнал. Капчуците бяха замръзнали. Снегът хрущеше под обувките ни.

— Какво правиш тук, Едуард?

— Щях да се кача до апартамента ти, когато те видях да слизаш.

— Какво искаш?

— Да участвам в играта.

Изгледах го.

— Просто така. Не знаеш в какво съм замесена, но искаш да си част от него.

— Като те следвам ми се удава възможност да убивам много хора.

Тъжно, но вярно.

— Нямам време за спорове. Влизай.

Той се плъзна на задната седалка.

— Кого точно ще убием тази вечер?

Ричард запали мотора. Аз си сложих колана.

— Да видим. Имаме ченге-ренегат и неизвестният, който стои зад отвличането на седем превръщачи.

— Значи не са вещиците?

— Не и за всички случаи.

— Как мислиш, ще имам ли възможност да убия някой ликантроп? — Мисля, че дразнеше Ричард.

Той не се обиди.

— Обмислях кой би могъл да ги отвлече без борба. Трябва да е някой, на когото са имали доверие.

— На кого биха вярвали? — попитах аз.

— На някой от нас.

— Уха — обади се Едуард, — в тазвечершното меню има ликантроп.

Ричард не го поправи. Ако за него нямаше проблем, значи и за мен нямаше.