Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (24)

Глава 23

Лилиан беше дребна женица в средата на петдесетте. Прошарената й коса бе късо подстригана и добре оформена в изчистена прическа. Пръстите и бяха толкова бързи и сигурни, колкото и останалата част от нея. Последния път, когато се бе грижила за раните ми, имаше нокти и посивяваща козина.

Лежах на масата за прегледи в мазето на жилищна сграда. Сграда, която приютяваше ликантропи и чийто собственик бе превръщач. Мазето бе импровизираната клиника за ликантропи в района. Бях първият човек изобщо, на когото бяха позволили да го види. Трябваше да се чувствам поласкана, но някак си успях да се удържа.

— Добре, според рентгена нямаш фрактура на черепа.

— Радвам се да го чуя — отвърнах аз.

— Може да имаш леко сътресение, но то не би си проличало на тестовете, поне не и на оборудването, което имаме тук.

— Значи мога да си вървя? — Понечих да сляза от масата.

Тя ме спря, поставяйки ръка на моята.

— Не съм казала подобно нещо.

Отпуснах се обратно на масата.

— Слушам те.

— Неохотно — каза тя с усмивка.

— Ако очакваш тактичност под напрежение, Лилиан, просто не съм твоят човек.

— О, не съм сигурна, че е така — отвърна тя. — Почистих ожуленото и сложих лепенка на челото ти. Имаш голям късмет, че не се наложи да те шия.

Не обичах да ме шият, така че се съгласих с нея.

— Искам в продължение на едно денонощие да се будиш на всеки час, — Явно не изглеждах особено щастлива, защото добави: — Знам, че е неудобно и вероятно ненужно, но ми угоди. Ако заспиш и се окаже, че нараняванията са по-сериозни, отколкото смятам, може въобще да не се събудиш. Така че угоди на старата дама плъх. Нагласи си алармата или накарай някой да те буди на всеки час в продължение на едно денонощие.

— Двадесет и четири часа, смятани от момента на нараняването ли? — попитах с надежда.

Тя се разсмя.

— Обикновено бих казала смятано от сега, но можеш да го броиш и от момента на нараняването. Просто сме предпазливи.

— Харесва ми да съм предпазлив. — Ричард се отблъсна от стената и се присъедини към нас под светлината на лампата. — Предлагам услугите си да те будя на всеки час.

— Не можеш да дойдеш с мен — казах аз.

— Ще те чакам в апартамента ти.

— О, и никакво шофиране тази вечер — обади се Лилиан. — Просто като предпазна мярка.

Пръстите на Ричард докоснаха ръката ми. Не се опита да я вземе в своята, само това моментно докосване. Успокояващо. Не знаех какво да правя. Ако евентуално щях да казвам „не“, не изглеждаше честно да флиртувам. Само натискът на пръстите му бе достатъчен да изпрати вълна от топлина по цялата ми ръка. Похот, само похот. Да бе, щеше ми се!

— Ще закарам колата ти до апартамента, ако си съгласна. Стивън може да те хвърли до „Престъпни удоволствия“.

— Мога да взема такси.

— Ще се чувствам по-добре, ако Стивън те закара. Моля те.

Това „моля“ ме накара да се усмихна.

— Добре, Стивън може да ме закара.

— Благодаря ти — отвърна Ричард.

— Пак заповядай.

— Бих ти препоръчала да си отидеш директно вкъщи и да почиваш — обади се Лилиан.

— Не мога — отвърнах аз.

Тя ми се намръщи.

— Добре, но си почини веднага щом можеш. Ако става дума за леко сътресение и се пренапрегнеш, може да се влоши. А даже и да не е сътресение, почивката ще ти се отрази по-добре, отколкото скитосването наоколо.

Усмихнах се.

— Добре, докторе.

Тя изхъмка недоволно.

— Знам колко внимание ще обърнеш на нарежданията ми. Но правете каквото знаете, и двамата. Ако няма да се вслушвате в здравия разум, изчезвайте.

Смъкнах се от масата, а Ричард не ми предложи помощ. Имаше си причина да излизаме толкова дълго. Моментно замайване и отново бях добре.

Лилиан не изглеждаше щастлива.

— Кажи ми, че това замайване беше по-леко от предишните.

— Честна скаутска.

Тя кимна.

— Ще приема думата ти.

Наистина не изглеждаше доволна, но ме потупа по рамото и излезе. Не си беше водила записки. Нямаше таблица, която да може да бъде проверена. Нищо, което да доказва, че някога съм била тук с изключение на няколко окървавени памучни тампона. Организацията беше добра.

Бях имала възможност да се облегна и да си почивам, докато пътувахме насам. Самият факт, че не ми се налагаше да мъкна наоколо голи мъже и да шофирам, ми беше помогнал много. Наистина се чувствах по-добре и това беше чудесно, защото трябваше да се видя с Жан-Клод тази вечер, независимо от всичко. Зачудих се дали Гретхен щеше милостиво да ми отпусне една вечер в повече, ако ме беше вкарала в болница. Вероятно не.

Не можех да го отлагам повече. Беше време да тръгвам.

— Трябва да вървя, Ричард.

Той сложи ръце на раменете ми. Не се отдръпнах. Позволих му да ме обърне към себе си. Лицето му беше много сериозно.

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

— Вече го обсъдихме.

Той отклони очите си от моите.

— Знам.

Докоснах го по брадичката и го накарах да ме погледне в очите.

— Без геройства, Ричард, обещай ми.

Очите му бяха твърде невинни.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Глупости. Не може да чакаш отвън. Трябва да останеш тук. Обещай ми.

Махна ръцете си и се отдръпна от мен. Подпря се на другата маса за прегледи с дланите надолу, отпускайки цялата си тежест върху ръцете.

— Мразя факта, че трябва да отидеш сама.

— Обещай ми, че ще чакаш тук или в апартамента ми. Това са единствените възможности за избор, Ричард.

Не искаше да ме погледне. Отидох до него и докоснах ръката му. Напрежението буквално струеше през нея. Все още нямаше и следа от онази неземна енергия, но тя беше там, под повърхността, и чакаше.

— Ричард, погледни ме.

Остана с наведена глава, а косата му падаше като завеса между нас. Прокарах ръка през тази вълниста коса и сграбчих пълна шепа близо до черепа му. Използвах я като дръжка и обърнах лицето му към мен. Очите му бяха тъмни с нещо повече от обичайния им цвят. Имаше нещо в тях, което бях виждала само снощи. Звярът се надигаше в очите му като морско чудовище, плуващо към повърхността през тъмни води.

Стегнах хватката си не за да го нараня, а за да привлека вниманието му. От гърлото му излезе слаб звук.

— Ако прецакаш нещата заради някакви криворазбрани мъжкарски глупости, ще причиниш смъртта ми. — Придърпах лицето му към моето с ръка, вплетена в косата му. Когато беше само на няколко сантиметра, почти достатъчно близо за целувка, му казах: — Ако се намесиш, ще причиниш смъртта ми. Разбираш ли?

Мракът в очите му искаше да каже „не“. Наблюдавах борбата, изписана по лицето му. Най-накрая отговори:

— Разбирам.

— И ще ме чакаш вкъщи?

Той кимна, опъвайки косата си срещу хватката ми. Исках да притегля лицето му към себе си. Да го целуна. Стояхме замръзнали, изпълнени с колебание. Той се приближи. Устните ни се докоснаха. Беше мек, нежен допир. Взирахме се един в друг от няколко сантиметра разстояние. Очите му бяха толкова дълбоки, че човек можеше да се удави в тях, и внезапно можех да почувствам тялото му като вълна електричество през стомаха.

Отдръпнах се рязко от него.

— Не, не още. Вече не знам какво чувствам към теб.

— Тялото ти знае.

— Ако само похотта имаше значение, щях да съм с Жан-Клод.

Изражението му се разпадна, сякаш го бях зашлевила.

— Ако наистина не смяташ повече да се срещаме, по-добре не казвай на Жан-Клод. Не си струва.

Изглеждаше толкова наранен. Това беше нещо, което никога не смятах да правя. Сложих ръката си върху неговата. Кожата беше гладка, топла, истинска.

— Ако можех да се измъкна, без да му казвам, бих, но не мисля, че Гретхен ще ми позволи. Освен това Жан-Клод може да помирише лъжата. Ти ми предложи и аз се съгласих.

— Кажи му, че си променила решението си, Анита. Кажи му защо. Ще му хареса. Кажи му, че не съм достатъчно човек за теб — отдръпна се от ръката ми. — Жан-Клод ще се наслади напълно на това.

Гласът му бе горчив, гневен. Горчивината бе толкова силна, че човек можеше да ходи върху нея. Никога не го бях чувала да говори така.

Не можех да понеса това. Застанах зад него и обвих ръце около кръста му. Положих буза между раменете му. Започна да се обръща, но аз стиснах по-силно. Той застана напълно неподвижен в прегръдката ми. Ръцете му докоснаха моите, първоначално колебливо, а след това ги притиснаха към тялото му. По гърба му пробягна тръпка. Дъхът му излезе с продължително пъшкане.

Обърнах го с лице към себе си. По бузите му блестяха сълзи. Исусе! Никога не съм се справяла добре със сълзите. Първият ми инстинкт бе да обещая всичко, само и само да спрат да плачат.

— Недей. — Докоснах една сълза с върха на пръстите си. Залепи се за кожата ми с потрепване. — Не позволявай на това да те разкъса, Ричард. Моля те.

— Не мога пак да стана човек, Анита. — Гласът му звучеше съвсем нормално. Ако не бях видяла сълзите, нямаше да знам, че плаче. — Но ако можех, щях да бъда човек заради теб.

— Може би не искам човек, Ричард. Не знам. Дай ми малко време. Ако не мога да понеса, че си космат, по-добре да го разберем сега.

Почувствах се ужасна, гадна и жалка. Той беше прекрасен. Обичах го. Искаше да се ожени за мен. Преподаваше в прогимназията. Обичаше туризма, лагеруването и ходенето по пещери. Събираше саундтракове на мюзикъли, за бога. И беше втори в йерархията на глутницата. Алфа върколак. Мамка му.

— Нужно ми е време, Ричард. Съжалявам, но ми е нужно. — Звучах като глупачка. Никога през живота си не бях звучала толкова нерешително.

Той кимна, но не изглеждаше убеден.

— Може да се окаже, че ще ме зарежеш, но въпреки това ще рискуваш живота си, изправяйки се срещу Жан-Клод. Не мога да проумея това.

Принудена бях да се съглася.

— Трябва да говоря с него тази вечер, Ричард. Не искам още един сблъсък с Гретхен. Не и ако мога да го избегна.

Той изтри лице с длани. След това прокара ръце през косата си.

— Не се оставяй да те убият.

— Няма.

— Обещай.

Исках да кажа, че обещавам, но не го направих.

— Не давам обещания, които не мога да спазя.

— Не можеше ли да ме успокоиш, като ме излъжеш?

Поклатих глава.

— Не.

Ричард въздъхна.

— На това му се вика болезнено честна.

— Трябва да вървя.

Отдалечих се, преди отново да успее да ме разсее. Започвах да си мисля, че го прави нарочно, за да ме забави. Естествено, аз му позволявах.

— Анита.

Бях стигнала почти до вратата. Обърнах се. Той стоеше там, под грубите светлини, с отпуснати до тялото ръце и изглеждаше… безпомощен.

— Целунахме се за довиждане. Каза ми да бъда внимателна. Аз те предупредих да не се правиш на герой. Това е, Ричард. Няма друго.

— Обичам те — каза той.

Добре де, значи имаше и друго.

— И аз те обичам.

И беше истина, дяволите да го вземат. Ако можех да се справя с факта, че е космат, щях да се омъжа за него. Как щеше да понесе новината Жан-Клод? Както са казали старите хора, имаше само един начин да разбера.