Джеймс Ролинс
Амазония (19)

17.
Лечебно средство

17 август, 16:16 ч.

Амазонската джунгла

 

Луи реши да направи една последна инспекция. Бе навил ръкавите на ризата си и преметнал окървавеното си сако през ръка. Следобедът бе много топъл. Тук обаче не след дълго щеше да стане горещо, наистина горещо. Огледа развалините на селището и се усмихна доволно.

Един колумбийски наемник, по прякор Маската, застана мирно, когато Луи се приближи до него. Висок близо метър и деветдесет, притежаваше свирепост, съответстваща на ръста му. Бивш телохранител на шеф на наркокартел, някога бе поел самоотвержено върху собственото си лице сярна киселина, плисната върху работодателя му. Половината от лицето му представляваше плътна мрежа от съединителна тъкан. След това неблагодарният шеф го уволни. Първо, заради безобразния му вид и второ, задето с него му напомняше на какво малко разстояние се бе доближила смъртта до собствената му личност. Луи обаче ценеше лоялността. Този човек щеше да се справи чудесно със задълженията на Брайл.

— Маска, колко време остава за разполагането на останалите заряди?

— Половин час — отговори новият му заместник.

Луи кимна и погледна часовника си. Времето бе недостатъчно, но иначе всичко вървеше по разписание. Ако руснакът не бе успял да включи проклетия Джи Пи Ес, Луи щеше да разполага с много повече време, за да се наслаждава на победата си.

Въздъхна и отмести поглед върху поляната. Там се бяха събрали общо осемнайсет пленници, всички на колене, всички с ръце, вързани на гърба. Единият край на примка, поставена на шията им, бе вързан за глезените. Опиташе ли се някой да се отвърже, примката щеше да го задуши. Няколко пленници вече стенеха, тъй като въжетата се бяха впили в плътта им. Останалите, неподвижни, продължаваха, да се потят и да кървят под лъчите на силното слънце. Луи забеляза, че Маската бе все още до него.

— Останаха ли индианци бан-али?

— Живи не, господин докторе.

Селото бе наброявало над стотина души. Сега щеше да има още едно безследно изчезнало племе.

— А долината? Огледахте ли я цялата?

— Да, господин докторе. Проходът е единственият път, по който може да се влезе или излезе в нея.

— Много добре — оцени Луи. Вече бе получил тази информация предната вечер от изтезавания разузнавач на племето, но за всеки случай пожела още веднъж да се увери в истинността на думите му. — Направи една последна проверка. Искам да напуснем това място не по-късно от седемнайсет часа.

Маската кимна и се оттегли. Тръгна с бърза крачка към гигантското дърво в центъра на поляната. Луи го проследи с поглед. В този момент от входа на тунела няколко души изтъркаляха два малки стоманени варела. След установяването на контрол над цялата долина подчинени на Луи с брадви и длета в ръце влязоха в дървото, пробиха дълбоки процепи в ствола му и извлякоха огромни количества от безценната мъзга. Луи видя, че друга група се труди усилено около основата на гигантското дърво яга. Присви очи. Всичко вървеше по разписание. Това бе единственият начин на работа, приемлив за Луи.

Удовлетворен, отиде до групата пленници, оцелели от екипа, които изгаряха под слънцето. Малко встрани от тях се намираха оцелелите представители на племето бан-али.

Луи ги погледна. Бе разочарован от това, че не бяха оказали що-годе сериозна съпротива. Двамата рейнджъри отправиха към него погледи, изпълнени с ненавист. Дребната азиатка се бе поуспокоила донякъде. Бе затворила очи и произнасяше беззвучни молитви. Коуве продължаваше да наблюдава света стоически. Луи се спря пред последния пленник. Погледът на Натан Ранд не се отличаваше от този на рейнджърите. В него обаче все пак имаше още нещо. Хладна решителност.

На Луи не му бе приятно да гледа този човек в очите, но не отмести поглед. В лицето на Натан видя сянка на баща му. Същата коса с пясъчен цвят, същите скули, същия нос. Това обаче не бе Карл Ранд и за изненада на Луи той изпита разочарование от този факт. Удовлетворението, което бе очаквал да получи от пленяването на сина на Карл Ранд, липсваше. Установи, че всъщност изпитва нещо като уважение към младия човек. По време на пътешествието дотук Натан бе показал, че притежава не само смелост, но и съобразителност. Прояви тези качества дори когато видя сметката на агента на Луи. Накрая тук бе показал своята лоялност, готовността си да жертва собствения си живот заради своя екип. Сами по себе си това бяха качества, достойни за възхищение, макар да пречеха на плановете на Луи.

Очите на Натан притежаваха твърдостта на полирани камъни. Очевидно бе изпитвал неутешима болка и въпреки това бе оцелял. Луи си спомни за своя приятел от хотела във Френска Гвиана, човека, успял да оцелее на Дяволския остров. Спомни си как този човек бавно отпиваше от чашата бърбън. Човекът имаше същите очи. Това не бяха очите на баща му, очите на Карл Ранд. Това бе различен човек.

— Какво смятате да правите с нас? — попита Натан. Тези думи бяха изречени не като молба, а като обикновен въпрос.

Луи извади носна кърпа от джоба си и избърса веждите си.

— Дадох ви своята дума на джентълмен, че няма да убия вас или приятелите ви. Ще спазя тази си дума.

Натан присви очи.

— Ще оставя смъртта на всички ви да тежи на армията на САЩ — продължи тъжно Луи. За негово собствено учудване чувството, което вложи в тези си думи, не бе престорено.

— Какво искате да кажете? — попита Натан с подозрение. Луи поклати глава и отиде до сержант Костос.

— Струва ми се, че ще е по-добре на този въпрос да отговори вашият другар.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна презрително Костос.

Луи се наведе и погледна сержанта в лицето.

— Нима наистина искаш да ми кажеш, че капитан Уоксмън не се е доверявал на своя сержант?

Костос отмести поглед.

— За какво говори? — обърна се Натан към сержанта. — Костос, сега не е време за тайни, така че, ако знаеш нещо…

Сержантът му отговори. Изглеждаше гузен.

— Става дума за напалмовите минибомби. Имахме заповед да открием източника на вълшебната течност. След като я откриехме, трябваше да унищожим източника. Напълно.

Луи изпита удоволствие от шокираното изражение, което придобиха лицата на останалите членове на групата. Дори и рейнджърката изглеждаше изненадана. Очевидно военните предпочитаха да не споделят много-много тайните си.

Луи посочи с ръка малката група хора, събрала се около гигантското дърво. Това бяха неговите сапьори. Останалите девет минибомби, налепени върху бялата кора на дървото, наподобяваха плоски черни очи.

— Благодарение на правителството на САЩ се сдобихме с достатъчно взривни вещества, за да ни е по силите унищожението дори на такова чудовищно дърво.

Костос не отговори.

— И така целите на нашите мисии съвсем не се различават — продължи Луи. — Въпросът е кой ще се облагодетелства от това: американският военнопромишлен комплекс или една френска фармацевтична компания? Това от своя страна повдига друг въпрос: кой ще стори по-големи добрини, с тези познания? Трудно е да се отговори. Този въпрос обаче може да бъде формулиран и другояче: кой би сторил по-големи злини с тези познания? — Луи се обърна към сержанта: — Струва ми се, че на този въпрос всички знаем отговора.

Групата остана безмълвна.

— Какво ще стане с Кели и Франк? — наруши мълчанието Натан.

А, да, отсъстващите членове на групата… Луи не бе изненадан, че именно Натан зададе този въпрос.

— Не се тревожете за тяхното здраве. Те ще дойдат с моя екип — обясни Луи. — Установих контакт с хората, които ме финансираха. Господин О’Брайън се оказа идеално морско свинче за изследване на регенеративния процес. Изследователите на „Сен Савен“ горят от нетърпение да го докоснат със своите инструменти.

— А Кели?

— Госпожица О’Брайън ще ни придружи, за да ни осигури отзивчивостта на брат си.

Натан пребледня.

Докато говореше, Луи забеляза, че Натан погледна към гиганта.

— Таймерите ще задействат бомбите точно след три часа — съобщи Луи. — В 20:00 часа, ако трябва да бъда по-точен. — Знаеше, че тези хора бяха наясно със силата на една-единствена такава бомба. А тук имаше цели девет. Видя как на лицата им се изписа отчаяние. Луи продължи: — За всеки случай заложихме и други запалителни бомби в целия каньон, включително и в прохода, по който се стига дотук. Ще ги взривим веднага, след като напуснем долината. Не можем да си позволим да рискуваме някой индианец, когото не сме забелязали, да ви освободи. Боя се, че независимо дали сте вързани, или не, няма как да избягате. Цялата тази изолирана долина ще се превърне в огнен ураган. От вълшебната мъзга няма да остане и следа. Освен това огънят ще привлече хеликоптерите, летящи насам. Чудесен начин да се отклони вниманието им от нашата група.

Погледите на пленниците свидетелстваха, че са осъзнали своето поражение. Луи се усмихна:

— Както виждате, всичко е планирано както трябва.

До Луи се приближи неговият помощник. Колумбиецът дори не погледна към пленниците, сякаш бяха стадо овце.

— Да, Маска?

— Готови сме за изтегляне. Можем да се евакуираме веднага, щом наредите.

— В такъв случай започвайте! — Луи погледна отново вързаните мъже и жени. — Боя се, че дългът ме зове. И че настъпи мигът да се сбогувам сърдечно с вас.

Даде им гръб и изпита удовлетворение от станалото. В крайна сметка именно самият Карл Ранд бе станал причина за гибелта на горделивия си син. Щом бе тръгнал по пътя на баща си…

Искаше му се да вярва, че старецът ги наблюдава от ада.

 

16:55 ч.

 

Натан, коленичил до другите, бе смазан от чутото. Проследи със замъглен поглед как групата на наемниците започна да се изтегля. Чу гласа на Коуве:

— Фавр е заложил всичко на вярата си в мъзгата на яга.

— Има ли значение? — простена Натан. Внимаваше да не затегне неволно примката около шията си.

— Надява се мъзгата да излекува заболяването така, както лекува физическите наранявания. Нямаме доказателства, че притежава подобно свойство.

— Какво искаш да направим?

— Да му кажем това.

— Да му помогнем? Защо?

— Не на него искам да помогнем, а на всички тези, които станаха жертва на епидемията и започнаха да умират. Усещам, че ключът към лечението на това заболяване е някъде тук. Той е готов да унищожи долината и да ликвидира всякаква възможност за обезсилване на проклятието на бан-али. Трябва да го предупредим.

Натан се намръщи. Не бе забравил убийството на Мани. Спомни си обезглавеното тяло на своя приятел, свличащо се на земята. С разума си разбираше Коуве, но със сърцето си, не.

— Той и без това няма да ни изслуша — убеждаваше го Натан, като си търсеше някакво оправдание. — Фавр не разполага с много време. Остават му най-много шест или осем часа до момента, когато военните ще реагират. Единствената му възможност е да заграби каквото може и да избяга.

— Длъжни сме да го накараме да ни чуе — настояваше Коуве.

Откъм яга се разнесоха гласове. Двамата мъже насочиха погледи към отвора в ствола на дървото. От него излязоха двама наемници с носилка в ръце. Натан разпозна носилката, която бяха направили за Франк. Той и сега лежеше на нея, вързан като пленник.

След това от дървото излезе Кели. Движеше се сама с ръце, вързани зад гърба. Зад нея вървяха още въоръжени наемници.

— Нямате представа какво правите! — изкрещя Кели на Фавр. — Все още не знаем дали тази мъзга може да излекува каквото и да е!

Натан забеляза, че тя излагаше доводите, които преди малко бяха споделили с Коуве. Луи повдигна рамене.

— „Сен Савен“ ще ми плати дължимото много преди да се разбере дали сте права, или не. Ще погледнат краката на брат ви или това, което е останало от тях, и ще прехвърлят договорените милиони на моята сметка.

— А пострадалите? Умиращите деца и старци?

— Защо трябва да се вълнувам от това? Баба ми и дядо ми отдавна умряха, а деца нямам.

Кели се възмути и понечи да го упрекне, но забеляза групата пленници. Погледна първо трийсетината мъже, излизащи от долината, а после, групата пленници.

— Какво става тук? — недоумяваше тя.

— А, това са вашите приятели. Те ще останат тук. Кели погледна към взривните заряди, прикрепени към дървото, после, към Натан.

— Вие… Вие не може просто така да ги изоставите тук.

— Мога — възрази Луи. — Мога, разбира се. Тя спря и насмалко не се разплака.

— Поне ми разрешете да се сбогувам с тях.

— Добре! — съгласи се Луи с театрален жест, изразяващ съчувствие. — Добре, но побързайте!

Улови Кели за ръката и я изведе от строя, придружен от любовницата си и от четирима въоръжени наемници. После я блъсна към пленниците.

Сърцето на Натан се сви. Щеше да бъде по-малко мъчително, ако тя въобще не ги бе забелязала.

По лицето й потекоха сълзи. Кели приклекна последователно пред всеки от тях и започна да се извинява, сякаш бе виновна за случилото се. Натан не я слушаше, а буквално я изпиваше с очи. Знаеше, че повече няма да я види. Тя се наведе и прилепи бузата си до лицето на професор Коуве, а после отиде при Натан.

— Натан… — започна коленичила Кели.

— Замълчи — замоли я той с тъжна усмивка. Произнесе думата, с която й напомни за нощта, прекарана заедно. — Замълчи.

Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Научих за Мани… Толкова ми е мъчно… Натан стисна очи и наведе глава.

— Ако ти се удаде, убий това френско копеле — каза тихо. Тя се облегна върху него и отри буза в неговата.

— Обещавам — промълви на ухото му с гласа на влюбена, споделяща любовна тайна.

Той я целуна по устните, без да се интересува дали някой го гледа. Тя отвърна на целувката му и устните им се сляха.

След това бе откъсната от Натан. Фавр я държеше за ръката.

— Струва ми се, че отношенията между вас двамата са били не само професионални — каза презрително.

Фавр извъртя рязко Кели и притисна устни върху нейните. Тя извика от изненада и обида. Луи я пусна и я блъсна към индианката. От устните му закапа кръв.

Кели го бе ухапала.

Той избърса устните си.

— Не се тревожи, Натан. Ще се погрижа за жена ти — каза подигравателно Луи и погледна Кели и любовницата си. — Заедно с Цуи ще направим гостуването й при нас приятно. Нали така, Цуи? — Индианската вещица се доближи до пленницата, омота пръст около косата й и я подуши. — Сам виждаш, Натан, Цуи вече проявява интерес към нея.

Натан се опита с трескави движения да се освободи от въжето.

— Мръсно копеле! — изсъска и се задави, тъй като примката около шията му се затегна.

— Успокой се, момчето ми — изрази загриженост Луи, като хвана Кели за ръката. — Казах ти, че е в добри ръце.

По лицето на Натан се стекоха сълзи на безсилие. Започна да диша на пресекулки, тъй като въжето се впи в плътта му. Въпреки това продължи да се мята. Тъй или иначе щеше да умре. Имаше ли значение дали щеше да умре от задушаване, или от пожара?

Луи го погледна театрално тъжно, а след това задърпа Кели.

— Срамна работа… — произнесе. — Такова мило момче, а какъв трагичен живот…

На Натан му притъмня пред очите и започна да вижда звезди.

— Престани да се мяташ, Натан — опита се да го успокои Коуве.

— Защо?

— Докато човек е жив, не бива да губи надежда. Натан спря. Не защото осмисли думите на професора, а защото се почувства победен. Дишането му започна да се нормализира. Обърна лице към оттеглящата се наемническа банда и впери поглед в Кели. Тя се обърна още веднъж към него непосредствено преди да се озове в джунглата. После изчезна.

Мълчанието на групата бе нарушено само от тиха молитва на Ана. Неколцина от индианците започнаха да пеят тъжна песен, а други просто заплакаха. Продължаваха да стоят на мястото си, лишени от надежда, докато прежурящото слънце започна да се насочва към хоризонта. С всяко вдишване и хлипане се доближаваха по-бързо към смъртта.

— Защо просто не ни застреля? — терзаеше се сержант Костос.

— Защото това не е в стила на Фавр — отговори професор Коуве. — Той иска да изпитваме колкото се може по-продължителен ужас от предстоящата си гибел. Иска да ни изтезава. Това го възбужда.

Натан, осъзнал поражението си, затвори очи.

След час в южната част на долината се разнесе силна експлозия. Натан отвори очи и видя как във въздуха се издига огромен стълб от дим и прах.

— Взривиха прохода — вцепени се Карера.

Ехото от експлозията се задържа няколко секунди и заглъхна. Сега оставаше да чуят една последна експлозия. Тази, която щеше да ги лиши от живот и да изпепели долината.

Отново настъпи тишина. Натан чу отчетливо нечие хриптене в гората. Така хриптяха ягуарите.

Коуве се извърна към Натан.

— Това дали не е Тортор? — ослуша се Натан. В сърцето му се появи искрица надежда.

От джунглата се измъкна ягуар и излезе на поляната. Това обаче не бе петнистото лице на домашния любимец на техния мъртъв приятел.

Огромният черен ягуар започна да души въздуха. Разтвори уста и стръвно изръмжа.

 

17:35 ч.

 

Кели продължаваше да върви до носилката на Франк. Двамата мъже, които я държаха, сякаш не се уморяваха. Продължаваха да вървят из джунглата на долния каньон като два мускулести робота. Кели, изтерзана и с натежало от мъка сърце, започна да се препъва във всеки корен.

Фавр бе наложил бързо темпо на групата. Искаше да прекоси тресавището и да изчезне в джунглата на юг от него, преди огнената експлозия да изпепели горния каньон.

— След това военните ще се устремят тук като мухи на лайно — предупреди спътниците си. — Трябва да сме изчезнали оттук много преди да се появят.

Кели неволно бе подслушала разговор на наемниците, проведен на смес от развален португалски и испански. Фавр бе уредил по радиото в река, намираща се само на ден път оттук, да ги чакат моторни лодки. Когато я достигнеха, щяха бързо да се изтеглят.

Първо обаче трябваше да стигнат до мястото на срещата, без да бъдат заловени. Следователно трябваше да бързат. Фавр бе решил да не проявява мекушавост към никого от изоставащите, включително и към Кели. Чудовището бе обсебило камшика на Мани и периодично го размахваше във въздуха, досущ като робовладелец, надзираващ робите си. Кели вече усети допира на този камшик. Падна на колене, когато проходът се взриви зад гърба им. Бе така отчаяна, че не намери сили да помръдне. Тогава нещо огнено я докосна по рамото. Камшикът разкъса ризата й и кожата и. След това престана да изостава.

— Кели… — обади се Франк от носилката.

— Ще се измъкнем от това — каза той с отпаднал глас. Въпреки неговите възражения тя му бе инжектирала демерол, преди да напуснат лечебницата на яга. Направи го, за да намали болките му. — Ще се справим.

Кели кимна и изпита отново съжаление от това, че ръцете й бяха вързани зад гърба. Крайниците на Франк също бяха завързани за носилката. Той продължи несръчния си опит да я успокои.

— Натан и другите… ще намерят начин да се измъкнат… Избавлението… — не довърши мисълта си и изпадна отново в морфинова дрямка.

Кели се обърна. По-голямата част от небосвода бе закрита от короните на дърветата, но пушекът, предизвикан от експлозията, която отдели горната долина от долната, все още бе видим. Тя не бе казала на брат си за запалителните устройства, оставени в древната гора. Нямаше как да очакват помощ от другарите си, останали в долината.

Продължи напред и видя гърба на Фавр. Цялото й същество бе изпълнено с мисълта за отмъщение. Бе решила да изпълни обещанието, което даде на Натан. Щеше да убие Луи Фавр. Или да изгуби живота си, докато се опитва да направи това.

 

17:58 ч.

 

Натан не можеше да откъсне поглед от гигантския черен ягуар, появил се на ливадата. Това бе хитрата самка, водачът на глутницата. Очевидно бе успяла да се спаси от отровата на Луи и инстинктивно се бе прибрала в долината, където се бе родила.

— Денят става все по-обещаващ — изръмжа сержант Костос.

Едрият звяр огледа вързаните пленници. Бяха храна, готова за консумация. Без черния прах, използван като репелент, дори и индианците бан-али бяха застрашени. Голямата черна котешка богиня, създадена от яга, за да ги защищава, се бе превърнала в страшен звяр. Животното се приближи до тях. Прилепи се към земята и размаха опашка.

Внезапно зад мускулестите й рамене сякаш изригна пламък. Това бе Тортор, който също се измъкна от джунглата. Без да показва с каквото и да е, че се бои от голямата котка, профуча покрай нея и се озова при Натан и другарите му.

Любвеобилната котка събори Натан от радост. След като неговият стопанин бе мъртъв, Тортор очевидно бе решил да потърси спокойствие и утеха при неговите приятели.

При падането примката стегна врата на Натан и затрудни говора му.

— Добра котка… Тортор е добра котка…

Големият черен ягуар не помръдна от мястото си и с любопитство започна да следи това, което ставаше пред очите му.

Тортор се отри о Натан. Очевидно искаше да бъде погален или почесан, да получи някакво уверение, че всичко е наред. Натан бе вързан и не можа да удовлетвори това му очакване, но съобрази нещо. Извърна се, при което примката го стегна още по-силно, и обърна въжетата към ягуара. Тортор ги подуши.

— Прегризи ги. — Натан размаха вързаните си китки. — Прегризи ги и тогава ще мога да те погаля, приятелю.

Тортор облиза ръката на Натан и след това отри муцуна в рамото му.

Натан изстена от отчаяние и погледна през рамо. Голямата черна котка бе тръгнала към тях. Тя отмести Тортор и тихо изръмжа.

Натан застина.

Чудовището подуши ръката, облизана от Тортор, и погледна Натан с проницателните си черни очи. Той бе сигурен, че животното надушва страха в тялото на човека, търкалящ се в краката му. Не бе забравил как то с едно-единствено движение на челюстите си бе отгризало краката на Франк.

Ягуарът наведе глава и я доближи към крайниците на Натан. Разнесе се глухо ръмжене. Той усети как огромна сила го повдигна от земята. Примката насмалко не го удуши. За миг успя да си зададе въпроса дали щеше да умре от задушаване, преди да бъде изяден. Помоли се на Бог за първото.

Вместо това бе спуснат отново на земята. Размърда се леко и осъзна, че ръцете му са свободни. Използва това положение и се изтърколи встрани. Приседна и погледна разкъсаните въжета, висящи от китките му. Котката го бе освободила.

Натан присегна към примката.

Големият черен ягуар продължи да го наблюдава. Тортор дружелюбно се отри в хълбока на гигантската котка и след това отиде при Натан.

След като се освободи от примката, Натан я захвърли встрани. Глезените му все още бяха вързани, но преди да ги развърже, бе редно да благодари на своя приятел. Тортор отри косматата си глава в гърдите на Натан. Той го почеса зад ушите и се чу доволно мъркане.

— Добър котарак… Чудесно се справи…

Котката тихо изплака. Натан обхвана главата и с ръце и погледна златистите й очи.

— И аз обичах Мани — прошепна.

Тортор започна да отрива глава в лицето му и да го души. Натан изтърпя това, като продължаваше да успокоява котката. Когато ягуарът се отдръпна на крачка от него, започна да развързва глезените си.

Гигантският черен ягуар приседна. Тортор навярно се бе срещнал със самката след смъртта на Мани. Може би именно той я бе докарал тук. Мани очевидно се бе оказал прав и между двете котки се бе развила някаква привързаност. Тази близост бе подсилена като че ли от обхваналата ги мъка. Тортор се бе лишил от своя господар, а самката, от своята глутница.

Натан стана и развърза Коуве. След това двамата започнаха да освобождават останалите. Натан се зае с въжетата, пристегнали крайниците на Дакий. Той бе индианският следотърсач, участвал в изпращането на пираните и скакалците срещу групата им. Натан вече не му се сърдеше за това. Човекът просто бе защищавал племето си. Както впоследствие се оказа, съвсем основателно. Натан му помогна да се изправи и погледна димящите развалини на селището. Кои всъщност бяха истинските чудовища?

Дакий силно го притисна в прегръдките си.

— Не бързай да ми благодариш — спря го Натан. Другарите му развързваха останалите индианци. Той извърна поглед към минираното дърво, по чийто ствол бяха окачени деветте напалмови бомби.

Сержант Костос разтри изтръпналите си ръце.

— Ще проверя дали ще ми е по силите да разминирам дървото. Карера ще потърси оръжието, което скри.

Натан кимна. Освободените бан-али се събраха около двата ягуара. Двете котки се бяха разположили на сянка, сякаш забравили за съществуването им. Натан обаче забеляза, че голямата самка продължаваше да наблюдава всичко през Притворените си клепачи. Котката нямаше намерение да отслабва бдителността си.

При Натан дойдоха Ана и Коуве.

— Вече сме свободни. Какво ще правим сега? — попита професорът.

Натан повдигна рамене. Ана кръстоса ръце. Натан забеляза, че е намръщена.

— Какво те дразни? — попита я съчувствено.

— Дразни ме Ричърд Дзейн. Ако успеем да се измъкнем оттук, ще напусна „Телукс“.

Независимо от положението им Натан намери сили да се усмихне.

— Ще подадем заедно заявления за напускане.

След малко се появи сержант Костос. Лицето му имаше обичайното си мрачно изражение.

— Бомбите са заложени много умело. Не мога нито да ги обезвредя, нито да променя часа на експлозията.

— Значи не можеш да направиш нищо, така ли? — попита Коуве.

Рейнджърът поклати глава.

— Трябва да призная, че това френско копеле си разбира от работата. Перфектно са го направили.

— Колко време ни остава? — попита Ана.

— Малко по-малко от два часа. Таймерите са поставени на 20:00 часа.

Натан погледна дървото.

— Значи или трябва да се измъкнем от долината, или да потърсим някакво надеждно убежище в нея.

— Забрави за убежищата. Когато тези пущини гръмнат, трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Дори и без допълнителните запалителни бомби, поставени от хората на Фавр, тези девет напалмови устройства ще направят на пепел цялото плато.

— Къде е Дакий? — потърси го Натан. — Може би му е известен някакъв друг изход?

Коуве кимна към отвора на яга.

— Отиде да види как е шаманът.

Натан се сети за клетника, застрелян от Дзейн в корема.

— Да отидем при него и да видим дали може да ни помогне с нещо. — Той се отправи към дървото. Коуве и Ана го последваха — Аз ще остана да наблюдавам бомбите — каза сержант Костос.

Когато влезе в дървото, Натан отново усети неговата сладникава мускусна миризма. Погледнаха сините отпечатъци на длани.

— Знам, че всички мислим за бягство, но няма ли да се опитаме да предприемем нещо срещу болестта? — попита Коуве.

— Ако има изход, ще съберем образци от колкото се може повече растения — отвърна Натан. — Друго не можем да направим. Да се надяваме, че ще попаднем на някакво полезно растение.

Коуве очевидно не остана удовлетворен от отговора на Натан, но и нямаше как да му възрази. Дори и да успееха да открият лекарство, светът нямаше да има полза от него, ако самите те не се измъкнат.

Докато се изкачваха по спираловидния коридор, отгоре се чуха стъпки. Натан и Коуве се спогледаха. Някой идваше.

Внезапно се появи Дакий. Очите му бяха широко отворени. Бе сякаш изненадан от срещата. Заговори ги бързо на родния си език. Дори Коуве не успя да го разбере.

— Говори по-бавно — помоли Натан. В отговор Дакий го улови за ръката и го задърпа нагоре по тунела.

— Сине на вишва, ела с мен.

— Шаманът добре ли е?

— Жив е… Но е зле. Много зле.

— Отведи ни при него — поиска Натан.

Индианецът явно почувства облекчение от думите им. Тримата се затичаха нагоре и след малко се озоваха в лечебницата.

Шаманът лежеше в една от люлките. Бе жив, но не изглеждаше добре. Кожата му бе пожълтяла и бе покрита с пот. Наистина бе много зле.

Когато се приближиха до него, той приседна, макар и да личеше, че това му причинява голяма болка. Махна с ръка на Дакий и му нареди нещо, а после се втренчи в Натан. Погледът му бе измъчен, но ясен.

Под люлката се търкаляха парчета разрязано въже. Фавр за всеки случай бе вързал тежко ранения човек.

— Ти си вишва… Като баща си — каза шаманът и посочи Натан с пръст.

Натан понечи да отрече това, но Коуве го изпревари.

— Кажи му, че си шаман — настоя професорът.

Натан се довери на инстинкта на Коуве и бавно кимна утвърдително.

Неговият отговор очевидно успокои страдащия човек.

— Много добре — каза шаманът.

Дакий се върна с кожена кесия и две парчета тръстика, дълги около трийсет сантиметра. Подаде ги на своя вожд, но той бе твърде слаб. Започна да дава нареждания на Дакий. Той се зае с изпълнението им.

— Изсушена мъдна торбичка на ягуар. — Коуве посочи кесията.

— В Париж се продават скъпо — промърмори неодобрително Натан.

Дакий развърза торбичката. Бе пълна с червен прах. Шаманът продължи да дава указания. Коуве започна да превежда, въпреки че Натан долавяше отделни думи.

— Този прах е „али не яга“ — повтори професорът.

— Майчина кръв — кимна с разбиране Натан.

Дакий натъпка част от праха във върховете на двете тръстики. Коуве погледна Натан.

— Предполагам, че си разбрал какво предстои. Натан кимна утвърдително.

— Да, това ще да е нещо като билката епена на яномамо. В продължение на години бе работил при различни племена яномамо, при което го бяха канили да участва в церемонии с използването на епена. Думата се превеждаше като „слънчева сперма“. Билката бе халюциноген, използван от шаманите за влизане в света на духовете. Медикаментът бе силен. Според легендата неговото използване целеше да накара „хекура“, „малките горски човечета“, да предадат познанията си на шамана. Натан си спомни, че наркотикът бе предизвикал у него силно главоболие и цветни халюцинации. Не му допадна и начинът, по който се поемаше, през носа.

Дакий подаде една от сламките на Натан, а другата, на шамана. Вождът на бан-али даде знак на Натан да коленичи до люлката. Натан се подчини.

— Шаманът знае, че след малко ще умре — предупреди го Коуве. — Предлага ти нещо повече от банален ритуал. Според мен по този начин прехвърля върху теб всичките си отговорности: за племето, за селището и за дървото.

— Не мога да поема такава отговорност — отказа Натан.

— Длъжен си да я поемеш. След като станеш шаман, всички тайни на племето ще ти бъдат достъпни. Даваш ли си сметка какво означава това?

Натан си пое дълбоко въздух и кимна.

— Да. Лекарството.

— Точно така.

Натан се доближи до люлката и коленичи. Шаманът му обясни какво трябва да направи. Ритуалът наподобяваше този на яномамо. Малкият човек постави заредения с наркотик край на сламката до ноздрата си. После даде знак на Натан да допре другия край до устните си. Той трябваше да вдуха наркотика в ноздрата на шамана. От своя страна, опря другата сламка до лявата си ноздра. Шаманът опря другия й край до своите устни. Двамата мъже трябваше едновременно да вдухат наркотика в синусите си.

Шаманът вдигна ръка. Двамата си поеха въздух дълбоко. Индианецът пусна ръката си. Натан силно духна през сламката, подготвяйки се същевременно да поеме своята порция наркотик. Той проникна в организма му още преди да е престанал да духа.

Падна на гръб. Главата му се изпълни първо с пламъци, а после, с неописуема болка. Стори му се, че някой е откъснал тилната му кост. Стаята се завъртя пред очите му. Почувства се напълно замаян. В разума му се отвори бездна, в която той започна да пропада. Бе погълнат от мрак, който в същото време сякаш излъчваше някакво сияние.

Чу името си, но не можа да произнесе нищо в отговор. Падащото му тяло внезапно се блъсна в нещо твърдо, намиращо се в отвъдния свят. Мракът около него се разпадна, подобно на счупено стъкло. Пред очите му остана само сянка с формата на стилизирано дърво. То се издигаше върху тъмен хълм. Устреми се към него и видя детайли. Дървото стана триизмерно. Натан успя да различи неговите листа, клони и плодове. Яга. Иззад хълма се появиха дребни фигурки, вървящи една зад друга по ската, водещ към дървото. Хекура, помисли си лениво Натан.

Подобно на дървото, и фигурките станаха по-ясно различими и Натан разбра, че предположението му е било погрешно. Съществата представляваха не малките човечета, а най-разнообразни животни: маймуни, ленивци, плъхове, крокодили, ягуари и някакви други животни, каквито Натан не познаваше. Сред животните имаше и мъже, и жени, но Натан съзнаваше, че това не бяха хекура. Всички създания се запътиха към дървото и влязоха в него. Сенчестите им фигури бяха погълнати от тъмния му силует. Къде бяха отишли? Трябваше ли да ги последва?

Фигурите внезапно се появиха от другата страна на дървото. Бяха обаче преобразени. Вече не представляваха сенчести силуети, а ярки и сияещи създания. Те образуваха кръг около дървото. Хората и зверовете защищаваха яга.

Натан усети, че ходът на времето сякаш се ускори. Когато хората започваха да губят блясъка си, отиваха при дървото, изяждаха негови плодове, отново засилваха и заемаха повторно мястото си в кръга. Това се повтори няколко пъти.

Подобно на изхабена грамофонна плоча, образът започна да става все по-неясен. Накрая угасна напълно и на неговото място повторно се появи мрак.

— Натан? — чу се нечий глас.

Кой го викаше? Натан се опита да го открие с поглед, но пред очите му се разстилаше само мрак.

— Натан, чуваш ли ме?

Да, но къде си?

— Стисни ръката ми, ако ме чуваш.

Натан се обърна по посока на гласа и се опита да открие притежателя му в мрака.

— Много добре, Натан. А сега отвори очи. Той се опита да направи това.

— По-спокойно… Отвори очи.

Мракът повторно се разпадна и Натан бе заслепен от ярката светлина. Въздъхна и започна да диша тежко. Главата продължаваше да го боли. През сълзи видя лицето на своя приятел, надвесил се над него.

— Натан?

Той се изкашля и кимна.

— Как се чувстваш?

— Как според теб мога да се чувствам? — Натан направи болезнена гримаса и се опита да се надигне от пода.

— Какво усети? — запита Коуве. — Ти мърмореше нещо.

— Сякаш бълнуваше — добави Ана, коленичила до него.

— Устата ми е пълна със слюнка — сподели Натан. — Значи това е алкалоиден халюциноген.

— Какво видя? — повтори Коуве.

Натан се опита да разтърси глава. Направи грешка. Болката стана непоносима.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около десет минути — отвърна професорът.

— Десет минути?

Бе му се сторило, че са изминали часове.

— Какво стана?

— Струва ми се, че току-що ми бе обяснено как трябва да се лекува болестта — отвърна Натан.

— Какво? — попита Коуве с разширени от удивление очи. Натан му обясни видяното.

— От видението разбрах, че плодовете на това дърво са от жизнено значение за здравето на хората от племето. Животните не се нуждаят от тях, но хората, да.

Коуве кимна с разбиране и присви очи, опитвайки се да осмисли чутото.

— Значи, това са орехите. От записките на баща ти знаем, че мъзгата на дървото е пълна с мутагенни белтъчини. С приони, способни да усъвършенстват всеки вид, на който попаднат, за да го превърнат в защитник на дървото. За това обаче трябва да се заплаща висока цена. Дървото не иска неговите чада да го изоставят и заради това се е застраховало. В животните вероятно се вгражда някакъв инстинкт, нещо, което да ги задържи в този район. Нещо, което е свързано с тяхната територия и може да бъде използвано целенасочено, както се получи с праховете за контролиране на скакалците и пираните. Хората обаче притежаваме разум и инстинктът не е достатъчен сам по себе си, за да ни обвърже към дървото. Следователно хората трябва редовно да се хранят с плодовете на дървото, за да държат под контрол мутагенните приони. Млякото на орехите вероятно съдържа някакви антиприони, потискащи бурната форма на заболяването.

— Значи бан-али са останали тук не поради чувството си за дълг, а защото са били поробени — произнесе тъжно Ана.

— Да — разтри слепоочията си Коуве. — Превърнали са се в бан-и, в роби. Не е пресилено да се каже това. Когато веднъж си бил изложен на прионите, после не можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Ако не се яде периодично плодът, прионът се връща към злокачествената си форма, напада имунната система и предизвиква треска или множество смъртоносни ракови образувания.

— Получава се като при доктор Джекил и господин Хайд — промърмори Натан.

Коуве и Ана го изгледаха въпросително. Той им обясни какво има предвид.

— Това вече го каза Кели, когато обясняваше природата на тези приони. В една от формите си са доброкачествени, обаче могат да видоизменят формата си и да станат злокачествени, както при болестта луда крава.

— Така е — съгласи се Коуве. — Ореховото мляко потиска развитието на приона и го задържа в доброкачествен вид. Престанеш ли обаче да приемаш мляко, става злокачествен, напада организма, убива приемника и заразява всички, които се окажат на пътя му. Това също е съобразено с целите на дървото. То не иска да бъде обезпокоявано. Ако някой избяга, хората, които срещне по пътя си, ще се разболеят и ще умрат, и така ще се образува пътека на смъртта.

— И няма да остане никой, който да разкаже какво се е случило — добави Натан.

— Точно така.

Натан се почувства достатъчно добре и се опита да се изправи. Коуве му помогна.

— За мен обаче големият въпрос е защо имах такова видение. Дали то бе дело на собственото ми подсъзнание, повлияно от халюциногена? Или бе дело на шамана, направил телепатична връзка с мен, подпомогнат от праха?

Лицето на Коуве придоби сериозно изражение.

— Не — посочи с пръст люлката, — не е било дело на шамана.

Индианецът лежеше в люлката, вперил неподвижен поглед в тавана. От двете му ноздри капеше кръв. Не дишаше. До него бе коленичил Дакий, свел глава.

— Той умря веднага. Получи масиран инсулт, ако не се лъжа — каза Коуве и погледна Натан. — Каквото и да си видял, не е било дело на шамана.

На Натан му бе трудно да разсъждава. Сякаш черепът го стягаше.

— В такъв случай това ще да е било дело на подсъзнанието ми — реши той. — Спомням си, че когато за пръв път видях орехите на дървото, сметнах, че приличат много на плодовете на Uncaria tomentosa. Растението, известно като котешки нокът. Индианците го използват срещу вируси и бактерии, а понякога и за лечението на тумори. Едва сега обаче успях да открия връзката. Може би наркотикът помогна на подсъзнанието ми да предизвика необходимия скок на интуицията ми.

— Може би си прав — съгласи се неохотно Коуве. Натан обаче усети, че професорът не бе съвсем уверен в това.

— Ако не съм прав, какво друго би могло да бъде? Коуве се намръщи.

— Докато ти бе дрогиран, разговарях с Дакий. Прахът али не яга се прави от корените на това дърво. Te се изсушават и стриват на прах.

— Какво от това!

— Възможно е твоето видение да не е било плод на подсъзнанието ти. Не е изключено да представлява записано послание, предадено ти от самото дърво. Нещо като инструкция, ако може да се каже. Консумирай плодовете на дървото и Ще останеш здрав. Съвсем просто послание.

— Не говориш сериозно.

— Като гледам какво открихме в тази долина — мутирали видове, регенериращи се крайници, хора, поставени в услуга на едно растение — нито една способност на дървото не би ме учудила.

Натан поклати глава.

— Възможно е професорът да е прав — замисли се Ана. — Не мога дори да си представя как това дърво съумява да произвежда приони, специфични за ДНК на толкова много различни видове. Това само по себе си е чудо. Как се е научило да прави това? Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?

— Родословието на това дърво датира още от палеозоя, когато на сушата са съществували само растения — каза Коуве. — Прадедите му са били тук още по времето, когато са започнали да еволюират първите сухоземни животни. Вместо да се конкурират с тях, те очевидно са предпочели да включат тези нови видове в собствения си жизнен цикъл. Така, както това се прави и до днес от амазонското мравешко дърво.

Професорът продължи да излага теорията си, но Натан престана да го слуша. Бе се замислил над последния въпрос на Ана. „Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?“. Въпросът бе съвсем уместен и Натан си го зададе още веднъж. Как е успяло яга да произвежда тази широка гама от приони, нагодени към отделни видове?

Натан си припомни видението. Хората и животните изчезнаха в дървото. Къде отидоха? Дали това бе нещо повече от символика? Дали не отиваха някъде? Натан забеляза, че се е втренчил в коленичилия до люлката Дакий. Дали в резултат на поредна интуиция, или на остатъчното въздействие на наркотика, но Натан реши, че започва да се сеща къде може да се намира това „някъде“.

Кръвта на яга. Кръвта, взета от корена на дървото.

Не отмести поглед от Дакий. Спомни си задоволството, с което той му бе описал как баща му захранил корена.

Краката му сами го поведоха към индианеца. Коуве прекъсна изложението си.

— Натан, какво правиш?

— Остана частица от мозайката, която още ни се губи. — Натан кимна към индианеца. — Знам кой ще ни я покаже.

Дакий го погледна с насълзено лице. Смъртта на вожда го бе шокирала. Изправи се, когато Натан спря до него.

— Вишва — каза Дакий и преклони глава, признавайки по този начин авторитета му.

— И аз скърбя за твоята загуба, но трябва да си поговорим — каза Натан. Коуве отиде при тях, за да помогне с превода, но Натан вече бе напреднал в умението да изразява своите мисли на смес от английски и яномамо.

Дакий изтри очи и посочи люлката.

— Негово име Дако — каза и положи длан върху гърдите на мъртвеца. — Той мой баща.

Натан прехапа устната си. Редно бе сам да се сети за това. Погледна Дакий и забеляза приликата му с покойния. Сложи ръка на рамото на Дакий. Знаеше какво означава да изгубиш баща.

— Наистина много съжалявам — повтори с още по-развълнуван глас.

— Благодаря — кимна Дакий.

— Баща ти бе изключителен човек. Ще липсва на всички ни, но точно сега животът ни е в опасност. Нуждаем се от твоята помощ.

— Ти си вишва. Ти ще кажеш, аз ще изпълня — отвърна Дакий и сведе глава.

— Искам да ме заведеш при корените на дървото. На мястото, където коренът се храни.

Дакий трепна и на лицето му се появиха страх и тревога.

— По-спокойно — прошепна Коуве. — Започваме да стъпваме върху опасен терен.

Натан обаче не одобри предпазливостта на професора. Сложи ръка на гърдите си.

— Сега аз съм вишва. Трябва да видя корена.

— Ще те заведа там — каза индианецът. Хвърли последен поглед върху покойния си баща и тръгна към изхода.

Започнаха да се спускат отново по тунела. Ана и Коуве разговаряха зад гърба на Натан шепнешком, за да не смущават мислите му. Той отново си спомни за приликата между символа на бан-али и спираловидния тунел. Дали обаче тук имаше още нещо? Можеше ли да се открие връзка с молекулярната форма на мутиращия прион, каквото предположение бе изказала Кели? Съществуваше ли някаква по-особена връзка между растението и хората? Обща памет? След видението под ефекта на наркотика Натан реши да не отхвърля подобна възможност. Може би символът представляваше и двете неща. Както и истинската същност на яга. Натан и спътниците му продължиха да се спускат.

— Някой идва — каза Дакий и забави крачките си. След малко Натан също чу бързи стъпки.

Пред очите им се появи добре познат им силует.

— Редник Карера — каза Коуве.

Тя кимна. Бе се задъхала от бързане. Отново държеше оръжието си в ръце.

— Изпратиха ме при теб. Да проверя дали си открил друг начин да се измъкнем от платото. Сержант Костос така и не успя да обезвреди експлозивите.

Натан съобрази, че бе забравил да зададе най-важния въпрос. Дали бе възможно да се излезе по друг път от долината?

— Дакий, трябва да разберем дали има таен път до долната долина. Известен ли ти е такъв път?

Формулирането на този въпрос го накара да прибегне до помощта на Коуве и до много жестове.

Докато професорът превеждаше, Карера не скри учудването си:

— Защо не го разпита досега? Какво си правил?

— Дрогирах се — отвърна разсеяно Натан и съсредоточи вниманието си върху разговора с индианеца. Дакий най-после го разбра.

— Да напускаме долината? Защо? По-добре е да останем тук.

— Не можем да останем тук — каза отчаяно Натан.

— Той не знае нищо за бомбите — намеси се Ана — и че долината ще бъде унищожена. Просто не може да схване това.

— Ще трябва да му го обясним — реши Натан и се обърна към Карера. — Междувременно трябва ти и сержантът да съберете колкото се може повече орехи от това дърво в раници и чували.

— Орехи ли?

— По-късно ще ти обясня защо. Направи го, моля те.

— Добре, момчета, но не забравяйте, че часовникът цъка — предупреди Карера и тръгна обратно.

Натан погледна Дакий в лицето. Как да му обясни, че цялата му родина ще бъде унищожена? Това нямаше да е лесна задача. Въздъхна:

— Да продължим към корена.

Докато се спускаха, Натан и Коуве застанаха от двете страни на индианеца и бавно започнаха да му обясняват опасността. Смущението на Дакий постепенно премина в ужас, когато осъзна какво предстои. Краката му започнаха да треперят, сякаш тази информация се бе превърнала във физическо бреме.

Стигнаха до изхода и до стените с отпечатъци на сини длани. Светлината върху поляната бе започнала да отслабва. Не след дълго щеше да настъпи нощта. Нямаше никакво време.

— Знаеш ли друг изход от долината? — запита отново Натан.

Дакий посочи мястото, където в близост до изхода имаше хлътнала стена с много отпечатъци на длани. После погледна Натан в очите.

— През корена. Ще минем през корена.

Натан най-после го разбра. Двете им цели се обединиха в една.

— Покажи ни.

Дакий отиде до стената, огледа отпечатъците и присегна към един от тях, разположен в края и. Постави длан върху него и натисна стената с тежестта на ръката и рамото си. Оказа се, че тя е разположена върху шарнир. Отмести се встрани и пред всички се разкри нова част от тунела, водеща под земята.

Натан си спомни, че каналите, по които течеше мъзгата, на това място променяха посоката си. Отговорът на въпроса през цялото време се бе намирал пред очите му. Дори отпечатъците на длани върху стените наподобяваха двойното витло в края на символа на бан-али.

Ана извади джобно фенерче от джоба на якето си. Натан потупа джоба си, но не откри нищо. Навярно го бе изгубил. Ана му подаде своето и му даде знак да върви напред.

Отиде до отвора. Мускусовата миризма на дървото тук бе по-плътна и по-влажна, подобно диханието на открит гроб. Натан се спусна в отвора.