Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (14)

Глава 13

В 5:35 сутринта бях в леглото с папката в ръка. Любимият ми плюшен пингвин Зигмунд стоеше край мен. Имаше време, когато използвах Зигмунд само след като някой се е опитал да ме убие. В последно време почти постоянно спях с него. Беше тежка година.

Броунингът беше във втория си дом, кобур, окачен на таблата на леглото. Понякога спях без пингвин, но никога без пистолет.

Папката се състоеше от дузина листове хартия. Всички бяха спретнато напечатани с широко междуредие. На първия лист имаше списък с осем имена и обозначения на животните срещу тях. Последните две страници бяха обяснения за имената. Осем ликантропи липсваха. Бяха изчезнали. Нямаше тела, нямаше следи от насилие. Нищо. Семействата им не знаеха нищо. Никой от другите ликантропи нямаше информация.

Върнах се към имената. Маргарет Смиц беше номер седем. Обозначена като вълк. Възможно ли беше да става дума за жената на Джордж Смиц? Пеги беше галено име за Маргарет. Не ме питайте как от Маргарет се получава Пеги, получава се.

Последните няколко страници бяха предположенията на Маркус с кого би трябвало да разговарям. Дребно командаджийско копеленце. Предлагаше ми обяснение защо е поискал помощта ми. Смяташе, че другите превръщачи ще говорят по-свободно с мен, отколкото с него. Без майтап. Бях нещо като компромис. Не вярваха на полицията. И към кого другиго да се обърнат лунно обременените? Как към кого, към вашия любим квартален съживител.

Не бях сигурна какво мога да направя за тях. Имах причини да изпратя Джордж Смиц при Рони. Не бях детектив. Никога през живота си не се бях занимавала със случаи на изчезнали хора. Когато утре, момент, зачертайте това, когато днес сутринта се срещнех с Рони, щях да и обясня ситуацията. Липсващата жена на Джордж беше едно, но осем липсващи ликантропи бяха тенденция. Трябваше да идат в полицията. Но те не вярваха на човешките закони. Докъм 60-те години на двадесети век ликантропите все още бяха линчувани и изгаряни на клада. Не ги винях, че са подозрителни.

Поставих папката в чекмеджето на нощното шкафче. Извадих оттам чисто бяла визитка. Единственото нещо, изписано на нея, беше телефонен номер.

Едуард ми я беше дал едва преди два месеца. Беше първият случай, в който въобще можех да се свържа с него. Преди просто се появяваше. Обикновено когато не го исках.

Номерът беше на автоматична услуга за съобщения. Един механизиран глас ми каза: „След сигнала оставете вашето съобщение.“ Последва дълго бибипкане.

— Анита е. Какво, по дяволите, правиш в града? Обади ми се бързо.

Обикновено не бях толкова директна при оставянето на съобщения, но хей, ставаше дума за Едуард. Той ме познаваше. Пък и не оценяваше любезностите.

Нагласих алармата, загасих осветлението и се свих в завивките с верния си пингвин. Телефонът иззвъня, преди да успея да се затопля. Изчаках да се включи секретарят, но след осмото позвъняване се отказах. Бях забравила да го включа. Страхотно.

— Дано да е важно.

— Каза да се обадя бързо. — Беше Едуард.

Взех слушалката под одеялото.

— Здрасти, Едуард.

— Здрасти.

— Защо си в града? И защо беше в „Кафенето на лунатиците“?

— А ти защо беше там?

— Почти шест часът сутринта е, мамка му, и все още не съм имала възможност да поспя. Нямам време за игри.

— Какво имаше в папката, която държеше? Беше нацапана с прясна кръв. Чия?

Въздъхнах. Не бях сигурна какво да му кажа. Можеше да е от голяма помощ или пък можеше да избие хората, на които трябваше да помагам. Избори, избори.

— Не мога да ти кажа нищо, преди да знам дали не излагам на опасност хора.

— Знаеш, че никога не ловувам хора.

— Значи си тръгнал на лов.

— Да.

— Този път за какво?

— Превръщачи.

Очакваше се.

— Кой?

— Все още нямам имена.

— Тогава как знаеш кого да убиеш?

— Имам филм.

— Филм?

— Ела утре в хотелската ми стая и ще ти го покажа. Ще ти кажа всичко, което знам.

— Обикновено не си така услужлив. Каква е уловката?

— Няма уловка. Може да успееш да ги разпознаеш, това е всичко.

— Не познавам много превръщани — отвърнах.

— Добре, тогава просто ела и виж с какво разполагам.

Звучеше толкова уверен в себе си, но пък, от друга страна, той винаги звучи така.

— Добре, къде си отседнал?

— „Адамс Марк“. Трябват ли ти инструкции?

— Не, мога да го намеря. Кога?

— Утре на работа ли си?

— Да.

— Тогава, естествено, когато ти е удобно. Беше твърде учтив.

— Колко време ще ни отнеме малката ти презентация?

— Два часа, може би по-малко.

Поклатих глава, после се усетих, че няма как да види жеста и казах:

— Ще трябва да е след последното зомби, дотогава графикът ми е зает.

— Кажи час.

— Мога да съм на линия между дванадесет и половина и един. — Дори самото споменаване ме накара да се почувствам уморена. Пак нямаше да се наспя.

— Ще те чакам.

— Чакай. Под какво име си се регистрирал?

— Стая 212, просто почукай.

— Ти всъщност нямаш фамилия, нали?

— Естествено. Лека нощ, Анита.

Линията прекъсна, бръмчейки в ръката ми като неспокоен дух. Оставих слушалката върху телефона и включих секретаря. Намалих звука, колкото беше възможно, и отново се сгуших под завивките.

Едуард никога не споделяше информация, освен, ако не бе принуден. Беше твърде услужлив. Нещо се мътеше. Познавайки го, най-вероятно ставаше дума за нещо неприятно. Безследно изчезващи ликантропи. Звучеше като игра, на която Едуард би се наслаждавал. Но по някаква причина не смятах, че е той. Обичаше да получава признание за убийствата си, стига полицията да не можеше да ги свърже директно с него.

Но все някой ги извършваше. Имаше ловци на глави, които специализираха в подивели ликантропи. Едуард можеше да знае кои са и дали са те. Защото, ако всичките осем изчезнали бяха мъртви, ставаше дума за убийство. Никой от тях не беше издирван поне доколкото ми бе известно. Полицията щеше да знае, но нямах намерение да я намесвам. Долф би трябвало да е осведомен, ако в неговата територия изчезват ликантропи.

Усетих как сънят ме надвива. Яви ми се жертвата на убийството. Видях измръзналото му лице в снега с едното око, извадено като гроздово зърно. Счупената челюст се опита да се раздвижи, да заговори. Една дума излезе със съскане от разбитата уста: „Анита.“ Моето име, отново и отново. Събудих се, колкото да се претърколя и сънят ме заля като тежка черна вълна. Така и не си спомних дали сънувах нещо друго.