Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (20)

Глава 19

Ричард грешеше. Не почука на вратата, докато бях на телефона и успокоявах Поли. Беше ми толкова благодарна, че съм й простила грубостта, че чак беше срамно. От слушалката извираха вълни на покорство. Затворих.

Едуард ми се хилеше. Беше се преместил на едно от креслата.

— Нима прекара последните двадесет минути да успокояваш върколачка, че няма да я нараниш?

— Да.

Той се изсмя, силен, рязък звук. Усмивката изчезна, оставяйки нещо като трептящо сияние по лицето му. Очите му проблясваха с нещо по-мрачно от хумор. Не бях сигурна какво си мисли, но не беше приятно.

Отпусна се надолу по креслото, основата на черепа му бе подпряна на облегалката, ръцете — скръстени върху стомаха, а глезените кръстосани. Изглеждаше, сякаш се чувства крайно удобно.

— Как стана така, че се превърна в ужас за малките добри върколачета?

— Не мисля, че са свикнали с хора, които стрелят по тях и ги избиват. Поне не и още при запознанството.

Очите му горяха, изпълнени с някакъв мрачен хумор.

— Отиде там и уби някого още при първата си вечер? По дяволите, Анита, аз бях там три пъти и още не съм убил никого.

— От колко време си в града?

Той ме изгледа за момент.

— Това просто неангажиращ въпрос ли е или ти трябва да знаеш?

Беше ми минало през ума, че Едуард е в състояние да убие осем ликантропи и да не остави следа. Ако имаше човек, който е способен на подобно нещо, това бе той.

— Трябва да знам.

— Утре става седмица. — Очите му бяха станали празни. Бяха студени и далечни като очите на ликантропите от предната вечер. Има повече от един начин да се превърнеш в хищник. — Естествено, ще трябва да приемеш думата ми на доверие. Можеш да провериш на рецепцията, но пък е възможно да съм сменил хотелите.

— Защо би ме излъгал?

— Защото ми харесва.

— Не лъжата ти харесва.

— А какво ми харесва?

— Да знаеш нещо, което аз не знам.

Той присви леко рамене, което не беше особено лесно в позицията му, отпуснат на стола. Направи го така, че да изглежда грациозно.

— Егоистично е от твоя страна.

— Не само от мен. Обичаш да пазиш тайни заради самото удоволствие от това.

Тогава се усмихна бавно и мързеливо.

— Наистина ме познаваш добре.

Бях започнала да му казвам, че сме приятели, но погледът в очите му ме спря. Взираше се малко прекалено усилено. Изглежда, ме изучаваше, сякаш никога преди това не ме е виждал истински.

— Какво си мислиш, Едуард?

— Че би могла да се окажеш предизвикателство, което да си струва.

— Какво би трябвало да означава това?

— Знаеш колко обичам предизвикателствата.

Изгледах го.

— Имаш предвид да се изправиш срещу мен, за да видим кой е по-добър? — Направих го да звучи като въпрос. Не ми даде отговора, който исках.

— Да.

— Защо?

— Няма да го направя. Познаваш ме — няма пари, няма убийство, но би било… интересно.

— Не започвай да се държиш странно с мен, Едуард.

— Просто за пръв път се чудя дали би спечелила.

Плашеше ме. Бях въоръжена, а той не изглеждаше като да има оръжие, но Едуард винаги е въоръжен.

— Не го прави, Едуард.

Изправи се с едно плавно движение. Ръката ми посегна към пистолета. Бях го извадила наполовина от кобура, когато осъзнах, че единственото, което е направил е да седне. Издишах неспокойно и пуснах пистолета обратно.

— Не си играй с мен, Едуард. Някой от нас ще пострада, ако го направиш.

Той разпери широко ръце.

— Никакви игри повече. Ще ми се да знам кой от нас е по-добър, Анита, но не дотолкова, че да те убия.

Отпуснах ръката си. Ако Едуард кажеше, че ще ме убие тази вечер, значи го имаше предвид. Ако някога наистина се изправехме един срещу друг, първо щеше да ми каже. Едуард обича да е спортсмен в тези случаи. Да изненадаш жертвата си улесняваше нещата твърде много.

На вратата се почука. Подскочих. Нервна? Кой, аз ли? Едуард продължаваше да стои, сякаш не е чул нищо, и да се взира в мен със странните си очи. Отидох до вратата. Беше Ричард. Прегърна ме, а аз му позволих. Притиснах се към гърдите му и бях съвсем наясно, че не мога да извадя пистолет особено бързо, докато го правя.

Отдръпнах се първа и го притеглих в стаята. Изгледа ме въпросително. Поклатих глава.

— Помниш ли Едуард?

— Анита, не ми каза, че все още се срещаш с Ричард. — Гласът на Едуард беше приятен, нормален, сякаш не се беше чудил току-що какво ли ще е да ме убие. Лицето му бе открито, приятно. Премина през стаята с протегната ръка. Беше невероятен актьор.

Ричард стисна ръката му, но изглеждаше леко объркан. Погледна ме.

— Какво става, Анита?

— Можеш ли да нагласиш филма?

— Ако ми позволиш да ям, докато върви. Пържолата ми започва да изстива — отвърна Едуард.

Преглътнах тежко.

— Беше гледал филма и преди това, и все пак поръча пържоли. Защо?

— Може би, за да проверя дали можеш да ядеш, след като го гледаш.

— Ама че си мръсник.

Той просто се усмихна.

— Какъв филм? — попита Ричард.

— Изяж си пържолата, Едуард. Ще го гледаме, след като приключиш.

— Толкова ли те притесни?

— Млъкни и яж.

Той седна на ръба на леглото и започна да реже месото. Беше червено. От него се процеждаше кръв. Отправих се към банята. Не ми беше лошо, но ако трябваше да го гледам как яде, най-вероятно щеше да ми стане.

— Ще се скрия в банята. Ако искаш обяснение, се присъедини към мен.

Ричард погледна към Едуард, а след това обратно към мен.

— Какво става?

Издърпах го в банята и затворих вратата зад нас.

Пуснах студената вода в мивката и напръсках лицето си.

Той ме хвана за раменете и започна да ги масажира.

— Добре ли си?

Поклатих глава, а по лицето ми се стичаше вода. Напипах една хавлия и я притиснах към лицето си за около минута. Едуард не ме беше предупредил, защото обичаше да шокира хората. А предупреждението би намалило удара. Каква част от удара исках да понесе Ричард?

Обърнах се към него, все още стискайки хавлията в ръце. Изглеждаше притеснен, целият изпълнен с любяща загриженост. Не исках да изглежда така. Наистина ли бях казала „да“ само преди осем часа? Изглеждаше все по-малко и по-малко реално.

— Филмът е порно.

Изглеждаше изумен. Добре.

— Порно? Ти сериозно ли?

— Смъртоносно сериозно.

— Защо е нужно да го гледам? — Изглежда, внезапно му мина друга мисъл. — Защо си го гледала заедно с него?

В гласа му се долавяше съвсем лека гневна нотка.

Тогава се разсмях. Смях се, докато не ми потекоха сълзи и не останах без дъх до степен да не мога да говоря.

— Какво е толкова смешно? — Звучеше леко възмутен.

Когато най-сетне можех да говоря, без да се задъхвам, му казах:

— Можеш да се страхуваш от Едуард, но никога не ревнувай от него.

Смехът беше помогнал. Чувствах се по-добре, по-малко мръсна, по-малко засрамена, дори по-малко ужасена. Погледнах го. Все още носеше зеления пуловер, който по-рано се бе озовал на кухненския ми под. Изглеждаше прекрасно. Осъзнах, че същото не важи за мен. Бях облечена с твърде голямото горнище, изцапано с кръв, с дънки и гуменки. Бях изгубила няколко точки в играта на привлекателност. Поклатих глава. Имаше ли значение? Не, просто отлагах. Не исках да се връщам обратно. Не исках да гледам филма отново. Определено не исках да стоя в същата стая с човека, за когото можех да се омъжа и да го наблюдавам как гледа порнофилм. Дали да не му разкажа края предварително?

Дали щеше да го развълнува, преди нещата да се объркат? Гледах съвсем човешкото му лице и се чудех.

— Във филма участват ликантропи и човек.

— Продават ли се вече?

Беше мой ред да се изненадам.

— Знаеш за филма? Каза „се“. Нима са повече от един?

— За съжаление. — Подпря се на вратата и се приплъзна надолу, така че да седне по индиански на пода. Ако опънеше краката си, нямаше да има място и за двама ни.

— Обясни ми, Ричард.

— Идеята беше на Рейна — каза той. — Убеди Маркус да нареди на някои от нас да участват.

— Ти… — даже не можех да го произнеса.

Той поклати глава. Някакъв възел в гърдите ми се отпусна.

— Рейна се опита да ме изправи пред камерите. Тези, които трябва да крият самоличността си, използват маски. Аз отказах.

— Маркус нареди ли ти?

— Да. Тези проклети филми са една от основните причини да започна да се издигам в глутницата. Всеки по-висшестоящ в йерархията може да ми нарежда какво да правя. Ако Маркус го одобри, могат да ти наредят да правиш почти всичко, стига да не е незаконно.

— Чакай. Филмите не са незаконни, така ли?

— Содомията е незаконна в някои щати, но ние някак си се промъкваме покрай пукнатините в закона.

— И няма нищо друго незаконно в тях? — попитах аз.

Той се втренчи в мен.

— Какво в този филм те кара да изглеждаш толкова уплашена?

— Това е снъф^[1].

Той просто ме гледаше, без да променя изражението си, сякаш очакваше да кажа още нещо. Когато не го направих, заяви:

— Не говориш сериозно.

— Иска ми се да беше така.

Той поклати глава.

— Дори Рейна не би направила подобно нещо.

— Поне доколкото видях, нея я нямаше във филма.

— Но Маркус не би одобрил подобно нещо, не и подобно нещо.

Той се изправи, като използваше само краката си и стената. Отиде до края на банята и се върна обратно. Мина покрай мен и удари стената с ръка. Тя издаде кънтящ звук.

Никога не го бях виждала толкова ядосан, колкото когато се обърна.

— В страната има и други глутници. Не е нужно да сме били непременно ние.

— Алфред участваше във филма.

Облегна гърба си на далечната стена и отново я удари с длани.

— Не мога да повярвам.

Едуард почука на вратата.

— Филмът е готов.

Ричард рязко отвори вратата и нахлу в стаята като буря. За пръв път усетих част от онази неземна енергия да се излъчва от него.

Очите на Едуард се разшириха.

— Направила си му предварителен преглед?

Кимнах.

Стаята тънеше в мрак с изключение на телевизора.

— Оставям леглото на вас, влюбени птички. Аз ще поседна тук. — Той отново се настани на стола, с изправен гръб, втренчен в нас. — Не ми обръщайте внимание, ако ви се прииска.

— Млъкни и пусни филма — отвърнах му аз.

Ричард седна на края на леглото. Количката на румсървиса липсваше, заедно с обилното ядене. Страхотно, една причина по-малко да повърна. Ричард сякаш се беше поуспокоил. Изглеждаше достатъчно нормално, както беше седнал. Приливът на енергия беше изчезнал толкова чисто, че се чудех дали не съм си въобразила. Погледнах към Едуард. Наблюдаваше Ричард, сякаш последният бе направил нещо интересно. Не си бях въобразила.

Замислих се дали да не включа светлините, но не го направих. Мракът изглеждаше по-подходящ за това, което следваше.

— Едуард.

— Време е за шоу — каза той. Натисна бутона на дистанционното и всичко започна отначало.

Ричард се стегна при първия образ. Дали беше разпознал другия мъж? Не го попитах, не още. Нека първо го изгледаше, въпросите след това.

Не исках да стоя на леглото с любимия си, докато тази мръсотия вървеше. Може би не се бях замисляла напълно какво може да означава сексът за Ричард. Означаваше ли превръщане? Содомия? Надявах се, че не, и не бях сигурна как да разбера, без да попитам, а не исках да питам. Ако отговорът за содомията беше положителен, сватбата се отменяше.

В крайна сметка минах пред екрана и седнах на другия стол до Едуард. Не исках да гледам филма отново. Очевидно същото важеше и за него. И двамата наблюдавахме как Ричард го гледа. Не бях сигурна какво очаквах да видя и дори какво исках да видя. Лицето на Едуард не изразяваше нищо. Очите му се затвориха по средата на действието. Не се отпусна пак на стола. Изглеждаше заспал, но знаех, че не е така. Беше наясно с всичко, което се случваше в стаята. Не съм сигурна, че Едуард въобще някога спеше.

Ричард гледаше сам. Седеше на края на леглото с ръце, притиснати една в друга и прегърбени рамене. Очите му блестяха, отразяваха светлината от телевизора. Почти можех да наблюдавам действието върху лицето му. Над горната му устна блестеше пот. Той я изтри и видя, че го наблюдавам. Изглеждаше засрамен, а след това ядосан.

— Не ме гледай, Анита. — Гласът му бе задавен от нещо повече от емоция, или по-малко.

Не можех да се преструвам, че спя като Едуард. Какво, по дяволите, се очакваше да направя? Изправих се и тръгнах към банята. Старателно не поглеждах към екрана, но трябваше да мина пред него. Усещах, че Ричард ме следи, докато се движа. Очите му, приковани в гърба ми, накараха кожата ми да ме засърби. Изтрих в дънките си внезапно изпотилите се длани. Обърнах се бавно, за да го погледна.

Гледаше към мен, а не към филма. На лицето му бяха изписани ярост — гняв е твърде мека дума — и омраза. Не смятах, че е ядосан на мен. Тогава кой оставаше? Рейна, Маркус… или бе ядосан на себе си?

Писъкът на жената го накара да извърне глава към филма. Наблюдавах как лицето му пребледня, докато приятелят му я убиваше. Яростта разцъфна на лицето му и разтвори устните му в нечленоразделен вик. Падна на колене и покри лицето си с ръце.

Едуард се беше изправил. Хванах движението с крайчеца на окото си и го видях да държи пистолет, който се бе появил магически отнякъде. Аз държах браунинга. Гледахме се един друг над коленичилото тяло на Ричард.

Ричард се беше претърколил в почти ембрионална поза и бавно се люлееше напред-назад. От екрана се носеха звуците на разкъсвана плът. Той вдигна шокираното си лице, мярна случващото се там и пропълзя към мен. Отдръпнах се от пътя му, без да срещна съпротива. Той продължи към банята.

Вратата се затръшна и след няколко секунди се чуха звуци от повръщане.

С Едуард стояхме в стаята и се гледахме. Оръжията ни все още бяха извадени.

— Посегна за оръжието си толкова бързо, колкото и аз. Не беше така преди две години.

— Бяха две трудни години — отвърнах му.

Той се усмихна.

— Повечето хора нямаше да ме видят да се движа в мрака.

— Нощното ми зрение е отлично.

— Ще го запомня.

— Нека обявим примирие за тази вечер, Едуард. Твърде съм уморена, за да се занимавам с това.

Той кимна веднъж и затъкна пистолета зад гърба си.

— Не извади оръжието оттам — отбелязах аз.

— Да, не го извадих оттам.

Прибрах браунинга в кобура и почуках на вратата на банята. Признавам си, че не се извърнах изцяло. Точно в момента не се чувствах комфортно с Едуард зад гърба си.

— Ричард, добре ли си?

— Не — гласът му звучеше дълбоко и пресипнало.

— Може ли да вляза?

Последва дълга пауза, след което ми отвърна:

— Може би ще е по-добре да го направиш.

Отворих вратата внимателно, понеже не исках да го ударя. Все още беше коленичил над тоалетната с наведена глава, а дългата му коса прикриваше лицето. В едната си ръка държеше купчина смачкана тоалетна хартия. Във въздуха се носеше острата, сладникава миризма на повръщано.

Затворих вратата и се облегнах на нея.

— Мога ли да помогна?

Той поклати глава.

Пригладих косата му на една страна. Той се отдръпна от мен, сякаш го бях изгорила. Озова се свит в ъгъла, приклещен между стената и ваната. Изразът на лицето му бе див и паникьосан.

Коленичих пред него.

— Моля те, не ме докосвай!

— Добре, няма да те докосвам. Сега ми кажи какво не е наред?

Той не искаше да ме погледне. Очите му шареха из банята, без да се спират на нищо, но определено ме избягваха.

— Говори ми, Ричард.

— Не мога да повярвам, че Маркус знае. Не може да знае. Той не би го позволил.

— Възможно ли е Рейна да го е направила без неговото знание?

Той кимна.

— Тя е истинска кучка.

— Забелязах.

— Трябва да кажа на Маркус. Той няма да повярва. Може да се наложи да види филма. — Думите му бяха почти нормални, но гласът все още бе накъсан, тънък, паникьосан. Ако продължаваше в същия дух, щеше да хипервентилира.

— Поеми си бавно и дълбоко въздух, Ричард. Всичко е наред.

Той поклати глава.

— Не е. Смятах, че си ни видяла в най-лошата ни светлина — разсмя се високо и горчиво. — О, боже, сега наистина ни видя.

Посегнах към него, да го успокоя, да направя нещо.

— Не ме докосвай! — изкрещя ми той.

Озовах се с гръб, притиснат към далечната стена. Това беше най-голямото разстояние, на което можех да се отдалеча, без да напускам стаята.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Желая те, сега, тук, след като видях това.

— Възбуди те? — Направих го да прозвучи като въпрос.

— Господ да ми е на помощ — отвърна той.

— Това ли представлява сексът за вас, не убийството, а преди това?

— Може да е това, но не е безопасно. В животинската си форма сме заразни. Знаеш го.

— Но е изкушаващо.

— Да. — Той припълзя към мен и аз почувствах, че се отдръпвам. Отново застана на колене и ме загледа. — Аз не съм просто мъж, Анита. Аз съм това, което съм. Не те моля буквално да прегърнеш другата половина, но трябва да я видиш. Трябва да знаеш какво е или между нас няма да се получи. — Той изучаваше лицето ми. Или вече си промени мнението?

Не знаех какво да му отговоря. Очите му вече не изглеждаха диви. Бяха станали мрачни и дълбоки. В погледа му, в лицето му, имаше горещина, която нямаше нищо общо с ужаса. Той застана на четири крака, движението бе достатъчно да го приближи до мен. Взирах се в лицето му само от няколко сантиметра. Изпусна дълга настръхваща въздишка и кожата ми защипа от енергия. Остави ме задъхана. Другостта му се удряше в мен като разбиващи се вълни. Притисна ме до стената като невидима ръка.

Той се наклони към мен и устните ни почти се докоснаха, после се извърна. Дъхът му пареше встрани на лицето ми.

— Помисли си как може да бъде. Да правиш любов по този начин, да чувстваш тръпките на силата по кожата си, докато съм в теб.

Исках да го докосна и същевременно се страхувах да го направя. Той се отдръпна назад достатъчно, за да ме гледа в очите, достатъчно близо, за да ме целуне.

— Ще е толкова хубаво. — Устните му се докоснаха до моите. Прошепна следващите думи в устата ми, като някаква тайна: — И цялото това желание идва от гледката на кръвта и смъртта, и представата за страха й.

Изправи се, сякаш някой го дръпна с конци. Беше бързо като магия. Накара Алфред да изглежда бавен.

— Това съм аз, Анита. Мога да претендирам, че съм човек. По-добър съм от Маркус, но е просто игра.

— Не. — Гласът ми беше само шепот. Преглътна достатъчно силно, че да го чуя.

— Трябва да вървя.

Предложи ми ръката си. Осъзнах, че така, както съм застанала, не може да отвори вратата, не и без да ме удари с нея.

Знаех, че ако откажа ръката му, нещата ще приключат. Той никога няма да ме попита отново и аз никога няма да кажа „да“. Поех я. Той изпусна дълга въздишка. Кожата му бе гореща на допир, почти изгаряща. Изпращаше малки шокови вълни по дланта ми. Да го докосвам с цялата тази сила, освободена в стаята, беше твърде изумително, за да се опише с думи.

Вдигна ръката ми към устата си. Не я целуна, а по-скоро се зарови в нея, потърка я в бузата си, прокара език по китката ми. Пусна я толкова рязко, че залитнах назад.

— Трябва да изляза оттук, веднага. — По лицето му отново беше избила пот.

Той пристъпи в стаята. Този път осветлението беше включено. Едуард седеше на стола с ръце, отпуснати в скута. Не се виждаше оръжие. Стоях на вратата на банята и чувствах как силата на Ричард се извива и изпълва външната стая като дълго задържана вода. Едуард показа впечатляващо самообладание и не посегна към пистолета си.

Ричард се отправи към вратата, а човек почти можеше да почувства вълните от придвижването му във въздуха. Спря се с ръка на бравата.

— Ще кажа на Маркус, ако мога да го хвана насаме. Ако Рейна се намеси, ще трябва да измислим нещо друго.

Хвърли ми един последен поглед, след което изчезна. Почти очаквах да побегне надолу по коридора, но не го направи. Самоконтрол в най-висша форма.

Двамата с Едуард стояхме на вратата и го наблюдавахме как изчезва зад ъгъла. Той се обърна към мен.

— Ти се срещаш с това.

Само няколко минути по-рано щях да се обидя, но кожата ми вибрираше с остатъците от силата на Ричард. Повече не можех да се преструвам. Беше ме помолил да се омъжа за него и аз се бях съгласила. Но не бях разбрала, не и наистина. Той не беше човек. Напълно и наистина, не беше.

Въпросът бе колко голямо значение имаше това? Отговорът: нямах ни най-малка представа.