Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (17)

Глава 16

Затворих вратата и осъзнах, че не съм постигнала нищо, освен да ядосам Бърт. Не беше лошо като за час работа, но не беше и особено впечатляващо постижение. Щях да кажа на госпожа Дрю, че е възможно да й помогна. Бърт беше прав за положителните публикации. Кимнах на Гундерсон, докато минавах покрай него. Той ми се усмихна в отговор. Някак си не смятах, че наистина иска от мен да вдигам мъртвите. Съвсем скоро щях да разбера.

Госпожа Дрю седеше с кръстосани крака, а ръцете й бяха сгънати в скута. Самото въплъщение на елегантно търпение.

— Може и да има начин да ви помогна, госпожо Дрю. Не съм сигурна, но може и да познавам някой, който да ви помогне.

Тя се изправи и ми подаде маникюрирана ръка.

— Това би било прекрасно, госпожице Блейк. Със сигурност ще оценя помощта ви.

— Мери има ли номер, на който бих могла да ви открия?

— Да — усмихна се тя.

Отвърнах на усмивката. Отворих вратата и тя премина покрай мен в облак скъп парфюм.

— Господин Гундерсон, вече мога да ви приема.

Той се изправи и остави списанието, което прелистваше на масичката до саксията с Ficus benjium. He се движеше с характерната за останалите превръщачи танцова грация. Но пък лебедите не бяха особено грациозни на земята.

— Седнете, г-н Гундерсон.

— Моля, наричайте ме Каспар.

Подпрях се на ръба на бюрото и го изгледах.

— Какво правиш тук, Каспар?

Усмихна се.

— Маркус иска да се извини за снощи.

— В такъв случай трябваше да дойде лично.

Усмивката му се разшири.

— Смяташе, че като предложи значителна парична награда, би могъл да се реваншира за снощната липса на гостоприемство от наша страна.

— Сгрешил е.

— Няма да отстъпите и сантиметър, нали?

— Да.

— Няма ли да ни помогнете?

Въздъхнах.

— Работя по въпроса. Но не съм сигурна какво мога да направя. Какво или кой би могло да премахне осем превръщачи без борба?

— Нямам идея. Никой от нас не знае. Затова се обърнахме към вас.

Страхотно. Знаеха по-малко и от мен. Не беше особено успокояващо.

— Маркус ми даде списък с хора, които да разпитам подадох му го. — Някакви коментари или добавки?

Той се намръщи, а веждите му се събраха. Белите вежди не бяха от косми. Примигнах в опит да се концентрирам. Фактът, че беше с пера, изглежда, ме притесняваше повече, отколкото би трябвало.

— Всичките са съперници на Маркус за властта. Видяхте повечето от тях в кафенето.

— Наистина ли смятате, че ги подозира, или просто се опитва да им създаде неприятности?

— Не знам.

— Маркус каза, че можете да отговорите на въпросите ми. Всъщност знаете ли нещо, което не ми е известно?

— Бих казал, че знам доста повече от вас за общността на превръщачите — отвърна той. Звучеше леко засегнат.

— Съжалявам, смятам, че е по-скоро самозалъгване от страна на Маркус, че противниците му са лошите момчета. Не е ваша вината, че играе игрички.

— Маркус често се опитва да дирижира нещата. Видяхте го сама миналата вечер.

— На този етап ръководните му качества не ме впечатлиха.

— Той вярва, че ако има един господар на всички превръщачи, ще сме сила, равностойна на вампирите.

Можеше и да е прав за това.

— И иска той да е този водач — казах аз.

— Естествено.

Интеркомът избръмча.

— Извинете ме за момент — натиснах бутона. — Какво има, Мери?

— Ричард Зееман на втора линия. Казва, че се обажда в отговор на твоето съобщение.

Поколебах се, след което казах:

— Ще приема разговора.

Вдигнах телефона с ясното съзнание, че Каспар е тук и слуша. Можех да го помоля да излезе, но започвах да се уморявам да си играя на учтивост с клиентите.

— Здрасти, Ричард.

— Получих съобщението ти на телефонния секретар — каза той. Гласът му беше много внимателен, сякаш балансираше чаша с вода, препълнена до самия ръб.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Съгласен съм.

Леле, колко внимателни бяхме този следобед.

— Аз съм тази, която би трябвало да е бясна. Защо гласът ти звучи толкова странно?

— Чух за снощи.

Изчаках да каже още нещо, но мълчанието се проточи до безкрайност. Запълних го.

— Виж, в момента имам клиент. Искаш ли да се срещнем и да поговорим?

— Много искам. — Прозвуча ми така, сякаш въобще не го очаква с нетърпение.

— Имам почивка за вечеря, около шест часа. Искаш ли да се срещнем в китайския на улица „Олив“?

— Не звучи особено уединено.

— Какво предпочиташ?

— У нас.

— Имам само час на разположение, Ричард. Нямам време да карам толкова надалече.

— Тогава у вас.

— Не.

— Защо не?

— Просто не.

— Това, което имаме да си кажем, няма да стои добре на публично място. Знаеш го.

Така беше. Проклятие.

— Добре, ще се срещнем у нас малко след шест часа. Искаш ли да взема нещо за ядене?

— Ти си на работа. За мен ще е по-лесно да купя храна. Искаш ли свинско с яйца и зеленчуци и рачешки хапки?

— Аха.

Излизахме от достатъчно време, че да може да поръчва храна и за мен, без да пита. Въпреки това го правеше. Точка в негова полза.

— Добре, значи ще се видим към шест и петнадесет — каза той.

— До скоро.

— Чао, Анита.

— Чао.

Затворихме. Стомахът ми бе стегнат на възел от ужас. Ако щяхме да проведем „караницата“, караницата за скъсване, не исках да се случва в апартамента ми, но Ричард беше прав. И двамата не искахме да викаме за ликантропи и убиване на хора в обществен ресторант. Въпреки това, нямаше да е приятно прекарване.

— Да не би Ричард да е ядосан за снощи? — попита Каспар.

— Аха.

— Има ли нещо, с което бих могъл да помогна?

— Трябва ми пълната информация за изчезванията: съперничества, кой последен ги е виждал, подобни неща.

— Маркус каза, че на всички въпроси, свързани пряко с изчезванията, трябва да отговаря само той.

— Винаги ли правиш, каквото казва?

— Не винаги, но по този въпрос беше доста твърд, Анита. Аз не съм хищник. Не мога да се защитавам срещу Маркус в най-лошата му светлина.

— Наистина ли би те убил за това, че си тръгнал срещу желанията му?

— Вероятно не би ме убил, но ще страдам много, много дълго време.

Поклатих глава.

— Не звучи кой знае колко по-добре от повечето вампири господари, които познавам.

— Не познавам лично такива. Принуден съм да приема думата ти по този въпрос.

Нямаше как да не се усмихна. Познавах повече чудовища от самото чудовище.

— Дали Ричард ще знае?

— Вероятно, а ако не, би могъл да ти помогне да узнаеш.

Искаше ми се да го попитам дали и Ричард е лош колкото Маркус. Исках да знам дали любимият ми човек наистина е звяр по сърце. Не попитах. Ако исках да знам нещо за Ричард, щях да питам него.

— Освен, ако нямате повече информация, Каспар, имам работа за вършене. — Даже на мен ми прозвуча грубо.

Усмихнах се в опит да смекча ефекта, но не си взех думите назад. Исках цялата тази бъркотия да изчезне, а той ми напомняше за нея.

Каспар се изправи.

— Ако ти е нужна каквато и да е помощ, моля, обади се.

— Ще можеш да ми предоставиш само помощта, която Маркус одобри, нали?

Леко изчервяване плъзна по бледата му кожа, розово сияние, като оцветена захар.

— Опасявам се, че да.

— Не мисля, че ще се обаждам.

— Не вярваш на Маркус?

Разсмях се, но рязко, а не развеселено.

— А ти?

Той се усмихна и ми кимна леко.

— Предполагам, че не. — Отправи се към вратата. Ръката ми беше на дръжката, когато се обърнах и попитах:

— Наистина ли е семейно проклятие?

— Моят недъг ли?

— Да.

— Не семейно, но да, проклятие.

— Като в приказката?

— Приказка звучи толкова нежно. Истинските истории обикновено са доста страховити.

— Чела съм някои от тях.

— Чела ли си „Принцесата лебед“ на старонорвежки?

— Не мога да кажа, че съм.

— Още по-ужасна е на оригиналния език.

— Съжалявам да го чуя — отвърнах аз.

— И аз също. — Пристъпи по-близо до вратата и трябваше да я отворя, за да го пусна да излезе.

Страшно ми се искаше да чуя историята от неговите уста, но в очите му имаше толкова сурова болка, че направо можеше да ти разкъса кожата. Не можех да настоявам при това положение.

Той мина покрай мен. Оставих го да тръгне. Определено трябваше да си намеря учебника за истината в приказките от часовете по сравнителна литература. Беше минало много време, откакто за последно бях чела „Принцесата лебед“.