Джеймс Ролинс
Амазония (3)

1.
Змийско масло

16 август, 10:11 ч.

Амазонската джунгла, Бразилия

 

Анакондата се бе обвила около телцето на малкото индианско момиченце и го влачеше към реката.

Натан Ранд тъкмо се връщаше в селото на индианците яномамо, след като бе прекарал сутринта в събиране на лечебни билки, когато чу писъците му. Захвърли торбичката с билките и се затича към детето. Свали в движение двуцевката, която бе преметнал през рамо. Когато човек се движеше сам в джунглата, винаги трябваше да носи оръжие. Прекоси купчина гъсти храсталаци и видя змията и детето. Анакондата, една от най-големите, които бе виждал, почти тринайсет метра дълга, бе наполовина във водата и наполовина — върху калния бряг. Черните й влажни люспи блестяха. Навярно се бе таила под повърхността, когато момиченцето бе отишло да вземе вода от реката. Гигантските змии имаха навика да дебнат животните, дошли да пият вода от реката: пекари, капибара, горски сърни. Те обаче рядко нападаха хора.

През десетте години, прекарани като ботаник в джунглата на амазонския басейн, Натан бе усвоил едно основно правило: когато едно животно е гладно, нарушава всички правила. В света под безкрайната зелена джунгла трябваше или да изяждаш, или да бъдеш изяден.

Натан присви очи и се прицели. Успя да разпознае момиченцето.

— За Бога, Тама!

Тама бе деветгодишната племенница на вожда, усмихнато и приветливо дете, което му бе подарило букет горски цветя преди месец, когато пристигна в селището. По-късно се забавляваше, като скубеше косми от ръцете му. Окосмяването му впечатляваше индианците, които нямаха косми по тялото. Момиченцето му бе измислило прякора „Иако башо“, „маймунски братко“.

Той захапа устната си. Нямаше как да стреля. Змията се бе обвила плътно около тялото на детето.

— Майната му! — изкрещя, захвърли пушката и присегна към мачетето, затъкнато на пояса му. Измъкна го оттам и се устреми напред. Когато наближи змията обаче, тя рязко се вмъкна под водата, като повлече момиченцето със себе си. Писъците му секнаха и над водата се появиха мехурчета. Без въобще да се замисля, Натан скочи във водата.

Най-опасното място в района на Амазонка бяха водите й. Под спокойната им повърхност се таяха безброй опасности. Глъбините им бяха пълни с пирани, изяждащи плътта до кости. Със скатове, скрили се в калта. С електрически змиорки, заели позиция сред корените и потъналите пънове. Най-опасни в реката бяха обаче истинските убийци, гигантските черни крокодили, наречени каймани. Индианците познаваха добре тези опасности и не навлизаха в непознати води.

Натан Ранд обаче не бе индианец.

Затаи дъх, отвори очи и се опита да се взре в мътната вода. Видя виещото се тяло на змията и бледа ръчица. С рязко движение се изтласка напред и успя да я хване с ръката си. Малките пръстчета се впиха отчаяно в дланта му. Тама все още не бе изгубила съзнание. Използва ръката й, за да се доближи до змията. Като не изпускаше детето, с другата си ръка повдигна мачетето.

Мътните води се раздвижиха и след миг той видя пред лицето си червените очи на голямата змия. Тя бе разбрала, че се опитват да и отнемат обяда. Черната и уста се отвори и се опита да го захапе.

Натан се отмести встрани, като не престана да стиска ръката на детето.

Челюстите на анакондата захапаха ръката му. Змията не бе отровна, но силната й захапка насмалко не строши костта му. С усилие на волята Натан пренебрегна болката и страха и замахна с другата ръка, като се прицели в очите на змията.

В последния миг обаче гигантската анаконда се скри във водата, като събори Натан и се омота около него. Той почувства как остава без въздух, пристегнат от двеста килограма люспести мускули. Опита се да се освободи, но не можа да намери опора в хлъзгавата кал.

Ръката на детето се отдели от неговата.

Не… Тама!

Захвърли мачетето и се опита да се освободи от прегръдките на змията с ръце. Раменете му потънаха в меката кал, но не престана да упорства. Освободеше ли се от един от пръстените, около него се омотаваше друг. Усети, че губи сили. Започна да се задушава.

Натан Ранд в този момент почувства, че бе обречен, и не се изненада особено. Знаеше, че това някой ден ще му се случи. Такава бе съдбата му, такава бе прокобата, тегнеща над семейството му. През последните двайсет години амазонската гора погълна и двамата му родители. Когато бе на единайсет години, майка му умря от непозната горска треска в една малка мисионерска болница. Преди четири години баща му просто изчезна безследно в тропическата джунгла.

Когато Натан се сети за баща си, цялото му тяло се изпълни с гняв. Със или без проклятие нямаше да позволи да го сполети съдбата на баща му. Просто нямаше да допусне и той да бъде погълнат от джунглата. Което бе по-важно, нямаше да изгуби Тама.

Като изхвърли рязко последния въздух, останал в дробовете му, той се напъна и успя да се разкрачи. Освободил краката си за миг, потъна в калта до глезените и се изправи. Успя да подаде глава над водата и пое въздух. Анакондата обаче отново го завлече под тъмната повърхност.

Този път Натан не направи опит да се противопостави на силата на змията. Доближи захапаната си китка до гърдите си и успя с другата ръка да хване чудовището за шията. След това заби левия си палец в най-близкото око на змията.

Тя се загърчи и за миг повдигна Натан над водата, а после отново го завлече под повърхността. Той не отслаби хватката си.

Хайде, гнусна гадино!

Успя да извие така захапаната си китка, че да натисне и другото око на змията. Натисна силно с двете си ръце, като се надяваше това, което бе учил за физиологията на влечугите, да е вярно. Натискът върху очите на змията чрез оптическите нерви трябваше да създаде у нея усещането, че се задушава.

Внезапно стягането на китката му изчезна и след миг бе изтласкан с такава сила, че се озова не само над водата, но направо върху брега, в който си натърти рамото. Извърна се и видя как в средата на потока плава върху повърхността бледа фигурка.

Тама!

Както се бе надявал, змията рефлекторно бе освободила и двамата си пленници. Натан влезе във водата, хвана детето за ръката и го притегли към себе си. Преметна го през рамо и бързо излезе на брега.

Положи мокрото телце върху брега. Детето не дишаше и устните му бяха станали лилави. Имаше пулс, но много слаб.

Натан се огледа наоколо с надеждата, че ще открие някого, който да му се притече на помощ. Не видя никого и разбра, че самият той ще трябва да съживи детето. Бе получил подготовка за оказването на първа помощ, преди да отпътува за джунглата, но не бе лекар. Коленичи до момичето, обърна го по корем и го натисна по стомаха. От носа и устата му изтече малко вода.

Удовлетворен от това, той обърна детето на гръб и започна да прилага изкуствено дишане уста в уста.

В този момент една от индианките, жена на средна възраст, излезе от джунглата. Бе нисичка, подобно на всички индианци, висока не повече от метър и петдесет. Черната и коса бе подстригана по обичайния начин на племето, като паница, а ушите й бяха украсени с пера и късчета бамбук. Видя белия човек, надвесил се над детето, и разтвори очи от удивление.

Натан имаше представа какво впечатление е създал. Изправи се тъкмо в момента, когато Тама внезапно започна да се съвзема, да повръща речна вода и да пищи от ужас и уплаха. Паникьосаното дете, все още не успяло да се освободи от кошмара, започна да го удря с малките си юмручета.

— Нищо ти няма — успокои той детето на родния му език и се опита да хване малките му ръчици. После понечи да обясни на жената какво се бе случило, но дребната индианка изпусна кошницата си, шмугна се в гъстите храсталаци до брега на реката и започна да издава уплашени викове. Натан разпозна тези викове. Индианците ги надаваха винаги, когато човек от племето станеше обект на нападение.

— Боже мой! — въздъхна Натан и затвори очи.

Още когато пристигна в това село преди четири седмици, за да се запознае с билкарските познания на стария шаман, вождът го бе предупредил да стои по-далеч от индианките. В миналото имало случаи, когато пришълци злоупотребявали с гостоприемството на местните жени. Дотогава Натан се бе придържал към този съвет, макар че някои от жените не криеха готовността си да споделят колибата му. Той бе висок над метър и осемдесет и имаше сини очи и коса с пясъчен цвят, които жените от това изолирано племе възприеха като необикновено.

В далечината се разнесоха ответни викове. Бяха разбрали съобщеното им от жената. Името на племето, „яномамо“, се превеждаше приблизително като „свиреп народ“. Индианците бяха едни от най-войнствените в района. „Хейя“, младите мъже, през цялото време защищаваха честта си, като за целта предизвикваха конфликти било с другите племена, било със съплеменниците си. Имало случаи, когато са избивали цели села само заради една-единствена обидна дума.

Натан погледна детето. Как щеше да бъде окачествена неговата постъпка? Бял човек, който напада едно от децата им, и при това племенница на вожда? Тама, поуспокоена, бе изпаднала в дрямка. Дишането й бе нормално, но когато докосна челото й, установи, че гореше. Видя и тъмно петно на десния й хълбок. Докосна го и разбра каква е раната — две ребра, счупени от „прегръдката“ на анакондата. Приклекна и захапа долната си устна. Детето се нуждаеше от незабавно лечение, за да оцелее.

Приведе се и внимателно взе момиченцето в прегръдките си. Най-близката болница се намираше на петнайсетина километра, в градчето Сао Габриел. Трябваше да я отведе там.

Съществуваше обаче един проблем. Яномамо. Нямаше как да отведе момичето, без да го забележат. Намираше се на индианска територия. Смяташе, че познава добре местността, но не бе местен. В Амазония имаше поговорка: „На боеси инги сабе ала сани“ — „Индианецът знае всичко в своята джунгла“. Индианците яномамо бяха превъзходни ловци. Умееха да боравят еднакво добре с лък, отровни стрели, копия и тояги.

Нямаше как да избяга.

Отдалечи, се от реката, взе пушката си и я преметна през рамо. Повдигна детето още по-високо и тръгна към селото. Трябваше да накара индианците да го изслушат. Заради себе си и заради Тама.

Индианското селище, което бе възприемал като свой дом през последния месец, бе съвършено безмълвно. Дори папагалите и маймуните в гората се бяха смълчали.

Затаи дъх и зави по пътеката. Оказа се пред стена от индианци, които му препречваха пътя с лъкове и копия в позиция за стрелба. Чу шумолене зад себе си, обърна се и видя други индианци, заели същата позиция. Лицата им бяха боядисани с червена боя.

Оставаше му само една възможност да спаси момичето и себе си. Нещо, което не му бе приятно да прави, но нямаше избор.

— Набруши и и! — извика. — Искам съд чрез единоборство!

 

6 август, 11:38 ч.

Недалеч от Сао Габриел до Кошория

 

Мануел Азеведу знаеше, че го следят. Докато тичаше по пътеката, чу как из горските дебри се раздава ръмженето на ягуара. Уморен и целият потънал в пот, продължи да се спуска по стръмната пътека, водеща към Хълма на свещения път. В едно пусто място между дърветата зърна Сао Габриел. Градчето се бе сгушило в извивката на Рио Негро, северния приток на великата река Амазонка.

Близо е… Може би вече достатъчно близо…

Мани спря и хвърли поглед нагоре по пътеката. Вслуша се, за да разбере дали ягуарът се приближава. Не чу обаче нито пукота на настъпени клонки, нито шумоленето на листа. Нищо не издаваше присъствието на горската котка. Тя дори и не изхриптя, както правеха ягуарите по време на лов. Бе разбрала, че трябва да изтощи плячката си, преди да се нахвърли върху нея.

Мани поклати глава. Чуваха се единствено цвърченето на щурци и птичи песни в далечината. По шията му се стече струйка пот. Напрегна се. Напрегна и слуха си. Ръката му инстинктивно присегна към дръжката на ножа, затъкнат в пояса му. Другата хвана дръжката на късия му камшик. Огледа се около себе си. От двете му страни имаше само възлести лиани и избуяли храсталаци. Откъде ли щеше да се появи?

Сенките започнаха да се движат.

Извърна се и приклекна. Взря се в гъстата растителност. Не забеляза нищо.

По-надолу по пътеката една сянка се устреми към него. Бе призрачна сянка, образувана от пъстра козина, черна и оранжева. Бе заела позиция само на три метра от него, прилепнала към земята. Котката бе голям млад самец на две години.

Тя усети, че я бяха забелязали, и размаха енергично опашка. Нападалите листа зашумоляха.

Мани приклекна, готов да посрещне нападението.

Котката глухо изръмжа и се нахвърли върху него с оголени зъби.

Мани изстена, когато тя се стовари върху него. Тежеше като скала. Двете същества се затъркаляха по пътеката. Светът се разтвори в редуващи се проблясъци от зеленина, слънчеви лъчи, козина и зъби.

Голямата котка обхвана Мани и ноктите й се впиха в дрехите му. Един джоб бе отпран. В рамото му се впиха зъби. Макар че ягуарът бе животното на суша с най-силна захапка в света, зъбите му само леко стиснаха тялото на Мани.

Най-накрая се изтъркаляха на равно място. Мани се оказа върху ягуара, все още обхванат от прегръдката му. Погледна в очите огромния звяр, който продължаваше да ръмжи и да дъвчи ризата му.

— Е, Тортор, свърши ли? — попита. На езика на индианците араваки „тортор“ означаваше „призрак“. В момента това име не му се стори особено уместно.

Ягуарът чу гласа на господаря си, пусна ризата му и го погледна в очите. След това потта на челото на Мани бе обливана от топъл грапав език.

— И аз те обичам. Хайде, сега ме пусни.

Ноктите се прибраха и Мани се изправи. Огледа дрехите си и въздъхна. Учеше младия ягуар да ловува, но това се отразяваше много зле на гардероба му.

Мани изохка и се разкърши. Бе на трийсет и две години, твърде стар вече за тази игра.

Котката застана на лапите си и се протегна. Рязко навири опашка и започна да души въздуха.

Мани се засмя и потупа ягуара по бузата.

— За днес ловуването свърши. Стана късно. А и в офиса ме чака работа.

Тортор изръмжа недоволно, но не възрази.

Две години преди това Мани бе спасил ягуарчето, сираче на няколко дни. Майка му бе убита от бракониери заради кожата й, съкровище, за което можеше да се получи доста добра сума на черния пазар. В джунглите на амазонския басейн вече бяха останали само около петнайсет хиляди ягуари. Защитниците на околната среда не успяваха да убедят селяните, които едва свързваха двата края, че не трябва да убиват тези животни за пари. На гладен стомах е трудно да разбереш колко е важно да се пази местната фауна.

Мани чудесно знаеше това от собствен опит. Бе наполовина индианец и бе израсъл като сираче по улиците на Барселос, градче на брега на Амазонка. Бе се препитавал с просия от туристите и с дребни кражби. След време попадна при мисионери от Салезианския орден и по-късно се дипломира като биолог в университета в Сао Пауло. Стипендията му бе отпусната от ФУНАИ, държавната бразилска фондация за индианците. За да я отработи, зае се с индианските племена. Защищаваше интересите им, помагаше им да съхранят своите традиции и да отстояват собствеността върху своите земи пред съда. На трийсетгодишна възраст се озова в Сао Габриел като началник на местната служба на ФУНАИ.

Именно по време на едно преследване на бракониери, действащи върху земите на племето яномамо, Мани откри Тортор, сирак като него. Едното задно краче на ягуарчето бе счупено от ритника на един от бракониерите. Мани реши, че не може да изостави беззащитното животно. Уви малкото съскащо и мяучещо същество в чаршаф и се зае с лечението му.

Погледна Тортор, който вървеше пред него. В походката му все още можеше да се усети едва доловимо куцане. След по-малко от година Тортор щеше да достигне полова зрялост. Зверската природа на котката тогава щеше да се прояви, така че му бе време да се завърне в джунглата. Мани искаше обаче преди това Тортор да се научи да се прехранва сам. Джунглата не бе място за непосветени.

Взеха последния завой на пътеката, спускаща се от Хълма на свещения път. Пред тях се разстла град Сао Габриел, смесица от бордеи и еднакви циментени сгради на фона на река Рио Негро. Гледката се разнообразяваше от няколко хотелски сгради, построени през последните пет години за прииждащите туристи. В далечината се виждаше ново гражданско летище. Пистата му представляваше черна рана, нанесена върху околната джунгла. Дори и в тези отдалечени краища нямаше как да бъде спрян прогресът.

Мани избърса запотеното си чело и се блъсна в Тортор, който внезапно бе спрял. Ягуарът ръмжеше гърлено, предупреждаващо.

— Какво има? — попита Мани. После и той чу звука.

Чу се засилващо се бучене, което сякаш идваше отвсякъде. Мани присви очи. Разпозна звука, макар че той рядко се разнасяше тук. Хеликоптер. Повечето хора пътуваха до Сао Габриел с речни кораби или с малки витлови самолети. Разстоянията бяха поначало твърде големи, за да се използват хеликоптери. Дори в местната база на бразилската армия имаше един-единствен хеликоптер, използван за спасителни операции.

Мани се вслуша в звука и осъзна още нещо. Хеликоптерите бяха няколко.

Погледна небето, но не видя нищо.

Тортор внезапно настръхна и се шмугна в близките храсталаци.

Над главите им преминаха три хеликоптера, продължиха над Хълма на свещения път и после закръжиха над градчето като оси.

Трите големи хеликоптера „Хюи“ очевидно бяха военни.

Над главата на Мани се стрелна четвърти хеликоптер. За разлика от събратята си бе продълговат и черен и звукът му наподобяваше шепот. Мани имаше известни познания по военно дело и разпозна и него. Бе „Команч“, щурмови и разузнавателен хеликоптер.

Малкият летателен апарат беше съвсем ниско и Мани забеляза американското знаменце върху корпуса му. Джунглата се разбуни от шума на ротора. Маймуните се разбягаха, като крещяха от страх, а ято морави папагали премина като пламък през синьото небе.

После и този хеликоптер изчезна. Последва останалите три и се насочи към базата на бразилската армия.

Мани се намръщи и подсвирна на Тортор. Огромната котка подаде глава от скривалището си и се огледа.

— Всичко е наред — успокои я той. Хеликоптерите кацнаха и шумът от двигателите заглъхна.

Мани отиде до Тортор и сложи ръка върху гърба му. Той потрепери при допира. Напрегнатостта на ягуара се предаде и на Мани. Той продължи да се спуска по пътеката, като стисна в ръка грапавата дръжка на камшика, затъкнат на кръста му.

— Какво, по дяволите, търсят американските военни в Сао Габриел?

 

Натан, съблякъл се по гащи, бе застанал в центъра на селския площад. Около него се простираше „шабано“, „кръглата къща“ на племето яномамо. Бе голяма постройка с широчината на половин футболно игрище и в централната част на покрива и имаше отвор, през който преминаваха слънчевите лъчи. Под покрива от бананови листа се бяха разположили жени и по-възрастни мъже, докато младите мъже, хейя, продължаваха да стоят на пост, за да не може Натан да се опита да избяга.

Преди това, когато го поведоха към селището с копия, насочени към тялото му, той се бе опитал да им обясни случилото се и да им разкаже за нападението на анакондата. Показа им и следите от ухапване върху китката си като доказателство, но те въобще не пожелаха да го изслушат. Дори и старейшината на селото, който пое детето от ръцете му, се отнесе пренебрежително към думите му, сякаш те го обиждаха.

Натан знаеше, че хората около него няма да чуят гласа му, преди да приключи изпитанието. Такива бяха обичаите на яномамо. Бе поискал единоборство, за да спечели време, и сега никой нямаше да го изслуша, преди да приключи схватката. Щяха да го сторят единствено ако боговете го даряха с победа.

Натан бе стъпил на бос крак в прахта. До него група мъже разискваха кой ще приеме предизвикателството и какви оръжия щяха да се използват. Традиционните дуели обикновено се провеждаха с „набруши“, тънки триметрови тояги, с които съперниците си нанасяха удари. При по-сериозните дуели обаче се използваха смъртоносни оръжия, мачетета или копия.

Тълпата се раздвижи и от нея излезе индианец. Бе висок, почти колкото Натан, и с тяло, сякаш изплетено от жилави мускули. Бе Такахо, баща на Тама и брат на вожда. Единственото му облекло бе връв, омотана около кръста, под която бе затикнал пениса си. Това бе типичното облекло на мъжете от племето. Гърдите му бяха украсени от резки, изрисувани с пепел, а челото му бе опасано от маймунска опашка. Лицето му бе боядисано в червен цвят. Долната му устна бе изпъкнала, тъй като бе захапал голям къс тютюн, и това му придаваше войнствен вид.

Той протегна ръка и един от мъжете с бързи стъпки се приближи, и пъхна в нея дълга брадва. Дръжката й бе от мораво змийско дърво и на единия й край бе прикрепено стоманено острие с формата на пика. Брадвата имаше зловещ вид и се смяташе за едно от най-смъртоносните оръжия за дуел.

След миг такава брадва бе пъхната и в ръцете на Натан.

Друг мъж дотърча при Такахо и протегна глинено гърне, пълно с мазна течност. Такахо потопи острието на брадвата си в него.

Натан разпозна течността. Самият той бе помогнал на шамана да приготви това гърне с „вурари“ или „кураре“, както го наричаха на английски, смъртоносна нервнопаралитична отрова, приготвена от лиана от семейството на лунните семена. Течността поначало се използваше при лова на маймуни, но днес предназначението й бе по-зловещо.

Натан се огледа. Никой не дойде да му поднесе подобно гърне. Очевидно битката нямаше да се води при равни условия.

Старейшината надигна лък над главата си и с вик обяви началото на дуела.

Такахо тръгна към него, като размахваше брадвата с привични движения.

Натан повдигна собствената си брадва. Имаше ли шансове да победи? Една-единствена драскотина щеше да бъде равнозначна на смърт. А и да надделееше, какво щеше да постигне? Бе дошъл тук, за да спаси Тама, а сега трябваше да убие баща й.

Повдигна своята брадва пред гърдите си и погледна противника си в очите.

— Не съм сторил зло на дъщеря ти! — изкрещя сърдито.

Такахо присви очи. Чу думите на Натан, но погледът му бе изпълнен с недоверие. Стрелна с поглед дъщеря си, за която в момента се грижеше селския шаман. Мършавият старец се бе надвесил над детето, размахваше пред лицето му сноп горяща трева и пееше. Натан усети горчивата й миризма. Бе растение, подобно на конопа. Детето обаче не помръдваше.

Такахо с рев скочи към Натан и се опита да го улучи с брадвата по главата.

Натан в юношеството си се бе занимавал с борба и знаеше как да реагира. Рязко се наведе и отмести встрани, размаха собственото си оръжие, удари противника си по краката и го събори.

Такахо падна шумно върху утъпканата пръст, удари рамото си и насмалко не се лиши от маймунската опашка, вързана около челото му. Иначе нищо му нямаше. Натан го бе ударил с тъпата част на брадвата си, за да не го осакати.

Когато индианецът падна, Натан се нахвърли върху него, като смяташе да го обездвижи със своето по-тежко тяло.

Само ако успея…

Такахо обаче се изтърколи с бързината на котка и отново замахна с все сили с брадвата си.

Натан бързо се отмести встрани. Отровното острие изсвистя покрай крайчеца на носа му и се заби в пръстта между ръцете му. Натан, радостен от спасението, закъсня със секунда, когато се опита да се отмести встрани от насочения към него крак. От ритника ушите му засвириха и той се сгромоляса върху земята. Собствената му брадва отскочи от ръката му и падна близо до зрителите.

Като изплю кръвта от разцепената си устна, Натан бързо се изправи.

Такахо вече бе на крак.

Докато индианецът се опитваше да измъкне брадвата си, забила се в земята, Натан забеляза шамана зад гърба му. Старецът сега насочваше дима към устните на Тама. Един вид прогонваше злите духове, преди да е настъпила смъртта.

Около него младите мъже започнаха с песен да призовават към убийство.

Такахо с ръмжене повдигна брадвата си и се извърна към Натан. Лицето на индианеца се бе превърнало в разгневена червена маска. Устреми се към Натан, размахвайки брадвата си.

Натан, останал без оръжие, отстъпи. Значи така ще умра…

Гърбът му опря до стена от копия, държани от останалите индианци. Нямаше как да избяга. Такахо се спря за миг, за да повдигне брадвата високо над главата си.

Натан усети допира на върховете на копията върху голия си гръб, когато инстинктивно се отмести.

Такахо повдигна брадвата с две ръце високо над главата си.

— Юло! — чу се силен вик, който заглуши песента на мъжете. — Спри!

Натан се присви, за да се опази от удара, който така и не бе нанесен. Погледна нагоре. Брадвата бе застинала на около сантиметър над лицето му. Капка отрова се стече от острието й и падна върху бузата му.

Силният вик бе нададен от шамана, който сега, след като разбута мъжете, се приближаваше към тях.

— Дъщеря ти се пробужда! Каза, че я нападнала голяма змия и че белият човек я спасил.

Всички извърнаха поглед към Тама, която с мъка отпиваше вода от кратунка, поднесена и от жена от племето.

Натан погледна Такахо право в очите. На лицето на индианеца се бе изписало облекчение. Той отдръпна оръжието си и после го захвърли върху земята. С освободената си по този начин ръка хвана Натан за рамото и го придърпа към себе си.

— Иако! — каза, като го притисна към гърдите си. — Братко!

И така всичко приключи.

Вождът направи крачка напред и изпъчи гърди.

— Ти си надвил голямата сусури, анакондата, и си отървал дъщерята на нашето племе от търбуха й. Вече не си набе, не си чужд човек. Сега си иако, брат на моя брат. Сега си един от нас, от яномамо.

След тези думи извади перо от ухото си и го тикна в косата на Натан. Бе перо от опашката на орел харпия и високо се ценеше.

Тълпата нададе радостни възгласи.

Натан осъзнаваше, че по-голяма чест от тази не можеше да му се окаже, но все още продължаваше да се тревожи.

— Сестра ми е все още болна. — Посочи Тама. Сред яномамо бе табу да се използват собствените имена. Вместо това се използваха понятията, обозначаващи роднинските връзки, независимо дали бяха действителни, или не. Тама тихо изстена. — Получи рани, които могат да бъдат излекувани от лечителите в Сао Габриел. Моля ви да ми позволите да я отведа в градската болница.

Селският шаман направи крачка напред. Натан се побоя, че той ще възрази и ще заяви, че неговите умения са достатъчни. Шаманите поначало бяха горделиви хора. Вместо това обаче възрастният индианец се съгласи, като положи ръка върху рамото на Натан.

— Нашата малка сестра бе спасена от прегръдките на сусури от нашия нов иако. Нека благодарим на боговете, че са го избрали за неин спасител. Аз не мога да направя нищо повече за нея.

Натан избърса отровата от бузата си, като внимаваше да не засегне наранени места по кожата си, и благодари на стареца. Шаманът и без това вече бе направил много. Билките му бяха свестили момиченцето тъкмо навреме и Натан бе спасен. Натан се обърна към Такахо:

— Ще те помоля да ми услужиш със своето кану за пътуването.

— Всичко, което е мое, е и твое. И аз ще дойда до Сао Габриел.

— Да побързаме.

Тама бе поставена на носилка от бамбук и палмови листа и положена в кануто. Такахо, облечен вече с потник и с къси панталони „Найк“, даде знак на Натан да се намести на кърмата на кануто, издълбано от ствола на дърво, и се изтласка от брега с греблото. Реката щеше да ги отведе до Сао Габриел.

Изминаха петнайсетте километра в мълчание. Натан непрестанно проверяваше състоянието на Тама и забелязваше тревогата в очите на баща и. Момиченцето отново бе изгубило съзнание, трепереше и стенеше. Натан уви малкото й телце с одеяло.

Кануто премина покрай група индианци от съседно селище, които ловяха риба с помощта на копия. Една жена, застанала горе по течението, хвърляше черен прах във водите на реката. Натан знаеше какво представлява този прах. Бе смляна лиана от аяея. Разтворен във водата, замайваше рибите, които изплаваха на повърхността, и с това ставаха лесна плячка на мъжете с копия. Този древен начин на риболов бе широко разпространен в цяла Амазония.

Колко още време щяха да успеят да съхранят тези познания? Още поколение или две? Или това изкуство щеше да бъде забравено за вечни времена. Натан се намести в лодката. Знаеше, че има битки, които не може да спечели. За добро или за лошо цивилизацията щеше да продължи своя поход в джунглата.

Докато пътуваха, Натан наблюдаваше стените от гъста растителност от двете страни на реката. Всичко бе изпълнено с живот. С живот, който бръмчеше, пищеше, крещеше, чуруликаше и ръмжеше.

От двете страни на реката стада от червени кресливи маймуни, насядали по клоните, крещяха хорово. По плитчините белоперести чапли с дълги оранжеви клюнове ловяха риба, а тук-там сребърните муцуни на кайманите издаваха местата, където гнездят. Въздухът жужеше от мухи и комари, застрашаващи всеки сантиметър незащитена кожа.

Тук джунглата господстваше по всички възможни начини. Изглеждаше безкрайна, непроницаема и изпълнена със загадки. Намираха се в една от последните неизследвани части на планетата. Имаше големи площи, върху които не бе стъпвал човешки крак. Именно тези чудеса и тайни бяха накарали родителите на Натан да прекарат живота си тук и да запленят единствения си син със своята обич към великата гора.

Натан забеляза, че започнаха да се появяват признаци на цивилизация. Наближаваха Сао Габриел. Покрай бреговете на реката имаше разчистени пространства. Тук-там деца шумно ги приветстваха. Дори и горските звуци на джунглата започнаха да отстъпват пред шумовете на съвременния свят: пърпоренето на трактор, ръмженето на двигател с вътрешно горене, тенекиените звуци на музика, излизащи от радиоприемник.

Зад един завой джунглата внезапно изчезна. Градчето Сао Габриел приличаше на раков тумор, разял корема на гората. Градчето представляваше безразборна смесица от прогнили дървени коптори и сиви циментени правителствени учреждения. По близките хълмове имаше домове, малки и големи. Покрай речните кейове се бяха струпали туристически катери и речни гемии.

Натан се извърна, за да каже на Такахо да насочи кануто към една незаета част от брега. Видя, че индианецът е притиснал плътно греблото към гърдите си и наблюдава града с очи, разширени от ужас.

— Та той изпълва целия свят! — възкликна.

Натан също погледна малкото градче. Самият той бе идвал за последен път в Сао Габриел преди две седмици, за да закупи припаси, и сега шумът и оживлението го подразниха. Как ли щеше да възприеме града, ако никога не бе напускал джунглата? Посочи на Такахо свободно място на брега.

— Тук няма нищо, което да може да уплаши един велик воин. Трябва да закараме дъщеря ти в болницата.

Такахо кимна и се опита да прикрие шока си. Лицето му отново придоби стоическо изражение, но очите му не преставаха да разглеждат чудесиите на този различен свят. Изведе кануто на брега и след това помогна на Натан да повдигне носилката, върху която бе положено неподвижното тяло на Тама.

Детето изстена, повдигна клепачи и се видя бялото на очите му. Бе пребледняло значително по време на пътуването.

— Трябва да побързаме.

Двамата поеха момичето и тръгнаха по крайбрежната улица под погледа на зяпачите. Блеснаха мълниите на фотоапаратите на неколцина туристи. Макар и Такахо да бе облечен в „цивилизовани“ дрехи, маймунската опашка около челото му, перата, затъкнати в ушите му, и подстриганата му като паница коса издаваха представител на едно от местните амазонски племена.

За щастие малката едноетажна болница се оказа съвсем наблизо. Единствено яркият червен кръст на фасадата на сградата издаваше нейното предназначение, обаче Натан бе идвал тук и по-рано, за да разговаря с местния доктор, човек от Манаус. Болницата вонеше на амоняк и дезинфектанти, обаче бе приятно охладена от климатична инсталация.

Натан отиде в стаята на сестрата и я заговори. Пълната женица присви вежди в знак на недоумение и Натан съобрази, че й говори на яномамо. Бързо премина на португалски.

— Детето бе нападнато от анаконда. Има няколко счупени ребра, но се страхувам да не би да има и вътрешни увреждания.

— Елате насам — даде им знак сестрата и ги поведе към една двойна врата. Погледна с подозрение Такахо.

— Това е баща й.

— Доктор Родригеш отиде при пациент, но мога да му позвъня.

— Побързайте, моля ви — каза Натан.

— Може би аз бих могла да помогна — чу се глас зад тях. От един от дървените сгъваеми столове в чакалнята стана висока стройна жена с дълга кестенява коса. Дотогава не я бяха забелязали, тъй като бе седнала зад купчина дървени сандъци с червени кръстове по тях. Жената се приближи с уверена походка и внимателно ги огледа. Натан също я погледна.

— Аз съм Кели О’Брайън — представи се жената на добър португалски, в който обаче Натан долови следа от бостънски акцент. Показа им добре познатото му лекарско удостоверение. — Аз съм американска лекарка.

— Доктор О’Брайън, с удоволствие ще се възползваме от вашата помощ — каза Натан на английски. — Момичето бе нападнато…

Гръбнакът на Тама внезапно се изви. Ръцете й почнаха да удрят палмовите листа. Цялото й тяло потрепери.

— Има пристъп! — извика Докторката. — Бързо в манипулационната!

Пълничката сестра отвори вратата и им даде път.

Кели О’Брайън застана плътно до момичето, докато двамата мъже отидоха при едно от четирите легла в малкото спешно отделение. Високата лекарка измъкна отнякъде чифт хирургически ръкавици и се обърна към сестрата.

— Трябват ми десет милиграма диазепам!

Сестрата кимна и отиде при шкафа с лекарства. След няколко секунди в ръката на Кели бе тикната спринцовка с течност с цвета на янтар. Лекарката междувременно бе стегнала ръката на детето с турникет^[1].

— Дръжте я! — нареди на Натан и Такахо. Междувременно в стаята се появиха още една сестра и едър санитар.

— Донесете устройство за интравенозно хранене и глюкоза! — отсече Кели. Пръстите й напипаха здрава вена в тънката ръчица на детето. С уверени, отработени движения Кели вкара иглата във вената и бавно инжектира медикамента.

— Това е валиум — поясни. — Би трябвало да успокои детето за достатъчно дълго време, за да разберем какво му е. Думите й се оказаха верни. Гърчовете на Тама спряха. Крайниците й престанаха да се движат и се отпуснаха върху леглото. Само клепачите и крайчецът на устните й продължиха да потрепват. Кели започна да оглежда очите й с малко фенерче.

Санитарят избута Натан встрани и доближи устройство за интравенозно хранене до другата ръка на Тама.

Натан надникна над рамото му и видя, че очите на Такахо са изпълнени със страх и притеснение.

— Какво й се случи? — попита лекарката, без да престава да оглежда детето. Натан й обясни.

— Тя ту припада, ту се връща в съзнание. Селският шаман успя да я задържи в съзнание за известно време.

— Има две счупени ребра и вътрешни кръвоизливи. Не мога обаче да си обясня гърчовете. Имаше ли такива пристъпи, докато пътувахте насам?

— Не.

— Има ли епилептици в рода си?

Натан се обърна към Такахо и повтори въпроса на яномамо.

— Адимина гунти — потвърди Такахо. Натан се намръщи.

— Какво каза? — попита Кели.

— „Адимина“ означава „електрическа змиорка“. „Гунти“ означава „болест“ или „заболяване“.

— Болест на електрическата змиорка, това ли искаше да каже?

— Това каза. Не мога обаче да го разбера. Хората, пострадали от допир с електрическа змиорка, имат гърчове за съвсем кратко време. Тама обаче я извадихме от водата още преди часове. Не знам. Може би „болест на електрическата змиорка“ е техният термин за епилепсия.

— Лекуват ли я? Ползва ли лекарства?

Натан преведе въпроса й на Такахо и после й съобщи отговора.

— Селският шаман веднъж седмично я лекува с пушека на конопена лиана.

Кели отчаяно въздъхна.

— С други думи не е била лекувана. Нищо чудно, че стресът от преживяното е предизвикал такъв сериозен пристъп.

Вие с баща й защо не отидете в чакалнята? Ще се опитам да се справя с пристъпа с по-сериозни медикаменти. Натан погледна Тама. Тялото й бе спокойно.

— Смятате ли, че ще има още гърчове?

— Та тя все още не се е освободила от тях — отбеляза Кели и го погледна в очите. — В момента е в състояние на епилептичен припадък, на непреставащ гърч. Ако не успеем да го прекратим, тя ще умре.

— Искате да кажете, че през цялото време е била в такова състояние?

— Ако съдя по това, което ми казвате, да.

— Селският шаман обаче успя за известно време да я върне в съзнание.

— Просто не мога да повярвам в това. Не виждам откъде може да има медикаменти, достатъчно силни, за да нарушат цикъла.

Натан си спомни как детето пи вода от кратунката.

— Направи го обаче. Не смятайте, че шаманите са прости билкари. От години работя с тях и като гледам с какво трябва да се справят, смятам, че са много компетентни.

— Както и да е, тук разполагаме с по-силни лекарства. С истински лекарства. Защо не отидете заедно с баща й в чакалнята? — настоя отново Кели, обърна се към сестрите и санитаря и престана да обръща внимание на Натан.

Той се наежи, но се подчини. Привържениците на западната медицина открай време се отнасяха пренебрежително към шаманизма. Натан изведе Такахо в чакалнята, каза му да седне на един стол и да не мърда оттам и след това излезе от болницата.

Отново се озова в горещия въздух на Амазония. Американската докторка можеше да вярва или да не вярва, но той лично бе видял как шаманът съживи детето. Имаше един човек, който можеше да обясни тайнственото заболяване на Тама, и Натан знаеше как да го открие.

Едва ли не на бегом въпреки следобедния пек той се устреми към южната част на града и след десетина преки достигна базата на бразилската армия. Базата поначало бе спокойно място, но в момента кипеше от оживление. На пистата имаше четири хеликоптера с отличителните знаци на ВВС на САЩ. Местни хора се бяха прилепили към оградата, сочеха с пръст летателните апарати и оживено коментираха.

Натан не им обърна внимание и се устреми към циментено здание, разположено сред овехтели дървени бараки. Върху фасадата му бе изписано ФУНАИ. Това бе местната служба на бразилската фондация за индианците, единствената институция, която осигуряваше помощи, образование и правни услуги на местните племена банива и яномамо. В малката постройка имаше както канцеларии, така и помещения за настаняване на индианци, дошли да разберат причините за благоденствието на белия човек.

ФУНАИ разполагаше и със собствен медицински експерт, стар приятел на семейството и учител на баща му, когато за пръв път се появил в амазонските джунгли.

Натан профуча през антрето и се устреми по стълбите. Молеше се на Бог приятелят му да е на работа. Когато наближи отворената врата, чу звуците на Петия концерт за цигулка от Моцарт. Слава Богу! Почука по касата на вратата, за да съобщи за присъствието си.

— Професор Коуве?

Индианецът, седнал зад малко бюро, вдигна поглед от купчина документи. Бе на петдесет и няколко години, с дълга до раменете черна коса, посребряваща по слепоочията. За четене ползваше очила с телени рамки. Свали ги и на лицето му се появи широка усмивка, когато разпозна новодошлия.

— Натан!

Реш Коуве се изправи, заобиколи бюрото и стисна Натан в прегръдка, не по-малко силна от тази на анакондата. Макар и невисок, бе силен като вол. Някога бе шаман на, живеещото в Южна Венецуела племе триос. Преди три десетилетия се бе запознал и сприятелил с бащата на Натан. С негова помощ напусна джунглата и получи научни степени по лингвистика и палеоантропология в Оксфорд. Освен това бе един от най-изтъкнатите специалисти в района по местната флора.

— Не мога да повярвам, че си тук, момчето ми! Мани свърза ли се с теб?

Натан си отдъхна, когато се освободи от мечешката прегръдка.

— Не, какво имаш предвид?

— Търси те. Той се отби тук преди час, за да пита в кое село работиш сега.

— Защо? — присви вежди Натан.

— Не ми каза защо, но с него бе една от важните клечки на „Телукс“.

Натан се намръщи. „Телукс“ бе мултинационалната корпорация, която финансираше неговото изследване на познанията на местните шамани. Коуве бе наясно с причините за това настроение на Натан.

— Ти сам пожела да сключиш тази сделка с дявола.

— Сякаш имах някакъв избор, когато баща ми умря.

— Не трябваше да се предаваш така лесно. Ти винаги… Натан не обичаше да му напомнят този черен период от живота му. Сам щеше да носи отговорността за последиците от решенията си.

— Виж какво, сега не ми е до „Телукс“. Имам съвсем друг проблем — прекъсна го и набързо разказа за случилото се с Тама. — Тревожи ме състоянието й. Според мен добре ще е да консултираш Докторката…

Коуве взе кутия за рибарски принадлежности от един рафт.

— Нелепа, наистина нелепа работа — каза и се запъти към вратата.

Натан го последва и забеляза, че не му е лесно да догонва по-възрастния мъж. След малко и двамата бяха в болницата. Такахо скочи, когато видя Натан.

— Братко…

— Доведох човек, който може да помогне на дъщеря ти. Коуве не чака. Нахлу стремително в спешното отделение.

Натан го последва.

Там цареше суматоха. Стройната американска лекарка с лице, обляно от пот, се бе надвесила над детето, отново обхванато от силни гърчове. Медицинските сестри се суетяха, докато изслушваха нарежданията й.

— Ще я изтървем — каза уплашено Кели, без да изпуска от поглед гърчещото се тяло на момиченцето.

— Може би ще мога да ви помогна — предложи Коуве. Какви лекарства й дадохте?

Кели му съобщи няколко названия и отмести кичур коси, полепнали върху изпотеното й чело.

Коуве кимна, отвори кутията с рибарски принадлежности и от едно от многото й отделения извади кесийка.

— Трябва ми сламка.

Една от сестрите се отзова незабавно на думите му. Натан предположи, че професор Коуве не идва в болницата за първи път. Тук едва ли имаше човек, по-вещ в местните болести и лечението им.

— Какво правите? — попита Кели с почервеняло лице.

— Излезли сте от невярна предпоставка — отвърна той спокойно, като тъпчеше сламката с прашец от кесийката. — Гърчовете, предизвикани от „болестта на електрическата змиорка“ не са проява на смущение на централната нервна система, като епилепсията например. В случая се дължат на наследствено химическо неравновесие в течността на гръбначния стълб. Това заболяване е присъщо единствено на няколко племена яномамо.

— Искате да кажете, че става дума за наследствено неравновесие в обмяната на веществата?

— Точно така. Като фавизма сред някои средиземноморски родове или „мазната болест“ сред маронските племена на Венецуела.

Коуве отиде при детето и даде знак на Натан да се приближи.

— Стисни я, за да не мърда.

Натан притисна главата на момиченцето към възглавницата.

Шаманът постави единия край на сламката в ноздрата на детето и духна съдържанието й.

— Вие доктор Родригеш ли сте, главният лекар на болни? — попита Кели, застанала зад гърба му.

— Не, мила. Аз съм местният шаман.

Кели го погледна със смесица от недоверие и ужас. Преди да успее да възрази, гърчовете на детето започнаха да стихват. Първо, по-бавно, после, по-бързо.

Коуве повдигна клепача на детето. Руменината по лицето му започна да се появява отново.

— Установих, че поемането на някои лекарства през синусовите мембрани е почти толкова действено, колкото и венозната инжекция.

— Дава резултат — каза удивена Кели, без да откъсва поглед от детето. Коуве подаде торбичката на една от сестрите.

— Доктор Родригеш скоро ли ще дойде?

— Вече се свързах с него, професоре — отвърна сестрата и погледна часовника си. — Би трябвало да пристигне след десетина минути.

— Нека през следващите двайсет и четири часа момичето получава по една доза веднъж на три часа, а после, по веднъж дневно. Това би трябвало да я стабилизира в достатъчна степен, за да може да се пристъпи към лечението на останалите увреждания.

— Разбрах, професоре.

Тама разтвори очи. Погледът й се плъзна по непознатите хора и се изпълни със страх и смущение. Накрая обаче очите й срещнаха погледа на Натан.

— Иако башо — промълви детето.

— Да, твоят маймунски брат е тук — успокои го той на яномамо, като погали детето по главата. — Нищо ти няма. И татко ти е тук.

Една от сестрите доведе Такахо. Когато видя дъщеря си в съзнание и говореща, падна на колене. Престана да демонстрира твърдост и с облекчение се разплака.

— Ще се оправи — увери го Натан.

Коуве взе кутията си за рибарски принадлежности и тръгна към изхода. Натан и д-р О’Брайън го последваха.

— Какво имаше в този прах? — запита лекарката.

— Прахът представлява стрита лиана от кананема. Натан побърза да обясни думите му на нищо неразбиращата лекарка.

— Лиана на пълзящ коноп. Същото растение, което племенният шаман запали! за да съживи момичето в селото. Аз вече ви разказах това.

Кели поруменя от неудобство.

— Предполагам, че ви дължа извинение… Не мислех… Искам да кажа, че не можех да си представя, че…

Коуве я потупа по ръката.

— Западният етноцентризъм тук е добре познат. Няма защо да се притеснявате от него. Той просто вече е преодолян — добави, като й смигна приятелски.

Натан обаче не прояви чак такава любезност.

— Следващия път се освободете от предубежденията си, когато ви се казва нещо — смъмри я.

Тя прехапа устните си и се обърна.

Натан внезапно съобрази, че се бе държал като простак. През този ден бе изживял много тревоги и страхове и нервите му се бяха изопнали. Лекарката просто се бе опитала да помогне. Не трябваше да и говори по този начин. Редно бе да се извини.

Преди обаче да успее да каже нещо, вратата се отвори и във фоайето се появи висок червенокос мъж с камуфлажна униформа и овехтяла бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Той забеляза Докторката.

— Кели, ако си приключила с предаването на пратките, добре е да тръгваме. Открих лодкар, който е готов да ни отведе нагоре по реката.

— Да, да, вече уредих — отвърна лекарката. После се обърна към Натан и Коуве: — Благодаря ви.

Натан забеляза, че новодошлият и младата лекарка си приличат. И двамата имаха еднакви лунички и еднакви бръчици около очите. Дори и гласовете им имаха еднаква бостънска напевност. Реши, че вероятно са брат и сестра.

Натан ги последва, когато излязоха на улицата. Това, което видя там, го накара да отстъпи крачка и неволно да се блъсне в професор Коуве.

От другата страна на улицата имаше група от десет войници в пълно бойно снаряжение, включително карабини М — 16 със сгъваеми приклади, пистолети в кобури и тежки раници. От отличителните им знаци разбра, че всички принадлежаха към един и същ род войски: рейнджъри. Един от тях съобщи нещо по портативна радиостанция и даде знак на групата да се доближи към брега на реката. Двамата американци се присъединиха към военните.

— Почакайте! — разнесе се глас иззад рейнджърите. Сред военните се появи познато лице. Бе Мани Азеведу.

Набитият чернокос мъж се промъкна сред войниците. Бе облечен в смачкани панталони и джобът на ризата му бе раздран и висеше. Камшикът, с който никога не се разделяше, бе омотан около кръста му.

Натан отвърна на усмивката на Мани и отиде при него. Двамата се прегърнаха и се потупаха по гърбовете. После Натан погледна към разпрания джоб.

— Виждам, че пак сте си играли с Тортор.

— Чудовището сега тежи с десет кила повече от последния път, когато го видя.

— И тогава не беше дребен — засмя се Натан. Забеляза, че войниците бяха спрели и ги наблюдаваха. Кели О’Брайън и брат й също не откъсваха поглед от тях.

— Каква е тази история? Накъде са тръгнали? — попита Натан и кимна по посока на военните.

Мани погледна групата. Около нея вече се бе събрала голяма тълпа зяпачи, които с интерес оглеждаха спрелите войници.

— Изглежда, че американското правителство е решило да финансира експедиция в далечната джунгла.

— Защо? Наркотрафиканти ли ще търсят?

Към тях се запъти Кели О’Брайън. Мани и кимна и махна с ръка към Натан.

— Мога ли да ви представя доктор Ранд? Доктор Натан Ранд?

— Вече се познаваме, макар че той не ми съобщи името си — отвърна Кели със смутена усмивка.

Натан остана с усещането, че двамата премълчават нещо.

— Какво става? — попита заинтригувано. — Какво ще търсите нагоре по реката?

Тя го погледна право в очите. Дотогава не бе виждал такива зелени изумрудени очи.

— Дойдохме да търсим вас, доктор Ранд.