Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (15)

Глава 14

Всяка година се чудех какво да купя на мащехата си Джудит за Коледа. Човек би си помислил, че след четиринадесет години ще съм задобряла. Естествено, би си помислил, че и тя ще се е научила. В крайна сметка, двете с Джудит винаги се озовавахме втренчени една в друга над тази пропаст от неразбирателство. Тя иска да съм перфектната женствена дъщеря, а аз искам да е мъртвата ми майка. Тъй като не мога да получа онова, което искам, се погрижих и желанието на Джудит да не се изпълни. Освен това тя си има Андриа, която е перфектна. Едно перфектно дете в семейството е достатъчно.

Двете с Рони бяхме тръгнали на коледни покупки. В девет сутринта бяхме излезли на джогинг по хлъзгавите зимни улици. Успях да си осигуря около три часа сън. Бягането помогна. Мразовитият вятър, блъскащ лицето ми, помогна дори повече. Бях напълно будна, с все още мокра от душа коса и временно изпълнена с енергия, когато нападнахме мола.

Рони е метър и седемдесет и пет. Късата й руса коса е оформена в прическа с извити навътре краища. Не я е променяла, откакто се запознахме, но пък и аз не бях променяла своята. Носеше дънки, каубойски ботуши с лилави орнаменти и късо зимно палто, наметнато над люляков пуловер с обло деколте. Не беше въоръжена. Не смяташе, че елфите от мола ще излязат от контрол чак до такава степен.

Аз бях облечена за работа, защото след пазаруването трябваше да ида директно в офиса. Полата ми беше в стандартното морскосиньо с черен колан за кобура под мишницата. Беше с около пет сантиметра по-къса, отколкото бих се чувствала удобно, но Рони бе настояла. Тя има малко по-развит усет за модата от мен. Но пък кой няма? Сакото беше в богат тъмносин цвят, цветът на очите на Жан-Клод. Изпъстряха го шарки в по-тъмносиньо, подредени по леко ориенталски модел. Блузата с открита яка беше в син цвят, който отиваше на сакото. С черните обувки на високи токчета изглеждах доста шикозно. Рони беше избрала сакото. Единственият му недостатък беше, че не скрива браунинга толкова добре. Докато се движех, оръжието от време на време проблясваше. За момента никой не беше изтичал с викове при охраната на магазина. Но ако знаеха, че под красивото сако нося и ножове, прикрепени към лактите, вероятно щяха.

Рони гледаше кутия за бижута в „Кригълс“, а аз наблюдавах очите й. Бяха сиви. Същият цвят, какъвто бяха очите на Габриел предната вечер, но имаше нещо различно. Нейните бяха човешки. Дори и в човешката му форма очите на Габриел не бяха.

— Какво не е наред?

Поклатих глава.

— Мисля си за снощи.

— Какви са чувствата ти към любовчията?

Бижутерийният магазин беше претъпкан с хора.

Проправихме си път до кутията, но за себе си знаех, че няма да купувам нищо оттук, така че просто стоях до Рони и оглеждах тълпата. Всички лица изглеждаха враждебни, но не беше на лична основа. Просто пазаруваха за Коледа, а оставаха само две седмици до големия ден. Хо, хо, хо.

Магазинът представляваше множество от блъскащи се, ръгащи се с лакти хора. Почваше да ме обзема клаустрофобия.

— Ще купуваш ли нещо?

Рони ме изгледа.

— Така и не отговори на въпроса ми.

— Измъкни ме от тази блъсканица и може да го направя.

Тя се изправи и ме избута напред. Проправих ни път до откритата част на мола. Аз съм дребничка и бях облечена твърде хубаво, за да изглеждам заплашително, но хората ни правеха път. Може би видяха пистолета. Когато се озовахме в основното открито пространство, си поех дълбоко въздух. Беше претъпкано, но не колкото магазините. Тук поне хората не се отъркваха в мен. Ако го направеха, можех да им се развикам.

— Искаш ли да седнеш?

Като по чудо на една пейка имаше две свободни места. Рони го предложи, защото бях облечена за работа, което значеше токчета. С нейните удобни обувки за джогинг не й се налагаше да сяда. Краката все още не ме боляха. Може би пък свиквах с носенето на токчета. Блях!

Поклатих глава.

— Да идем до магазина на „Нейчър Къмпани“. Може пък да харесам нещо за Джош.

— На колко стана, тринадесет? — попита Рони.

— Петнадесет — отговорих. — Миналата година малкото ми братче беше високо колкото мен. Тази вече ще е с гигантски размери. Джудит твърди, че израства дънките си по-бързо, отколкото тя успява да му купи нови.

— Намек да му купиш ти?

— Ако е, ще го игнорирам. Ще купя на Джош нещо забавно, а не дрехи.

— Доста тийнейджъри биха предпочели дрехи — каза Рони.

— Не и Джош, поне не още. Изглежда се е метнал на мен.

— Какво ще правиш с Ричард? — попита тя.

— Няма да се откажеш, така ли?

— Никакъв шанс.

— Не знам какво ще правя. След това, на което станах свидетел снощи. След това, което ми каза Жан-Клод. Просто не знам.

— Знаеш, че Жан-Клод го е направил умишлено. За да се опита да вкара клин помежду ви.

— Знам и това проработи. Чувствам се сякаш не познавам Ричард. Сякаш се целувам с непознат.

— Не позволявай на зъбаткото да ви пречупи.

Усмихнах се на това. На Жан-Клод щеше да му хареса да го наричат зъбатко.

— Няма.

Удари ме леко по рамото.

— Не ти вярвам.

— Не Жан-Клод ще е причината да скъсаме, Рони. Ако се окаже, че Ричард ме е лъгал от месеци… — не завърших изречението. Нямаше нужда.

Бяхме пред „Нейчър Къмпани“. Беше претъпкано с хора като буркан с щъкащи насам-натам светулки, но не беше и наполовина толкова светло.

— За какво точно е излъгал Ричард?

— Не ми е казал за тази негова битка с Маркус.

— А ти му казваш всичко — отбеляза тя.

— Ами, не.

— Той не те е излъгал, Анита. Просто не ти е казал. Нека обясни. Може би има основателна причина.

Обърнах се и я изгледах. Лицето й беше изпълнено със загриженост. Накара ме да отвърна поглед.

— Бил е в опасност в продължение на месеци и не ми е казал. Трябва да знам.

— Може би не е могъл. Няма да знаеш, преди да го попиташ.

— Снощи видях ликантропи, Рони — поклатих глава. — Това, на което станах свидетел, не беше човешко. Не беше дори близо до човешкото.

— Значи не е човек, и какво от това. Никой не е перфектен.

Погледнах я. Усмихваше ми се, трябваше и аз да го направя в отговор.

— Ще говоря с него.

— Обади му се, преди да напуснем мола, и си уговори среща за вечеря днес.

— Толкова си напориста.

Тя сви рамене.

— Уча се от най-добрите.

— Благодаря — отвърнах й. — Какво научи от Джордж Смиц?

— Нищо ново, което да добавя към папката, която ми показа. С изключение на факта, че, изглежда, не знае, че жена му е една от осем липсващи превръщачи. Смята, че е единствената. Получих нейна снимка. Нужни са ти снимки и на останалите. Първото нещо, от което се нуждаеш при случай с изчезнали хора, е снимка. Без нея можеш да ги подминеш на улицата и да не разбереш.

— Ще помоля Каспар за снимки.

— Не Ричард?

— Може да се каже, че съм му ядосана. Не искам да го моля за помощ.

— Държиш се дребнаво.

— Това е една от най-добрите ми черти.

— Ще проверя обичайните канали за изчезнали хора, но ако всичките са ликантропи, съм готова да се обзаложа, че не става дума за изчезнали.

— Мислиш, че са мъртви?

— А ти не смяташ ли така?

— Да.

— Но какво би могло да се справи с осем превръщачи, без да остави следа? — попита тя.

— Точно това ме притеснява — докоснах я по ръката. — Отсега нататък носи оръжие.

Тя ми се усмихна.

— Обещавам, мамче.

Поклатих глава.

— Ще се пробваме ли с още един магазин? Ако успея да купя подарък на Джош, ще съм наполовина приключила.

— Ще трябва да купиш подарък и за Ричард, нали знаеш.

— Какво?

— Трябва да купиш подарък на гаджето си. Такава е традицията.

— Мамка му.

Бях му ядосана, но тя беше права. Независимо дали спорехме или не, трябваше да му купя нещо. Какво щях да правя, ако той имаше подарък, а аз — не? Щях да се чувствам виновна. Ако аз му купех нещо, а той не, можех да се чувствам по-висша. Или ядосана. Почти се надявах, че няма да ми купи нищо.

Нима си търсех извинение да зарежа Ричард? Може би. Естествено, беше възможно, след като говорим, да ми предостави добро извинение на сребърен, простете, на златен поднос. Бях готова за тежък и продължителен спор. Това не предвещаваше нищо добро.