Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (3)

Глава 2

Шевролетът „Нова“, модел 1978 г., който карах преди, беше умрял по тъжен и трагичен начин. Сега карах „Джийп Чероки Кънтри“. Цветът му бе наситено тъмнозелен, като нощем изглеждаше черен. Но пък имаше четири задвижващи колела за зимата и достатъчно място за превозване на кози в багажника. През повечето време използвах пилета за вдигането на зомбита, но понякога е нужно нещо по-голямо. Превозването на кози в новата беше мъчна работа.

Вкарах черокито в последното останало място на паркинга пред „Грант“. Дългото ми, черно зимно палто се изду около мен, защото бях закопчала само долните две копчета. Ако закопчаех всички, не можех да извадя оръжието си.

Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете, раменете притискаха дрехата около мен. Не носех ръкавици. Никога не съм се чувствала удобно да стрелям с ръкавици.

Оръжието е част от ръката ми. Дрехите не трябва да се пречкат.

Претичах през улицата на обувките си с високи токове, като внимавах да не се подхлъзна по заледената настилка. Тротоарът беше напукан, с огромни откъртени парчета, сякаш някой го бе млатил с тежък чук. Облицованите с дъски сгради бяха не по-малко разнебитени от него. Тъй като почти бях закъсняла, пропуснах тълпата и разнебитената улица беше на мое разположение. Беше кратка, но самотна разходка в декемврийската вечер. Земята беше застлана с изпочупени стъкла и трябваше много да внимавам къде стъпвам. Една алея минаваше напряко между сградите. Изглеждаше като естествената среда на крадецус американус. Внимателно наблюдавах мрака. Нищо не помръдваше. С браунинга подръка не бях особено притеснена, но все пак… Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.

Поривът на вятъра беше достатъчно студен, че да ми отнеме дъха, докато се приближавах към ъгъла и относителната безопасност. През зимата нося много пуловери, но тази вечер исках нещо по-елегантно и в резултат сега задникът ми мръзнеше. Все пак се надявах, че Ричард ще хареса червената блуза.

На ъгъла имаше светлини, коли и полицай, който регулираше движението от средата на улицата. Никога няма да видите толкова полицаи в тази част на Сейнт Луис, освен, ако няма представление в „Лисицата“. Много богаташи идваха насам с всичките си кожи, диаманти и часовници „Ролекс“. Нямаше да е добре, ако някой приятел на градския съвет бъде ограбен. Когато Топол пристигна, за да изиграе отново ролята си в „Цигулар на покрива“, сред публиката беше каймакът на обществото и мястото бе пълно с ченгета. Тази вечер ситуацията беше обичайната. Имаше полицаи пред театъра и то главно регулировчици, които обаче хвърляха и по едно око към долнопробните гърбове на сградите, в случай че някой с пари се отдалечи от светлината.

Минах през стъклените врати и влязох в дългото тясно преддверие. Беше ярко осветено, дори някак си блестящо. Вдясно има малка стаичка, където можете да вземете билетите си. От нея излизаха хора, които бързаха към вътрешните стъклени врати. Не бях толкова закъсняла, колкото си мислех, щом толкова много хора все още си купуваха билети. Или пък всички останали бяха толкова закъснели, колкото и аз.

Мярнах Ричард, застанал в далечния десен ъгъл. Когато човек е висок над метър и осемдесет, е по-лесен за забелязване в претъпкана стая, отколкото съм аз с моите метър и шестдесет. Стоеше спокойно, а очите му наблюдаваха движението на тълпата. Не изглеждаше отегчен или нетърпелив. Сякаш му бе приятно да наблюдава хората. Очите му проследиха възрастна двойка, докато преминаваше през стъклените врати. Жената използваше бастун. Напредваха болезнено бавно. Главата му се обърна бавно след тях. Огледах тълпата. Всички останали бяха по-млади и се движеха с уверени или забързани крачки. За жертви ли се оглеждаше Ричард? За плячка? В крайна сметка, беше върколак. Беше попаднал на кофти партида от ваксина срещу ликантропия. Това е една от причините аз никога да не си правя такава. Едно е противогрипната ми ваксина да се издъни, съвсем друго — да ставам космата веднъж месечно… Не, благодаря.

Дали осъзнаваше, че стои там и разглежда тълпата като лъв — стадо газели? Или пък възрастната двойка му бе напомнила за собствените му баба и дядо. По дяволите, може би му приписвах мотиви, които съществуваха само в моя подозрителен малък мозък. Надявах се да е така.

Косата му беше кафява. На слънчева светлина блестеше със златисти оттенъци с намек за бакърено. Знаех, че е дълга до раменете, почти колкото моята, но той беше направил нещо с нея, беше я издърпал назад по някакъв начин, така че създаваше илюзията, че е съвсем къса и прилепнала към главата. Нещо, което не е никак лесно с толкова чуплива коса като неговата.

Костюмът му бе в някакъв богат оттенък на зеленото. Повечето мъже биха изглеждали като Питър Пан, ако са облечени в зелен костюм, но на него му стоеше съвсем добре. Докато се приближавах, можах да видя, че ризата му е бледа, почти златна, а вратовръзката е в по-тъмнозелено от костюма, с малки коледни дръвчета, оцветени в червено. Щях да направя остроумна забележка за нея, но облечена в червено и зелено с ангел на ревера, коя бях аз, че да се оплаквам?

Той ме видя и се усмихна. Усмивката беше сияйна на фона на постоянно загорялата му кожа. Фамилното му име, Зееман, е холандско, но някъде назад в родословното му дърво имаше нещо неевропейско. Не рус, не светъл, не студен. Очите му бяха идеално шоколадовокафяви.

Той се протегна и пое ръцете ми, като ме притегли нежно към себе си. Устните му бяха меки върху моите, в кратката, почти целомъдрена целувка.

Отстъпих назад, поемайки си въздух. Той продължи да ме държи за ръка и аз го оставих. Кожата му беше много топла в сравнение със студената ми длан. Помислих си да го попитам дали не си е представял изяждането на възрастната двойка, но не го направих.

Обвиняването му в убийствени намерения можеше да развали вечерта. Освен това повечето ликантропи не осъзнават, че правят нечовешки неща. Когато им го посочиш, винаги сякаш нараняваш чувствата им. Не исках да наранявам чувствата на Ричард.

Докато преминавахме през вътрешните врати към претъпканото лоби, го попитах:

— Къде е палтото ти?

— В колата. Не исках да го разнасям, така че притичах набързо.

Кимнах. Беше обичайно за Ричард. Или пък ликантропите не усещат студ. Забелязах, че е сплел косата си стегнато, близо до скалпа. Крайчецът на плитката се подаваше над яката. Дори не можех да си представя как го е направил. Моята идея за прическа беше да измия косата си, да я намажа с малко балсам и да я оставя да изсъхне. Не си падах по високотехнологичните изпълнения. Макар че можеше да е забавно да разуча възлите на спокойствие след шоуто. Винаги съм готова да науча нови неща.

Основното фоайе на „Лисицата“ е комбинация между наистина приятен китайски ресторант и хиндуистки храм с малко елементи от ар деко. Цветовете са толкова ослепителни, че изглежда сякаш художникът е насъбрал парченца цветна мозайка с късчета светлина, затворени в тях. Китайски лъвове с размерите на питбули и светещи червени очи пазят вито стълбище, водещо към балкона на клуб „Лисицата“, където за петнадесет хиляди долара годишно можете да се насладите на прекрасни блюда и да имате собствено сепаре. Останалата част, простолюдието, се бутахме почти рамо до рамо в постланото с килими фоайе, където ни предлагаха пуканки, солени бисквитки, „Пепси“, а в някои вечери и хотдог. Доста различно от пилешкото кордон-бльо или каквото там сервираха, на горния етаж.

„Лисицата“ върви по онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността. Влюбих се в сградата още първия път, щом я видях. Всеки път, когато дойда, тук има някакво ново чудо. Някакъв цвят или дърворезба, или статуя, която не съм забелязала преди. Когато осъзнаеш, че първоначално е била построена за кино, разбираш колко са се променили нещата. Сегашните кина имат душата на непрани чорапи. „Лисицата“ е жива по начин, присъщ само на най-добрите сгради.

Наложи се да пусна ръката на Ричард, за да доразкопчея палтото си, но в крайна сметка не бяхме залепени един за друг. Стоях близо до него в тълпата, без да се докосваме, но можех да почувствам топлината му с тялото си.

— Ще изглеждаме като близнаците Бобси^[1], като си сваля палтото — отбелязах аз.

Ричард повдигна вежда.

Бързо разтворих и затворих палтото си и той се разсмя. Беше хубав смях, топъл и гъст като коледен пудинг.

— Сезонът е такъв — отвърна ми.

После ме прегърна с една ръка, бързо, както би направил с приятел, но ръката му остана на раменете ми. Връзката ни все още беше в началната си фаза, когато да се докосваме бе нещо ново, неочаквано, опияняващо. Постоянно си намирахме извинения да го правим. Опитвахме се да се държим безгрижно. Не че се заблуждавахме. Не съм сигурна, че ни и пукаше. Обвих ръка около кръста му и леко се наведох. Беше дясната ми ръка. Ако ни нападнеха сега, никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Останах така за около минута, мислейки си, че може би си струва. След това го заобиколих и му предложих лявата си ръка.

Не знам дали мярна пистолета или просто се досети, но очите му се разшириха. Наведе се към мен и прошепна в косите ми:

— Оръжие тук, в „Лисицата“? Мислиш ли, че разпоредителите ще те пуснат?

— Последния път го направиха.

Лицето му придоби странен израз.

— Винаги ли излизаш въоръжена?

Свих рамене.

— След залез, да.

Погледът му беше озадачен, но заряза темата. До неотдавна понякога излизах невъоръжена след мръкнало, но годината се беше случила тежка. Най-различни хора се бяха опитали да ме убият. Аз съм дребничка, дори за жена. Тичах, вдигах тежести, имах черен колан по джудо, но повечето от лошите момчета професионалисти все още ме превъзхождаха. Те също имаха навика да вдигат тежести, да владеят бойни изкуства и да са по-тежки с поне 45 килограма. Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.

Освен това твърде често през изминалата година се бях изправяла срещу вампири и други свръхестествени гадини. Те можеха да вдигнат огромен камион с една ръка или още по-зле. Сребърните куршуми можеха и да не убият вампир, но със сигурност го забавяха. Достатъчно, че да си плюя на петите и да бягам бързо. Да се измъкна. Да оцелея.

Ричард знаеше с какво си изкарвам прехраната. Даже беше ставал свидетел на част от мръсотията. Но въпреки това очаквах да се издъни. Да започне да се държи като мъжът защитник и да роптае заради пистолета или пък нещо подобно. Стомахът ми беше почти непрестанно свит в очакване този мъж да каже нещо ужасно. Нещо, което ще провали нещата, ще ги унищожи, ще нарани отношенията ни. Дотук добре.

Тълпата започна да се отправя към стълбите, разделяйки се на две части за всеки от коридорите към театъра. Ние се смесихме с хората, хванати за ръце, за да не бъдем разделени. Да бе!

След като се измъкна от фоайето, тълпата се стече по различните пътеки между редовете като вода, търсеща най-бързия път надолу по течението. Въпреки това, и най-краткият маршрут беше доста бавен. Измъкнах билетите от джоба на сакото си. Нямах дамска чанта. Из джобовете на палтото ми бяха натъпкани малка четка за коса, червило, очна линия, сенки, документи за самоличност и ключовете за колата. Пейджърът ми беше закачен отпред на полата, дискретно извит на една страна. Когато не бях накипрена, носех куриерска чанта.

Разпоредителката, възрастна жена с очила, освети билетите ни с малко фенерче. Заведе ни до местата ни, настани ни и се върна обратно, за да помогне на следващата група безпомощни хорица. Местата бяха добри, близо до средата, сравнително близо до сцената. Достатъчно близо.

Ричард се премести от лявата ми страна, без да го моля. Схваща бързо. Това е една от причините, поради които все още излизаме. Това и фактът, че адски желая тялото му.

Разстлах палтото си върху седалката, така че да не е неудобно. Ръката му се промъкна през стола ми и докосна с пръсти рамото ми. Преборих се с желанието да положа глава на неговото рамо. Беше твърде сладникаво, но след това си казах „какво пък, по дяволите“. Сгуших се в извивката на врата му, вдишвайки аромата на кожата. Афтършейвът му беше чист и сладък, но под него бе миризмата на кожата, на плътта му. Заради нея този афтършейв никога нямаше да ухае по същия начин върху някой друг. В интерес на истината, обичах аромата на врата на Ричард и без капчица афтършейв.

Изправих се, отдръпвайки се съвсем леко от него. Той ме изгледа въпросително.

— Нещо не е наред ли?

— Хубав афтършейв — отвърнах аз.

Нямаше защо да признавам, че бях почувствала почти непреодолима нужда да го гризна по врата. Беше твърде унизително.

Светлините потъмняха и музиката започна. Всъщност никога не бях гледала „Момчета и кукли“, освен на кино. Версията с Марлон Брандо и Джийн Симънс. Идеята на Ричард за среща включваше ходене по пещери, туризъм — все неща, които изискваха най-старите ти дрехи и чифт удобни обувки. Харесваше ми на открито, но исках да пробваме по-официална среща. Исках да го видя в костюм и да му позволя да ме види в нещо по-ефирно от дънки. В края на краищата, бях момиче, независимо дали ми харесваше да го признавам, или не.

Но след като предложих срещата, не исках да е обичайната комбинация от вечеря и филм. Така че се обадих в „Лисицата“, за да видя какво се играе и попитах Ричард дали харесва мюзикъли. Харесваше. Още една точка в негова полза. Тъй като идеята беше моя, аз купих билетите. Ричард не го оспори, дори не настоя да плати половината. В крайна сметка, аз не бях предложила да платя за последната ни вечеря. Не ми беше хрумнало. Обзалагам се, че на Ричард му бе хрумнало да плати билетите, но бе изоставил идеята. Добър мъж.

Завесата се вдигна и началната сцена се разкри пред нас с ярки цветове — стилизирана, идеална и жизнерадостна точно от каквото имах нужда. „Фугата за самохвалковци“ изпълни бляскавия подиум и се вля в щастливия мрак. Хубава музика, хумор, предстоящата поява на танцьорите, тялото на Ричард до моето, пистолет под рамото ми. Какво повече може да иска едно момиче?