Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (38)

Глава 37

Лекарите сглобяваха Зербовски. Никой не ни даваше информация какво става. Тайна. Състоянието му беше тайна. Долф също беше в болницата. Не в толкова лошо състояние, но достатъчно, че да престои поне един ден там. Зербовски не бе дошъл в съзнание, преди да го отнесат. Аз чаках. Кати, съпругата му, пристигна по някое време насред цялото чакане.

Това беше едва вторият път, в който се срещахме. Беше дребна женица с буйна тъмна коса, хваната на хлабава конска опашка. Беше прелестна и без капчица грим. Никога не разбрах как Зербовски е успял да я грабне.

Тя вървеше към мен с разширени тъмни очи. Беше сграбчила чантата си като щит, а пръстите й се забиваха дълбоко в кожата.

— Къде е той? — Гласът й беше висок и задъхан, като на малко момиченце. Винаги звучеше по този начин.

Преди да успея да кажа нещо, лекарят излезе от двукрилите врати в края на коридора. Кати го погледна. Цялата кръв се оттече от лицето й.

Изправих се и се приближих, за да застана до нея. Взираше се в приближаващия лекар, сякаш бе някакво чудовище от най-ужасяващия й кошмар. Вероятно бе по-вярно, отколкото ми се искаше.

— Вие ли сте г-жа Зербовски? — попита лекарят.

Тя кимна. Ръцете й, на местата, където стискаха чантата, бяха на петна и трепереха от напрежение.

— Съпругът ви е стабилизиран. Нещата изглеждат добре. Ще се оправи.

Все пак щеше да има Коледа.

Кати изпусна лека въздишка и краката й се подкосиха. Подхванах я и останах край нея, за да я подкрепя. Надали имаше и 40 килограма.

— Тук имаме кресло, ако можете да… — Лекарят ме изгледа и сви рамене.

Вдигнах Кати Зербовски на ръце, възстанових равновесието си и казах:

— Водете.

Оставих Кати край леглото на съпруга й. Ръката му беше стиснала нейната, сякаш знаеше, че тя е там. Може и така да беше. Люсил, съпругата на Долф, остана, за да държи нейната ръка за всеки случай. Докато се взирах в бледото лице на Зербовски, се молех да няма „за всеки случай“.

Исках да почакам, докато той се събуди, но лекарят ми каза, че вероятно ще стане чак утре. Не можех да изкарам толкова дълго без сън. Новите ми шевове изкривяваха прогорения белег с формата на кръст на лявата ми ръка. Следите от ноктите се извиваха на една страна и пропускаха за малко белязаната тъкан върху извивката на ръката ми.

Носенето на Кати беше скъсало част от шевовете и кървях през превръзката. Лекарят, който беше оперирал Зербовски, лично ги заши. Дълго време се взира в белезите.

Ръката ме болеше и бе бинтована от китката до лакътя. Но всички бяхме живи. Ура.

Таксито ме хвърли пред жилището ми в нещо, което би минало за приличен час. Открихме Луи дрогиран и завързан в мазето. Елвира беше признала, че е взела кожите на върколак, леопардлак и се е пробвала с нагата. Джейсън не беше в къщата. Отрече въобще да го е виждала. За какво и е друга върколашка кожа? Заяви, че кожата на плъхолака била за нея. Когато я попитаха за кого е щяла да бъде змийската кожа, отново отговори, че е била за нея. Имаше най-малкото още един замесен и тя не желаеше да го предаде.

Беше вещица и бе използвала магия, за да убива. Това означаваше автоматична смъртна присъда. Веднъж осъдена, присъдата щеше да се изпълни в рамките на четиридесет и осем часа. Без обжалване. Без помилване. Смърт. Адвокатите се опитваха да я накарат да признае за другите изчезвания. Ако признаеше, можеше и да смекчат присъдата й. Можеше. Вещица убийца. Не вярвах, че ще стане, но кой знае, можеше и да го направят.

Ричард ме чакаше пред вратата на апартамента. Не очаквах да го видя, нали беше пълнолуние и прочее. Бях оставила съобщение на телефонния му секретар, че сме открили Луи и че е добре.

Полицията се опитваше да не раздуха нещата и да опази тайната му самоличност. Надявах се, че ще успеят. Но поне беше жив. Ветеринарната служба бе прибрала кучето.

— Получих съобщението ти — каза той. — Благодаря ти, че спаси Луи.

Поставих ключа в ключалката.

— Пак заповядай.

— Все още не сме открили Джейсън. Наистина ли смяташ, че са го отвлекли вещици?

Отворих вратата. Той ме последва и я затвори след нас.

— Не знам. Това притеснява и мен. Ако Елвира беше отвлякла Джейсън, той трябваше да се намира в къщата — щом махнахме кожата на вълка, се оказа, че е жена, която не познавах.

Влязох в спалнята, сякаш бях сама. Ричард ме последва. Чувствах се лека и далечна, и малко нереална.

Бяха отрязали ръкавите на якето и пуловера ми. Бях се опитала да спася якето, но предполагам, че така или иначе е било съсипано. Освен това бяха срязали и ножницата на лявата ми ръка. Тя и ножът бяха прибрани в джоба на якето ми. Защо в кабинетите за спешна помощ винаги режат всичко наред?

Той застана зад мен, без да ме докосва, с ръце, увиснали над раменете ми.

— Не ми каза, че си ранена.

Телефонът иззвъня. Вдигнах го, без да се замисля.

— Анита Блейк? — Гласът беше мъжки.

— Да.

— Обажда се Уилямс, биологът от природния център „Одюбон“. Прегледах част от видеокасетите си с бухали, които записвам нощем. На една от тях има нещо, за което бих се заклел, че е хиена. Казах на полицията, но те, изглежда, не схващат важността. Разбирате ли какво може да означава наличието на звуци от хиена?

— Хиена превръщач — отвърнах аз.

— Да, и аз си помислих същото.

Никой не му бе казал, че убиецът вероятно е върколак. Но един от липсващите превръщачи беше хиена. Може би Елвира наистина не знаеше какво се е случило с всички липсващи ликантропи.

— Не каза ли, че си съобщил на полицията?

— Да, съобщих.

— На кого?

— Обадих се в кабинета на шериф Тайтъс. — С кого разговаря?

— С Айкенсен.

— Знаеш ли дали той е предал на Тайтъс?

— Не но защо да не го направи?

Защо, наистина.

— Има някой на вратата. Може ли да изчакаш за минута?

— Не мисля, че…

— Веднага се връщам.

— Уилямс, Уилямс, не отваряй вратата! — Но вече говорех на въздуха.

Чух как прекоси стаята. Врата се отвори. Нададе изненадан вик. Нечии по-тежки стъпки се приближиха до телефона.

Някой вдигна слушалката. Чувах дишането му. Не каза нищо.

— Говори ми, копеле проклето.

Дишането стана тежко.

— Айкенсен, ако го нараниш, ще те накарам да изядеш патката си, набучена на нож.

Той се разсмя и затвори. И никога нямаше да мога да свидетелствам пред съда кой е бил от другата страна на телефонната линия.

— Проклятие, проклятие, проклятие.

— Какъв е проблемът?

Обадих се на телефонни услуги, за да получа номера на полицейското управление в Уилотон. Натиснах бутона за автоматично набиране срещу минимална такса.

— Анита, какво има?

Вдигнах ръка, показвайки му да изчака. Отговори ми женски глас.

— Заместник Холмс ли е на телефона?

Не беше. Свързаха ме с началник Гароуей, след като убедих диспечерката, че е въпрос на живот и смърт. Не й се развиках. Заслужавах много червени точки за това.

На Гароуей съобщих варианта за вестниците.

— Не мога да повярвам, че дори Айкенсен би се забъркал в подобно нещо, но ще изпратя кола.

— Благодаря.

— Защо не се обади на 911? — попита Ричард.

— Щяха да се обадят на местната полиция. Можеше дори Айкенсен да поеме обаждането.

Опитвах се да се измъкна от разкъсаното си яке. Ричард ми помогна да го махна от лявата си ръка, иначе можех и въобще да не успея. Когато го свалих, осъзнах, че съм свършила якетата. За два дни бях скапала две. Сграбчих единственото останало. Беше тъмночервено, дълго и плътно. Бях го обличала два пъти. Последният път бе по Коледа. Червеното изпъкваше даже и през нощта. Ако се наложеше да се промъкна към някого, можех да го сваля.

Трябваше Ричард да ми помогне да вкарам лявото си рамо в ръкава. Все още болеше.

— Да вървим да намерим Джейсън — каза той.

Погледнах го.

— Няма да ходиш никъде освен на мястото, където ходят ликантропите по пълнолуние.

— Дори не можеш да си облечеш палтото. Как смяташ да шофираш?

Имаше право.

— Това може да те изложи на опасност.

— Аз съм възрастен върколак и тази вечер е пълнолуние. Мисля, че мога да се справя.

Погледът му беше далечен, сякаш чуваше гласове, които аз никога не бих доловила.

— Добре. Да вървим, но ще спасим Уилямс. Мисля, че превръщачите са близо до неговото жилище, но не знам къде точно.

Стоеше пред мен, облечен в дълго леко палто. Носеше бяла тениска и дънки, скъсани на едното коляно. Обувките му също бяха доста износени.

— Каква е причината за окъсаните дрехи?

— Ако се превърна, докато съм с дрехи, винаги се разкъсват. Предпазна мярка. Готова ли си?

— Аха.

— Да вървим.

У него имаше нещо различно. Някакво изчакващо напрежение, като при водата точно преди да прелее над ръба. Когато погледнах в кафявите му очи, нещо се плъзна зад тях. Вътре имаше някаква космата форма, която очакваше да изскочи на свобода.

Осъзнах какво усещах да се излъчва от него. Нетърпение. Звярът в Ричард надничаше иззад кафявите му очи и нямаше търпение да се заеме за работа.

Какво можех да кажа? Тръгнахме.