Джеймс Ролинс
Амазония (17)

15.
Здравеопазване

16 август, 11:43 ч.

Болнична стая на института „Инстар“, Лангли, щата Вирджиния

 

Досега Дорийн никога не бе изпадала в такова отчаяние. Внучката й бе потънала в чаршафи и възглавници. Момиченцето бе на системи, свързани с различни хранителни устройства и с монитори. Дорийн, макар и в защитно облекло, можеше да чуе писуканията и другите звуци, издавани от разнообразната апаратура, събрана в дългото тясно помещение. Малката Джеси не бе единствената обитателка тук. През последния ден болестта бе засегнала още пет деца.

Колко други деца щяха да се разболеят през следващите дни? Дорийн си спомни компютъра на епидемиолога и червеното петно, разляло се върху цялата територия на САЩ. Заболявания бяха регистрирани вече и в Канада. Бяха се заразили и две деца от Германия, прекарали ваканцията си във Флорида.

Дорийн прецени, че мрачният модел на доктор Алвизио се бе оказал дори прекалено оптимистичен. Тази сутрин бе научила за нови случаи на заболяването в Бразилия, този път вече здрави пълнолетни хора. За разлика от децата не вдигаха висока температура. Ставаха обаче жертва на бързодействащи злокачествени тумори като тези, които бяха открити в тялото на Кларк. Дорийн вече бе възложила на някои от изследователите да се заемат с тях.

Точно в този момент обаче имаше други грижи.

Бе седнала на стол, разположен до леглото на Джеси. Внучката й гледаше детска програма, предавана по телевизията. Не се смееше и дори не се усмихваше. Погледът й бе втренчен, като на робот, а косата й бе потна и сплъстена.

Дорийн нямаше как да я успокои. Пластмасовото защитно облекло бе безлично и излъчваше хладина. Можеше само да стои на пост до детето, колкото то да разбере, че не е само, и да вижда едно познато му обично лице. Тя не бе обаче майка на Джеси. Винаги, когато се отвореше вратата, малката поглеждаше към нея, за да разбере кой влиза. Очите му за миг се изпълваха с надежда, последвана веднага от разочарование. Влизаха сестри и лекари. Не и майка и.

По едно време Дорийн усети, че и самата тя започна да поглежда твърде често към вратата с надеждата оттам да се появи Маршал и да и съобщи вести за Кели и Франк. Бразилският армейски хеликоптер бе излетял от Ваувай преди няколко часа. Спасителите вероятно бяха открили експедицията. Навярно Кели вече летеше насам.

Нямаше никакви вести за това обаче. Чакането ставаше мъчително.

Джеси започна да чопли парчето лента, с което на ръката й бе прикрепен абокат^[1].

— Миличка, не го пипай — помоли Лорийн и отмести ръката на детето.

Джеси въздъхна и потъна отново във възглавниците.

— Къде е мама? — попита за кой ли път. — Искам мама!

— Скоро ще бъде тук, миличка. Южна Америка обаче е далеч. Защо не се опиташ да поспиш?

— Боли ме устата — простена Джеси.

Лорийн подаде на Джеси чаша със сламка. Съдържаше плодов сок, в който бе разтворено обезболяващо средство.

— Пийни си малко и няма да те боли.

По устната кухина на детето вече имаше афти, предизвикани от високата температура. В близост до устните се бяха превърнали в язви върху лигавицата. Съвсем определено бяха симптоми на заболяването. Вече нямаше съмнение, че Джеси бе станала негова жертва.

Детето отпи от сока и леко се намръщи.

— Не ми харесва. Не е като сока, който ми дава мама.

— Знам, мила, но ще се почувстваш по-добре.

— Има друг вкус… — намръщи се отново Джеси и отмести поглед към телевизионния екран. Дорийн и внучката й замълчаха. Едно дете в другия край на стаята изплака. Непрестанните реплики на танцуващата мечка от екрана издаваха тенекиен звук.

Колко още деца щяха да се разболеят? Колко още щяха да умрат?

Херметизираната врата зад гърба й се отвори. В стаята влезе масивна фигура със защитно облекло и кислородна маска. Насочи се към нея и през маската разпозна лицето на съпруга си. Веднага се изправи.

— Маршал…

Той й даде знак да седне, отиде до стената и включи маркуча, свързан с маската му, в един от накрайниците за подаване на въздух. Едва след това отиде при детето.

— Дядо! — извика Джеси и с мъка се усмихна. Тя изпитваше особени чувства към него. Единственият човек, който в нейното съзнание заместваше баща и. Гледката бе трогателна.

— Как е моята малка красавица? — попита Маршал и се наведе, за да разроши косите й.

— Гледам Мечока Бобо.

— Така ли? Забавен ли е? Тя кимна утвърдително.

— Ще ти направя компания. Отмести се мъничко.

Думите му зарадваха Джеси. Тя се премести малко встрани, за да му даде възможност да седне в края на леглото. Прегърна я. Гушна се радостно в него и продължи да гледа към екрана.

Дорийн погледна мъжа си в очите.

Той леко разтърси глава.

Тя се смути. Какво искаше да и каже с този жест? Включи радиостанцията на костюма, за да може да разговаря с Маршал шепнешком, без Джеси да ги чуе.

— Как е Джеси? — попита Маршал. Дорийн се доближи до него.

— Температурата и спадна на 38 градуса, обаче лабораторните анализи са тревожни. Белите кръвни телца намаляват, а равнището на билирубина се увеличава.

— Това втората фаза ли е? — попита той със страдалчески глас.

Дорийн усети, че гласът й трепери. Тъй като вече разполагаха с данни за болестта, можеха да предсказват развитието й. Втората фаза настъпваше, когато болестта преминаваше от висока температура към анемия с кръвоизливи и гадене.

— Утре ще разберем това — каза Лорийн. — Ако не тогава, най-късно вдругиден всичко ще се изясни.

И двамата чудесно знаеха какво ще стане по-нататък. При повече грижи втората фаза можеше да се проточи три или четири дни. После следваше трета фаза, която продължаваше само ден. Гърчове и мозъчен кръвоизлив. Четвърта фаза нямаше.

Лорийн погледна малкото момиченце, гушнало се в дядо си. По-малко от седмица… Толкова време оставаше на Джеси.

— Кажи ми какво става с Кели? Евакуираха ли я вече? Кога ще се прибере у дома?

Не чу никакъв отговор по радиото. Погледна съпруга си въпросително в очите. Той направи кратка пауза, преди да и отговори.

— Не са ги открили. Спасителният хеликоптер достигнал района, където трябвало да се намират според сигнала на Джи Пи Ес-а. Не намерили обаче никого.

Стомахът й се сви на топка.

— Как така?

— Не знам. Непрестанно се опитваме да установим контакт с тях чрез спътник, но нищо не се получава. Проблемът със свързочното им оборудване сигурно все още не е решен.

— Продължават ли да ги издирват по въздуха?

— Хеликоптерът бил принуден да се върне. Не му стигнало горивото.

— Маршал…

Той я хвана за ръката.

— Когато презареди, ще се върне веднага. Ще лети през нощта и ще ги търси чрез инфрачервени уреди за нощно виждане. Утре в търсенето ще се включат още три хеликоптера, включително и нашият „Команч“. Ще ги открием.

Лорийн изтръпна. Децата и… Всичките и деца…

— Бобо наистина е много смешен! — каза Джеси и посочи екрана с ръка.

 

13:05 ч.

Амазонската джунгла

 

Натан се спусна по двайсетметровата въжена стълба, която водеше към жилището им. Триетажната постройка бе разположена в клоните на древен дъб от кредния период. Преди това, непосредствено след като Кели и професорът отведоха Франк в болницата, две жени от племето поканиха групата да отиде в края на горичката. С жестове обясниха на пришълците, че жилището над главите им бе предназначено за тях.

Сержант Костос отначало не се съгласи. Редник Карера обаче го разубеди със силен аргумент:

— Там, горе, ще ни бъде по-лесно да се защитим. Ако останем на земята, ще бъдем съвсем уязвими. Рекат ли гигантските котки да дойдат през нощта…

Костос я прекъсна. Нямаше нужда да го убеждава повече.

— Добре, добре. Да се преместим горе, пък там ще решим как да се отбраняваме.

Натан реши, че подобни предпазни мерки са излишни. Още при пристигането им индианците не скриха любопитството си, но се държаха на разстояние. Наблюдаваха ги само от края на джунглата и от прозорците. Но все още не можеше да свикне с мисълта, че същите тези спокойни хора бяха изпратили срещу тях чудовищата, които унищожиха половината от експедицията им. Впрочем подобна двойнственост бе напълно в стила на много местни племена. В началото бяха враждебни и сурови към чужденците, но после, когато свикнеха с тях, се държаха като съвсем мирни и открити хора.

Независимо от това много от техните другари бяха загинали от ужасна смърт поради вината, макар и косвена, именно на това племе. В гърдите на Натан кипеше гняв. Не бе забравил и съдбата на Кларк, и вероятно и на мнозина от експедицията на баща му, държани като заложници в течение на дълги години. В качеството си на антрополог можеше да прояви разбиране към тези странни хора. В качеството си на син обаче нямаше как да не изпитва обида и гняв.

В същото време те оказваха помощ на Франк. Професор Коуве, след като се завърна от дървото с бяла кора, съобщи, че шаманът и Кели успели да стабилизират състоянието му. Това бе една от малкото добри новини, които научиха. Коуве не се задържа дълго при тях, тъй като бързаше да се завърне при гигантското дърво. Професорът използва случая, за да размени погледи с Натан. Личеше му, че е все още разтревожен независимо от помощта, която племето им оказваше в момента. Натан се опита да го разпита, но професорът го спря с жест.

— По-късно ще поговорим — обеща му той.

Натан стигна последното стъпало на въжената стълба и скочи на земята. До основата на дървото бяха застанали двамата рейнджъри и Мани. Тортор се бе прилепил до господаря си. Останалите членове на тяхната намаляваща група — Дзейн, Ана и Олин — останаха на дървото и се занимаваха с поправката на свързочното оборудване.

Мани кимна на Натан.

— Аз ще остана тук на пост — съобщи Костос на Карера. — Ти заедно с Мани огледайте околността. Опитайте се да разберете нещо повече за това място.

Карера кимна и се зае с изпълнението на заповедта. Мани я последва.

— Хайде, Тортор, да вървим. Костос забеляза появата на Натан.

— Ти какво правиш тук, Ранд?

— Опитвам се да свърша някаква работа — обясни Натан и кимна към разположената на стотина метра от тях колиба. — Докато има слънце и слънчевите панели функционират, ще се опитам да открия някаква информация в компютъра на баща си.

Костос се намръщи, когато погледна колибата, но кимна утвърдително. По погледа му Натан разбра, че преценява доводите за и против. В този момент всякаква информация можеше да се окаже от жизнено важно значение.

— Бъди внимателен — предупреди сержантът.

— Ще внимавам — успокои го Натан и намести пушката си през рамо. После тръгна към откритото пространство.

Там се бяха събрали дечица. Някои от тях го сочеха с пръст и нещо си говореха. Други деца тръгнаха зад Мани и Карера, като се държаха на разстояние от Тортор. Странното племе започна да се занимава с обичайната си дейност. Някои жени носеха вода от потока, пресичащ поляната. Жилищата по върховете на дърветата се оживиха. Върху каменни плочи бяха запалени огньове за приготвяне на храна. Стара жена се зае с направата на свирка от костта на сърна. Звукът й бе едновременно и приятен, и плашещ. Двама мъже с лъкове преминаха покрай Натан и му кимнаха едва забележимо. Държането на племето наведе Натан на мисълта, че макар и изолирано, то бе имало допир с бели мъже и жени. С оцелелите членове на експедицията на баща му.

Наближи колибата и отново видя тоягата на баща си, подпряна до вратата. Останалата част от света с нейните тайни за миг изчезна от съзнанието му. В сърцето му остана само един въпрос: Какво се е случило с баща ми?

Хвърли поглед върху временното жилище на спътниците си на дървото и влезе вътре. Отново усети миризмата на плесен. Стори му се, че влиза в древна гробница. Лаптопът върху масата бе все още разтворен, както го бе оставил. Възприе сиянието му като светлината на фар.

Когато се доближи до компютъра, забеляза, че програмата за защита на екрана представляваше множество от малки движещи се картинки. Очите му се изпълниха със сълзи. Картинките представляваха фотографии на майка му, друга част от миналото. Вгледа се в усмихнатото й лице. На една от фотографиите тя бе коленичила до малко индианче. На друга върху рамото й имаше маймунка капуцин. На трета прегръщаше малко момченце, бяло дете, облечено в носия на племето банива. Това бе той, тогава на шест години. Усмихна се, но сърцето му насмалко не се пръсна от вълнение. Въпреки че нямаше нито една снимка с баща му, Натан усещаше неговото присъствие. Стори му се, че е застанал като дух над рамото му и наблюдава екрана заедно с него. Дотогава никога не бе усещал така силно загубата на своето семейство.

След малко посегна към мишката. Програмата за защита на екрана изчезна и на нейно място се появи типично компютърно изображение. По екрана бяха наредени малки иконки. Започна да чете названията на файловете. „Растения“, „Племенни обичаи“, „Клетъчна статистика“… Твърде много информация. Щеше да му отнеме най-малкото дни да се запознае с нея. Един файл обаче привлече вниманието му. Иконката представляваше малка книга. Под нея пишеше „Дневник“.

Натан натисна иконката и се отвори файл.

Амазонски дневник на доктор Карл Ранд

Бе дневникът на баща му. Първият запис бе направен на 24 септември. Деня, в който експедицията навлезе в джунглата. Натан видя, че всеки ден бе записано нещо. Понякога не повече от едно-две изречения наистина. Баща му бе педант. „Живот, който не е бил предмет на осмисляне, не си заслужава да се изживява“, бе казвал често на Натан.

Прескочи част от записите и се ориентира към една конкретна дата. Откри я. Шестнайсети декември. Деня, в който експедицията на баща му изчезна.

 

Шестнайсети декември

Бурята продължи и не можахме да напуснем лагера. Денят обаче не протече напълно безсмислено. Индианец аравак, който се спускаше по реката, се отби при нас и ни разказа истории за едно странно племе… Страшни истории. Бан-али, както ги назова, се превежда приблизително като „кървави ягуари“. И по-рано бях чувал отделни неща за това призрачно племе, но малко са индианците, които дръзват да говорят открито за него.

 

Нашият гостенин не бе сдържан. Напротив, бе словоохотлив. Може би тази разговорчивост имаше връзка с новото мачете и с лъскавите рибарски кукички, които му предложихме срещу информация по този въпрос. Като видя това богатство, увери ни, че знае къде ловуват бан-али.

 

Първата ми реакция бе да кажа, че не му вярвам. Вместо това го изслушах. Ако имаше и най-малка възможност подобно племе да съществува, можеше ли да не я проверим? Индианецът дори начерта груба карта, според която бан-али се намираха на малко повече от три дни път от нас.

 

Утре, ако времето го позволи, ще се отправим на път, за да проверим истинността на разказаното ни от нашия приятел. Сигурно това е някаква легенда… И все пак знае ли човек какво може да се крие в сърцето на тази могъща джунгла?

 

Накратко, денят премина много интересно.

 

Натан затаи дъх и продължи да чете. Надвесен над лаптопа, усети как по веждите му започват да се стичат капчици пот. Прекара следващите няколко часа в четене на записи, правени в различни дни и години, в отваряне на други файлове, в разглеждане на рисунки и на дигитални фотографии. Постепенно разбра какво се бе случило с експедицията.

Започна да го обхваща напрежение, докато четеше. Ужасът от миналото се сля с ужаса от настоящето. Натан разбра, че истинските опасности за тяхната експедиция тепърва предстояха.

 

17:55 ч.

 

— Онзи човек там какво прави? — обърна се Мани към редник Карера.

— Къде?

Мани посочи един от индианците бан-али, вървящ покрай потока и метнал дълго копие на рамо. На оръжието бяха нанизани няколко парчета сурово месо.

— Дали няма да приготвя вечеря? — изказа предположение рейнджърката.

— За кого?

Заедно с Карера посветиха целия си следобед в оглед на селището. Придружаваше ги Тортор. Котката привличаше любопитството на много хора, които все пак предпочетоха да се държат на разстояние от нея. Карера начерта груба карта на селището и на земите около него.

— Това е разузнавателна информация. В случай че домакините ни отново се настроят враждебно към нас.

В момента заобикаляха гигантското дърво с бяла кора. Намираха се точно на мястото, където потокът се срещаше с чудовищните корени на дървото. Решиха, че водата бе размила горния пласт на почвата и оголила още повече корените. Те се бяха превърнали в истинска плетеница, която минаваше под ручея и над него, като го обгръщаше отвсякъде.

Индианецът, привлякъл вниманието на Мани, се приведе и започна да се промушва през плетеницата от корени. Очевидно бе се насочил към определено място на потока.

— Хайде да го огледаме по-отблизо — насочи вниманието им Мани.

Карера прибра тефтерчето и стисна оръжието, мятащо дискове. Намръщи се, когато видя огромното дърво. Определено не изпитваше желание да се приближава до него. Все пак тръгна към плетеницата от корени, достигаща ручея.

Индианецът отиде до езерце, обградено отвсякъде от големи и малки корени. Повърхността му бе почти гладка и потрепваше само на отделни места. Той забеляза, че го наблюдават, и ги приветства по универсален начин — с кимване. След това се зае с работата си. Мани и Карера продължиха да го следят от няколко метра разстояние. Тортор приклекна.

Индианецът също приклекна и надвеси копието с късовете кърваво месо над повърхността. Мани присви очи.

— Какво прави…

В този момент няколко малки телца изскочиха от водата и се устремиха към месото. Приличаха на малки сребристи змиорки. Имаха малки челюсти, с които си отхапваха парченца от месото.

— Това са жабообразните пирани — позна ги Карера. Той, също.

— Права си, само дето са още в стадия на попови лъжички. Още не са им израснали задни крака. Имат само опашки и зъби.

Индианецът се изправи, свали късовете месо от копието и започна да ги хвърля във водата. Падането на всеки къс окървавено месо предизвика ожесточена борба в езерото и след малко повърхността му се превърна в кървава каша.

Индианецът наблюдава известно време животинчетата, след което си тръгна обратно, като премина покрай изумената двойка.

Кимна им още веднъж. Погледна ягуара със смес от възхищение и страх.

— Искам да ги огледам по-отблизо — реши Мани.

— Ти откачил ли си, човече?

— Не съм. Искам само да проверя нещо — обясни Мани и се запъти към плетеницата от корени.

Карера не скри недоволството си, но го последва.

Пътеката бе тясна, така че вървяха един зад друг. Последен бе Тортор. Стъпваше внимателно и се оглеждаше. Не престана да маха с опашката си.

Мани достигна обграденото от корени езерце.

— Не се доближавай много-много — предупреди го Карера.

— На индианеца нищо не му направиха. Според мен е безопасно.

Все пак забави ход и спря на метър от брега, като положи ръка върху дръжката на камшика си. Езерото, разположено в корените, бе кристално бистро. Бе поне три метра дълбоко. Мани надникна в него.

Под повърхността плуваха пасажи от създанията. От месото не бе останала и следа, но дъното бе осеяно с оглозгани до блясък кости.

— Това е люпилня, проклета люпилня за риби — установи Мани.

От клоните над езерото от време на време падаха капчици мъзга. Създанията веднага се устремяваха към тях в търсене на храна. Мани успя да ги огледа по-добре, когато се доближаваха до повърхността. Имаха различни размери. Някои бяха съвсем малки, докато у други бяха започнали да израстват крака. Нямаше възрастни екземпляри.

— До едно са малки — прецени Мани. — Не виждам големите създания, които ни нападнаха.

— Сигурно сме ги избили всичките с отровата — предположи Карера.

— Нищо чудно, че не последва второ нападение. Навярно им трябва известно време, за да възстановят армията си.

— Да, що се отнася до пираните, може би… — замисли се Карера, застанала на два метра зад него. — Но само до тях — добави с разтревожен глас.

Мани я погледна. Тя му посочи долната част на дървото, мястото, където могъщите корени се свързваха със ствола. По кората му имаше стотици еднометрови израстъци. От отворите по тях излизаха множество черни насекоми. Пълзяха, чифтосваха се и се биеха помежду си върху кората. Няколко размахваха криле и тихо бръмчаха.

— Скакалците — промълви Мани и отстъпи крачка. Насекомите обаче не им обърнаха внимание и не прекратиха действията си.

Мани отмести поглед към езерото, а после, отново към насекомите.

— Дървото…

— Да?

Мани погледна как поредната капчица мъзга привлече няколко жабообразни създания до повърхността. Разтърси глава.

— Не мога да твърдя с положителност, но ми се струва, че дървото храни тези същества.

Замисли се. Очите му се разшириха, когато започна да открива смущаващи връзки между събитията. Карера забеляза, че лицето му пребледня.

— Какво ти е?

— За Бога, трябва да се махаме по-бързо оттук.

 

18:30 ч.

 

Натан, все още седнал пред лаптопа на баща си в колибата, се чувстваше изтощен. Бе препрочел няколко пъти голяма част от записките му, както и няколко научни статии. Заключенията, които започнаха да се оформят в главата му, бяха толкова тревожни, колкото и обнадеждаващи. Премести стрелката на последния запис и прочете финалните редове.

Тази нощ ще проведем опита. Дано Бог да ни пази.

Откъм вратата се чу тихо шумолене и Натан разбра, че Някой е влязъл в колибата.

— Натан, тук ли си? — чу гласа на професор Коуве. Натан погледна часовника си и осъзна, че бе заседнал над компютъра в течение на дълги часове, забравил за съществуването на околния свят. Чувстваше устата си като сух гласпапир. През отвора на вратата слънцето се насочваше към западния хоризонт и късният следобед преминаваше в здрач.

— Как е Франк?

— Какво има? — отвърна Коуве, като видя изражението на лицето му.

Натан поклати глава. Все още не се чувстваше готов за разговор.

— Къде е Кели?

— Навън. Разговаря със сержант Костос. Слязохме от дървото само за да проверим какво става, и да се уверим, че всичко е наред. Какво става тук, долу?

— Индианците не общуват с нас — обясни Натан, отиде до вратата и погледна залязващото слънце. — Приключихме с устройването на къщата в дървото като базов лагер. Мани и редник Карера правят оглед на района.

— Видях ги, когато идвах насам. Какво става с връзката със САЩ?

— Олин каза, че цялата система е разстроена. Вярва обаче, че ще успее да оправи Джи Пи Ес-а, така че да подаде верен сигнал за местонахождението ни. Смята, че това ще стане още тази вечер.

— Това е добра новина — отвърна Коуве с напрегнат глас. Натан усети съсредоточеността му.

— Някакъв проблем ли има?

— Има нещо, което все още не ми е ясно — отвърна смръщено Коуве.

— Може би ще ти помогна. — Натан погледна лаптопа и го изключи от слънчевото захранване. Така или иначе настъпваше нощ и нямаше да получат повече енергия от слънцето. Провери изправността на акумулатора му и взе лаптопа под мишница. — Струва ми се, че вече е време да споделим нещата, които сме научили.

— Ние с Кели затова и слязохме от дървото. И ние имаме новини.

Натан отново долови, че професорът е разтревожен от нещо.

Предположи, че и неговото изражение не е по-различно от това на Коуве.

— Хайде да се съберем.

Двамата излязоха от колибата и се озоваха под лъчите на залязващото слънце. Зарадваха се на лекия повей на въздуха, контрастиращ със застоялия въздух в колибата. Натан отиде при Кели и сержант Костос. Междувременно към тях се бяха присъединили Мани и редник Карера.

На няколко крачки от тях бе застанал индианец от племето. На Натан му бе нужно известно време, за да познае, че това бе техният водач. Бе измил черната камуфлажна боя от тялото си. Върху бронзовите му гърди имаше червена татуировка.

— Разбрах, че Франк се чувства по-добре — Натан се обърна към Кели. В отговор тя му кимна разсеяно.

— Засега да. — Тя забеляза лаптопа под мишницата му. — Успя ли да научиш нещо за баща си?

Натан въздъхна.

— Смятам, че всички трябва да чуете това, което успях да узная.

— Така или иначе време е да си съставим план за действие — настоя сержант Костос. — Скоро ще се стъмни.

— Да се качим горе — предложи Коуве и кимна към постройката на дървото.

Никой не възрази и всички бързо се закатериха по дървото. Тортор остана долу на пост. Натан го погледна, докато се изкачваше. Ягуарът не бе сам. До плетената стълба бе застанал и индианецът. Очевидно бе му възложено да ги охранява.

Когато достигна постройката, Натан видя, че цялата група се бе събрала пред едно общо помещение на най-долния етаж. На двата по-горни етажа имаше по-малки обособени стаи със собствени външни и вътрешни балкони.

Постройката очевидно бе обитавана от някое семейство, изнесло се от нея заради тяхното настаняване. Бе оставило там голяма част от покъщнината си: керамични предмети, дървени кухненски прибори, украшения от пера и цветя, люлки за спане, малки дялани животински фигурки. Дори и миризмата на жилището бе различна от тази на изоставената колиба. Тук миришеше не на мухъл, а на подправки и масла, както и на човешки тела. Ана Фонг се приближи до Натан.

— Една индианка ни донесе храна: плодове, печен ямс и сушено месо.

Натан почувства, че е ожаднял, и захапа един от сочните плодове. По брадичката му потече струйка сок. Той я избърса с опакото на ръката си.

— Олин успя ли да оправи Джи Пи Ес-а?

— Все още го оправя — отвърна му Ана унило. — Ако съдя по ругатните му, още не е успял.

Откъм вратата се разнесе гласът на Костос:

— Заповядайте!

Групата се насочи към общото помещение. Вътре имаше подноси с храна и дори няколко паници с тъмна течност с ухание на алкохол.

— Касири! — възкликна изненадано Коуве, след като видя съдържанието на една от паниците.

— Какво е това? — запита Костос, след като се отстрани от вратата.

— Местна бира — поясни Натан. — Алкохолна напитка, известна на много тукашни племена.

— Бира ли? — Очите на сержанта светнаха. — Наистина ли?

Коуве наля част от кехлибарената течност в чаша. Натан забеляза, че по повърхността на паницата плаваха лигави късчета маниока. Професорът подаде чашата на сержанта.

Той я помириса, намръщи се, но въпреки това отпи голяма глътка.

— Уф! — Поклати глава неодобрително.

Натан си наля чаша и отпи малко от течността. Мани направи същото.

— Вкусът й наистина е особен — обясни Натан. — Местните жени дъвчат маниока и после я изплюват в паница. Ензимите в слюнката им ускоряват ферментационния процес.

Костос отиде при паницата и изля съдържанието на чашата си в нея.

— Някой ден ще изпия един „Будвайзер“ — зарече се той. Натан повдигна рамене.

Останалите отпиха по малко и започнаха да се отпускат по плетените рогозки върху пода. Всички изглеждаха крайно уморени. Един здрав сън щеше да им дойде добре.

Натан постави лаптопа върху каменна делва.

След като го отвори и включи, Олин го погледна с интерес.

— Може би тук ще намерим някои здрави схеми, с които да поправя свързочното оборудване. — Той се премести до Натан.

— Този компютър е на пет години и не вярвам да откриеш в него нещо, което да ти свърши работа. А пък точно сега съдържанието му е по-важно за собственото ни оцеляване.

Думите му привлякоха вниманието на всички.

— Разбрах какво се е случило с предишната експедиция. Ако не искаме да ни сполети същото, ще трябва да извлечем поука от техния опит.

— Какво е станало с тях? — попита Коуве.

Натан си пое дълбоко въздух и след това кимна към отворения лаптоп.

— Всичко е записано тук. Експедицията на баща ми чула слухове за съществуването на бан-али и попаднала на индианец, който им обещал да ги отведе при племето. Баща ми не удържал на изкушението да открие ново племе и се отправил на път. Два дни по-късно експедицията му била нападната от същите мутанти, които нападнаха и нас.

Мани вдигна ръка като ученик.

— Открих къде развъждат тези гадини. Или поне пираните и скакалците. — Той съобщи какво бяха открили с редник Карера. — Имам вече и теория за тези животни.

— Нека преди да се заемем с теории и хипотези, се запознаем с доказаните факти — прекъсна го Коуве и се обърна към Натан: — Продължавай. Какво са преживели след нападението?

Натан отново пое въздух. Не му бе лесно да говори по този въпрос.

— Загинали всички членове на експедицията с изключение на баща ми, Джерълд Кларк и други двама души. Следотърсачите на бан-али ги пленили. Баща ми успял да проведе разговор с тях и да ги убеди да им пощадят живота.

Ако съдя по записките му, езикът на бан-али е близък до яномамо.

— Действително има прилика — потвърди Коуве. — Колкото и изолирано да е живяло това племе, бял човек, говорещ езика им, е нямало как да не ги впечатли. Не се учудвам, че баща ти и другите са били пощадени.

Без да е имало особена полза от това, помисли си Натан и продължи:

— Хората получили най-различни наранявания, но веднъж оказали се тук, раните им започнали да зарастват. При това сякаш по чудотворен начин, както се изразява баща ми. Откритите рани зараснали, без по тях да останат белези. Счупените кости зараснали за по-малко от седмица. Дори хроничните заболявания, като сърдечния шум на един от членовете на експедицията, изчезнали. Най-удивително обаче било случилото се с Джерълд Кларк.

— Навярно имаш предвид ръката му — уточни Кели и седна по-удобно.

— Именно. Няколко дни след пристигането им тук осакатеният му крайник започнал да кърви и в края му се появило туморно образувание. Представлявало набор от недиференцирани клетки. Решили, че е злокачествено, и че трябва да го изрежат. Нямали обаче инструменти. След няколко седмици забелязали, че туморът променя формата си. Започнал да се удължава и по повърхността му се образувала кожа.

— Ръката е започнала да се регенерира! — възкликна Кели с разширени от удивление очи.

Натан кимна утвърдително и се зае с компютъра. Върна се на запис отпреди три години и започна да чете.

Днес с доктор Чандлър стигнахме до извода, че туморът на Кларк е всъщност непозната досега регенерация. Решихме да не предприемаме опити за бягство, преди да видим как ще приключи всичко това. Наблюдаването на това чудо си заслужава риска. Бан-али ни позволяват да се разхождаме из долината, но не и да я напуснем. А и поне засега бягството изглежда невъзможно, като знаем, че гигантските котки продължават да се разхождат в съседната долина.

Натан се намести по-удобно и отвори нов файл. Върху монитора се прояви груба рисунка на ръка и горната част на тяло.

— Баща ми продължил да документира промените. Недиференцираните клетки постепенно се превърнали в кости, мускули, нерви, кръвоносни съдове, косми и кожа. Пълното регенериране на ръката отнело осем месеца.

— Какво го е причинило?

— Според баща ми мъзгата на дървото яга.

— Яга значи… — повтори с кимане Кели.

— Няма защо да се учудваме, че бан-али боготворят това дърво — отбеляза Коуве.

— Какво представлява дървото яга? — попита Дзейн от един ъгъл, като за пръв път показа интерес към разговора.

Коуве ги информира за видяното от него и от Кели в болничната хралупа на гигантското праисторическо дърво.

— Раните на Франк зараснаха почти мигновено — съобщи им той.

— И това не е всичко — добави Кели, като се настани по-близо до монитора. — През целия следобед следях състоянието на червените му кръвни телца с хематокритова тръба. Равнището им се увеличава главоломно, сякаш нещо стимулира костния му мозък да произвежда много кръвни телца на мястото на изгубените. При това с фантастична скорост. Никога досега не бях виждала подобна реакция.

Натан отвори още един файл.

— Обяснението се крие в мъзгата. Групата на баща ми успяла да я дестилира и да и направи анализ с помощта на хартиен хроматограф. Установили, че както мъзгата на копаловото дърво е богата на въглехидрати, така мъзгата на дървото яга е богата на белтъчини.

— На белтъчини? — изуми се Кели.

— Причинителят на заболяването не беше ли някакъв белтък? — попита Мани. Кели кимна утвърдително.

— Да, прион. Белтък със силни мутагенни свойства — поясни и се обърна към Мани: — Ти май каза, че имаш някаква теория за пираните и скакалците?

— Според мен и те са зависими от дървото яга. Скакалците живеят в кората му, в образувания, наподобяващи гнезда на оси. А пък развъдникът на пираните представлява езерце, обградено от корените на дървото. В него капе мъзга. Струва ми се, че именно тя предизвиква мутациите им, докато са още в ранна фаза на развитие.

— Баща ми също изказва подобно предположение — въздъхна тихо Натан. Всъщност в компютъра имаше много файлове, посветени именно на тази тема. Натан просто не бе разполагал с достатъчно време, за да ги прочете.

— А гигантските котки и каймани? — попита Ана.

— Предполагам, че и те са резултат на целенасочени мутации — продължи Мани. — Навярно са били предизвикани преди много поколения, като сега тези огромни зверове могат да се възпроизвеждат в този си вид сами, без да се нуждаят от помощта на мъзгата.

— Защо в такъв случай не напускат района? — зададе пореден въпрос Ана.

— Възможно е тук да ги задържа някакъв заложен в тях биологичен ограничител.

— Да не би да искаш да кажеш, че дървото съзнателно е създало тези видове? — каза подигравателно Дзейн.

— Знае ли човек? Може би става дума не за съзнание, а за еволюционен натиск.

— Това е невъзможно — оспори Дзейн и поклати глава.

— Не бих казал. Подобни явления вече са ни известни. Мравешкото дърво например.

Натан си спомни как мравките бяха нападнали сержант Костос. Спомни си, че стъблото и клоните на дървото бяха кухи, за да могат да приютят мравешката колония, и отгоре на това я хранеха със своята мъзга. В замяна мравките защищаваха с все сили дома си от посегателствата на растения и животни. Започна да разбира накъде биеше Мани. Сходството определено бе налице.

— В случая сме свидетели на симбиоза между растения и животни — продължи Мани. — Създали са помежду си сложни взаимоотношения, при които си помагат взаимно.

В разговора се намеси Карера, застанала на пост до прозореца. Зад гърба й бавно залязваше слънцето.

— Има ли значение как са се появили тези животни? Можем ли да разберем как да ги избегнем, ако ни се наложи да си пробиваме път през долината?

Натан отговори на въпроса й.

— Тези същества могат да бъдат контролирани.

— Как?

Той махна към лаптопа.

— На баща ми му трябвали години, за да научи тайните на бан-али. Племето успяло да създаде прахообразни вещества, които могат при необходимост да привличат или да отблъскват тези същества. Това го видяхме при скакалците, но то може да се направи и с пираните. Чрез химически вещества, разтворени във водата, тези иначе кротки животни могат да станат крайно агресивни. Баща ми смята, че става дума за някаква хормонална съставка, която кара пираните да напуснат територията си и да нападат безразборно.

— Извадихме късмет, че успяхме да изтребим толкова много възрастни екземпляри за кратко време — внесе успокоение Мани. — Докато израснат нови попълнения, ще мине време. Това е едно от неудобствата на биологичните отбранителни системи.

— Може би именно поради това бан-али поддържат в готовност няколко различни вида такива същества — досети се Карера. — За да разполагат непрекъснато с резерви.

— Права си, разбира се. Трябваше да съобразя — упрекна се Мани.

— Какво ще кажеш за гигантските каймани и котки? — додаде Карера към Натан.

— Часовои са, както предположихме. Функцията им е да защищават периметъра. Охраняват пътищата, по които може да се проникне в сърцето на територията им. Дори и ягуарите обаче могат да бъдат укротени, ако покриеш тялото си с разтвор от един черен прах. С помощта на този разтвор бан-али се движат безпрепятствено сред тях. Предполагам, че, подобно на изпражненията на кайман, този състав действа като репелент на гигантските котки.

— Значи боята върху тялото на нашия водач не е имала само камуфлажна функция — отбеляза Мани.

— Как можем да се снабдим с този репелент? — попита Костос. — Как се получава?

— Получава се от дървото — осведоми ги Коуве. През цялото времетраене на разговора не бе помръднал. Само пребледнявате все повече и повече.

Натан бе изненадан от бързия отговор на професора. — Наистина е така. Получава се от кората и листата на дървото. Как се сети?

— Всичко тук е свързано с това праисторическо дърво. Мани бе прав, когато го оприличи на мравешкото дърво. Греши обаче в предположението си относно неговите мравки.

— Какво искаш да кажеш? — озадачи се Мани.

— Мутиралите животни са просто биологични оръдия, които дървото доставя на истинските си работници. Това са бан-али. — Всички мълчаха. Коуве продължи: — Тук именно индианците изпълняват ролята на мравките войници. Дървото неслучайно е назовано „яга“ — местната дума за майка. Дърво, което ражда, което се грижи за теб. Преди безброй поколения, може би още при мигрирането на човека в Южна Америка, племето е попаднало на дървото. Останало е изумено от забележителните му лечебни свойства и е допуснало да изпадне в подчинение от него. Превърнали са се в бан-и, в роби. Сега се намират в сложна система от отношения на взаимна зависимост.

На Натан му стана много неприятно от това сравнение. Човешки същества, използвани като мравки.

— Тази гора е праисторическа — развиваше хипотезата си професорът. — Нищо чудно да съществува още от времената на Пангея^[2], когато Южна Америка и Африка са били части от един континент.

Вероятно това дърво вече е съществувало, когато хората започнали да се придвижват на два крака. По цял свят съществуват стотици митове за подобни дървета. Дървета, които полагат майчински грижи за теб. Едва ли това е била първата подобна среща.

Всички се умислиха. Натан прецени, че дори баща му не бе екстраполирал историята на дървото по този начин. Това, което чу, го смути.

Сержант Костос премести своята карабина М — 16 на другото си рамо.

— Хайде засега да прекратим уроците по история. Според мен трябва да изработим алтернативен план. Да видим как да се измъкнем оттук, ако не успеем да установим радиовръзка.

— Сержантът е прав — обади се Коуве. — Ти не ни каза всичко, Натан. Каква е била по-нататъшната съдба на баща ти и хората му? Как е успял да избяга Джерълд Кларк?

Натан пое дълбоко въздух и отиде при компютъра. Включи последния запис и започна да чете на глас.

 

Осемнайсети април

Събрахме достатъчно прах и тази нощ ще се опитаме да избягаме. След всичко, което научихме, трябва да се завърнем в цивилизования свят. Не можем да си позволим да чакаме повече. Ще покрием телата си с черен прах и след залез слънце ще тръгнем. Знаем пътеки, по които лесно ще се скрием от преследвачите и ще напуснем тези земи, но си даваме сметка, че обратният път към света ще бъде труден и опасен. Друг избор, нямаме… Не след раждането. Тази нощ ще направим опит да избягаме и нека Бог да ни е на помощ.

 

Натан се омести от лаптопа и се обърна към спътниците си:

— Не само Джерълд Кларк, всички се опитали да избягат. Единствено Кларк обаче успял да стигне до цивилизования свят.

— Значи всички са направили опит — промълви Кели.

— Да — потвърди Натан. — Придружавала ги е дори една жена от племето. Опитна следотърсачка на име Елиа. Влюбила се в Кларк и се оженили. Той я взел със себе си.

— Какво се случило с тях? — заинтересува се Ана.

— Това е последният запис. Друго няма.

— Значи не са успели… — отбеляза тъжно Кели. — Само Кларк се е измъкнал.

— За повече подробности бих могъл да се обърна към Дакий — допусна Коуве.

— Кой е Дакий?

— Индианецът, който ни доведе дотук. Поназнайвам езика на бан-али, а и той знае малко английски. Ще се опитам да науча какво е станало с другите, да разбера как са загинали.

Натан кимна утвърдително, макар да не бе убеден, че желае да научи подробности за това.

— Кое обаче ги е накарало да избягат именно в онази нощ? — обади се Мани. — Защо записът създава впечатлението, че не са могли да си позволят да чакат повече?

Натан пое дълбоко въздух.

— Точно по този повод исках да споделя с всички вас. Баща ми стигнал до някои тревожни изводи относно бан-али. Научил нещо, което решил, че трябва на всяка цена да съобщи на света.

— Какво? — попита Коуве. Натан се замисли как да започне.

— Едва след като поживял доста време с бан-али, баща ми започнал да прави обобщения. Забелязал, че това изолирано племе в някои отношения започнало значително да изпреварва останалите индианци от голяма Амазония. Изобретили например лоста и колелото. Някои от къщите дори имат примитивни асансьори, като използват големи камъни за тежести и противотежести. Бил впечатлен и от други достижения, които му се сторили съвсем неуместни за техния начин на живот. Заделил голяма част от времето си за изучаване на начина на мислене на бан-али, както и на начина, по който възпитават децата си. Бил изумен от откритията си.

— А какво се случило по-нататък? — полюбопитства Кели.

— Джерълд Кларк се влюбил в Елиа. Оженили се през втората година на пленничеството. На третата година тя забременяла, а на четвъртата година родила. — Натан спря за миг и огледа спътниците си. — Детето се родило мъртво. Обезобразено от мутации. Както се изразява баща ми, представлявало генетично чудовище.

Кели сякаш се присви от страх. Натан кимна към лаптопа.

— В тези файлове има много повече подробности. Баща ми и лекарят на групата стигнали до ужасяващ извод. Дървото можело да предизвиква мутации не само в низшите видове. С течение на годините започнало да променя самите бан-али. Подобрило познавателните им способности, рефлексите им, дори и зрението им. Външно останали непроменени, но то предприело усъвършенстване на вида. Баща ми предположил, че бан-али започнали да се отдалечават от човешкия род в генетично отношение. Едно от нещата, обособяваши отделните видове, е неспособността им да образуват общо поколение.

— Имаш предвид мъртвороденото дете… — обади се пребледнял Мани. Натан кимна утвърдително.

— Баща ми стигнал до извода, че бан-али били на път да напуснат вида „Хомо сапиенс“, да се обособят като отделен вид.

— Боже мой! — възкликна Кели.

— Именно заради това решили, че трябва да избягат незабавно. За да не допуснат увреждането на човечеството в тази долина.

В продължение на минута всички останаха безмълвни.

— Какво ще правим? — наруши мълчанието Ана с изплашен глас.

— Ще накараме това скапано Джи Пи Ес да заработи — избухна Костос. — След това ще се изнесем по живо, по здраво от това шибано място.

— Междувременно ще трябва да съберем колкото се може повече прах за приготвяне на репелент — добави Карера.

Кели се изкашля и се изправи.

— Всички май забравихме едно нещо. Забравихме болестта, която се разпространява из американския континент. Как да й противодействаме? — тя се обърна към Натан: — В бележките на баща ти говори ли се за някаква заразна болест?

— Не. Като се имат предвид лечебните свойства на дървото яга, всички тук са се радвали на невероятно здраве. Намеква се обаче, че съществува табу. Че нито един от Избраните, разбирай бан-али, не трябва да напуска племето. Над всекиго, който го напусне, и над всички, които той срещне, тегнело проклятие. Баща ми решил, че това е просто мит, който да плаши местните хора.

— Над всекиго, който го напусне, и над всички, които той срещне, тегнело проклятие — повтори Мани. — Та това звучи точно като описание на нашия случай!

— Ако това наистина е вярно, как все пак се е появила тази болест? Кое е изпълнило внезапно тялото на Кларк с тумори? Кое го е направило заразен? — разсъждаваше на глас Кели.

— Допускам, че съществува някаква връзка с лечебната мъзга на дървото — допусна Дзейн. — Може би именно тя не позволява на болестта да се развихря тук. Ще трябва да съберем доста мъзга, преди да си тръгнем.

Кели не обърна внимание на тези думи на Дзейн и продължи съсредоточено:

— Има нещо съществено, което пропускаме… Нещо, което не можем още да проумеем…

Натан остана с усещането, че никой не я чу.

— Може би ще успея да науча от Дакий нещо за съдбата на другите, както и за тази тайнствена болест — успокои я Коуве.

— Добре. Значи засега имаме план за действие — приключи разговора застаналият до вратата сержант Костос. След това възложи задачи на всички. — Олин ще се опита да оправи Джи Пи Ес-а. Призори Коуве и Ана в качеството си на специалисти по индианските въпроси ще започнат да работят като разузнавачи. Трябва да се стремят да съберат колкото се може повече информация. Мани, Карера и аз ще се опитаме да разберем къде е складиран прахът за правене на репелент. Дзейн, Ранд и Кели ще наблюдават Франк и ще имат готовност бързо да го евакуират при необходимост. Когато влезете в дървото, вземете проба от лечебната мъзга.

Никой не възрази. Дори и да бяха безполезни усилията им, поне нямаше да имат време да се замислят за ужасите, криещи се в древната долина.

Коуве се изправи.

— Е, аз ще тръгвам. Ще се опитам да си поговоря с Дакий, докато е сам.

— Ще дойда с теб — пожела Натан.

— А пък аз ще отида да проверя как е Франк, преди да е станало съвсем тъмно — заяви Кели.

Тримата излязоха от общото помещение и се запътиха към стълбата. Слънцето вече почти се бе скрило. Над долината като тъмен облак бе започнал да се спуща здрач.

Спуснаха се мълчаливо по стълбата. Всеки си мислеше за свои работи. Натан достигна пръв земята и помогна на Коуве и Кели да слязат. Тортор се доближи и подуши Натан. Той разсеяно почеса ягуара зад ухото.

На няколко метра от тях бе застанал индианецът на име Дакий.

Коуве тръгна към него.

Кели отправи поглед към дървото яга. Най-високите му клони все още бяха облени от слънчева светлина. Натан забеляза, че погледът на Кели издава умора.

— Ако ме изчакаш малко, ще те придружа — предложи той.

— Благодаря, не е необходимо. Нищо ми няма. Взех една портативна радиостанция от военните. Ти по-добре си почини.

— Но…

Тя му отвърна с уморен и тъжен поглед.

— Няма да се бавя дълго. Просто трябва да остана няколко минути насаме с брат си.

В отговор Натан кимна с разбиране. Бе сигурен, че бан-али няма да и сторят зло. Не искаше обаче да я оставя насаме с мъката и. Първо, дъщеря и, а сега и брат и… На лицето й бе изписано страдание. Тя отиде до него и стисна ръката му.

— Благодаря ти за подкрепата все пак — прошепна и се запъти към дървото.

Коуве вече бе запалил лулата си и разговаряше с Дакий. Натан потупа Тортор по хълбока и отиде при тях. Коуве се обърна към него.

— Имаш ли снимка на баща си?

— Да, в портфейла си.

— Можеш ли да я покажеш на Дакий? След четири години, прекарани с баща ти, тези индианци би трябвало да са запознати с фотографиите.

Натан повдигна рамене и извади кожения си портфейл. Извади снимка на баща си, обграден от деца в селище на яномамо.

Коуве я показа на Дакий.

Индианецът отметна глава и погледна снимката с широко разтворени очи.

— Керл — каза и потупа снимката с пръст.

— Точно така, Карл — потвърди Коуве. — Какво се случи с него? — попита и повтори въпроса си на яномамо.

Дакий не го разбра веднага. Бяха необходими още няколко реплики, за да се формулира въпросът. Дакий енергично поклати глава и последва оживен диалог на няколко различни диалекта. Двамата разговаряха много бързо и Натан не успя да проследи думите им. След малко Коуве се обърна към него:

— Останалите са били убити. Джерълд успял да избяга от преследвачите. Вероятно опитът му от службата в специалните части му е помогнал да се измъкне.

— А баща ми?

Дакий вероятно разбра думата, Приведе се към фотографията и погледна Натан.

— Ти си син? Ти си човек-син? Натан кимна утвърдително.

Дакий потупа Натан по рамото и се усмихна.

— Син на вишва. Много хубаво. Натан се озадачи и погледна Коуве.

— Вишва означава „шаман“. Баща ти с неговите знания очевидно е бил възприет като шаман.

— Какво се е случило с него?

От устата на Коуве отново се изля смесица от опростен английски и яномамо. Натан отново не разбра нищо.

— Керл? — Дакий отметна глава назад и гордо се ухили. — Мой брат тешари-рин върна Керл под сянката на яга. Беше добре.

— Следотърсачите са го върнали тук?

Коуве продължи да извлича информация от събеседника си. Дакий говореше бързо и Натан не можеше да следи разговора. Най-после професорът се обърна към Натан. Лицето му бе мрачно.

— Какво ти каза?

— Доколкото ми е по силите да схвана думите му, баща ти действително е бил докаран тук. Жив или мъртъв, така и не разбрах. После заради неговото престъпление и в качеството му на вишва му е била сторена голяма чест.

— Каква?

— Бил е отведен при яга и корените й били захранени с тялото му.

— Захранил корените й?

— По моему иска да каже, че тялото му е било използвано като тор.

Натан насмалко не изгуби съзнание. Макар и да знаеше, че баща му е мъртъв, това, което чу, му се стори ужасно за възприемане. Баща му се бе опитал да предотврати израждането на племето бан-али от праисторическото дърво, като бе рискувал живота си, а в крайна сметка бил изяден от проклетата твар.

Дакий продължи да тресе главата си и да се хили като глупак.

— Това много хубаво! Керл остава при яга! Наши нар! Натан бе твърде развълнуван, за да запита какво означава последната дума, но Коуве му я преведе:

— Наши нар означава „завинаги“.

 

20:08 ч.

 

Луи бе заел позиция в мрака на джунглата, поставил очила за нощно виждане на лицето си. Слънцето току-що бе залязло и мракът бързо поглъщаше долината. Заедно с хората си бе изчаквал този момент в продължение на часове.

Нямаше да му се наложи да чака още дълго.

Все пак нужно бе да прояви търпение. „Бързай бавно“ — това бе една от неговите максими. Трябваше да приключат с някои последни приготовления, преди да започнат нападението. Продължи да лежи по корем, покрит от папрати. Лицето му бе боядисано с маскировъчна черна боя.

Денят бе наситен със събития. Тази сутрин, само час след изгрев слънце, му се обади неговият агент. Шпионинът му бе все още жив, слава Богу! Агентът го осведоми, че селището на бан-али е разположено в затворена долина, до която може да се стигне единствено през проход в масива от скални хълмове. Това бе чудесно. Всичките му противници щяха да са събрани на едно място.

Единственото препятствие се бе оказала проклетата глутница ягуари. Милата му Цуи обаче успя да открие решение на този досаден проблем. Рано сутринта заедно със специално подбрана група следотърсачи, в която бе включен и неме-цът Брайл, бяха разхвърляли из околността късове отровно месо, съвсем прясно и кървящо. Цуи бе натрила всички парчета месо с ужасна отрова, лишена от вкус и миризма, но убиваща при първото близване. Глутницата, вече настървена от сблъсъка с рейнджърите, не успя да удържи на изкушението. Огромните зверове изпаднаха в блажен сън, от който така и нямаше да се събудят. Няколко от котките, изпълнени с подозрение, не бяха докоснали месото. С помощта на устройства за нощно виждане и на въздушни пушки, заредени с отровни стрели, Цуи и хората й ликвидираха тези последни заинатени ягуари.

Убиха ги безмълвно. След като разчистиха по този начин пътя си, Луи и хората му заеха позиции пред прохода между скалите.

Предстоеше да се свърши една последна работа, за която бе необходимо търпение.

Бързай бавно.

Най-после забеляза движение. През инфрачервените му очила двете фигури приличаха на горящи факли. Спуснаха се надолу по грубо издяланите стъпала сами. Тази сутрин Луи бе разположил постове пред прохода и ги бе инструктирал да обезвредят всеки индианец, който се покаже. От бан-али обаче нямаше и следа. Вероятно вниманието на племето се бе съсредоточило върху непознатите, озовали се в тяхното село. Вероятно индианците смятаха, че глутницата ягуари ще ги опази от всякакви нежелани пришълци.

Не и днес, мои мили приятели. В долината ви се появи нещо много по-страшно от вашата малка глутница.

Двете фигури продължиха да се спускат по прохода. Луи за миг махна очилата от лицето си. Въпреки че знаеше, че фигурите са там, те се бяха камуфлирали така добре с черна боя, че с невъоръжено око не можа да ги забележи. Постави отново очилата и се усмихна. Фигурите отново се появиха на мястото си.

Какви чудеса прави съвременната наука…

След броени секунди двете фигури достигнаха края на прохода. Спряха се на място и сякаш бяха обхванати от колебания. Дали бяха усетили, че нещо не е наред? Дали не се бояха от ягуарите? Луи затаи дъх. Двамата индианци напуснаха прохода и започнаха да се спускат по ската, готови да патрулират. Най-после.

Пред тях внезапно се появи нова горяща фигура. Изящен факел, горящ по-ярко от другите два. Луи махна очилата си. Това бе Цуи. Гола. Абаносовата й коса се спускаше като копринен водопад върху заоблените й бедра. Подобно горска богиня, събудена от сън, тя се понесе към двамата стражи.

Двамата индианци застинаха от изненада.

От близките храсти се чу изкашляне. Един от индианците докосна врата си с ръка и се свлече на земята. Отровната стрела, която го порази, можеше да убие петстотинкилограмов ягуар. Човекът умря още преди главата му да се удари в скалистата повърхност.

Другият индианец за миг го погледна и след това се понесе към прохода с бързината на змия. Любовницата на Луи обаче се оказа по-пъргава от него. Кръвта й бе изпълнена със стимулиращи вещества и рефлексите й бяха по-бързи. Без каквито и да е усилия му препречи пътя. Той отвори уста, за да изкрещи и предупреди хората си, но Цуи отново го изпревари. Бързо хвърли шепа прах в очите му и в отворената му уста.

Вместо вик от гърлото на човека излезе задавен стон. Отровата проникна в тялото му и той падна на колене.

Изражението на лицето на Цуи не се измени. Коленичи до жертвата си и едва тогава обърна поглед към мястото, където се намираше Луи. На лицето й се появи сянката на усмивка.

Луи се изправи. Бяха изпълнили и последната си задача. Плениха човек, който щеше да ги информира за отбранителните способности на племето. Всичко бе готово за утрешното нападение.

 

21:23 ч.

 

Кели бе седнала със скръстени крака до люлката, в която лежеше брат и.

Франк, обвит в дебело одеяло, отпиваше нещо от сламка, пъхната в орех с размерите на пъпеш.

Кели видя, че това е един от плодовете, които растяха на гроздове по клоните на яга. Течността по вкус наподобяваше кокосово мляко. Тя я опита, когато един от индианците занесе плода на брат и. Течността бе приятна на вкус. Съдържаше захари и мазнини. Енергия, от която брат й се нуждаеше.

Изчака Франк да изпие съдържанието на ореха. После той й го подаде с трепереща ръка. Въпреки че бе буден, погледът му все още издаваше леко замайване, вероятно дължащо се на морфина.

— Как се чувстваш? — попита го.

— Страхотно — отвърна с дрезгав глас, без да откъсва поглед от осакатените си крака под одеялото.

— Болят ли те?

— Не изпитвам болка. — Той се засмя пресилено. — Мога обаче да се закълна, че ме сърбят пръстите на краката.

— Това са измамни усещания. — Тя кимна. — Ще продължат навярно месеци.

— Да те сърби, пък да не можеш да се почешеш. Чудесна работа.

Тя се усмихна на Франк. Лицето му изразяваше едновременно облекчение, умора и страх. Все пак вече имаше по-добър цвят. Колкото и да бе ужасно положението им, Кели не можеше да отрече лечебната сила на мъзгата на яга. Бе спасила живота на брат й и той сега бе започнал бързо да се възстановява.

Франк се прозина.

— Необходимо е да поспиш — настоя тя и се изправи. — Колкото и чудотворно да изглежда лечението, тялото ти трябва да презареди батериите си.

В подобното на пещера помещение бяха останали само двама индианци. Един от тях бе главният шаман, който я гледаше нетърпеливо. Тя го бе помолила да и разреши да прекара нощта до брат си, но той и отказа. Обясни й на развален английски, че той и помощниците му ще се погрижат за новия си брат.

— Яга го закриля — бе и казал шаманът с тон, нетърпящ възражения.

— По-добре да се махам, преди да са ме изритали оттук — промърмори си Кели.

Франк отново се прозина. Тя вече му бе обяснила техния план за утре и обеща да му се обади още сутринта.

— Обичам те, сестро — каза той и стисна ръката й.

— И аз те обичам, Франк — отвърна Кели и го целуна по бузата.

— Ще се оправя… И Джеси ще се оправи.

Тя захапа устната си, за да не се разплаче. Не можеше да си позволи да дава израз на чувствата си пред Франк. Не можеше да си позволи да плаче. Този ден бе успяла да не дава израз на мъката си. Това бе в стила на семейство О’Бра-йън. Ирландците проявяваха твърдост, когато ги сполетяваха беди. Сега не бе време за плач.

Провери състоянието на абоката му, блокиран засега. Той повече не се нуждаеше от интравенозно хранене, но тя за всеки случай реши да поддържа абоката в готовност.

Шаманът се намръщи.

Върви по дяволите, каза си тя сърдито на ум. Ще си тръгна, когато аз реша. Отметна одеялото от краката на брат си и разгледа раните. Защитната ципа върху осакатените му крайници бе непокътната. Тъй като бе полупрозрачна, тя видя как върху раните е започнал да се образува гранулиращ слой. Скоростта на гранулирането бе невероятна.

Погледна Франк в лицето и видя, че той вече бе затворил очи. От устата му излизаше леко хъркане. Бавно го целуна по другата буза. И сега не се разплака, но не успя да сдържи сълзите си. Изправи се, избърса очите си и огледа помещението за последен път.

Шаманът очевидно забеляза сълзите й, тъй като сърдитата гримаса на лицето му бе сменена от съчувствено изражение. Кимна й с разбиране и тихо повтори обещанието си, че ще се грижи за брат й.

Тя тежко въздъхна и се отправи към изхода. Дългото спускане по дървото й се стори безкрайно. В тъмния коридор остана насаме с мислите си. Страховете и тревогите й се засилиха. Тревожеше се за дъщеря си, за брат си и за света въобще.

Най-после излезе от дървото и се озова на поляната. Усети топъл вечерен бриз. Луната светеше ярко, но на небето вече се бяха появили облаци, които закриваха звездите. Някъде в далечината се чу гръм. През нощта щеше да вали.

Бризът все пак я освежи. Тя с бързи крачки прекоси поляната и се отправи към тяхното дърво, Забеляза, че в подножието му някой бе застанал на пост с фенерче в ръка. Бе редник Карера. Рейнджърката я освети с лъча на фенерчето, а после й махна с ръка. До нея се бе присвил Тортор. Ягуарът я погледна, подуши въздуха и пак зае предишната си позиция.

— Как е Франк? — попита Карера.

Кели нямаше настроение за разговори, но не и бе удобно да пренебрегне въпроса на рейнджърката.

— Изглежда по-добре. Оправя се.

— Радвам се да чуя това. Опитай се да поспиш. Очаква ни уморителен ден.

Кели кимна в знак на съгласие, макар да се съмняваше, че ще може лесно да заспи. Приближи се до стълбата.

— За теб е запазено самостоятелно помещение на третия етаж. Намира се вдясно.

— Лека нощ — промълви в отговор Кели, погълната от собствените си грижи, и започна да се катери.

Когато достигна площадката, там нямаше никого. Общото помещение също бе безлюдно. Навярно всички си бяха легнали, изтощени от многото безсънни нощи. Погледна тъмните етажи над нея и се доближи до по-дългата от двете допълнителни стълби. Трети етаж, бе казала редник Карера. Така ми се пада, след като последна се сещам да си запазя стая.

Третият етаж бе разположен доста по-високо от първите два. Изграден върху отделен клон, представляваше обособено жилище, може би предназначено за гости.

Краката я боляха. Започна да се изкачва по високата стълба. Усети, че вятърът се засилва и разклаща стълбата. Листата зашумоляха. Въздухът замириса на дъжд. Луната над главата й бе скрита от тъмни облаци. Кели забърза.

От тази височина видя как надалеч просветна мълния. Последва гръмотевица, глуха като басов барабан. Изведнъж реши, че да живееш върху високо дърво не е кой знае колко умно. Особено когато се намираш в най-високата му част.

Първите дъждовни капки започнаха да падат върху листата. Тя достигна малката горна платформа и се изправи. Вятърът и дъждът бързо се засилиха. В Амазония бурите бяха краткотрайни, но силни, и тази не представляваше изключение. Озова се пред вратите, които водеха към двете стаи на този етаж.

За коя стая й бе казала Карера, че е нейната?

Видя поредната светкавица, образувана сякаш от много малки сърдити копия, последвана от гръм. Дъждът внезапно премина в порой, а вятърът стана много силен. Дъските под краката й се залюляха като дъното на кораб в бурно море.

Без да се смущава от мисълта, че може да събуди някого, Кели бързо се шмугна в по-близкия отвор, като насмалко не се препъна. Бързаше да се окаже на безопасно място.

Стаята бе тъмна. Една светкавица за миг я освети. За щастие в единичната люлка нямаше никого. Вече спокойна, Кели тръгна към нея.

Краката й обаче внезапно докоснаха нещо в мрака. Тя падна на колене и изруга. Присегна и откри нечия раница.

— Кой е тук? — попита глас иззад вратата и на фона й се появи силует.

Кели, все още коленичила, изпита ужас. Чу се гръм и поредната светкавица разкри личността на силуета.

— Натан, ти ли си? — попита Кели смутено. — Аз съм, Кели.

Той бързо отиде до нея и й помогна да стане.

— Какво правиш тук?

Тя отмести мокър кичур коса от лицето си и усети, че цялата пламти, Сигурно ще си помисли, че съм глупачка.

— Май обърках стаята. Извинявай.

— Добре ли си? — попита Натан, без да я пуска. Тя усети топлината на дланите му през мократа си риза.

— Добре съм. Просто се чувствам като глупачка.

— Нямаш основания да се чувстваш така. Тъмно е.

При следващата светкавица тя видя, че той я гледа в очите, Продължиха мълчаливо да се гледат. Най-после Натан проговори:

— Как е Франк?

— Добре е — отвърна тихо тя. Силната гръмотевица я остави с усещането, че светът е много голям, а те са много малки. — Забравих да ти кажа, че съжалявам за случилото се с баща ти.

— Благодаря.

Тази проста дума, изречена тихо, бе изпълнена с болка. Тя неволно се доближи до него, подобна на пеперуда, привлечена от свещ. Пеперуда, която знаеше, че щеше да бъде изгорена, но нямаше избор. Неговата скръб докосна нещо в нея. Здравата стена, която бе изградила около сърцето си, се разпука. Очите й отново се наляха със сълзи и раменете й започнаха да треперят.

— Замълчи — каза й той, въпреки че не бе произнесла още дума. После я придърпа към себе си и я прегърна.

Треперенето премина в плач. От сърцето й внезапно се изляха целият ужас и болка, които се бяха натрупали в него. Краката и отмаляха, но Натан я задържа в прегръдките си и нежно я пусна на пода. Притисна я плътно до себе си. Сърцето му затуптя редом до нейното.

Продължиха да лежат върху пода в центъра на стаята, докато бурята навън бушуваше и разклащаше дърветата с яростта на титан. Най-после тя обърна лицето си към Натан.

Придърпа неговото към себе си и доближи устните му до своите. Усети вкуса на неговите и на своите сълзи. В началото бяха обзети от желание да оцелеят в погълналото ги море от скръб. Когато устните им се докоснаха, това желание премина в жажда. Тя усети как пулсът му се ускори.

За миг той се отдръпна и въздъхна. Стори й се, че очите му искрят в мрака.

— Кели…

— Замълчи — каза тя, като използва неговите думи. Приближи го отново към себе си.

Притиснати в силна прегръдка, отпуснаха се върху пода. Ръцете им съблякоха мокрите дрехи. Крайниците им се преплетоха.

Бурята продължи да бушува, а страстите им се нажежиха до бяло. Скръбта се разсея и изчезна, прогонена от болката и удоволствието от равномерни движения и тихи чувствени изблици. Стаята изведнъж се оказа твърде малка и те се изтърколиха върху площадката пред входа й.

Облаците бяха разкъсвани от светкавици, последвани от гръмотевични тътени. Дъждът обля кожата на голите им тела.

Тя усети горещите устни на Натан върху гърдите си и върху шията си. Притисна се към него със затворени очи, през чиито клепачи виждаше червения проблясък на мълниите. Жадните му устни се впиха в нейните. Тя усети прекрасното напрежение, проникващо в тялото и. Първо, по-бавно, а после, по-бързо. Извика и нейният вик се срещна с неговия. Прозвуча й като светкавица.

Времето спря и за двамата. Престанаха да забелязват света и бурята, но не и себе си.