Лоръл К. Хамилтън
Кафенето на лунатиците (11)

Глава 10

Ървинг се обади на Маркус от апартамента ми. Отново нямаше представа защо — всичко, което знаеше, бе, че Маркус е наредил да му се обади, преди да пристигнем. Отидох в спалнята. Свалих официалния си костюм и се преоблякох. Черни дънки, червено поло, черни найкове със синя емблема и истински чорапи. През зимата зарязвах ежедневните чорапи за джогинг.

Посегнах към грамадния зелен пуловер, който бях сложила на леглото. Поколебах се. Не беше поради факта, че пуловерът имаше стилизирано коледно дърво и вероятно не беше най-готината дреха за обличане. Не ми пукаше от това. Чудех се дали да взема второ оръжие. Моден аксесоар, който ми беше по-близък и по-скъп на сърцето от всяка дреха.

До момента никой ликантроп не ме беше заплашвал, но добрата стара вампирка Гретхен беше. Може и да не беше Господарка, но бе близо. Освен това споменът за ченгето, което ми взема браунинга, беше все още пресен. Имах твърде много свръхестествени врагове, за да ходя невъоръжена. Извадих специалния помощен кобур за под панталоните. Удобно нещо, което не разваля силуета на дънките, освен ако някой не се вгледа наистина внимателно.

Основното ми помощно оръжие е 9-милиметров „Файърстар“. Малък, лек, приятен на външен вид, а и можех да го нося на кръста, без да ми пречи да сядам. Пуловерът стигаше до средата на бедрото, така че пистолетът беше невидим, освен, ако не ме претърсите. Беше сложен отпред, готов за кръстосано изваждане. Вероятно нямаше да има нужда. Вероятно.

Пуловерът изглеждаше уголемен около презрамките на кобура за подмишница. Виждала съм хора да ги носят под широки пуловери или суичъри, но човек губи няколко секунди, докато бърка под дрехата. Предпочитах да не изглеждам модно и да живея.

Пуловерът беше твърде дълъг за коженото ми яке, така че отново се върнах към черния тренчкот. Аз и Филип Марлоу. Не взех допълнителни амуниции. Реших, че 21 куршума са достатъчни за една вечер. Дори зарязах ножовете си вкъщи. Почти се самоубедих да не вземам файърстара. Обикновено не нося два пистолета, преди разни хора да се опитат да ме убият. Свих рамене. Защо да чакам? Ако не ми е нужен, утре ще се чувствам глупаво. Ако ми потрябва, въобще няма да се чувствам глупаво.

Ървинг ме чакаше. Беше седнал на кушетката като добро момче. Изглеждаше като ученик, наказан от учителя да стои в ъгъла.

— Какъв е проблемът?

— Маркус искаше само да ти дам инструкции. Не ме иска на срещата. Казах му, че няма да отидеш без мен. Че не му вярваш. — Погледна ме. — Доста е ядосан.

— Но не си отстъпил.

— Аха.

— Тогава защо не звучиш по-весело?

Той сви рамене.

— Маркус в лошо настроение — това не е приятно преживяване, Блейк.

— Аз ще карам, ти ме насочвай.

— Маркус каза, че и двамата трябва да караме. Трябвало да остана след срещата за кратък разговор.

— Хайде, Ървинг. Аз ще карам, а ти ще ме насочваш и когато си тръгна, тръгваш с мен.

— Оценявам предложението, Блейк, но не искаш Маркус да ти е ядосан.

— Ако ще те защитавам от Ричард, мога да включа и Маркус в сметките.

Той поклати глава.

— Не, ще следваш колата ми. — Вдигна ръка към мен. — Стига спорове, Блейк. Аз съм върколак. Трябва да живея в общност. Не мога да си позволя да се противопоставя на Маркус, не и заради някакъв кратък разговор.

Исках да поспоря още малко, но не го направих. Ървинг беше по-наясно с проблемите си, отколкото аз. Ако спорът с Маркус по този въпрос щеше да влоши нещата, тогава нямаше да настоявам. Но не ми харесваше.

„Кафенето на лунатиците“ беше разположено в университетското градче. Табелата му представляваше светещ полумесец, а името на ресторанта бе изписано с мек син неон. С изключение на името и на модната табела мястото не изглеждаше по-различно от останалите магазини и ресторанти в района на колежа.

Беше петък вечер и нямаше места за паркиране. Започвах да си мисля, че Маркус ще дойде до колата ми, когато един голям „Шевролет Импала“ се махна от двете места, които заемаше. Джипът ми се побра, а от едната страна остана място за втора кола.

Ървинг чакаше пред ресторанта. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Нелепият шал висеше почти до земята. Изглеждаше разсеян и въобще не беше щастлив.

Вървях към него, а шлиферът се развяваше около мен като пелерина. Даже и по този начин мнозина не биха забелязали пистолета. Щяха да видят дребна женица с ярък коледен пуловер. В повечето случаи хората виждат онова, което очакват да видят. Хората, заради които носех оръжието, щяха да забележат и да знаят, че съм въоръжена.

Ървинг безмълвно отвори вратата. Той — мълчалив? Не ми харесваше да го виждам смирен, сякаш е ритнато куче. Караше ме да не харесвам Маркус, а дори не го бях виждала.

Веднага щом влязохме, шумът ни обгърна. Шумолене на гласове, толкова плътно, че приличаше на звука на океана. Издрънча сребърен прибор, някой се разсмя високо и ясно, сякаш вдигаше ръка насред шума, за да бъде всмукан обратно и изгубен. Покрай стената имаше бар от полирано тъмно дърво, старо и грижливо поддържано. В останалата част от стаята имаше малки кръгли маси, които позволяваха край тях да се разположат до четирима души. Всички места бяха заети, че и отгоре. Отвориха се три врати: една до бара, една отдясно и една в средата. В по-малките стаи бяха вкарани допълнителни маси.

Кафенето беше започнало живота си като нечий дом. Намирахме се във всекидневната. Входовете към останалите стаи бяха открити арки, сякаш някой беше бутнал малко стени. Дори и при това положение мястото предизвикваше клаустрофобия. Беше претъпкано до пръсване с щастливи, усмихващи се хора.

Една от жените зад бара дойде към нас, изтривайки ръце в кърпата, втъкната във връзката на престилката й.

Отправи ни широка приветствена усмивка. В едната си ръка държеше две менюта.

Започнах да казвам, че не ни трябват… когато Ървинг стисна ръката ми. Неговата вибрираше от напрежение. Беше сграбчил дясната ми длан. Обърнах се да му кажа да не го прави, но изразът на лицето му ме спря. Взираше се в усмихващата се жена, сякаш и е поникнала втора глава. Обърнах се към нея и я погледнах. Погледнах я внимателно.

Беше висока и слаба, с дълга, права коса, която блестеше под осветлението в богат червеникаво-кестеняв оттенък. Лицето и беше нежен триъгълник, с може би малко по-издадена брадичка, но като цяло бе очарователна. Очите й бяха със странен кехлибарено-кафяв цвят, който перфектно пасваше на косата.

Усмивката й се разшири само с повдигане на устни. Знаех в какво се взирам. Ликантроп. Такъв, който може да мине за човек. Като Ричард.

Огледах стаята и осъзнах защо изглеждаше толкова тясно. Не беше само тълпата. Повечето от щастливите, усмихнати хора бяха превръщачи. Енергията им гореше във въздуха като надвиснала гръмотевична буря. Бях помислила, че тълпата е невъздържана и твърде шумна, но всъщност причината беше в превръщачите. Енергията им изпълваше стаята и кипеше, маскирана като енергията на произволна тълпа. Докато стоях край вратата, тук-там се надигнаха човешки лица. Погледнаха ме човешки очи, но погледът им не беше човешки.

Беше преценяващ, изпитващ. Колко съм корава? Колко ще съм вкусна? Напомняше ми начина, по който Ричард бе гледал тълпата в „Лисицата“. Чувствах се като пиле на събрание на койоти. Внезапно се зарадвах, че съм взела втори пистолет.

— Добре дошли в „Кафенето на лунатиците“, госпожице Блейк — каза жената. — Казвам се Рейна Уолис, съдържател. Последвайте ме, ако обичате. Групата ви ви очаква. — Изрече го с усмивка и топъл блясък в очите. Хватката на Ървинг бе станала почти болезнена.

Наведох се към него и му прошепнах:

— Това е дясната ми ръка.

Той примигна, очите му се отклониха към браунинга и ме пусна, промърморвайки:

— Извинявай.

Рейна се наклони по-близо. Ървинг потрепери.

— Няма да хапя, Ървинг, не още — изсмя се тя тихо. Звукът беше богат и бълбукащ. Типът смях, запазен за спалнята и за личните закачки. Той придаде на тялото и очите й различен вид. Вече изглеждаше по-чувствена, по-сластна, отколкото преди миг. Приятно странно. — Не трябва да караме Маркус да чака. — Тя се обърна и започна да си пробива път покрай масите.

Погледнах към Ървинг.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Рейна е нашата алфа женска. Ако наказанието е особено неприятно, го прилага тя. Много по-изобретателна е от Маркус.

Рейна ни правеше знак от арката край бара. Очарователното й лице беше намръщено, изглеждаше много по-малко приятно и далеч по-зло.

Потупах го по рамото.

— Няма да й позволя да те нарани.

— Не можеш да я спреш.

— Ще видим.

Той кимна, но не по начин, сякаш ми вярва. Тръгна между масите, а аз го последвах. Някаква жена го докосна по ръката, докато минаваше покрай нея. Усмихна му се. Беше горе-долу с моите размери и изящна, късо подстригана права черна коса, която обримчваше лицето й като дантела. Ървинг стисна пръстите й и продължи да върви. Големите й тъмни очи срещнаха моите. Не изразяваха нищо. Бяха се усмихнали за Ървинг, но за мен бяха неутрални. Като очите на един вълк, който бях видяла в Калифорния. Точно заобикалях едно дърво и той стоеше насреща ми. Така и не бях разбрала какво означава неутрален до този момент. Тези бледи очи се взираха в мен и изчакваха. Ако го заплашех, щеше да нападне. Ако го оставех на мира, щеше да се махне. От мен зависеше. На вълка не му пукаше кое ще избера.

Продължих да вървя, но мястото между лопатките ме сърбеше. Знаех, че ако се обърна, почти всички очи ще са върху мен, върху нас. Можех да усетя физически тежестта на погледите им.

Почувствах желание да се обърна и да извикам „буу“, но го превъзмогнах. Имах чувството, че ме наблюдават с неутралните си нечовешки очи и не исках да виждам това.

Рейна ни отведе до затворена врата в края на трапезарията. Отвори я и ни покани да влезем с театрално движение на ръката. Ървинг просто премина. Аз влязох, без да свалям поглед от нея. Бях толкова близо, че почти можеше да ме прегърне. Достатъчно близо — вероятно можеше да ме убие с нейните рефлекси.

Ликантропите просто са по-бързи от нормалните хора. Не използват някакви номера на съзнанието, както вампирите. Просто са по-добри. Все пак не бях сигурна колко точно по-добри са в човешката си форма. А докато се взирах в усмихнатото лице на Рейна, въобще не бях сигурна, че искам да разбера.

Озовахме се в прав коридор. В двата му края имаше врати, през стъкления прозорец на едната се виждаше студената нощ, другата беше затворена.

Рейна затвори вратата зад нас и се облегна на нея. Изглеждаше, сякаш е залитнала натам, с висяща надолу глава и разпиляна напред коса.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя си пое въздух, дълбоко и накъсано, и ме погледна.

Ахнах. Не можах да се въздържа.

Беше великолепна. Скулите и бяха високи и изваяни. Очите и — по-широки и по-добре разположени. Изглеждаше като сестра си, да речем — имаше семейна прилика, но не беше същият човек.

— Какво направи току-що?

Тя отново се разсмя по онзи богат, запазен за спалнята начин.

— Аз съм алфа, госпожице Блейк. Мога да правя много неща, които са непосилни за повечето превръщачи.

Можех да се обзаложа.

— Умишлено размести костите си. Нещо като собственоръчна пластична хирургия.

— Много добре, госпожице Блейк, много добре. Кехлибарено-кафявите й очи пробляснаха към Ървинг. Усмивката напусна лицето й. — Все още ли настоявате този да присъства на срещата?

— Да, настоявам.

Устните й се свиха, сякаш бе вкусила нещо кисело.

— Маркус каза да попитам и тогава да ви доведа. Сви рамене и се отдръпна от вратата. Беше по-висока с около седем-осем сантиметра. Щеше ми се да бях обърнала повече внимание на ръцете й. Дали и те се бяха променили?

— Защо беше нужно променянето на тялото? — попитах аз.

— Онова е дневната ми форма. Тази е истинската.

— Защо е нужна маскировката?

— В случай, че се наложи да извърша нещо нечестиво.

Нечестиво?

Тя се отправи надолу по коридора към другата затворена врата. Походката й беше плавна и атлетична, като на голяма котка. Или пък на голям вълк?

Почука на вратата. Не чух нищо, но тя я отвори. Стоеше там с ръце, кръстосани върху корема, под гърдите, и ни се усмихваше. Започвах да не харесвам усмивките на Рейна.

Стаята представляваше зала за банкети, обзаведена с покрити с плат маси, подредени във формата на подкова. Отворът на подковата беше преграден с издигната платформа, на която имаше четири стола и малка катедра. На платформата стояха двама мъже. Единият беше висок най-малко метър и деветдесет, слаб, но мускулест като баскетболист. Косата му беше черна и късо подстригана. Имаше мустаци с дебелина около един пръст и козя брадичка в същия цвят. Стоеше с едната ръка, хванала китката на другата. Поза на жокей. Поза на телохранител.

Беше облечен в прилепнали черни дънки и черен пуловер с шарки в същия цвят, опънат върху широки рамене. Около врата му се подаваха малко тъмни косми. Външният вид на лошо момче се завършваше от черни орнаментирани каубойски ботуши и голям часовник.

Другият мъж бе не по-висок от метър и седемдесет. Косата му беше с онази смешна отсянка на русото, в която има кафяви петна, но въпреки това все пак успява да е руса. Беше къса, но оформена в прическа и подсушена със сешоар. Щеше да е приятна за гледане, ако беше малко по-дълга. Лицето му беше гладко обръснато, с квадратна челюст и трапчинка на брадата. Трапчинката би трябвало да му придава комичен вид, но не го правеше. Беше строго лице. Този тип устни бяха създадени да казват „ще стане на моето или иначе…“

Носеше светлосиньо ленено сако и черни панталони. Облеклото му се завършваше от светлосиньо поло, което пасваше перфектно на сакото. Обувките му бяха черни и лъснати до блясък.

Това трябваше да е Маркус.

— Алфред. — Само една дума, но беше заповед. По-високият мъж скочи от платформата с грациозно, стремително движение. Движеше се в облак от собствената си жизненост. Въртеше се и кипеше около него почти като топлина, издигаща се от асфалта. Не можеш да я видиш с невъоръжено око, но със сигурност можеш да я почувстваш.

Алфред се приближаваше към мен, сякаш имаше цел. Подпрях гърба си на стената, като държах Рейна в полезрението си, както и всички останали. Ървинг отстъпи с мен. Застана малко встрани от нас, но по-близо до мен, отколкото до някой от другите.

Дръпнах шлифера назад, така че пистолетът да се види ясно.

— По-добре намеренията ти да са приятелски, Алфред.

— Алфред — каза другият мъж. Една дума, даже тонът звучеше по същия начин, но този път Алфи спря. Стоеше неподвижно и ме гледаше. Очите му не бяха неутрални, бяха враждебни. Хората обикновено не ме намразват от пръв поглед. Но хей, и аз не бях особено зарадвана от него.

— Не сме ви заплашвали с насилие, госпожице Блейк — каза Маркус.

— Да бе. Твоят Алфи е концентрирано насилие в движение. Искам да знам какви са намеренията му, преди да се приближи по-близо.

Маркус ме изгледа сякаш бях направила нещо интересно.

— Много подходящо описание, госпожице Блейк. Значи можете да виждате аурите ни?

— Ако искате да го наречете така — отговорих му.

— Намеренията на Алфред не са враждебни. Просто ще ви претърси за оръжие. Това е стандартна процедура за всички, които не са превръщачи. Нищо лично, уверявам ви.

Самият факт, че не искаха да съм въоръжена, ме накара да поискам да задържа оръжията си. Твърдоглавие или силен инстинкт за оцеляване.

— Може да се съглася да ме претърсите, ако най-напред ми обясните защо съм тук. — Увъртай, докато решиш какво да правиш.

— Не разговаряме по работа пред пресата, госпожице Блейк.

— Няма да разговарям с вас без него.

— Няма да изложа всички ни на опасност само за да задоволя нечие любопитство. — Той все още стоеше на платформата като генерал пред войниците си.

— Единствената причина, поради която съм тук, е, че Ървинг ми е приятел. Обидите по негов адрес няма да спечелят симпатиите ми.

— Не искам да ви ставам симпатичен, госпожице Блейк. Искам помощта ви.

— Искате помощта ми? — Не се опитах да прикрия изненадата в гласа си.

Той кимна бързо.

— Какъв вид помощ?

— Той трябва да напусне.

— Не — отвърнах аз.

Рейна се отблъсна от стената и почна да върви дебнешком около нас, малко извън обсег, но обикаляше като акула.

— Наказанието на Ървинг може да започне сега. — Гласът й беше нисък и мъркащ.

— Не знаех, че вълците мъркат.

Тя се разсмя.

— Вълците правят много неща, както, сигурна съм, ви е добре известно.

— Не знам за какво говориш.

— О, хайде де. Да поговорим като жени. — Подпря се с едното си рамо на стената с кръстосани ръце и приятелско изражение на лицето. Готова бях да се обзаложа, че може да ми отхапе пръста и да продължи да се усмихва по този начин през цялото време.

Наведе се близо, сякаш споделяхме тайни.

— Ричард е толкова добър, колкото изглежда, нали?

Втренчих се във веселите й очи.

— Не споделям подобна информация.

— Ще ти кажа апетитните си тайни, ако и ти ми кажеш твоите.

— Рейна, достатъчно. — Маркус се беше придвижил до края на сцената. Не изглеждаше доволен.

Тя му хвърли мързелива усмивка. Дразнеше повече него, отколкото мен, и се наслаждаваше изключително много.

— Ървинг трябва да напусне, а Алфред да те претърси за оръжие. Тези две точки не подлежат на преговори.

— Ще направим сделка — казах аз. — Ървинг напуска сега, но си отива вкъщи. Без наказания.

Маркус поклати глава.

— Издал съм заповед, че ще бъде наказан. Думата ми е закон.

— Кой умря и те направи крал?

— Саймън — обади се Рейна.

Примигнах насреща и.

— Маркус се би със Саймън. Той умря и го направи водач на глутницата.

Задай глупав въпрос и очаквай…

— Щом искаш помощта ми, Ървинг си отива свободен и не вредим. Без наказание.

— Не го прави, Анита — намеси се Ървинг. — Ще направиш нещата по-лоши.

Рейна остана приведена до мен. Малко приказки по женски.

— Той е прав, знаеш ли. В момента е моя играчка, но ако наистина ядосаш Маркус, ще го даде на Алфред. Аз ще измъчвам ума и тялото му. Алфред ще го пречупи.

— Ървинг си тръгва свободен, без наказание. Аз оставам и позволявам на Алфред да ме претърси за оръжия. В противен случай си тръгваме.

— Не ние, госпожице Блейк. Вие сте свободна да си вървите, но Ървинг е мой. Той ще остане и, с вас или без вас, ще си получи урока.

— С какво е съгрешил? — попитах аз.

— Това е наша работа, не ваша.

— Няма да ви помагам да правите каквото и да било.

— В такъв случай си вървете. — Той скочи грациозно от сцената и тръгна към нас, докато говореше. — Но Ървинг остава. Вие сте тук само за тази вечер. Той трябва да живее с нас, госпожице Блейк. Не може да си позволи вашето фукане.

Последно изречение го доведе малко зад Алфред. Край очите и устата му имаше добре оформени бръчки, а кожата на врата и челюстта бе отпусната. Прибавих десет години към възрастта му. Около петдесетте.

— Не мога да оставя Ървинг тук, като знам какво ще му направите.

— О, нямаш си представа какво ще му направим — обади се Рейна. — Оздравяваме толкова добре. — Тя се отблъсна от стената и приближи Ървинг. Започна да го обикаля в кръг съвсем близо, като от време на време рамото или бедрото й се отъркваха в него тук и там, докато се движеше. — Дори най-слабите от нас могат да понесат толкова много наранявания.

— Какво искате, за да гарантирате безопасността на Ървинг? — попитах аз.

Маркус ме изгледа, изражението му беше внимателно, неутрално.

— Обещавате да ни помогнете и позволявате на Алфред да ви претърси. Той е моят телохранител. Трябва да му позволите да си свърши работата.

— Не мога да обещая да ви помогна, без да знам за какво става дума.

— В такъв случай нямаме сделка.

— Анита, мога да се справя с всичко, което измислят. Мога. Правил съм го и преди.

— Помоли да те защитя от Ричард, наречи го пакетна сделка — казах аз.

— Поискал си от нея защита? — Рейна отстъпи, изненадата бе ясно изписана на лицето й.

— Само срещу Ричард — отвърна Ървинг.

— Умно — каза Рейна, — но налага определени изводи.

— Тя не е член на глутницата. Влияе на Ричард само защото двамата излизат заедно — намеси се Ървинг. Изглеждаше малко притеснен.

— Какви изводи? — попитах аз.

Отговори ми Маркус.

— Да помолиш член на глутницата да те защити означава да признаеш по-високата му позиция, без да се налага да се биеш с него. Ако ти даде защитата си, това означава, че си съгласен да му помагаш в неговите битки. Ако той е предизвикан, честта те задължава да му помогнеш.

Погледнах към Ървинг. Изглеждаше болен.

— Тя не е една от нас. Не можеш да я задължиш да спазва закона.

— Какъв закон? — попитах аз.

— Законът на глутницата — отговори Маркус.

— Отказвам се от защитата й — заяви Ървинг.

— Твърде късно — каза Рейна.

— Поставяте ни в затруднение, госпожице Блейк. Член на глутницата ви е признал като някой, заемащ позиция, по-висока от неговата. Признал ви е за доминираща. По нашите закони трябва да приемем това като обвързване.

— Не мога да стана член на глутницата — отвърнах аз.

— Не, но можете да сте доминираща.

Знаех какво означава думата в истинския свят. Маркус я използваше, сякаш значи много повече.

— Какво означава да си доминиращ?

— Означава, че можете да се изправите като защитник на Ървинг срещу всички претенденти.

— Не — каза Ървинг.

Той подмина Рейна и застана пред Маркус. Стоеше изправен и го гледаше в очите. Не беше израз на покорство.

— Няма да позволя да ме използвате по този начин. Планирал си го през цялото време. Знаел си, че ще поискам защитата и срещу Ричард. Разчитал си на това, нали, самодоволно копеле такова.

Изпод перфектно белите зъби на Маркус се изтръгна ниско ръмжене.

— Ако бях на твое място, щях да си меря езика, хлапенце.

— Ако ви обижда, ще го откъсна. — Първите изречени думи на Алфред не бяха успокояващи.

Нещата излизаха извън контрол.

— Ървинг е под моя защита, Алфред. Ако разбирам правилно закона, трябва да минеш през мен, за да го нараниш, нали така?

Алфред обърна студените си, тъмни очи към мен и кимна.

— Ако ме убиеш, не мога да помогна на Маркус.

Това, изглежда, озадачи грамадния тип. Страхотно, всявай объркване сред враговете. Маркус се усмихна.

— Открихте слабо място в логиката ми, госпожице Блейк. Ако наистина имате намерение да защитите Ървинг по буквата на закона, тогава действително ще умрете. Няма обикновен човек, който да може да противостои на един от нас. Даже най-нисшестоящият ще ви убие.

Оставих този коментар без отговор. Защо да споря, след като така и така печеля?

— Тъй като не можете да приемате предизвикателства и няма да ни позволите да го нараним, значи е в безопасност.

— Чудесно, а сега какво?

— Ървинг може да си върви и няма да пострада. Вие оставате и изслушвате молбата ни. Може да прецените дали ще ни помогнете или не, и това няма да има негативни последици за Ървинг, независимо от решението ви.

— Това е адски щедро от ваша страна.

— Да, госпожице Блейк, така е. — Погледът в очите му беше много сериозен.

Рейна можеше да играе садистични игрички. Алфред можеше да ме нарани с желание. Но Маркус, за него това беше просто бизнес. Той беше мафиотски бос с козина.

— Остави ни, Ървинг.

— Няма да я оставя.

Маркус се обърна с ръмжене.

— Търпението ми не е безкрайно.

Ървинг падна на колене с наведена глава и ниско извит гръбнак. Беше демонстрация на подчинение. Хванах ръката на Ървинг и го изправих на крака.

— Ставай, Ървинг. Този прекрасен върколак няма да те нарани.

— И защо, госпожице Блейк?

— Защото Ървинг е под моя защита. Ако Алфред не може да се бие с мен, тогава и ти със сигурност не можеш.

Маркус наведе глава назад и се изсмя с рязък лаещ смях.

— Умна сте, а и храбра. Качества, на които се възхищаваме. — Смехът изчезна от лицето му, но остана да се носи от очите като приятна мечта. — Не ме предизвиквайте твърде открито, госпожице Блейк. Няма да е здравословно.

И последният смях изчезна от очите му. Продължих да се взирам в човешки очи, но там нямаше никой. Изглеждаше като човешко същество, говореше като човешко същество, но не беше.

Зарових пръсти в покритото с шуба рамо на Ървинг.

— Действай, Ървинг. Махай се от тук.

Той ме докосна по ръката.

— Никога не бих те изоставил в тежка ситуация.

— Аз съм в безопасност тази вечер, но ти не си. Сега тръгвай, моля те, Ървинг.

Наблюдавах борбата, изписана по лицето му. Най-накрая, след поредния мръсен поглед от страна на Маркус, си тръгна. Вратата се затвори и останах сама с трима върколаци. Преди това бяха четирима. Вечерта се подобряваше.

— Сега Алфред трябва да ви претърси.

Толкова по въпроса с подобряването.

— Направи го — казах аз.

Просто стоях там. Не разперих ръце. Не се наведох към стената. Нямаше да му помагам, освен ако не помолеше.

Взе ми браунинга, след което опипа ръцете и краката ми, и даже гърба. Не опипа предната част на тялото ми. Или се държеше като джентълмен, или беше небрежен. Какъвто и да бе случаят, пропусна файърстара. Имах осем сребърни куршума и те не го знаеха. Вечерта се подобряваше.