Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (30)

Глава 29

Реката се извиваше, тъмна и студена. Наоколо стърчаха скали като зъби на великани. Брегът зад мен бе стръмен и гъсто обрасъл с дървета. Снегът между тях бе отъпкан и изтънял, така че се виждаха листата отдолу. Отсрещният бряг представляваше стърчаща над реката скала. Нямаше път надолу, освен ако човек няма желание да скача. Водата не достигаше и метър и половина дълбочина в средата на реката. Скок от девет метра височина не беше добра идея.

Стоях внимателно на ронещия се бряг. Черната вода течеше стремително само на няколко сантиметра от краката ми. От почвата стърчаха корени на дървета и разкъсваха земята. Комбинацията от сняг, листа и почти отвесен бряг изглеждаше предопределена да ме изпрати във водата, но аз щях да се съпротивлявам, колкото мога.

Скалите оформяха ниска разрушена стена в реката. Част от камъните едва се подаваха над буйните води, но близо до средата един стърчеше почти на височината на човешки кръст. Върху тази скала беше наметната кожата. Долф открай време си беше майстор на омаловажаването. Не трябваше ли една кожа да е по-малка от кутия за хляб, а не по-голяма от тойота? Главата все още висеше на огромната скала по толкова перфектен начин, сякаш е била специално поставена там. Това бе една от причините нещото все още да се намира в средата на реката. Долф бе искал да го видя, в случай че разположението има някакво ритуално значение.

На брега чакаше екип водолази, облечени в сухи костюми за гмуркане, които са по-обемни от мокрите и пазят по-добре, когато човек си има работа със студена вода. До Долф стоеше висок водолаз, който вече бе нахлупил качулката на главата си. Беше ми представен като Макадам.

— Можем ли вече да влезем за кожата?

— Анита? — попита Долф.

— По-добре те да влязат във водата, отколкото аз.

— Безопасно ли е?

Това беше друг въпрос.

Истината:

— Не съм сигурна.

Макадам ме изгледа.

— Какво може да има там? Това е просто кожа, нали?

Свих рамене.

— Не съм сигурна точно каква кожа е.

— Е, и? — попита той.

— Ами помниш ли случая с Лудия магьосник през 70-те години?

— Учудвам се, че ти го помниш — отвърна Макадам.

— Изучавах го в колежа. Магически тероризъм, през втората година. Специалитет на Магьосника било оставянето на вълшебни капани на забутани места. Един от любимите му капани била животинска кожа, която се залепяла за онзи, който я докосне пръв. Трябвало вещица, за да я махне.

— Опасно ли е било?

— Един мъж се задушил, когато кожата се закачила за лицето му.

— Как, по дяволите, я е докоснал с лице?

— Трудно е да разпиташ мъртвец. Съживяването не е било професия през 70-те години.

Макадам погледна над водата.

— Добре, как да разберем дали е опасно?

— Някой влизал ли е във водата?

Той посочи с пръст към Долф.

— Не ни позволява, а и шериф Тайтьс каза да оставим всичко както си е за някакъв професионален експерт по чудовищата. — Изгледа ме от главата до петите. — За теб ли става дума?

— За мен.

— Ами тогава действай като експерт, така че с хората ми да можем да стигнем дотам.

— Искаш ли прожектора? — попита Долф.

Бяха осветили мястото като при премиерна вечер в китайския театър на Ман. Накарах ги да угасят светлините, след като направих предварителния оглед. Имаше някои неща, за които бе нужна светлина, и други, които се показваха само на тъмно.

— Все още не. Нека първо я огледам на тъмно.

— Защо без светлина? — попита Долф.

— Някои неща се крият от светлината, Долф, и въпреки това биха могли да отхапят парче от някой водолаз.

— Говориш сериозно, нали? — попита Макадам.

— Да, не се ли радваш?

Изгледа ме за момент, след което кимна.

— Аха. И как ще го видиш от по-близо? Времето се застуди едва през последните дни, така че температурата ще е около 4 градуса, но това пак си е студено без костюм.

— Ще стоя на скалите. Може да си потопя ръката, за да видя дали нещо ще захапе стръвта, но ще гледам да остана колкото е възможно по-суха.

— Ти приемаш чудовищата насериозно, а аз приемам водата насериозно. Ще получиш хипотермия за около пет минути в толкова студена вода. Постарай се да не падаш.

— Благодаря за съвета.

— Ще се намокриш — каза Айкенсен.

Стоеше точно над мен, облегнат на едно дърво. Широкополата му шапка беше нахлупена ниско на главата, а дебелата му вълнена яка стигаше до брадичката. Въпреки това по-голямата част от лицето и ушите му бяха оголени на студа. Надявах се да получи измръзвания.

Постави фенерчето под брадата си като майтап за Хелоуин. Усмихваше се.

— Не преместихме нищо, госпожичке Блейк. Оставихме го, както го намерихме.

Не го поправих за „госпожичката“. Каза го само за да ме подразни. Фактът, че го игнорирах, го раздразни. Страхотно.

Хелоуинската усмивка изчезна, оставяйки го да се мръщи на светлината.

— Какво става, Айкенсен? Не искаше да си намокриш деликатните краченца ли?

Той се отблъсна от дървото. Движението беше твърде рязко. Подхлъзна се по речния бряг, размахвайки ръце във въздуха в опит да забави падането си. Строполи се по задник и продължи да се пързаля. Идваше право към мен.

Отстъпих на една страна и брегът поддаде. Подскочих и се озовах на най-близкия камък в реката. Свих се върху него почти на четири крака, за да не падна във водата. Беше мокър, хлъзгав и леденостуден.

Айкенсен се приземи с крясък в реката. Седеше по задник, а ледената вода го заливаше почти до средата на гърдите. Удряше по нея с облечените си в ръкавици ръце, сякаш я наказваше. Единственото, което постигаше, бе да се измокри още повече.

Кожата не се плъзна по скалата и не го покри. Нищо не го сграбчи. Не можех да почувствам никаква магия във въздуха. Нищо освен студа и шума на водата.

— Предполагам, че нищо няма да го изяде — каза Макадам.

— Предполагам, че да. — Опитах се да прикрия разочарованието в гласа си.

— За Бога, Айкенсен, излез от водата. — Гласът на Тайтъс избумтя от върха на хълма.

Шерифът заедно с повечето от останалите полицаи стоеше на върха на речния бряг, покрай чакълестия път, който водеше до мястото. Имаше и две линейки. Откакто Законът на Гая бе влязъл в сила преди три години, на местопрестъплението задължително трябваше да има линейка, ако съществуваше възможност останките да са хуманоидни. Имаше случаи, при които викаха линейки да приберат останките на койоти, сякаш бяха мъртви върколаци. Законът бе влязъл в сила, но в системите за спешна помощ из страната не бяха влени допълнителни средства. Във Вашингтон обичаха да усложняват нещата.

Намирахме се в задния двор на нечия лятна къща. Някои от къщите имаха пристани или дори малки навеси за лодки, ако водата в основата на земите им бе достатъчно дълбока. Единствената лодка, която можеше да премине през този скалист канал, беше кану, така че нямахме нито пристан, нито навес, а само тъмна студена вода и един много мокър заместник-шериф.

— Айкенсен, качи си задника на някоя от тези скали. Помогни на госпожица Блейк, щом така и така си мокър.

— Не ми е нужна неговата помощ — извиках на Тайтъс.

— Е, госпожице Блейк, това е нашата област. Не ни се ще да ви изяде някое зверче, докато ние си стоим спокойно в безопасност на брега.

Айкенсен се изправи и за малко не се изтърси отново, когато ботушите му се подхлъзнаха на песъчливото дъно. Обърна се, за да ме изгледа, сякаш всичко беше по моя вина, но се покатери на скалата, от другата страна на кожата. Беше изгубил фенерчето си. Беше вир-вода в тъмнината с изключение на широкополата шапка, която бе успял да задържи над водата. Изглеждаше намусен като мокра кокошка.

— Забелязвам, че не предлагате да се справите с тази конкретна ситуация — обадих се аз.

Тайтъс започна да се спуска по брега. Изглежда беше доста по-добър от мен в това. Бях залитала като пияница от дърво на дърво. Той държеше ръцете си изпънати в готовност да се хване, ако залитне, но в общи линии вървеше надолу. Спря до Долф.

— Делегиране, госпожице Блейк. Едно от нещата, които правят тази страна велика.

— Какво мислиш по този въпрос, Айкенсен? — казах аз по-меко.

Айкенсен ме изгледа злобно.

— Той е шефът. — Не звучеше доволен от това, но го вярваше.

— Приключвай, Анита — каза Долф.

В превод, престани да дразниш всички. Всички искат да се махнат от студа. Не ги обвинявах. И аз исках същото.

Изправих се много внимателно върху хлъзгавата скала. Светлината от фенерчето ми се отразяваше в развълнуваната вода като в черно огледало, непрогледно и плътно.

Осветих първия камък. Беше блед и блестящ от вода и вероятно лед. Пристъпих внимателно. Прехвърлих се на следващия камък, нещата все още бяха наред. Кой да знае, че найковете са добри за заледени скали.

Предупреждението на Макадам за хипотермията кънтеше в главата ми. Само това ми липсваше, да ме приберат в болницата поради измръзване. Нима си нямах достатъчно проблеми и без да се налага да се боря със стихиите?

Между следващите два камъка имаше разстояние. Беше изкушаващо. Почти колкото една крачка, но с няколко сантиметра над безопасното. Камъкът, върху който се намирах, беше плосък, ниско до водата, но стабилен. Следващият беше извит на една страна и с връх.

— Страхуваш се да не си намокриш краката ли? — Айкенсен ми отправи усмивка, която беше по-скоро оголване на зъби в мрака.

— Ревнуваш, че си мокър, а аз не съм?

— Мога да те намокря.

— Само в кошмарите ми — отвърнах аз.

Трябваше да скоча и да се надявам, че по някакво чудо ще запазя равновесие и ще остана в безопасност. Погледнах назад към брега. Помислих си да попитам водолазите дали не им се намира допълнителен костюм за мен, но щеше да изглежда страхливо на фона на зъзнещия върху скалите Айкенсен. Освен това, вероятно можех да направя скока. Вероятно.

Отстъпих до края на скалата, на която се намирах, и скочих. За около секунда бях във въздуха, след което кракът ми удари скалата. Подхлъзна се на една страна. Паднах върху скалата и я прегърнах с две ръце и един крак. Другият се оказа потопен до бедрото в леденостудената вода. Шокът ме накара да изругая.

С мъка се изправих на скалата, а от крачола на дънките ми се стичаше вода. Кракът ми не бе докоснал дъното. Водата около скалата щеше да е до кръста ми, ако малкото представление на Айкенсен беше точна индикация. Бях нацелила дупка, която щеше да измокри всеки сантиметър от тялото ми. За щастие беше пострадал само кракът ми.

Айкенсен ми се смееше. Ако беше някой друг, можехме да се посмеем заедно на абсурдността на ситуацията, но това беше той и се смееше на мен.

— Поне не си изпуснах фенерчето. — Дори на мен ми прозвуча детинско, но той млъкна. Понякога детинските прояви могат да ви донесат онова, което желаете.

Вече бях до кожата. Отблизо беше дори по-впечатляваща. Още от брега бях разбрала, че е на влечуго. Застанала до нея, можех да видя, че определено е змийска. Най-големите люспи бяха с размерите на дланта ми. Празните очни ябълки бяха с големината на топки за голф. Протегнах ръка, за да я докосна. Нещо се завъртя в посока на ръката ми, докато го правех. Изкрещях, преди да осъзная, че е люшкащата се змийска кожа, разпъната във водата. Когато отново можех да дишам, я докоснах. Очаквах да е лека, сменена кожа. Беше тежка и месеста.

Обърнах края й към светлината. Не беше стара кожа. Змията беше одрана. Дали е била жива, докато се е случвало, беше предмет на академичен интерес. Вече беше мъртва. Много малко създания могат да оцелеят, след като са били одрани живи.

Имаше нещо в люспите и формата на главата, което ми напомняше на кобра, но люспите дори на светлината на фенерчето блестяха с опалесценция. Змията не беше едноцветна. Беше като дъга или нефтено петно. Цветът се променяше в зависимост от ъгъла на светлината.

— Ще си играеш ли с нея или водолазите могат да дойдат и да я вземат? — попита Айкенсен.

За момент го игнорирах. Имаше нещо на челото, почти между очите. Нещо гладко и кръгло, и бяло. Прокарах пръсти по него. Беше перла. Перла с размерите на топка за голф. Какво, по дяволите, правеше гигантска перла, вложена в главата на змия? И защо онзи, който бе одрал създанието, не бе взел перлата със себе си?

Айкенсен се наведе напред и прокара ръка по кожата.

— Цък. Какво, по дяволите, е това?

— Гигантска змия — отвърнах аз.

Той се отдръпна с крясък и започна да драска по ръцете си, сякаш така можеше да изтрие усещането.

— Страхуваш се от змии, а, Айкенсен?

Той ме изгледа кръвнишки.

— Не.

Беше лъжа и двамата го знаехме.

— Да не би на вас двамата да ви харесва да стърчите на тези скали? — попита Тайтъс. — Раздвижете се.

— Виждаш ли нещо важно в разположението на кожата, Анита? — обади се Долф.

— Всъщност не. Нещото може просто да се е закачило за скалите. Не мисля, че е било поставено нарочно.

— В такъв случай можем да го преместим?

Кимнах.

— Водолазите могат да идват. Айкенсен вече провери водата за хищници.

Айкенсен ме изгледа.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че беше възможно да има разни неприятни създанийца във водата, но нищо не се опита да те изяде, така че е безопасно.

— Използвала си ме като примамка.

— Сам падна.

— Госпожица Блейк казва, че можем да преместим нещото, така ли? — попита Тайтъс.

— Да — отвърна му Долф.

— Действайте, момчета.

Водолазите се спогледаха.

— Вече може ли да осветим с прожектора? — обади се Макадам.

— Разбира се — отвърнах аз.

Светлината се стовари върху мен. Протегнах ръка, за да предпазя очите си, и за малко не се изхлузих от скалата. Исусе, беше ярко. Водата бе все така непрогледна, черна и развълнувана, но скалите лъщяха и с Айкенсен внезапно се оказахме в светлината на прожекторите. Ярката светлина отми всички цветове от змийската кожа.

Макадам нахлузи маската си и закрепи добре регулатора в устата си. Само един водолаз го последва. Предполагам, не бяха нужни четирима, за да вземат кожата.

— Защо си слагат бутилки само за да дойдат до тук? — попита Айкенсен.

— Застраховка, в случай че течението ги повлече или попаднат в дупка.

— Течението не е толкова лошо.

— Достатъчно лошо е, ако повлече кожата, да я загубим. С бутилки можеш да последваш нещо във водата по целия му път, колкото дълго се наложи.

— Звучиш, сякаш си го правила.

— Имам сертификат.

— Ама че всестранно развита личност — коментира той.

Водолазите бяха почти стигнали до нас. Бутилките им изглеждаха като гърбове на китове, подаващи се от водата. Макадам вдигна маската и постави облечена в ръкавица ръка на скалата. Извади регулатора от устата си, прегърна скалата и замаха с крака, за да не бъде повлечен от течението. Другият водолаз се приближи до Айкенсен.

— Има ли проблем, ако разкъсаме кожата? — попита Макадам.

— Ще я разкача от тази страна на скалата.

— Ще си намокриш ръката.

— Ще го преживея, нали?

Не можех да видя лицето му ясно под маската, но можех да се обзаложа, че ми се мръщи.

— Да, ще го преживееш.

Придвижих ръката си надолу по кожата, докато докоснах водата. Студът ме накара да се поколебая, но само за секунда. Посегнах надолу, за да я разплета, и се намокрих до рамото. Ръката ми докосна нещо хлъзгаво и плътно, което не беше кожа. Издадох леко възклицание и се отдръпнах рязко назад, като за малко не паднах. Възстанових равновесието си и посегнах за пистолета.

Имах време да кажа:

— Долу има нещо — и то изплува.

Кръгло лице с уста без устни, разтворена като за писък, изплува нагоре с ръце, протегнати към Макадам. Успях да мярна тъмни очи, преди отново да потъне във водата.

Водолазите се изпариха яко дим, плувайки към брега с широки, сигурни загребвания.

Айкенсен бе залитнал назад и се бе озовал във водата. Изправи се, пръскайки слюнка, с пистолет в ръка.

— Не стреляй по него — казах аз.

Нещото изплува отново. Преместих се зад него. То изпищя, а човешката му ръка посегна към мен. Сграбчи част от якето ми и се издърпа по-близо. Пистолетът бе в ръката ми, но не стрелях.

Айкенсен се бе прицелил в него. От брега долитаха крясъци. Другите ченгета идваха, но нямаше време. Двамата с Айкенсен бяхме сами в реката.

Съществото се държеше за мен, вече не крещеше, а просто висеше, сякаш бях последното нещо на света. Зарови безухата си глава в гърдите ми. Насочих пистолета си към гърдите на Айкенсен.

Това, изглежда, привлече вниманието му. Той примигна и се фокусира върху мен.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Насочи го в друга посока, Айкенсен.

— Омръзна ми да гледам в цевта на пистолета ти, дечко.

— И на мен така.

Викащи гласове, движение по брега, хора идват, почти са пристигнали. Остават само секунди, преди някой да се появи. Някой да ни спаси. Твърде късно.

До Айкенсен експлодира изстрел. Достатъчно близо, че да го опръска с вода. Той подскочи и пистолетът му изгърмя. Съществото полудя, но аз вече се движех, хвърляйки се към скалите. То висеше за мен, сякаш бяхме залепени. Прелетяхме покрай голямата скала, обвита в змийска кожа, но все пак успях да насоча браунинга към Айкенсен. Звуците от магнума му вибрираха във въздуха и резонираха в костите ми. Ако се беше обърнал към нас, щях да стрелям.

— Проклет да си, Айкенсен, разкарай шибания пистолет! — Цопването беше тежко и вероятно представляваше нагазващия във водата Тайтъс, но не смеех да отклоня поглед от Айкенсен.

Айкенсен гледаше по посока на плясъците. Долф стигна пръв до него. Извиси се над полицая като божие отмъщение.

Пистолетът на Айкенсен започна да се завърта към него, сякаш усещаше опасността.

— Насочи този пистолет към мен и ще те накарам да го изядеш — каза Долф. Гласът му бе нисък и проехтя дори във все още пищящите ми уши.

— Ако го насочи към теб — казах аз, — ще го застрелям.

— Никой освен мен няма да го застрелва — намеси се Тайтъс.

Той беше по-нисък от всички останали с изключение на мен, така че се мъчеше доста във водата. Сграбчи Айкенсен за колана и го събори, като успя да измъкне пистолета от ръцете му, докато последният падаше във водата.

Айкенсен изплува на повърхността, побеснял и плюещ вода.

— Защо, по дяволите, направи това?

— Попитай госпожица Блейк защо го направих. Попитай я, попитай я! — Беше нисък и мокър, но въпреки това успя да сплаши Айкенсен.

— Защо? — попита ме той.

Бях навела браунинга, но не го бях прибрала.

— Проблемът с носенето на голямо оръжие, Айкенсен, е, че преминава през адски много плът.

— Какво?

Тайтъс го блъсна и той залитна. Айкенсен с мъка се задържа на крака.

— Ако беше дръпнал спусъка, момче, със създанието, притиснато толкова близо до нея, щеше да убиеш и двамата.

— Мислех, че само го защитава. Каза да не стрелям по него. Вижте го!

В този момент всички се обърнаха към мен. Използвах скалите за опора, за да се изправя на крака. Съществото беше мъртва тежест, сякаш бе припаднало с ръце, вкопчени в якето ми. Имах повече проблеми с прибирането на пистолета, отколкото с изваждането му. Заради студа, адреналина и ръката на мъжа, захваната за якето ми, която покриваше кобура.

Защото точно това държах. Мъж. Мъж, който бе одран жив, но някак си не беше умрял. Естествено, не беше точно мъж.

— Това е човек, Айкенсен — обади се Тайтъс. — Ранен човек. Ако не беше толкова зает да вадиш пистолета си и да стреляш по разни неща, можеше и да забележиш какво има пред очите ти.

— Това е нага — казах аз.

Тайтъс, изглежда, не ме чу. Долф попита:

— Какво каза?

— Той е нага.

— Кой? — попита Тайтъс.

— Мъжът — отвърнах аз.

— Какво, по дяволите, е нага?

— Всички веднага излезте от водата — изкрещя глас откъм брега. Принадлежеше на един парамедик с купчина одеяла. — Хайде, хора, нека не се налага да водим всички в болницата.

Не бях сигурна, но мисля, че чух парамедика да си мърмори под носа: „Проклети глупаци.“

— Какво, по дяволите, е нага? — попита Тайтъс отново.

— Ще ви обясня, ако ми помогнете да го пренеса до брега. Задникът ми вече замръзва.

— Не само задникът ви замръзва — обади се парамедикът. — Всички да излязат на брега веднага. Действайте, хора.

— Помогнете й — каза Тайтьс.

Двама униформени заместници се озоваха във водата. Прецапаха напред и вдигнаха мъжа, но юмруците му бяха стиснали здраво якето ми в мъртва хватка. Проверих пулса на гърлото му. Беше там, слаб, но равномерен.

Медикът увиваше с одеяла всички, които излизаха на брега. Партньорът му, стройна жена със светла коса, зяпаше нагата, който блестеше като открита рана на светлината на прожектора.

— Какво, по дяволите, се е случило с него? — попита един от заместниците.

— Одрали са го — отвърнах аз.

— Исусе Христе.

— Правилна мисъл, погрешна религия — коментирах аз.

— Какво?

— Нищо. Можете ли да откачите тези ръце?

Не можеха, не и лесно. В крайна сметка го носиха, полюляващ се между тях. Може да се каже, че се добрах до брега със залитане, а ръцете му все още бяха вкопчени в дрехите ми. Никой от нас не падна. Второ чудо. Първото бе, че Айкенсен бе все още жив. Докато се взирах в суровата посиняла кожа на мъжа, ми хрумна, че броят на чудесата може би е повече от две.

Жената медик със светлата коса коленичи до нагата. Дъхът излезе от устните й на големи бели кълбета. Другият медик уви с одеяла мен и двамата заместници.

— Когато го разкачат от теб, си домъкни задника до линейката. И разкарай тези мокри дрехи колкото се може по-скоро.

Отворих уста да кажа нещо и той насочи пръст към мен.

— Сваляш дрехите и сядаш на топло в линейката, или пътуваш към болницата. Изборът е твой.

— Да, капитане — отвърнах аз.

— И да не забравиш да го направиш — каза той и се отправи с одеяла и заповеди към останалите полицаи.

— Какво да правим с кожата? — попита Тайтъс. Беше се увил с одеяло.

— Донесете я на брега — отвърнах аз.

— Сигурна ли си, че това е единствената изненада в онази дупка? — попита Макадам.

— Мисля, че това е единствената ни нага за вечерта.

Той кимна и се върна обратно във водата заедно с партньора си. Хубаво беше да не спорят с теб. Може би се дължеше на одраното тяло на нагата.

Наложи се парамедиците да отделят ръцете от якето ми пръст по пръст. Пръстите не искаха да се изправят. Стояха извити като пръсти на мъртвец след настъпване на вкочаняването.

— Знаете ли какво представлява? — попита жената със светлата коса.

— Нага.

Тя размени погледи с партньора си. Той поклати отрицателно глава.

— Какво, по дяволите, е нага?

— Създание от хиндуистките легенди. Обикновено ги изобразяват в змийска форма.

— Страхотно — отвърна той. — И как ще реагира, като влечуго или като бозайник?

— Не знам.

Медиците от другата линейка подготвяха система за повдигане и насочваха хората към топлината на линейките. Трябваха ни повече помощници.

Парамедиците изляха топъл физиологичен разтвор върху мек памучен чаршаф и увиха нагата в него. Цялото му тяло бе открита рана с всичките последици от това. Най-голямата заплаха бе от инфекция. Възможно ли беше безсмъртни създания да получат инфекция? Кой знае? Бях запозната със свръхестествените същества, но оказването на първа помощ на безсмъртен определено не беше в компетенциите ми.

Увиха го в слой одеяла. Погледнах към главния парамедик.

— Дори и да е влечуго, одеялата няма да навредят.

Имаше право.

— Пулсът му е слаб, но равномерен — обади се жената. — Да рискуваме ли с нещо интравенозно или…

— Не знам — отвърна партньорът й. — Въобще не би трябвало да е жив. Нека просто го преместим. Ще го поддържаме и ще го закараме до болницата.

В далечината се чуваха сирените на още линейки. Подкрепленията бяха на път. Парамедиците сложиха нагата на дълга носилка и го нагласиха в специалната кошница, закачена на въжетата, които другите парамедици бяха спуснали от върха на хълма.

— Имате ли някаква друга информация, която да ни помогне при лечението му? — попита парамедикът. Очите му бяха много прями.

— Не мисля.

— В такъв случай веднага си замъкнете задника в линейката.

Не спорих. Беше ми студено, а дрехите ми започваха да замръзват даже и под одеялото.

Озовах се в топла линейка, загърната само с одеяло, докато още парамедици и спешен обслужващ персонал ме принуждаваха да дишам затоплен кислород. Долф и Зербовски се оказаха в същата линейка с мен. По-добре те, отколкото Айкенсен и Тайтъс.

Докато чакахме да ни кажат дали ще живеем, Долф премина директно към въпроса.

— Кажи ми за нагите.

— Както споменах, те са създания от хиндуистките легенди. Изобразяват ги основно като змии, по-конкретно кобри. Могат да приемат човешка форма. Или да се появяват като змии с човешки глави. Пазители са на дъждовните капки и на перлите.

— Я повтори последното — помоли Зербовски. Добре оформената му коса беше изсъхнала в разрешени къдрици. Беше скочил в реката да ме спасява, въпреки че не умееше да плува.

Повторих го.

— В главата на кожата има вложена перла. Мисля, че е принадлежала на нагата. Някой го е одрал, но той не е умрял. Не знам как той или кожата са се озовали в реката.

— Искаш да кажеш, че той е бил змия и са го одрали, но въпреки това не е умрял — каза Долф.

— Очевидно не.

— Как така в момента е в човешка форма?

— Не знам.

— Защо не е мъртъв? — попита Долф.

— Нагите са безсмъртни.

— Не трябваше ли да го кажеш на парамедиците? — попита Зербовски.

— Бил е напълно одран и все още е жив. Мисля, че и сами ще се досетят.

— Имаш право.

— Кой от вас стреля по Айкенсен?

— Беше Тайтъс — отвърна Долф.

— Той го наруга и му взе оръжието — добави Зербовски.

— Надявам се да не му го върне. Ако има човек, който трябва да стои невъоръжен, това е Айкенсен.

— Имаш ли допълнителни дрехи, Блейк? — попита Зербовски.

— Не.

— Имам два чифта анцузи в багажника на колата. Искам да се върна, към каквото е останало от годишнината ми.

Мисълта да облека използван анцуг, който е престоял в багажника на колата на Зербовски, ми дойде твърде много.

— Няма да стане, Зербовски.

Той ми се ухили.

— Чисти са. Двамата с Кати мислехме да се поупражняваме днес, но така и не стигнахме дотам.

— Не се добрахте до фитнеса, а? — подхвърлих аз.

— Не. — Вратът му започна да се изчервява. Трябва да е било нещо много хубаво или наистина срамно, за да му подейства толкова бързо.

— И какви упражнения правите вие двамата? — попитах аз.

— Упражненията са нужни на мъжа — каза Долф сериозно.

Зербовски ме изгледа и повдигна вежди.

— А вие какви точно тренировки правите с твоето бонбонче? — После се обърна към Долф. — Казах ли ти, че Блейк си е намерила гадже? Останал е да преспи у тях.

— Г-н Зееман вдигна телефона — отвърна Долф.

— Телефонът ти не се ли намира до леглото, а, Блейк? — попита Зербовски. Гледаше ме с най-невинния поглед на кафявите си очи.

— Донеси анцузите и ме измъкни оттук.

Зербовски се разсмя, а Долф се присъедини към него.

— Това е анцугът на Кати, така че не го цапай. Ако искаш да тренираш, прави го гола.

Показах му среден пръст.

— О, направи го отново — каза Зербовски, — одеялото се разтвори.

Как само забавлявах всички.