Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (31)

Глава 30

В четири часа сутринта стоях в коридора пред жилището си. Бях облечена в много розов анцуг. Държах мокрите си дрехи внимателно във вързоп под лявото рамо. Дори и с анцуга ми беше студено. Парамедиците ме бяха пуснали само защото им бях обещала, че ще пия топли течности и ще си взема горещ душ. Бях изтичала нагоре по стълбите, обута в чорапи за фитнес. Можех да нося дрехите на Кати, но не и обувките и.

Беше ми студено, бях уморена и лицето ме болеше. Главоболието обаче бе изчезнало. Може би се беше разтворило в леденостудената вода. Или пък в резултат на докосването на нагата. Не можех да си спомня за истории, които ги свързват със спонтанно лечителство, но пък бе изминало много време, откакто бях чела за тях. Те бяха част от финалния изпит по свръхестествена биология. Голямата подсказка бяха перлата и кожата на кобра. Щях да си изровя учебниците и отново да прочета информацията. На лекаря в съответната болница обаче щеше да му се наложи да чете по-бързо от мен. Интересно дали нагите присъстваха в компютрите им? По закон беше желателно да присъстват. Дали нагите разполагаха с някой, който да ги съди от тяхно име, ако липсваше? Или пък щеше да се надигне от смъртното си ложе и сам да ги съди?

За втори път в рамките на шест часа стоях пред апартамента си и нямах ключове. За момент облегнах глава на вратата и почувствах жалост към себе си. Не исках отново да виждам Ричард. Имахме да говорим за много неща, които нямаха нищо общо с превръщането. Искаше ми се да не се бях замисляла за деца. Не исках да обсъждаме малките нахалници тази вечер. Не исках да обсъждам нищо. Исках да се довлека до леглото и да остана сама.

Поех си дълбоко въздух и застанах изправена. Нямаше нужда да изглеждам толкова злощастно, колкото се чувствах. Позвъних на собствения си звънец и се зарекох да направя още един комплект ключове. Не, никой от тях не бе за Ричард. И двата бяха за мен.

Той отвори вратата. Разрошената му от съня коса падаше на тежки вълни около лицето. Беше гол до кръста и с боси крака. Горното копче на дънките му бе разкопчано. Внезапно се зарадвах да го видя. Желанието е прекрасно нещо.

Сграбчих горната част на дънките му и го притеглих към себе си. Той подскочи, когато мокрите ми дрехи докоснаха голите му гърди, но не се отдръпна. Тялото му бе почти трескаво горещо от съня. Затоплих ръцете си, придвижвайки ги по гръбнака му, а той потрепери и се изви от студа, но не се отдръпна. Пуснах мокрите дрехи на пода.

Целунахме се. Устните му бяха нежни. Ръцете ми се придвижиха по краищата на колана му, а пръстите бяха опасно ниско. Прошепна ми нещо тихо и нежно. Очаквах да са сладки безсмислици или мръсни обещания. Вместо това получих:

— Имаме си компания.

Може да се каже, че замръзнах. В главата ми се появи образът на Рони или по-лошо, на Ървинг, седящ на кушетката, докато ние се опипваме.

— По дяволите — казах аз тихо и с чувство.

— Най-сетне си вкъщи, ma petite.

Беше много по-лошо от Ървинг. Изгледах Ричард с отворена уста.

— Какво става?

— Появи се, докато бях заспал. Събудих се от отварянето на вратата.

Внезапно отново ми стана студено, чак до върха на пръстите на краката.

— Добре ли си?

— Наистина ли искаш да обсъждате това в коридора, ma petite? — О, колко благоразумно звучеше гласът на Жан-Клод.

Искаше ми се да остана в коридора само защото той е казал да не го правя, но беше детинско. Пък и това си беше моят апартамент.

Пристъпих напред, усещайки топлото присъствие на Ричард край себе си. Изритах мокрите си дрехи през вратата, за да са свободни ръцете ми. Пистолетът се виждаше съвсем открито върху анцуга. Кобурът се поклащаше свободно поради липсата на колан, но можех да извадя оръжието, ако възникнеше нужда. Вероятно нямаше да се наложи, но беше добре да припомня на Господаря, че съм сериозна.

Ричард затвори вратата и се облегна на нея с ръце зад гърба. Лицето му бе почти скрито зад кичури коса. Мускулите по корема му изпъкваха и сякаш подканяха да ги погаля, което вероятно щях да правя, ако във всекидневната ми нямаше вампир.

Жан-Клод седна на кушетката. Черната риза се разтвори над голия му торс. Ръцете му бяха опънати по дължината на облегалката и повдигаха ризата, така че разкриваха зърната на гърдите му, които бяха само две идеи по-тъмни от бледата му кожа. Устните му бяха извити в лека усмивка. Изглеждаше драматично и перфектно върху бялата кушетка. Пасваше на обзавеждането. Мамка му. Щеше да се наложи да си купя нови мебели, нещо не в бяло или черно.

— Какво правиш тук, Жан-Клод?

— Така ли посрещаш новия си ухажор?

— Моля те, поне тази нощ не бъди толкова дразнещ. Твърде уморена и натъртена съм, че да се закачаш с мен. Кажи ми защо си тук и какво искаш и се разкарай.

Той се изправи на крака сякаш дръпнат с невидими конци, с лекотата на човек, чието тяло сякаш няма кости. Поне ризата му се затвори и прикри по-голямата част от бледото съвършенство на тялото му. И това бе нещо.

— Тук съм, за да се срещна с теб и Ричард.

— Защо?

Той се разсмя и звукът се отърка в мен като вълна от козина, мека и разкошна, гъделичкаща и мъртва. Поех си дълбоко въздух и свалих кобура. Не беше дошъл да ни нарани. Беше тук, за да флиртува. Минах покрай двамата и преметнах кобура на облегалката на един кухненски стол. Почувствах как погледите им ме следват, докато се движа. Беше едновременно ласкателно и адски притеснително.

Погледнах към тях. Ричард все още стоеше край вратата, необлечен и подканящ. Жан-Клод стоеше край кушетката, напълно неподвижен, като триизмерна картина на мокър сън. Сексуалният потенциал в стаята беше астрономически. Фактът, че нищо нямаше да се случи, беше почти тъжен.

В кафеварката имаше останало кафе. Ако си пийнех достатъчно горещо кафе и си вземех наистина гореща вана, може би щях да се посгрея. Бих предпочела горещ душ, така щеше да стане по-бързо за четири сутринта, но бях обещала на парамедиците. Заради нещо във връзка с нормалната ми температура.

— Защо искаш да ни видиш с Ричард? — Налях си кафе в прясно измитата ми чаша с пингвин. Ричард си го биваше в домакинстването.

— Беше ми казано, че мосю Зееман смята да прекара нощта тук.

— И какво, ако е така?

— Кой ти каза? — попита Ричард.

Беше се отдръпнал от вратата и дори бе закопчал горното си копче. Жалко.

— Стивън.

— Той не би предал тази информация доброволно — каза Ричард.

Стоеше много близо до Жан-Клод. В чисто физически аспект се извисяваше малко над него. Полуоблечен. Би трябвало да изглежда несигурен, колеблив. Изглеждаше си съвсем у дома. Първият път, когато бях видяла Ричард, беше гол в легло. И тогава не бе притеснен.

— Стивън не я даде доброволно — отвърна Жан-Клод.

— Той се намира под моя защита — каза Ричард.

— Ти не си водач на глутницата, Ричард. Можеш да защитаваш Стивън вътре в нея, но Маркус все още е господар. Той даде Стивън на мен, както направи и с теб.

Ричард просто си стоеше на място. Не бе помръднал, и все пак внезапно въздухът около него сякаш се завъртя. Ако човек примигнеше, щеше да пропусне момента. Въздухът се изпълни с извиваща се енергия, която гъделичкаше кожата ми. Проклятие.

— Не принадлежа на никого.

Жан-Клод се обърна към него. Лицето му бе приятно и открито, а гласът му — общителен.

— Тоест не признаваш властта на Маркус? — Беше подвеждащ въпрос и всички го знаехме.

— Какво ще стане, ако каже „не“? — попитах аз.

Жан-Клод се обърна към мен. Лицето му бе премерено безизразно.

— Казва „не“.

— И ти казваш на Маркус, и следва какво?

Той се усмихна, бавно извиване на устните, от което перфектните му сини очи заблестяха.

— Маркус ще го приеме като директно предизвикателство към властта му.

Оставих чашата с кафе и заобиколих плота. Стоях почти между двамата, енергията на Ричард пъплеше по кожата ми като маршируващи насекоми. От Жан-Клод не се излъчваше нищо. Мъртвите не издават шумове.

— Ако причиниш смъртта на Ричард, дори и индиректно, сделката ни отпада.

— Не е нужно да ме защитаваш — обади се Ричард.

— Ако загинеш, докато се биеш с Маркус, е едно, ако загинеш, защото Жан-Клод те ревнува, това вече е по моя вина.

Ричард ме докосна по рамото. Силата му беше като вълна електричество по тялото ми. Потреперих и той махна ръката си.

— Мога просто да се предам пред Маркус, да призная водачеството му и ще бъда в безопасност.

Поклатих отрицателно глава.

— Виждала съм какво смята за приемливо Маркус. Дори не се приближава до идеята ми за безопасно.

— Маркус не е знаел, че са филмирали два края — каза Ричард.

— Значи си разговарял с него?

— Нима говорите за прекрасните малки филми, измислени от Рейна? — попита Жан-Клод.

И двамата се обърнахме към него. В стаята плисна вълна от енергия, която постепенно започна да се усилва. Беше ми трудно да дишам, застанала толкова близо до него, сякаш се опитвах да преглътна гръмотевична буря.

Поклатих глава. По един проблем, моля.

— Какво знаеш за филмите? — попитах аз.

Жан-Клод ни изгледа, първо единия, после другия. В крайна сметка спря погледа си върху моя.

— По гласа ти звучи по-важно, отколкото би трябвало да е. Какво е направила Рейна сега?

— Откъде знаеш за филмите? — попита Ричард. Пристъпи крачка напред. Гърдите му докоснаха гърба ми и аз ахнах. Кожата започна да ме гъделичка сякаш някой бе допрял до нея оголена жица, но не болеше. Просто усещането бе почти завладяващо. Доставяше удоволствие, но по начин, за който знаете, че ще премине в болка, ако не спре скоро.

Отдръпнах се от него и застанах помежду им, така че да не съм с гръб към никого. И двамата ме изгледаха. Израженията им бяха почти идентични. Отчуждени, сякаш през главите им минават неща, за които никога не бих мечтала, сякаш слушаха музика, на която не бих могла да танцувам. Бях единственият човек в стаята.

— Жан-Клод, просто ми кажи какво знаеш за филмите на Рейна. Без игрички, става ли?

Той се втренчи в мен за секунда, после елегантно сви рамене.

— Добре. Вашата алфа женска ме покани да се включа в мръсните й филми. Предложиха ми ролята на звездата.

Знаех, че е отхвърлил предложението. Беше ексхибиционист, но все пак предпочиташе да спазва някакво ниво на благоприличие при представленията си. Мръсните филми бяха неприемливи за него.

— Хареса ли ти да правиш секс с нея пред камерите? — попита Ричард. Гласът му бе нисък, цялата му енергия изпълваше стаята.

Жан-Клод се обърна към него, а в очите му имаше гняв.

— Тя похвали теб, мой космати приятелю. Твърди, че си великолепен.

— Това беше евтино, Жан-Клод — отвърнах аз.

— Не ми вярваш. Толкова ли си сигурна в него?

— Че не би правил секс с Рейна ли? Да.

По лицето на Ричард пробягна странно изражение. Изгледах го.

— Не си, нали?

Жан-Клод се разсмя.

— Бях на деветнадесет. Тя беше алфа женската. Мислех, че нямам избор.

— Да бе.

— Тя има право да си избира от новите мъжкари. Това е едно от нещата, които искам да спра.

— Още ли спиш с нея? — попитах аз.

— Не, не и откакто имам избор — отвърна той.

— Рейна говори с голяма привързаност за теб, Ричард. С такива подробности. Не може да е било чак толкова отдавна.

— Беше преди седем години.

— Наистина? — В тази дума се съдържаше цяла вселена от съмнение.

— Не те лъжа, Анита — отвърна той.

Ричард пристъпи напред. Жан-Клод тръгна към него. Нивото на тестостерона започна да прехвърля това на свръхестествените сили. Щяхме да се удавим в двете.

Застанах между двамата, поставяйки ръце на гърдите им. В мига, в който дланта ми докосна голата кожа на Ричард, силата започна да тече надолу по нея като някаква хладна електрическа течност. Другата ми ръка докосна Жан-Клод секунда по-късно. Това някаква игра на дрехата ли беше, или вампирът постави дланта ми върху голите си гърди? Плътта бе хладна и мека и почувствах как силата на Ричард преминава през тялото ми и се забива в перфектната кожа.

Щом го докосна, от вампира се изстреля ответен прилив на енергия. Двете енергии не се бореха помежду си, смесиха се вътре в мен, разливайки се една в друга. Силата на Жан-Клод беше хладък, буен вятър. Тази на Ричард бе цялата горещина и електричество. Двете се подхранваха взаимно като дърво и пламък. И под всичко това можех да почувствам себе си, онова нещо вътре в мен, което ми позволяваше да призовавам мъртвите. Магията, поради липсата на по-добра дума. Трите сили се сляха в един поток, от който кожата ми настръхна, сърцето ми се разтупка, а стомахът ми се присви.

Коленете ми поддадоха и се озовах задъхана на пода на четири крака. Кожата ми сякаш искаше да се отлепи от тялото. Чувствах сърцето си в гърлото и не можех да си поема въздух. Всичко изглеждаше златисто по краищата, а пред очите ми танцуваха светли петна. Имаше опасност да изгубя съзнание.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Ричард.

Гласът му сякаш идваше от по-далеч, отколкото би трябвало. До този момент не го бях чувала да ругае.

Жан-Клод коленичи до мен. Не се опита да ме докосне. Погледнах към очите му само от няколко сантиметра. Зениците ги нямаше, останало беше само това прекрасно тъмносиньо. Очите му изглеждаха така, когато се държеше по вампирски. Не мисля, че този път беше нарочно.

Ричард коленичи от другата ми страна и започна да посяга към мен. Когато ръката му бе на няколко сантиметра, помежду ни прескочи енергия като от статично електричество. Той рязко дръпна ръката си обратно.

— Какво е това? — Звучеше леко уплашено. Аз също бях.

— Ма petite, можеш ли да говориш?

Кимнах. Виждах всичко свръхфокусирано, по начина, по който изглежда светът при прилив на адреналин. Сенките по гърдите на Жан-Клод на мястото, където ризата му се разливаше около него, изглеждаха плътни и осезаеми. Платът беше почти металически черен, като гръб на бръмбар.

— Кажи нещо, ma petite.

— Анита, добре ли си?

Обърнах се към Ричард почти на забавен каданс. Косата му бе паднала над едното око. Всеки косъм бе дебел и идеален като начертана линия. Можех да различа всяка от миглите около кафявите му очи във впечатляващ контраст.

— Добре съм. — Но дали бях?

— Какво стана? — попита Ричард.

Не бях сигурна към кого е адресиран въпросът. Надявах се, че не е към мен, защото нямах представа.

Жан-Клод седна до мен на пода с облегнат на плота гръб. Затвори очи и си пое дълбоко въздух с потръпване. Когато го изпусна, очите му се отвориха. Бяха с все същия тъмносин цвят, в който да се удавиш, сякаш смяташе да се нахрани с нещо. Гласът му прозвуча нормално, или поне толкова нормално, колкото въобще беше възможно.

— Никога преди не съм чувствал такъв прилив на сила, не и без преди това да се е проляла кръв.

— Винаги може да се разчита на теб да кажеш идеалното нещо в подобна ситуация — отвърнах аз.

Ричард почти се рееше над мен, сякаш искаше да помогне, но се страхуваше да ме докосне. Погледна към Жан-Клод.

— Какво ни направи?

— Аз? — Красивото лице на Жан-Клод беше почти отпуснато, очите наполовина затворени, устните — разделени. — Не съм правил нищо.

— Това е лъжа — отвърна Ричард.

Седна по индиански на малко разстояние от мен, достатъчно далеч, че да не се докоснем случайно, но достатъчно близо, че точещата се сила да пълзи помежду ни. Отдръпнах се с няколко сантиметра и установих, че по-близо до Жан-Клод не е кой знае колко по-добре. Каквото и да беше, не бе нещо моментно. Напрежението все още витаеше във въздуха и под кожите ни.

Погледнах към Ричард.

— Звучиш напълно сигурен, че е намислил нещо. Ще ми се да го вярвам. Но какво знаеш ти, което на мен не ми е известно?

— Не го направих аз. Не си и ти. Разпознавам магията, щом я помириша. Трябва да е той.

Щом я помириша? Обърнах се към Жан-Клод.

— Е?

Той се разсмя. Звукът се понесе надолу по гръбнака ми като докосване на козина, мека, разкошна, изумителна. Дойде твърде скоро след прилива на енергия, който бяхме споделили. Потреперих и той се разсмя още по-силно. Боли ви и сте наясно, че не трябва да го правите, но чувството е твърде приятно, за да спрете. Смехът му винаги бе опасно вкусен, като отровен бонбон.

— Кълна се, в каквото пожелаеш, че не съм направил нищо умишлено.

— А какво си направил, без да искаш? — попитах аз.

— Задай си същия въпрос, ma petite. Аз не съм единственият господар на свръхестественото в тази стая.

Е, прав беше.

— Твърдиш, че един от нас го е направил.

— Казвам, че не знам кой го направи, нито какво беше. Но мосю Зееман е прав, беше магия. Сурова мощ, която би накарала козината на всеки вълк да настръхне.

— Какво би трябвало да означава това? — попита Ричард.

— Че ако можеш да овладееш такава сила, Вълчо, дори Маркус може да и се преклони.

Ричард придърпа коленете си нагоре и ги опря до гърдите си. Очите му изглеждаха далечни, замислени. Идеята го бе заинтригувала.

— Аз ли съм единствената в тази стая, която не се опитва да сплоти кралството си?

Ричард ме погледна. Изразът на лицето му бе почти извинителен.

— Не искам да убивам Маркус. Ако успея да направя достатъчно величествена демонстрация на сила, може и да отстъпи.

Жан-Клод ми се усмихна. Беше много доволна усмивка.

— Признава, че не е човек и сега иска сила, за да стане водач на глутницата^[1]. — Устните му се разшириха почти до усмивка.

— Не знаех, че си фен на музиката от шейсетте — казах аз.

— Има много неща, които не знаеш за мен, ma petite.

Просто го зяпах. Представата за Жан-Клод, купонясващ на музиката на „Шангри-Ла“, ми се струваше по-странна от всичко, на което бях станала свидетел тази вечер. В крайна сметка вярвах в наги, но не вярвах, че Жан-Клод има хоби.