Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (19)

Глава 18

Закъснях за първото вдигане на зомби. Каква изненада. Това доведе и до закъснение за следващите две срещи. Беше 2:03, когато застанах пред вратата на Едуард.

Почуках. Той отвори вратата и отстъпи настрани.

— Закъсняваш.

— Аха — отвърнах аз.

Стаята беше приятна, но обикновена. Едно двойно легло, нощно шкафче, две лампи, бюро до далечната стена. Завесите бяха спуснати пред огромните прозорци, които обхващаха почти цялото разстояние между двете стени. Вратата на банята бе отворена и вътре светеше. Вратата на шкафа бе полуотворена, издавайки, че е закачил дрехите си. Значи планираше да остане известно време.

Телевизорът бе включен, със спрян звук. Бях изненадана. Едуард не гледаше телевизия. Върху приемника имаше поставено видео. Това не бе обичайното хотелско оборудване.

— Искаш ли нещо от рум-сървиса, преди да започнем?

— Една кока-кола ще ми дойде добре.

Той се усмихна.

— Винаги си имала изискан вкус, Анита.

Отиде до телефона и поръча недопечена пържола и бутилка бургундско.

Свалих сакото и го оставих на стола край бюрото.

— Не пия алкохол.

— Знам — отвърна ми той. — Искаш ли да се поосвежиш, докато чакаме храната?

Вдигнах поглед и мярнах отражението си в огледалото в банята. По лицето ми бе засъхнала пилешка кръв на лепкави керемиденочервени пръски.

— Разбирам какво имаш предвид.

Затворих вратата на банята и се погледнах отново. Осветлението беше от онзи тип сурово ослепително бяло, което, изглежда, се среща в доста хотелски бани. Толкова е неласкаво, че дори мис Америка не би изглеждала добре.

Кръвта изпъкваше като червеникав тебешир на фона на бледата ми кожа. Носех бяло коледено горнище с щампа на Максин от рекламите на „Шуубокс“ по Холмарк^[1].

Пиеше кафе и държеше захарна пръчка в едната си ръка, а надписът гласеше: „Не мога да стана по-весела“. Бърт настояваше да носим коледни неща през декември. Вероятно горнището не съвпадаше съвсем с идеите му, но пък беше доста по-добро от някои от дрехите, които имах вкъщи. По бялата тъкан имаше кръв. Очакваше се.

Свалих горнището и го преметнах през ваната. Имах размазана кръв върху сърдечната област. Даже бях успяла да изцапам и сребърния си кръст, заедно с ръцете и лицето. Тази вечер бях убила три пилета. Вдигането на зомбита е мръсна работа.

Извадих една от белите кърпи от малкото шкафче за хавлии. Зачудих се как Едуард ще обясни на камериерката следите от кръв. Не беше мой проблем, но все пак бе забавно.

Налях вода в мивката и започнах да се търкам. Мярнах отражението си с кръв, стичаща се по лицето ми на малки ручейчета. Изправих се и се вгледах. Лицето ми изглеждаше прясно измито и леко изненадано.

Наистина ли Ричард ми беше предложил? Нима се бях съгласила? Естествено, че не. Бях се съгласила. Проклятие. Изтрих кръвта по гърдите си. Занимавах се с чудовища през цялото време. И бях сгодена за едно от тях. Това ме спря. Седнах на затворения капак на тоалетната с кървава кърпа в ръце. Бях сгодена. Отново.

Първия път той беше от толкова добро потекло, че даже Джудит го бе харесала. Беше господин Стопроцентов американец и според семейството му аз не бях достатъчно добра за него. Но най-много ме нарани фактът, че не ме обичаше достатъчно. Не толкова, колкото аз него. Щях да се откажа от всичко заради него. Не беше грешка, която възнамерявах да повтарям.

Ричард не беше такъв. Знаех го. И въпреки всичко, червейчето на съмнението си беше там. Страхът, че ще провали нещата. Страхът, че няма да ги провали. Проклет да си, ако го направиш, проклет да си, ако не го направиш.

Погледнах надолу и осъзнах, че от кърпата върху линолеума капе кървава вода. Коленичих и я изтрих. Бях се почистила доколкото е възможно, повече — под душа вкъщи. Ако си бях донесла чисти дрехи, можех да се изкъпя и тук, но не бях помислила за това.

Едуард почука на вратата.

— Храната пристигна.

Облякох се, сложих кърпата в мивката и пуснах отгоре й студена вода. Уверих се, че не блокира сифона и отворих вратата. Миризмата на пържола ме удари в носа. Ухаеше прекрасно. Не бях яла повече от осем часа, а в интерес на истината и тогава не бях хапнала кой знае колко. Ричард ме беше разсеял.

— Смяташ ли, че от рум-сървиса ще ни застрелят, ако направим още една поръчка?

Той направи движение с ръка по посока на количката с храната. Имаше две порции.

— Откъде знаеше, че ще съм гладна?

— Постоянно забравяш да се храниш.

— Леле, истинска майка на годината.

— Най-малкото, което мога да направя, е да те нахраня.

Погледнах го.

— Какво става, Едуард? Държиш се ужасно внимателно.

— Познавам те достатъчно добре, за да знам, че това няма да ти хареса. Наречи вечерята предложение за мир.

— Няма да харесам какво?

— Нека да хапнем, да изгледаме филма и всичко ще се изясни.

Държеше се потайно. Не беше привично за него. Би те застрелял, но няма да се помайва и да се опитва да е внимателен.

— Какво си намислил, Едуард?

— Никакви въпроси, докато не изгледаме филма.

— Защо не?

— Защото тогава ще имаш по-добри въпроси. — След този загадъчен отговор той седна на ръба на леглото и си наля чаша червено вино. Сряза пържолата си, която бе достатъчно сурова, че да кърви в сърцевината си.

— Моля те, кажи ми, че моята пържола не е кървава.

— Не е. Ти обичаш месото си добре умъртвено.

— Ха, ха.

Но все пак седнах. Изглеждаше странно да споделяме храна в хотелската стая на Едуард, сякаш сме двама бизнесмени, пътуващи заедно, които просто провеждат делова вечеря. Пържолата беше добра. Подходящо овкусени пържени картофи заемаха почти същото място в чинията колкото и тя. Имаше и малко броколи, които можеха да бъдат скупчени на една страна и игнорирани.

Колата беше сервирана в изстудена чаша за вино, което бе малко прекалено, но пък изглеждаше приятно.

— Филмът ще започне близо до края. Не мисля, че ще имаш някакви проблеми да схванеш сюжета. — Натисна бутона на дистанционното и екранът премигна, заменяйки някаква телевизионна игра със спалня.

Жена с дълга кафява коса лежеше по гръб на кръгло легло. Беше гола или поне това, което виждах от нея, бе голо. От кръста надолу беше скрита от яростно помпащите задни части на тъмнокос мъж.

— Това е порнография. — Даже не се опитах да скрия неверието в гласа си.

— Определено.

Погледнах към Едуард. Режеше пържолата си с ловки, прецизни движения на ръцете. Сдъвка едно парче, отпи от виното и продължи да гледа екрана.

Отново погледнах към „филма“. Към двойката се беше присъединил втори мъж. Беше по-висок от първия, с по-къса коса, но трудно можех да кажа нещо друго, основно, защото се опитвах да не гледам.

Седнах в края на леглото на Едуард с прекрасните пържоли за вечеря и за пръв път се почувствах странно около него. Между нас никога не бе съществувало сексуално напрежение. Някой ден бихме могли да се убием взаимно, но никога нямаше да се целунем. И все пак бях в хотелската стая на мъж и гледах порнофилм, а добрите момичета не правят така.

— Едуард, какво, по дяволите, става?

Той натисна бутон на дистанционното.

— Ето, снимка на лицето.

Обърнах поглед към екрана. Замръзналият образ се взираше в мен. Беше вторият мъж. Беше Алфред.

— О, Боже.

— Познаваш ли го? — попита Едуард.

— Да. — Нямаше смисъл да отричам. Алфред бе мъртъв. Едуард нямаше как да го нарани.

— Име?

— Алфред. Не знам фамилията му.

Той превъртя напред. Образите на екрана се движеха с яростно темпо и правеха интимни неща, които биха били неприлични на всякаква скорост. На бързи обороти изглеждаше по-тъжно. Не само нелепо, но и унизително.

Натисна пауза за втори път. Лицето на жената беше изпълнило екрана, устата — отворена, очите — натежали от сексуална отмала. Косата й бе разпръсната артистично върху копринената възглавница. Би трябвало да е провокативно. Успяваше да не бъде.

— Познаваш ли я?

Поклатих глава.

— Не.

Отново натисна бутона.

— Приближаваме края.

— Ами другият мъж?

— Носи маска на лицето през цялото време.

Маскираният беше яхнал жената изотзад. Хълбоците му покриваха задника й, а бедрото му беше на една линия с нейните. Наведе горната част на тялото си над голия й торс, а ръцете му масажираха горната част на нейните ръце. Изглежда, по-скоро падаше върху нея, отколкото нещо друго. Сякаш почти не правеха секс.

Тя поддържаше цялото му тегло с ръце и колене. Дишаше на пресекулки. Из стаята се разнесе ниско ръмжене. Камерата даде гърба на мъжа в близък план. Кожата се повдигаше на вълнички, сякаш нечия ръка беше раздразнила вътрешната й страна, а след това бе изчезнала. Още вълнички, сякаш нещо се опитваше да си пробие път навън.

Кадър, заснет от по-широк ъгъл, показа мъжа все така надвесен над жената. Вълните по гърба му се увеличаваха. Човек можеше да види, че нещо упражнява натиск върху кожата му и предизвиква достатъчно силни движения, че да могат да се забележат дори и ако беше облечен. Подобни на онези, които бях видяла при Джейсън миналата вечер.

Трябваше да призная, че тази част беше впечатляваща. Бях виждала хора да се превръщат, но никога по този начин. Не и в най-дребните детайли, не и през любовното око на камерата.

Кожата по протежението на гърба му се разкъса, той се изправи назад с ръце, стискащи жената за кръста, и изкрещя. По гърба му в струя се стичаше бистра течност, която напои леглото и жената под него.

Тя го окуражи леко, като помръдна дупето си срещу бедрата му, притискайки се към него, с глава, наведена към леглото.

От гърба му започна да извира черна козина. Ръцете му се стрелнаха към тялото, обхванати от спазми. Отново се наведе над жената, с впити в леглото ръце. Ръцете си бяха просто ръце, след което човешките пръсти пробиха леглото и заразкъсваха белия пълнеж на огромни бразди.

Мъжът сякаш се смали. Козината извираше все по-бързо и по-бързо, а скоростта й придаваше почти течен вид. Маската падна. Лицето му вече бе с неподходяща за нея форма. Камерата я показа в близък план. Имаше нещо артистично в цялата работа… о, по дяволите. Не намирах дума, с която да го опиша.

Мъжът беше изчезнал. Сега един черен леопард яздеше жената и изглеждаше много доволен от това. Леопардът се наведе към нея с разтворени устни и демонстрира блестящите си зъби. Захапа леко гърба на жената, като пусна малко кръв. Тя издаде ниско стенание, а по тялото й пробягна тръпка.

Алфред отново влезе в кадър. Все още беше в човешката си форма. Пропълзя нагоре по леглото и целуна жената. Беше дълга, завършена целувка, пълна с опипващи се езици. Изправи се на колене, без да спира да я целува, като полюшваше тялото си в такт с целувките. Изглеждаше много щастлив да я види.

По гърба му пробягна тръпка и той се откъсна от жената, а ръцете му сграбчиха чаршафите. При него промяната, изглежда, протичаше по-бързо. Камерата даде близък план на една от ръцете му. Под кожата се приплъзваха кости с мокри засмукващи звуци. Мускули и сухожилия се разпъваха и пренареждаха. Кожата се разкъса и потече същата чиста течност. Ръката се промени в оголени нокти преди тъмната козина да я покрие.

Той стоеше на колене, наполовина вълк, наполовина човек, но абсолютен мъжкар. Отметна глава назад и зави. Дълбокият резониращ звук изпълни стаята.

Жената го изгледа с разширени очи. Леопардът скочи от нея и се претърколи на леглото като голяма котка. Сви се на топка в чаршафите, докато само муцуната му остана навън.

Жената легна по гръб с широко разтворени крака. Държеше ръцете си протегнати към човека-вълк, а езикът й пробягваше по устните сякаш наистина се наслаждаваше. Може и така да беше.

Върколакът проникна в нея, при това не нежно. Тя изстена на пресекулки, сякаш това бе най-приятното нещо, което някога бе изпитвала.

Жената стенеше. Или беше много добра актриса, или наближаваше оргазъм. Не бях сигурна кое предпочитам. Добрата игра, струва ми се.

Тя свърши със звук, подобен на нещо средно между писък и вик на удоволствие. Лежеше по гръб на леглото, дишаше на пресекулки, а тялото й сякаш бе течно. Върколакът направи още един потреперващ тласък и прокара нокти по цялата дължина на голото й тяло.

Тя изкрещя, без да се налага да играе. По кожата й потече кръв на алени ручейчета. Леопардът нададе изненадан рев и скочи от леглото. Жената протегна ръце пред лицето, но лапите му ги отблъснаха настрани. Бликна кръв, от едната ръка се виждаше кост на мястото, където ноктите бяха отпрали цялата плът.

Писъците й бяха високи и продължителни, дрезгав крясък след дрезгав крясък толкова бързо, колкото успяваше да си поеме дъх. Острата муцуна на върколака се наведе към лицето й. Пред очите ми изникна споменът за счупената челюст на жертвата на убийство. Но той се насочи към гърлото. Отхапа го, предизвиквайки фонтан от кръв.

Безжизнените очи на жената се взираха в камерата, разширени и блестящи, угасващи в смъртта. По някакъв начин лицето й бе останало чисто. Върколакът отстъпи назад, а от челюстите му капеше кръв. Кървава слюнка падна върху безжизнените черти на жената и потече между очите.

Леопардът скочи обратно на леглото. Почисти лицето й с дълги, сигурни движения на езика. Върколакът продължи да я ближе надолу по тялото и спря над стомаха й. Поколеба се, с едно жълто око, взиращо се в камерата. Започна да се храни. Леопардът се присъедини към пиршеството.

Затворих очи, но звуците бяха достатъчни. Тежки, влажни, разкъсващи звуци, които изпълниха стаята. Чух се как изричам:

— Спри го.

Звуците спряха и предположих, че Едуард е изключил касетата, но не погледнах, за да проверя. Не вдигнах очи, докато не чух звука от превъртането.

Едуард отряза парче от пържолата си.

— Ако почнеш да ядеш сега, ще повърна върху теб.

Усмихна се, но остави приборите. Погледна ме. Изражението му бе неутрално, както през по-голямата част от времето. Не можех да кажа дали се е наслаждавал на филма, или е бил отвратен.

— Сега можеш да ми задаваш въпроси — каза той. Гласът му, както обикновено, беше приятен, незасегнат от външни дразнители.

— Исусе, откъде имаш това нещо?

— От клиент.

— Защо ти го е дал?

— Жената му беше дъщеря.

— О, боже, моля те кажи ми, че не го е гледал.

— Знаеш, че го е гледал. Знаеш, че го е гледал докрай, иначе защо ще ме наема? Повечето бащи не наемат хора, за да убият любовниците на дъщерите им.

— Наел те е да убиеш мъжете?

Едуард кимна.

— Защо ми го показа?

— Защото знаех, че ще ми помогнеш.

— Не съм убийца, Едуард.

— Просто ми помогни да ги идентифицирам. Аз ще свърша останалото. Има ли проблем, ако пийна малко вино?

Кимнах.

Той отпи от виното си. Тъмната течност се раздвижи из чашата, изглеждаше ми доста по-червена, отколкото преди филма. Преглътнах тежко и погледнах настрани. Нямаше да повърна. Нямаше да повърна.

— Къде мога да открия Алфред?

— Никъде — отвърнах аз.

Той остави внимателно чашата на подноса.

— Анита, разочароваш ме. Мислех, че ще ми помогнеш, след като видиш какво сториха на момичето.

— Не отказвам да сътруднича. Този филм е едно от най-ужасните неща, които съм виждала, а аз съм виждала адски много. Твърде късно е да търсиш Алфред.

— Как така твърде късно?

— Убих го снощи.

По лицето му се разля прекрасна усмивка.

— Винаги правиш работата ми по-лесна.

— Не е нарочно.

Той сви рамене.

— Искаш ли половината от парите? В крайна сметка си свършила половината от работата.

Поклатих глава.

— Не го направих за пари.

— Разкажи ми какво се случи.

— Не.

— Защо не?

Погледнах го.

— Защото ловуваш ликантропи и не искам да ти предам някой по погрешка.

— Леопардът заслужава да умре, Анита.

— Не го оспорвам. Въпреки че, технически погледнато, не той уби момичето.

— Бащата иска и двамата. Виниш ли го?

— Не, предполагам, че не.

— Тогава ще ми помогнеш да идентифицирам другия мъж?

— Може би — изправих се. — Трябва да се обадя на някого. Искам още някой да погледне този филм. Може и да е в състояние да помогне повече, отколкото аз.

— Кой?

Поклатих глава.

— Нека най-напред видя дали ще дойде.

Едуард кимна ниско, почти покланяйки се, само с врат.

— Както искаш.

Избрах номера на Ричард по памет. Включи се секретарят.

— Анита е, ако си там, вдигни. Ричард, вдигни. Важно е.

Никой не вдигна слушалката.

— Проклятие! — казах.

— Не е вкъщи? — попита Едуард.

— Имаш ли телефона на „Кафенето на лунатиците“?

Той бавно повтори номера, а аз го набрах. Вдигна някаква жена. Не беше Рейна. Благодарих за това.

— „Кафенето на лунатиците“, на телефона е Поли, с какво мога да ви помогна?

— Трябва да говоря с Ричард.

— Съжалявам, нямаме сервитьори с това име.

— Виж, снощи бях гост на Маркус. Трябва да говоря с Ричард. Случаят е спешен.

— Не знам. Имам предвид, те всички са заети в задната стаичка.

— Веднага повикай Ричард на телефона.

— Маркус не обича да го безпокоят.

— Поли, нали така? На крак съм повече от тринадесет часа. Ако моментално не извикаш Ричард на телефона, ще дойда и лично ще ти сритам задника. Ясна ли съм?

— Кой е на телефона? — Звучеше леко кисела, но въобще не бе уплашена.

— Анита Блейк.

— О — отвърна тя. — Ще ви дам Ричард веднага, Анита, веднага.

В гласа й се долавяше нотка на паника, която липсваше преди малко. Остави ме на изчакване. Музиката беше компилирана от някой с болно чувство за хумор. „Лунна светлина и рози“, „Синя луна“, „Лунна соната“. Във всяка песен имаше лунен мотив. Бяхме по средата на „Луна над Маями“, когато телефонът отново оживя.

— Да.

— Дай ми го.

— Анита, аз съм. Какво има?

— Аз съм добре, но искам да видиш нещо.

— Можеш ли да ми кажеш какво е?

— Знам, че звучи изтъркано, но не мога по телефона.

— Не си търсиш извинение, за да ме видиш отново, нали? — В гласа му се долавяше закачка.

Нощта бе станала твърде дълга.

— Може ли да се видим?

— Разбира се. Какво не е наред? Гласът ти звучи ужасно.

— Имам нужда от прегръдка, която да изтрие последния час от живота ми. За първото можеш да се погрижиш, щом дойдеш, с второто ще трябва да живея.

— У вас ли си?

— Не. — Погледнах към Едуард и сложих ръка на слушалката. — Мога ли да му дам номера на хотелската стая?

Той кимна.

Дадох на Ричард номера на стаята и му обясних как да стигне.

— Ще дойда веднага щом мога. — Той се поколеба, след това попита: — Какво си казала на Поли? Почти е изпаднала в истерия.

— Не искаше да те повика на телефона.

— Заплашила си я.

— Аха.

— Беше ли празна заплаха?

— До голяма степен.

— Доминиращите членове на глутницата не отправят празни заплахи към подчинените.

— Аз не съм член на глутницата.

— След снощи си доминираща. Третират те като подивял доминиращ ликантроп.

— Какво означава това?

— Означава, че ако кажеш, че ще нариташ нечий задник, ти вярват.

— О, съжалявам.

— Не се извинявай на мен, извини се на Поли. Ще пристигна, преди да успееш да я успокоиш.

— Не ми я давай, Ричард.

— Така става, като гориш от желание да влезеш в конфликт. Хората се плашат от теб…

— Ричард…

На линията се появи подсмърчащ женски глас. Прекарах следващите петнадесет минути да убеждавам плачеща върколачка, че няма да я нараня. Животът ми ставаше твърде странен, дори и по моите стандарти.