Джеймс Ролинс
Амазония (7)

5.
Изследване на стъбловидни клетки

7 август, 17:32 ч.

Институт „Инстар“, Лангли, щата Вирджиния

 

Дорийн О’Брайън тъкмо се бе надвесила над микроскопа си, когато се обадиха от моргата.

— Дявол да го вземе — промърмори тя. Стана от стола си, намести върху носа си очилата за четене, дотогава закрепени върху челото й, и натисна копчето на апарата. — Тук хистологията.

— Доктор О’Брайън, според мен трябва да дойдете тук и да видите нещо — разнесе се от слушалката гласът на Стенли Хиберт, патолог и съдебен експерт в „Джон Хопкинс“ и сътрудник на МЕДЕА. Бе привлечен като консултант при аутопсията на Джерълд Кларк.

— В момента съм доста заета с биопсията. Току-що започнах да разглеждам образците на тъканите.

— Бях ли прав за състоянието на устната кухина? Дорийн въздъхна.

— Изводът ви е правилен. Карцинома на люспестите клетки. Ако съдя по високата степен на митоза и на отсъствието на диференциация, това е злокачествен тумор първа категория. Един от най-лошите, които съм виждала.

— Значи езикът на жертвата не е бил отрязан. Просто е бил разяден от рака.

Дорийн потрепери съвсем непрофесионално. Устната кухина на мъртвеца бе пълна с тумори. Езикът му се бе превърнал в малък кървав израстък, разяден от карциномата. Уврежданията съвсем не се изразяваха само в това. По време на аутопсията бе установено, че буквално цялото му тяло — бял дроб, черен дроб, бъбреци, далак, панкреас — е засегнато от ракови образувания в най-различни фази на развитие.

Дорийн погледна многото проби, приготвени от хистологичната лаборатория. Всяка една от тях съдържаше частици от тумори или от костен мозък.

— Имате ли някакво предположение за началото на рака на устната кухина? — попита патологът.

— Трудно ми е да назова определен ден, но предполагам, че е започнал да се развива преди шест или осем седмици.

Събеседникът й подсвирна от удивление.

— Много бързо се е развил!

— Знам. Повечето от останалите образци, които успях да прегледам, показват също така подобна висока степен на злокачественост. Не открих дори едно раково образувание, по-старо от три месеца. И все пак останаха още доста образци за анализ.

— Какво ще кажете за тератомите?

— И те са същите. На възраст от един до три месеца. Обаче…

— За Бога, в цялата тази работа не виждам нищо смислено — прекъсна я доктор Хиберт. — Никога не съм виждал толкова много ракови тумори в едно тяло. Особено тератоми.

Лорийн разбираше смущението му. Тератомите бяха кистови тумори на зародишните стъбловидни клетки на тялото. Ставаше дума за тези редки зародишни клетки, които можеха да достигнат зрялост във всяка тъкан: в мускулите, в косите, в костите. Тумори от тези клетки обикновено се срещаха само в някои органи, тимуса или тестисите. В тялото на Джерълд Кларк обаче ги имаше навсякъде. И дори това не бе най-странното.

— Стенли, при това не са просто тератоми. Те са тератокарциноми.

— Нима? Всичките ли?

Тя кимна утвърдително, преди да съобрази, че разговаря по телефона.

— Да, до една.

Тератокарциномите бяха злокачествената форма на тератомите. Представляваха бурно развиващи се ракови образувания, които засягаха мускулите, косите, зъбите, костите и нервите.

— Никога досега не бях виждала такива образци — продължи Дорийн. — Открих образувания, засегнали черния дроб, тестикулите, дори жлезите.

— Това може би обяснява нещата, които открихме тук — каза Стенли.

— Какво имаш предвид?

— Още в началото на разговора ти казах, че е добре да дойдеш тук и да видиш лично.

— Добре — въздъхна тя отчаяно. — Идвам веднага. Лорийн приключи разговора и се отдръпна от масата с микроскопа. Протегна се, тъй като се бе схванала от двата часа, прекарани над пробите. Замисли се дали да не позвъни на съпруга си, но той вероятно бе много зает. Освен това щеше да се свърже с него след час, когато настъпеше моментът за връзка с Франк и Кели.

Наметна лабораторната си престилка, излезе от помещението и се спусна по стълбите към моргата на института. Не бе в добро настроение. Въпреки че бе лекарка и вършеше такава работа десет години, не й бе приятно да се занимава с цялостни некропсии. Предпочиташе приветливата и чиста хистологична лаборатория пред моргата с нейните триони, маси от неръждаема стомана и теглилки. Днес обаче нямаше избор.

Докато прекосяваше дългия коридор, замисли се отново върху загадката. Джерълд Кларк бе изчезнал за четири години, а после бе излязъл от джунглата с нова ръка. Това наистина бе чудотворно лечение. За сметка на това обаче тялото му бе буквално унищожено от тумори, появили се само три месеца преди смъртта му. Кое бе предизвикало тези внезапни ракови образувания? Защо в тях преобладаваха чудовищните тератокарциноми? И най-важното, къде бе прекарал Кларк тези четири години?

Поклати глава. Бе твърде рано, за да търси отговори. Тя обаче вярваше в съвременната наука. Беше убедена, че благодарение на нейната работа и усилията на децата й загадката щеше да бъде разгадана.

Влезе в съблекалнята, нахлузи сини хартиени чорапи върху обувките си, разтри малко „Викс Вапоруб“ под носа си, за да неутрализира миризмите, и постави върху лицето си хирургична маска.

Сцената приличаше на кадър от лош филм на ужасите. Тялото на Джерълд Кларк бе изкормено подобно тялото на жаба. Половината от органите му бяха поставени в червено-оранжеви пластмасови торби, а другата половина бяха поставени върху везни. В другия край на помещението проби от тъканите му се обработваха с формалдехид и течен азот. След време тези проби щяха да пристигнат при нея във вид на грижливо надписани диапозитиви за микроскоп, подредени и готови за оглед. Тя предпочиташе да работи по този начин.

Когато влезе в помещението, някои от по-силните миризми си пробиха път през ментоловата защитна завеса. Миришеше на жлъчка, на кръв, на съдържанието на стомаха и на некротични газове. Тя се опита да диша през устата.

Около нея мъже и жени с окървавени престилки спокойно си гледаха работата и очевидно не изпитваха ужас. Бяха професионалисти и зловещата сцена не ги смущаваше.

Висок мъж, мършав като скелет, й даде знак с ръка да се приближи. Дорийн в отговор кимна и после заобиколи една жена, която прибираше черния дроб на Кларк в пластмасова торбичка.

— Какво откри, Стенли?

Гласът на доктор Хиберт бе заглушен от хирургичната му маска.

— Щеше ми се да видиш това, преди да го изрежем. Отидоха до единия край на масата с тялото на Кларк.

Жлъчката, кръвта му и други телесни течности се стичаха по улей в една кофа. Горната част на черепа му бе разрязана с трион и се виждаше мозъкът.

Патологът внимателно издърпа с пръст външната менингова мембрана, сякаш дърпаше завеса. Под мембраната се виждаха гънките на мозъчната кора, кръстосани от артерии и вени.

— Когато правехме дисекция на мозъка, открихме това.

Доктор Хиберт раздалечи с ръце лявата от дясната половина на мозъка. В браздата между тях се намираше маса с размерите на орех. Бе разположен върху мазолестото тяло, белезникаво преплитане от нерви и кръвоносни съдове, които свързваха двете полукълба. Стенли погледна Дорийн в очите.

— Това е поредната тератома. Или тератокарцинома. Гледай внимателно. Досега не бях виждал такова нещо.

Докосна образуванието с края на пръста си.

— За Бога! — възкликна Дорийн и подскочи. Туморът се бе отдръпнал от пръста. — Та то… то се движи!

— Удивително, нали? Именно заради това те повиках тук. Бях чел, че някои тератоми притежават такова свойство. Че могат да реагират на външни дразнители. Описана е дори добре диференцирана тератома с достатъчно сърдечен мускул, пулсираща като сърце.

— Но Джерълд Кларк е мъртъв от две седмици! — успя най-после да проговори Лорийн.

— Ако съдим по месторазположението му, туморът навярно е богат на нервни клетки. Голяма част от тях все още могат да реагират слабо на външни дразнители. Очаквам обаче бързо да изгубят тази способност, когато нервите нямат повече течност, а малките мускулчета изчерпат запасите си от калций.

Лорийн си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да събере мислите си.

— Дори и при това положение тази маса трябва да е високоорганизирана, за да притежава рефлекс — произнесе тя.

— Организирана е, не ще и дума. Ще наредя да вземат проби от нея и да ти ги изпратят колкото се може по-скоро. Реших обаче, че ще ти бъде интересно да видиш със собствените си очи как реагира.

Лорийн кимна утвърдително и премести поглед от тумора към ръката на трупа. В главата й внезапно възникна предположение.

— Чудя се дали…

— Какво?

— Чудя се дали многото тератоми и развитието на този конкретен тумор не биха могли да ни обяснят механизма, чрез който на Кларк му е поникнала ръка.

— Боя се, че не мога да те разбера — каза патологът и присви очи.

Лорийн го погледна. Беше й приятно, че гледа лицето му, а не обезобразеното тяло върху масата.

— Думата ми е — естествено това е само догадка, — че ръката на този човек може би е била тератома, която впоследствие се е развила и превърнала във функциониращ крайник.

— Допускаш, че става дума за контролиран растеж на тумор? За жив, функциониращ тумор?

— Защо не? Нали такава е била нашата еволюция в края на краищата? Телата ни са се образували от оплодена клетка чрез бързо размножение на клетките, подобно на раковото. Само дето при нас клетките, като се диференцират, се превръщат в конкретни функционални тъкани. Нали това е всъщност целта на повечето изследвания на стъбловидните клетки? Да се разбере механизмът на контролирания растеж. Да се разбере кое кара една клетка да се превърне в костна клетка, съседката й, в мускулна клетка, а пък нейната съседка, в нервна клетка. Може би сме на път да разкрием тази загадка — допусна Дорийн и усети, че обезобразеното тяло на Кларк събужда у нея вече не ужас, а удивление.

— Искаш да кажеш, че ако успеем да открием този механизъм…

— Успеем ли, това ще означава край на рака и революция в медицината.

Стенли поклати глава и възобнови кървавото си занимание.

— Да се помолим на Бога синът ти и дъщеря ти да открият това, което търсят.

Дорийн кимна и се отправи към изхода. Погледна часовника си. Споменаването на Франк и Кели я подсети, че наближаваше часът на сеанса. Бе време да сверят информацията си. Погледна за последен път това, което бе останало от Джерълд Уолъс Кларк, и излезе.

— В тази джунгла има нещо — промърмори под нос. — Какво ли е?

 

7 август, 20:32 ч.

Амазонската джунгла

 

Кели, отдалечила се от останалите, се опитваше да осмисли информацията, съобщена от майка й. Погледна към джунглата, откъдето се разнасяше хорът на щурци и речни жаби. Светлината на огъня проникваше само на няколко метра в сенчестите дебри на гората. Джунглата криеше своите тайни.

Близо до нея група рейнджъри инсталираха защитната система от сензори, засичащи движения. Лазерният лъч, разположен на около метър над земята и отделящ лагера от джунглата, целеше да установи присъствието на хищници, осмелили се да се доближат до тях повече, отколкото трябва.

Кели отново втренчи поглед в тъмната гора.

Какво се бе случило с агент Кларк?

— Доста зловещи новини наистина — разнесе се глас зад гърба й.

Бе професор Коуве. Кели го изгледа. Шаманът очевидно не бе изгубил умението си да се придвижва по джунглата безшумно и незабележимо.

— Прав сте. Наистина са зловещи.

Коуве извади лулата си, натъпка я с тютюн и я запали. Усети силното ухание на ароматизиран тютюн.

— Какво е вашето мнение за предположението на майка ви? В смисъл, че може да съществува връзка между туморите и регенериралата се ръка?

— Любопитно е… И може би не е неоснователно.

— Така ли мислите?

— Преди да напусна САЩ, прочетох много материали по въпроса за регенерирането. Реших, че трябва да съм готова за всичко, преди да отпътувам за тук.

— Това е наистина умно от ваша страна. Когато става дума за джунглата, подготовката и знанията могат да предопределят оцеляването или гибелта.

Кели кимна и продължи да разсъждава на глас. Бей приятно, че може да изразява мислите си и да ги споделя с друг.

— По време на тази подготовка попаднах на интересна статия в „Алманах на Националната академия на науките“. През 1999 година изследователски екип във Филаделфия провел опити с мишки с увредени имунни системи. Целта била да се изучават множествената склероза и СПИН. Когато започнали да работят с лишените от имунна защита, случило се нещо странно и неочаквано.

— Какво?

— Изследователите пробили дупчици в ушите на мишките — това е обичаен начин да се маркират опитните животни. Установили, че перфорациите зараствали удивително бързо, без да остава и следа от рана. Не само че нямало белези, но цялата повредена тъкан се била възстановила: хрущялът, кожата, кръвоносните съдове, дори нервите. След това ръководителката на екипа доктор Елън Хебер-Кац провела няколко опита. Ампутирала опашките на няколко мишки, но те поникнали отново. Прекъснала очните нерви на други, но те се възстановили. Премахнали част от гръбначния мозък на друга мишка, но и той се възстановил след месец. Подобна фантастична регенерация дотогава никога не била срещана при бозайниците.

— Кое я е направило възможна? — попита Коуве, като отмести лулата си. Очите му бяха изпълнени с удивление.

— Не знам. Единственото различие между тези мишки и обикновените била увредената им имунна система.

— Как възприемате значимостта на случилото се?

Кели сдържа усмивката си, тъй като знаеше, че събеседникът й е хитър човек.

— От изследването на животни с доказана способност да възстановяват крайниците си — морски звезди, земноводни и влечуги — знаем, че техните имунни системи са в най-добрия случай примитивни. Доктор Хебер-Кац излага следната хипотеза: преди незапомнени времена бозайниците сключили еволюционна сделка. За да могат да се защищават от раковите образувания, отказали се от способността си да възстановяват телесните си крайници. Виждате ли, нашите сложни имунни системи са така устроени, че да могат да спрат произволното размножаване на клетките, каквото представляват раковите тумори. От това печелим, разбира се, но същевременно тези имунни системи биха блокирали опита на тялото да възстанови свой крайник. Имунните системи биха възприели размножаването на слабо диференцирани клетки, необходимо за създаването на нова ръка, като злокачествено и биха го спрели.

— Излиза, че сложността на нашите имунни системи едновременно ни помага и вреди.

Кели присви очи и се замисли.

— Освен ако нещо успее да изключи имунната система по безопасен начин. Както при тези мишки.

— Или както при Джерълд Кларк? — зададе въпрос Коуве. — Ако ви разбирам добре, изказвате предположението, че нещо е изключило имунната му система, за да може да се регенерира ръката му, но че то в същото време е позволило цялото му тяло да се изпълни с различни видове ракови образувания.

— Може би е така. Нещата обаче няма как да не са по-сложни. Какъв е този механизъм? Защо всичките ракови образувания са се появили наведнъж? Което е най-важно — какво е предизвикало тази промяна?

— Ако подобно нещо съществува, то би могло да се открие там. — Коуве кимна към джунглата. — Днес три четвърти от всички лекарства против рак са извлечени от растения в тропическите гори. Защо пък да не може да се открие растение с обратните свойства — растение, което предизвиква рак?

— Карциноген?

— Да, но с благоприятни странични ефекти. Като регенерацията на крайници например.

— Това ми се струва малко вероятно. Като се замисля обаче за случилото се с агент Кларк, не изключвам да е възможно. През следващите няколко дни по моя молба изследователите от МЕДЕА ще изследват състоянието на имунната система на Кларк и по-специално туморите. Може би ще открият нещо.

— Какъвто и да бъде окончателният отговор, той няма да се появи в една лаборатория — каза Коуве. — В това съм убеден.

— А къде в такъв случай?

Вместо да отговори, Коуве просто посочи мрачната джунгла с горящата си лула.

Няколко часа по-късно едно голо тяло приклекна безшумно в гората. Зае позиция непосредствено извън обсега на светлината. Бе боядисано със смес от пепел и сока на плодовете на мех-ну. Покрито със сложен рисунък от черни и сини ивици, наподобяваше жива сянка. Човекът бе започнал да шпионира пришълците още при здрачаване. Джунглата го бе научила на търпение. Всички тешари-рин, следотърсачите на племето, добре знаеха, че успехът зависи в по-малка степен от действията, отколкото от умението да не вдигаш шум. Остана на пост през цялата нощ и не престана да наблюдава лагера. Както бе приклекнал, наблюдаваше внимателно гигантските мъже, които миришеха на чужденци и се разхождаха из местността. Разговаряха помежду си на непонятни езици, а дрехите им бяха още по-странни. Не престана да ги наблюдава, за да научи повече неща за враговете си.

Както бе застинал, забеляза как върху ръката му кацна щурец. Едното му око не се отлепи от лагера, а с другото видя малкото насекомо да разтрива задните си крачета, при което издаде звук.

Скоро щеше да се зазори. Нямаше смисъл да остава повече. Бе научил всичко, което можеше да се научи. Изправи се, но така, че щурецът се задържа върху ръката му и довърши песента си. Той доближи ръката до устните си и издуха изненаданото насекомо.

Хвърли последен поглед към лагера и след това побягна към вътрешността на джунглата. Бе обучен да тича из гората, без да настъпи и листо. Никой нямаше да разбере, че е минавал оттук.

Следотърсачът знаеше добре какъв е неговият дълг.

Смъртта трябваше да порази всички, освен Избраните.