Джеймс Ролинс
Амазония (13)

11.
Въздушно нападение

14 август, 13:24 ч.

Амазонската джунгла

 

Натан не можеше да заспи. Настанил се в люлката си, добре знаеше, че трябва да си почине, преди да тръгне на път. Само след час неговата група потегляше, но той все още не можеше да намери отговор на някои въпроси. Огледа се. Половината от членовете на експедицията дремеха, а другата половина продължаваха тихо да обсъждат новата обстановка.

— Можем просто да ги последваме — недоволстваше Дзейн. — Какво ще ни направят? Да не би да ни застрелят?

— Редно е да изпълняваме заповедите — напомни примирено Коуве. Каза го тихо, но Натан чудесно си даваше сметка, че старият професор не изпитва никакво задоволство от това решение.

Натан разбираше настроението му. Ако се бяха опитали да изоставят него, щеше да се наложи да го вържат, за да не ги последва.

Кели, сега легнала в люлката си, бе единствената, която не бе възразила. Очевидно мисълта за дъщеря й не излизаше от главата й. Докато я наблюдаваше, погледите им се срещнаха. Очите и бяха подпухнали от сълзи.

Натан се отказа от опитите си да заспи и слезе от люлката. Отиде при Кели и приклекна до нея.

— Джеси ще оздравее — каза и тихо.

Кели го погледна и известно време не каза нищо. После произнесе с тих и измъчен глас:

— Заразила се е.

— Само си внушаваш. Няма никакви доказателства…

— Разбрах го по погледа на майка си. Тя не може да ме излъже. Знае, че Джеси е станала жертва на болестта, и се опитва да скрие това от мен.

Натан не знаеше как да реагира. Присегна през мрежата и сложи ръка на рамото й. Опита се да я успокои:

— Ако си права, да знаеш, че ще намеря лекарство за тази болест. Обещавам ти го — каза и простодушно и искрено.

Тя му отвърна с уморена усмивка. Устните й се раздвижиха, но не произнесоха никакви думи. Въпреки това Натан разбра какво иска да му каже. Благодаря ти. По бузата и потече сълза, тя закри лицето си с ръце и се извърна.

Натан реши да я остави насаме с тревогата й. Видя, че Франк и Уоксмън обсъждаха нещо, застанали над една карта, и тръгна към тях. Погледна още веднъж към Кели и повтори тихо обещанието си. Ще намеря лекарство.

Капитан Уоксмън прекара пръст през топографската карта.

— Оттук в западна посока релефът се издига в посока към границата с Перу. Това е цяла плетеница от хълмове и долини, истински лабиринт. Там човек много лесно може да се изгуби.

— Ще трябва да търсим внимателно следите на Кларк — изрази загриженост Франк и забеляза присъствието на Натан. — Приготви се — подкани го той. — След малко тръгваме. Трябва да се възползваме от дневната светлина.

— Достатъчни са ми пет минути, за да се подготвя.

— В такъв случай да вървим.

През следващия половин час екипът стягаше багажа си за път. Решиха да оставят спътниковото радиооборудване на рейнджърите, охраняващи хората, подлежащи на евакуация, за да могат да установят връзка с бразилската армия. Те щяха да използват за връзка спътниковото оборудване на ЦРУ.

Натан преметна пушката си през рамо и намести раницата си. Замисълът бе да се върви бързо, почти без почивки, до залез слънце.

Уоксмън даде знак с ръка и групата, водена от ефрейтор Варчак, тръгна към гората.

Натан се огледа. Вече се бе сбогувал с приятелите си Коуве и Мани. При тях останаха двама рейнджъри, ефрейтор Йоргенсен и редник Карера. Тя махна с пушката си на Натан. Той отвърна на жеста й.

Уоксмън първоначално смяташе да остави ефрейтор Грейвс в групата за евакуация. Той обаче възрази:

— Господин капитан, тази мисия засега ни струва живота на брат ми и на други мои другари. С ваше позволение, бих предпочел да не се оттеглям от нея. Заради паметта на брат ли… и на другите ми братя.

Уоксмън се съгласи с него.

Без да кажат и думичка, останалите продължиха пътя си. Слънцето най-после проби облаците и пространството под влажните корони на дърветата се превърна в парна баня. Само след няколко минути лицата на всички се покриха с пот.

Натан вървеше до Франк О’Брайън. През няколко крачки Франк сваляше бейзболната си шапка и изтриваше потта от веждите си. Натан се опита да се опази от влагата, като превърза носна кърпа около челото си, за да не му се стича пот в очите. Не можа обаче да се опази от черните мухи и от другите насекоми, привлечени от солената му пот и от миризмата му.

Независимо от горещината, влагата и постоянното бръмчене в ушите, напредваха бързо. След два часа Натан реши, че са изминали повече от десет километра. Варчак все още продължаваше да намира отпечатъци от стъпки в почвата, докато се движеха на запад. Стъпките бяха едва различими, изпълнени с вода от вчерашния дъжд.

Пред него вървеше ефрейтор Окамото, който продължаваше да си подсвирва. Натан въздъхна. Малко ли им бяха другите неприятности, че трябваше да търпят и това.

Докато напредваха, Натан не преставаше да наблюдава околността. Търсеше с поглед змии, огнени лиани, мравешки дървета, всичко, което можеше да ги забави. Проявяваха особено голямо внимание при пресичането на ручеите, но никъде не откриха следи от жабообразните пирани. По едно време Натан забеляза трипръст ленивец, провиснал на клон високо над главите им. Ленивецът не им обърна внимание. Все пак Натан не престана да го наблюдава, докато преминаваха под него. Ленивците изглеждаха бавни и дружелюбни животни, но когато някой ги нападнеше, не се колебаеха да го изкормят с ноктите си, остри като ками. Едрото животно обаче просто продължи да се държи за дървото.

След като се извърна, Натан долови с крайчеца на окото си кратък проблясък от върха на дърво, разположено на по малко от километър зад тях. Спря се, за да го разгледа.

— Какво има? — попита Франк, след като забеляза, че Натан се бе спрял.

Нищо не проблесна повече. Натан поклати глава. Вероятно това бе отражението на влажно листо, огряно от слънчевата светлина.

— Нищо, нищо — отвърна и даде знак на Франк да продължи. Все пак през остатъка от следобеда хвърляше от време на време поглед през рамо. Не можеше да се освободи от усещането, че някой ги следи, че ги наблюдава отвисоко. Постепенно това чувство се засили. Най-после се реши да сподели страховете си и се обърна към Франк:

— Има нещо, което ме смущава. Нещо, върху което не се замислихме след нападението срещу селището.

— За какво ти е думата?

— Спомняш ли си думите на Коуве, че някой ни следи?

— Да, но той не бе уверен в това. На тази мисъл го бяха навели няколко обрани плодове. Не бе видял нито стъпки, нито някакви други следи.

Натан отново хвърли поглед през рамо.

— Нека допуснем обаче, че професорът е бил прав — каза. — Кой в такъв случай ни следи? Няма как да са били индианците от селището. Те са били мъртви още преди да влезем в джунглата. Кой ни е следял в такъв случай?

Франк забеляза накъде гледа Натан.

— И ти смяташ, че още ни следят? Да не би да си видял нещо?

— Всъщност не… Само преди малко ми се стори, че нещо просветна от върха на едно дърво. Едва ли е нещо сериозно.

Франк кимна.

— Все пак ще съобщя за това на капитан Уоксмън — реши той. — Малко допълнителна бдителност няма да ни навреди.

След тези думи Франк ускори ход, за да достигне командира на рейнджърите, който вървеше редом с Олин Пастернак.

Останал за миг сам, Натан огледа още веднъж сенчестата гора около себе си. Внезапно реши, че разделянето на групата май не бе особено умна идея.

 

17:12 ч.

 

Мани прокара четка по козината на гърба на Тортор. Тази процедура не бе необходима. Ягуарът чудесно се почистваше сам с помощта на грапавия си език. Чесането обаче бе еднакво приятно и на котката, и на него. Когато Мани мина с четката по корема му, Тортор тихо изръмжа. Мани също изпитваше желание да изръмжи, но не от удоволствие. Не му бе приятно, че го бяха оставили.

Чу шумолене и вдигна поглед. До него бе застанала антроположката Ана Фонг.

— Може ли? — попита тя и посочи ягуара.

Мани бе доникъде изненадан от въпроса й. И преди я бе виждал да поглежда към ягуара, но си обясняваше това повече от страх, отколкото от интерес.

— Разбира се — съгласи се той и потупа животното по едно от петната. Тя коленичи до него и той й подаде четката. — Изпитва най-голямо удоволствие, когато го чешат по корема и по гривата — добави.

Ана взе четката и се надвеси над стройната котка. Протегна ръка предпазливо, тъй като Тортор я следеше с поглед. Бавно спусна четката и я прокара през гъстата му козина.

— Толкова е красив! В Хонконг много обичах да се радвам на тези котки в зоологическата градина. Наистина трябва да е нещо прекрасно сам да отгледаш една.

Мани харесваше говора й. Говореше тихо и мелодично с едва доловима официална нотка в гласа.

— Прекрасно ли? Та този приятел направи на нищо домашния ми бюджет. Изтърбуши два дивана и разкъса не знам вече колко черги.

— И все пак вероятно не съжаляваш — усмихна се тя.

Мани бе на същото мнение, но не го изказа на глас. Струваше му се, че няма да е съвсем мъжко да изразява силната си привързаност към ягуара.

— Скоро ще трябва да го пусна в гората — каза.

Бе се опитал да прикрие тъгата в гласа си, но тя я усети и го погледна съчувствено.

— Сигурна съм, че си е струвало труда. Мани свенливо се усмихна. Беше права.

Ана продължи да масажира котката с четката, а Мани, да наблюдава антроположката. Забеляза, че е прехвърлила кичур от копринената си коса зад ухото. Леко присвиваше вежди, когато се съсредоточаваше върху тоалета на ягуара.

— Имам новини! — прекъсна ги един глас. Всички се обърнаха към него.

Ефрейтор Йоргенсен отмести слушалката и поклати глава.

— Имам новини за всички — повтори. — Добра и лоша. Опитът на войника да се пошегува бе посрещнат с недоволно мърморене.

— Добрата новина е, че бразилската армия е заделила хеликоптер, който ще ни прибере.

— А лошата? — попита Мани. Йоргенсен се намръщи.

— Лошата е, че ще се появи чак след два дни. При тази епидемия летателните средства не и достигат, а нашата евакуация не е сред първите приоритети на военните.

— Два дни ли? — повтори Мани, като взе четката, подадена му от Ана. Гласът му бе изпълнен с раздразнение. — Но това значи, че през това време ние можехме да пътуваме заедно с останалите.

— Такава бе заповедта, съобщена на капитан Уоксмън — каза Йоргенсен и повдигна рамене.

— А хеликоптерът „Команч“, дето е във Ваувай? — попита Дзейн, отпуснал се в люлката си. Отговори му редник Карера, която почистваше оръжието си.

— Той е двуместен щурмови хеликоптер. Освен това го пазят, за да окаже евентуално спешна помощ на експедицията.

Мани поклати глава и стрелна с края на окото си Кели О’Брайън. Бе се отпуснала в люлката си. Погледът й издаваше умора, умората на победен човек. Чакането щеше да бъде особено мъчително за нея. Щеше да страда още два дни, преди да може да види болната си дъщеря.

— Някой от вас да пуши? — попита Коуве, който дотогава бе оглеждал белезите върху кората на дървото.

Мани пое въздух през носа си, но не усети нищо.

— Струва ми се, че надушвам нещо… — присви вежди Ана.

Коуве направи обиколка около големия орех, като не преставаше да души въздуха. Въпреки че бе напуснал отдавна джунглата, професорът бе запазил индианския си нюх.

— Димът идва оттам! — уточни, след като се озова от другата страна на дървото.

Групата го последва. Карера взе своята карабина М — 16.

На около трийсет метра на юг от лагера им по земята пълзяха пламъци. Към небето се издигаше тънък стълб от сив пушек.

— Ще отида да видя какво става — каза Йоргенсен. — Другите останете при Карера.

— Ще дойда с теб — обади се Мани. — Ако там има хора, Тортор ще ги усети.

В отговор Йоргенсен свали пистолета М — 9 от пояса си и го подаде на Мани. Двамата внимателно навлязоха в гората. Мани даде знак с ръка на Тортор. Ягуарът разбра какво се иска от него и тръгна пред тях.

Зад гърба им Карера нареди на всички да бъдат нащрек.

Мани последва котката си, като вървеше малко пред ефрейтор Йоргенсен.

— Огънят гори върху повърхността — прошепна Мани. Когато наближиха пламъците, ефрейторът му даде знак да не говори.

Сетивата и на двамата бяха напрегнати. Опитаха се да съзрат сенки или да чуят пукота на настъпена съчка, въобще да доловят някакъв сигнал за опасност. В шумотевицата, предизвикана от чуруликането на птиците и любовните крясъци на маймуните, това не бе лесна задача.

Тортор се промъкваше напред, движен от природното си котешко любопитство. Когато обаче се оказа само на няколко метра от димящия огън, внезапно Заръмжа. Погледна пламъците и бавно отстъпи.

Мъжете спряха. Йоргенсен вдигна ръка. Ягуарът бе усетил нещо. Ефрейторът даде знак на Мани да приклекне и заеме позиция за стрелба. После продължи напред. Мани затаи дъх, докато ефрейторът навлизаше тихо и внимателно в гората с пръст на спусъка.

Мани продължи да напряга слуха си. Тортор се доближи до него. Козината му бе настръхнала, а златистите му очи светеха. Мани чу, че ягуарът не престава да души и си спомни реакцията му на изпражненията на кайман по брега. Надушва нещо… Нещо, което го тревожи…

Адреналинът, изпълнил кръвта на Мани, изостри сетивата му. Предупреден от ягуара, усети своеобразието на мириса. Димът бе едновременно кисел и горчив с метална миризма. Не бе димът на горящо дърво.

Мани се изправи, за да предупреди Йоргенсен, обаче войникът вече бе достигнал огъня. Мани забеляза как раменете му трепнаха от изненада. Ефрейторът бавно обиколи огъня с пушка в позиция за стрелба. От гората не се появи никаква заплаха. Йоргенсен изчака да изтекат две минути и даде знак на Мани да отиде при него.

Мани се доближи до огъня. Тортор предпочете да остане по-далеч от него.

— Който и да е запалил това нещо, вече не е тук — каза Йоргенсен и посочи нещо в огъня. — Искал е да ни уплаши.

Мани погледна огъня. Това, което гореше, не бе дърво, а някаква гъста мазна паста, разлята върху разчистената от растителност земя. Не излъчваше особена топлина, но затова пък гореше с много ярък цвят. Димът, издигащ се от нея, миришеше много силно, подобно на мускусно благовоние.

Кръвта на Мани се вледени. Не от огъня и не от дима обаче. Причината бе начинът, по който пастата бе разлята върху земята.

Върху пръстта гореше символ с формата на добре познатата им серпентина, знака на бан-али. Изгаряше с ярка светлина в сенчестия полумрак.

Йоргенсен докосна знака с края на обувката си.

— Това е някаква горяща паста — констратира той. После с другия крак започна да хвърля пръст върху огъня, за да го загаси. Мани се включи в това занимание и двамата бързо приключиха с гасенето. След това Мани погледна дима, издигащ се в късното следобедно небе.

— Трябва да се върнем в лагера.

Мани кимна в знак на съгласие. Двамата се завърнаха при големия бразилски орех. Йоргенсен уведоми останалите за откритието им.

— Ще трябва да предупредя по радиото и базовия лагер, редно е да знаят какво сме открили.

Отиде до радиостанцията и вдигна слушалката. След броени секунди изруга и я върна на мястото й.

— Какво има? — запита Мани.

— Закъсняхме с пет минути за спътниковия сеанс.

— Това какво означава? — попита Ана.

Йоргенсен махна с ръка, първо, по посока на радиостанцията, после, по посока към небето.

— Означава, че военните спътникови ретранслатори са извън обсега ни.

— Докога?

— До четири сутринта.

— А не можем ли да се свържем с другия екип? — попита Мани. — С помощта на личните ви радиостанции?

— Вече се опитах, но нищо не се получи. Обхватът им е десет километра. Екипът на капитан Уоксмън е извън обсега ни.

— Какво излиза, че сме изолирани ли? — попита Ана.

— Само до сутринта — отвърна Йоргенсен.

— Какво ще правим? — нервничеше Дзейн, втренчил поглед в гората. — Не можем да висим тук още два дни и да чакаме шибания хеликоптер.

— Съгласен съм с него. — Коуве се намръщи. — Индианците от селото открили същия знак върху жилището си именно през нощта, когато са били нападнати от жабообразните пирани.

— Какво намеквате? — попита го редник Карера.

— Все още не знам какво да кажа. — Професорът погледна нагоре. Гората още миришеше на пушека. — Едно обаче е ясно: вече сме белязани.

 

17:33 ч.

 

Франк никога не се бе радвал толкова на залеза. Значи не след дълго щяха да спрат. След продължителния поход и многото часове безсъние го боляха всички мускули. Продължи да поддържа темпото на рейнджъра, който вървеше пред него. Натан го следваше.

— Внимавай! — разнесе се глас пред тях. Останалите ускориха ход. След малко Франк видя какво бе предизвикало това предупреждение. На около четиристотин метра пред тях в джунглата се разкри езеро. На светлината на залязващото слънце повърхността му изглеждаше сребърна. Езерото препречваше пътя им, тъй като се простираше на километри наляво и надясно.

— Това е игапо — каза Натан. — Горско тресавище.

— На картата ми не е отбелязано — констатира Уоксмън.

— В басейна на Амазонка е пълно с такива тресавища — обясни Натан. — Появяват се и изчезват в зависимост от сезона. Сега обаче сме все още в края на сухия сезон. Значи отдавна е тук. Вижте как там джунглата се разрежда. Очевидно това тресавище съществува от години.

Франк забеляза, че гъстата джунгла наистина свършваше тук. Нататък се виждаха само отделни големи дървета, стърчащи от водата, както и хиляди островчета и хълмчета. Над самото тресавище се простираше синьо небе. След дългото пребиваване в зеленикавия полумрак светлината им се стори много ярка.

Групата започна внимателно да се спуска по дългия полегат скат, водещ към тресавището. Въздухът около тях сякаш стана по-плътен. Наоколо им се появиха пищни орхидеи и бодливи бромелиади. Жабите пееха хорово, а многото птици сякаш се опитваха да ги заглушат с песните си. Дългокраки чапли и сиви рибари газеха с дългите си крака из тресавището и ловяха риба. Ято патици бързо излетя, подплашено от хората.

Когато стигнаха на петнайсетина метра от водата, капитан Уоксмън им каза да спрат.

— Ще огледаме брега, за да видим дали не е оставил някакъв белег, но преди това трябва да се уверим, че водата е безопасна. Не искам повече изненади.

Натан направи крачка напред.

— Не би трябвало да има проблеми с водата. Според Мани тези хищници са били пирани само в известен смисъл. Тези риби не обичат застояла вода като тази. Предпочитат бурните потоци.

— Сигурно е така — отвърна Уоксмън. — Доколкото си спомням обаче, пираните уж нямаха и навика да преследват плячката си по суша.

Франк забеляза, че Натан леко поруменя от тези думи.

Уоксмън нареди на ефрейтор Ямир да се доближи до тресавището.

— Провери дали там има нещо.

Пакистанецът повдигна карабината си М-16 и изстреля граната от прикрепения към нея гранатомет. Тя падна в близката плитчина. Взривът предизвика малък гейзер и уплаши птиците и маймуните. После върху гората заваляха вода и парчета от водни лилии.

Изчакаха да минат още десетина минути, но нямаше никаква реакция. От водата не се появиха никакви хищници.

Уоксмън каза на хората си да започнат да търсят следи от послания по кората на дърветата.

— Внимавайте обаче! Стойте далеч от водата и си отваряйте очите на четири!

Не им се наложи да чакат дълго. Пръв се разнесе гласът на следотърсача ефрейтор Варчак.

— Открих нещо! — извика. Бе застанал на не повече от десет метра от тях, съвсем близо до тихите води.

Познатото им вече парче полиестерна тъкан бе закрепено с трън към палма, надвиснала над водата. Знаците върху него бяха почти еднакви с тези върху последното: инициалите на Кларк и стрелка, сочеща на запад, право към тресавището. Само датата беше различна.

— Пети май — прочете на глас Олин. — Само два дни разлика.

— Струва ми се, че Кларк е дошъл оттук — каза Варчак.

— Стрелката сочи към водата — намеси се Франк. Обърна шапката си така, че козирката й да застане над очите му, и се взря в пространството отвъд водата. В далечината се виждаше хълмистата местност, която Уоксмън му бе показал на картата: червеникави скали, гъсто обрасли с растителност проломи и малки плата, покрити с гори. Ефрейтор Окамото му подаде бинокъла си.

— Опитайте с него.

— Благодаря. — Франк го взе, огледа местността и после подаде бинокъла на Натан. Хълмовете и платата се доближиха до тях. Видя малки водопади, запълващи с вода блатистия район в низините, покрити с мъгла. Гъстата растителност, започваща от брега на тресавището, се извисяваше нагоре към върховете.

— Очевидно това тресавище съществува целогодишно благодарение на водите, които се спускат от възвишенията — прецени Натан.

Франк отмести бинокъла от лицето си и видя, че капитан Уоксмън наблюдава компаса си.

Натан посочи дървото.

— Предполагам, че тази стрелка сочи към следващия белег, оставен от Кларк. Вероятно му се е наложило да заобиколи тресавището. Това навярно му е отнело седмици.

Франк усети, че в гласа на доктор Ранд се промъкна нотка на отчаяние. Ако тръгнеха по пътя на Кларк, и на тях щяха да им трябват седмици.

Капитан Уоксмън отмести поглед от компаса към, тресавището.

— Ако стрелката сочи местоположението на следващия знак, ще тръгнем направо натам. Вместо да бием път цяла седмица, ще прекосим водата за един ден със салове.

— Останахме обаче без гумените лодки — съжали Франк. Капитанът го изгледа снизходително.

— Ние сме рейнджъри, а не скаути. Тази гора е пълна с всякакви дървета и с колкото искаш бамбук. С нашите въжета, че и с лианите, няма как да не сглобим два сала. На това са ни учили: да импровизираме с помощта на подръчни средства. До другия бряг да има най-много три километра.

— Добре. Така ще спестим доста дни — каза Натан.

— В такъв случай да се хващаме на работа. Трябва да сме готови още преди да се стъмни, а утре рано ще се отправим на път — състави плана Уоксмън. След това започна да дава нареждания. Едни от членовете на експедицията се заеха с влаченето на паднали трупи към реката, други, с изсичането на бамбук, трети, с търсенето на лиани.

Франк помагаше на военните и се изненада от бързината, с която събраха необходимия дървен материал. Скоро разполагаха с дървесина колкото за цяла флотилия от салове. Сглобяването им отне още по-малко време. Два дървесни ствола с приблизително еднаква дължина бяха поставени успоредно и захванати един за друг с помощта на голямо количество бамбук, въжета и лиани. Първият сал бе повлечен по калния бряг и тикнат в плитката вода.

Рейнджърите нададоха радостен вик. Натан се усмихна одобрително и продължи да дяла гребла от парчета бамбук и изсъхнали палмови листа. Не след дълго бе готов и вторият сал. Цялата работа им отне по-малко от два часа. Вторият сал бе завлечен до първия.

Слънцето започна да залязва. Небето се изпълни с пъстро червено, оранжево и индигово сияние.

Бивакът почти бе готов. Бяха наклали огън, приготвяха храна и подготвяха люлките си за спане. Франк тъкмо щеше да се присъедини към тях, когато видя тъмна ивица да разсича яркия слънчев диск. Присви очи.

Покрай него премина ефрейтор Окамото със съчки под мишница.

— Би ли ми услужил с бинокъла си? — помоли Франк.

— Разбира се. Бръкни в джоба на якето ми. Там е. Франк му благодари и взе бинокъла. Изчака войникът да отмине и доближи лещите до очите си. След малко откри тъмна ивица, издигаща се към небето. Какво бе това, дим? Ивицата се издигаше от далечните възвишения. Свидетелство за човешко присъствие? Продължи да я наблюдава с бинокъла.

— Какво виждаш? — попита Натан.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че е дим. Дим, издигащ се над друго селище или лагер.

Натан се намръщи и взе бинокъла.

— Каквото и да е, идва насам.

Франк погледна в същата посока. Макар и без бинокъл, видя, че Натан е прав. Димният стълб се бе извил към тях.

— Това е нелепо. Вятърът вее от обратната посока.

— Знам. Това не е дим. Това е нещо, което лети насам.

— Най-добре ще е да предупредя капитана.

Не след дълго всички наблюдаваха небето с бинокли. Тъмната лента се бе превърнала в гъст черен облак, насочил се право към тях.

— Какво е това? Птици? Прилепи? — попита Окамото.

— Не ми се вярва — отговори Натан. Летящата към тях тъмнина наподобяваше облак, чиито краища се променяха.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — промърмори някой. След броени секунди тъмният облак се оказа ниско над главите им, непосредствено над короните на дърветата, и закри остатъците от слънчева светлина. Цялото пространство около тях се изпълни със силно жужене. След многото дни, прекарани в джунглата, то не бе съвсем непознат звук за тях. В този случай обаче звукът бе сякаш преминал през усилвател. Франк усети как косъмчетата по тялото му започнаха да вибрират.

— Скакалци. Милиони скакалци — разпозна ги Натан. Най-долната част на облака премина през короните на дърветата. Всички приклекнаха, но скакалците не им обърнаха внимание и продължиха на изток.

— Какво правят? Мигрират ли, или що? — попита Франк, като отмести бинокъла от лицето си.

— Не — поклати глава Натан. — Не мога да си обясня поведението им.

— Важното е, че вече отминаха — каза капитан Уоксмън, готов да забрави впечатляващото зрелище.

Натан кимна в знак на съгласие, но продължи да гледа с присвити очи в източна посока.

— Вярно е, но накъде са тръгнали?

Франк и Натан се спогледаха. На изток имаше нещо. На изток се намираше втората половина от тяхната група. Франк преглътна. Кели…

 

19:28 ч.

 

Тъкмо бе започнало да се здрачава, когато Кели чу странен шум. Нещо като свистене или бръмчене. Отиде до бразилския орех, присви очи и се опита да определи източника на шума.

— И ти ли го чу? — попита я Коуве, намиращ се от другата страна на дървото.

В близост до тях бяха застанали двамата рейнджъри и държаха оръжията си в готовност за стрелба. В огъня бяха нахвърляни много сухи клони и бамбук. Близо до пламъците бе струпана огромна купчина от дърва за горене. След като стана ясно, че наблизо може да се крие заплаха, всички искаха колкото се може повече светлина. Дървата за горене щяха да стигнат за поддържането на огъня през цялата нощ.

— Този звук става все по-силен — промърмори Кели. — Какво ли го предизвиква?

— Не знам — недоумяваше и Коуве.

Междувременно и останалите членове на групата чуха звука. Бе станал остър, почти режещ. Всички впериха поглед в небето.

— Погледнете! — извика Кели и посочи към розовото сияние на запад.

На фона на залязващото слънце към небесата се издигаше тъмна сянка. Черен облак, който се разширяваше и се носеше към тях.

— Скакалци — определи Коуве с известно учудване. — Понякога се събират на рояци през любовния период. Той обаче е по друго време на годината. А и не съм виждал чак толкова голям рояк.

— Опасни ли са? — попита Йоргенсен, застанал на няколко крачки от него.

— Не. От тях патят само градините и фермите в джунглата. Ако роякът е достатъчно голям, може да изяде за броени минути всичките им плодове и зеленчуци.

— А за хората опасни ли са? — попита Ричърд Дзейн.

— Не особено. Те са растителноядни, но ако се уплашат, могат да те ухапят — каза Коуве. — Болката е съвсем слаба. И все пак…

— Какво? — попита Кели.

— Не ми харесва съвпадението. Появяват се точно след като видяхме знака на бан-али.

— Не вярвам да има някаква връзка между тези неща — каза Ана.

До тях се доближиха Мани и Тортор. Котаракът бе в игриво настроение и обикаляше около господаря си.

— Професоре, не допускате ли, че и тези скакалци може да са нещо като пираните? Някаква нова и непозната заплаха от джунглата?

Коуве погледна биолога.

— Как да ти кажа… В селото първо се появил знакът върху жилището, а после се появили и пираните. Тук също се появи първо знакът, а сега този странен рояк — размишляваше Коуве и тръгна към раницата си. — Не трябва да изключваме тази възможност.

Кели реши, че професорът е прав.

— Какво да правим? — попита Йоргенсен. До него бе застанала редник Карера. Авангардът на рояка изчезна над главите им и се сля с нощния мрак.

— Преди всичко трябва да се укрием — посъветва Коуве и погледна нагоре. — Съвсем близо са до нас. Всички да се настанят в люлките си! Затворете плътно мрежите против комари и не се допирайте до тях.

— Но… — започна да протестира Дзейн.

— Веднага! — настоя Коуве и започна да се рови в раницата си.

— Правете каквото ви казва! — заповяда Йоргенсен и прибра безполезното си оръжие.

Кели веднага се скри под мрежата против комари, доволна, че бе съобразила да я опъне по-рано. Закри процепа и притисна краищата й с камък. След това се намести в люлката си, като притисна ръце и крака кьм тялото си и отдалечи главата си от горната част на мрежата.

Огледа се. Останалите членове на групата правеха същото. Всяка отделна люлка се бе превърнала в самотно островче, покрито с мрежа. Само един член на групата не бе направил това.

— Професор Коуве! — обади се Йоргенсен и понечи да излезе от укритието си.

— Стой там! — нареди му Коуве и продължи да се рови из раницата.

— Какво правите? — попита нерешително Йоргенсен.

— Ще се опитам да унищожа огъня с огън. Изведнъж от ясното небе започна да вали. Всички чуха добре познатия им шум на тежки капки, падащи върху листа. Този път обаче от небесата не падна вода. От гъстите корони на дърветата започнаха да се стоварват върху тях едри черни насекоми.

Скакалците ги бяха нападнали.

Кели видя как едно от насекомите падна върху мрежата и. Бе дълго почти десетина сантиметра и черната му броня лъщеше като петрол на светлината на огъня. Крилцата му затрептяха, когато се опита да запази равновесие. Кели се притисна още по-плътно към люлката. Дотогава бе виждала много скакалци и цикади, но никога нещо, подобно на това чудовищно насекомо. Нямаше очи. Лицето му бе образувано само от челюсти, които хапеха въздуха. Макар и сляпо, не бе лишено от сетива. През мрежата се промъкнаха две дълги антени, които започнаха да кръжат. Други събратя на насекомото паднаха върху мрежата и се закачиха за нея с черните си членести крака.

Някой наблизо изохка болезнено. Коуве, на пет метра от нея, все още бе приклекнал до огъня. Отърси се от скакалец, кацнал на ръката му.

— Професоре! — извика Йоргенсен.

— Стой на мястото си! — нареди Коуве, докато се опитваше да развърже кожена торбичка. Кели видя, че мястото на ръката му, където допреди малко бе кацнал скакалецът, кървеше. Дори от това разстояние можеше да се забележи, че раната бе дълбока. Започна да се моли на Бог насекомите да не са отровни като пираните. Коуве се доближи още повече до огъня. Горещината и димът прогонваха повечето скакалци от него.

Цялата гора се изпълни с летящи и цвърчащи скакалци. Броят им се увеличаваше.

— Прегризват мрежата! — разнесе се ужасеният глас на Дзейн.

Кели погледна насекомите. Първият нападател бе прибрал антените си и бе започнал наистина да прегризва мрежата с острите си като бръснач челюсти. Преди обаче да успее да се вмъкне при нея, Кели го удари с опакото на ръката си и той падна встрани. Не успя да го убие, но той поне престана да поврежда мрежата й. По същия начин се справи и с останалите насекоми.

— Ударете ги така, че да паднат! — посъветва ги тя. — Не им давайте шанс да прегризат мрежата!

Наблизо чу друго изохкване, придружено от ругатня. Бе Мани. Последва удар, придружен от нови ругатни.

Кели не можа да го погледне, тъй като неговата люлка бе зад нейната.

— Добре ли си?

— Един успя да се промъкне под мрежата — отвърна Мани. — Внимавай! Хапят много лошо. В слюнката им има някаква киселина.

Тя отново се помоли на Бог насекомите да не са отровни. Извърна се и се опита да погледне Мани, но видя само Тортор, който се разхождаше пред палатката на стопанина си. Пълчища от черни насекоми се разхождаха по козината на котката и създаваха впечатлението, че самите петна на ягуара се движат. Той въобще не им обръщаше внимание, тъй като гъстата му козина бе естествена защита. Един скакалец кацна на носа на котката, но бе просто пометен с лапа.

Цялата местност бе покрита от крилатите създания. Дразнещото им жужене нервираше Кели. По едно време облакът стана сякаш по-гъст. Не можеше да види какво става извън мрежата. Сякаш пространството бе обвито с черна мъгла. Насекомите се навираха навсякъде, като не преставаха да дъвчат и хапят. Кели продължаваше да събаря скакалците, озовали се върху мрежата й, и за миг й се стори, че започва да губи битката. Насекомите бяха изпълнили цялото пространство около нея.

По слепоочията й започна да се стича пот. Продължи да удря нападащите я насекоми и започна да губи надежда. Внезапно обаче си представи Джеси, лежаща в болничното легло, плачеща и протягаща ръце към нея.

— Мамицата ви! — изруга и започна да отблъсква насекомите още по-настървено, като отказа да се признае за победена.

Няма да умра тук. Не по този начин. Не, преди да съм видяла Джеси.

Почувства остра болка по бедрото. С опакото на ръката си размаза насекомото. Друго кацна върху ръката и. Тя с погнуса се отърси от него. Трето се заплете в косите й.

Докато водеше битката, в гърдите й се спотаи вик. Насекомите бяха проникнали през мрежата. Чу виковете на спътниците си. Всички бяха нападнати.

И бяха претърпели поражение.

Джеси… Кели изстена и събори скакалец от шията си. Прощавай, мила. Усети нови ухапвания по бедрата и глезените. Започна да рита и да плаче, обхваната от болка и скръб.

След малко стана трудно да се диша. Започна да кашля. Залютя й в очите. Усети остра и силна миризма, подобна на миризмата на сурови иглолистни цепеници, хвърлени в огъня. Закашля се. Какво ставаше?

През сълзи видя как гъстият облак от насекоми се разпръсна, сякаш го бе подхванал могъщ въздушен поток. Пламъците на огъня бяха станали по-ярки. Коуве размахваше над него огромно палмово листо. Така от пламъците се издигаше много повече дим.

— Прах от ток-ток — обясни Коуве. Цялото му тяло бе изпохапано и кървеше. — Това е лекарство против главоболие, което при изгаряне се превръща в могъщ репелент против насекоми.

Скакалците, все още захванали се за мрежата й, размахаха криле и избягаха, прогонени от миризмата. Кели си спомни нещо, казано и от Натан. Бе и обяснявал как индианците изгаряли някакъв прах в градините си, за да опазят реколтата. Кели безмълвно благодари на индианците за тяхната съобразителност.

След като почти всички скакалци се махнаха, Коуве даде знак на спътниците си да отидат при него.

— Елате тук! Бързо!

Тя слезе от люлката и след моментно колебание отметна мрежата, вече разкъсана и парцалива. Като се привеждаше, отиде при огъня. Другите я последваха.

Димът бе неприятен и задушаващ, но отблъскваше насекомите. Скакалците не се бяха махнали. Роякът продължаваше да лети и бръмчи над главите им. Отделни скакалци пикираха към тях, но веднага се отдалечаваха, отблъснати от дима.

— Откъде знаехте, че димът ще ги прогони? — попита Йоргенсен.

— Не бях уверен в това — призна задъхано Коуве, без да престава да развява палмовото листо. — Мисля си за горящия символ на бан-али. Отделяше много дим със силна специфична миризма. Смятам, че това е бил някакъв сигнал.

— Димен сигнал? — допусна Дзейн.

— По-скоро сигнал с миризма — определи го Коуве. — Миризма, която привлече скакалците конкретно на това място.

— Нещо като феромон може би — изказа предположение Мани.

— Точно така. Малките гадинки са били сякаш програмирани да унищожат всичко в този район.

— Искате да кажете, че сме били белязани като смъртници? — намеси се Ана. — Че скакалците са били изпратени тук умишлено?

— Точно така — потвърди Коуве. — Вероятно същото е станало и при жабообразните пирани. Нещо ги е привлякло конкретно към това селище, нещо, хвърлено във водата, което ги е насочило към индианците. Не мога да твърдя това с положителност, но ми се струва, че бан-али за втори път извикаха джунглата срещу нас.

— Какво ще правим? — уплаши се Дзейн. — Този прах ще ги отблъсне ли до сутринта?

— Не — отвърна Коуве и погледна черния облак над главите им.

 

20:05 ч.

 

Натан започна да се уморява от разговора. Бе прекарал последните петнайсет минути в безрезултатен спор с капитан Уоксмън и Франк.

— Трябва да се върнем и да видим какво е станало с тях — настоя. — Или поне да изпратим човек да провери как са. Може да отиде до тях и да се завърне тук още преди да се е зазорило.

— Това бяха само скакалци, доктор Ранд — успокояваше го Уоксмън. — Минаха над нас и заминаха, без да ни причинят вреда. Кое ви кара да мислите, че другите са застрашени?

— Нямам основание — призна Натан. — Просто инстинктът ми го подсказва. Прекарал съм почти целия си живот в тази джунгла и ми се стори, че в този рояк имаше нещо неестествено.

Франк първоначално бе на страната на Натан, но постепенно се поддаде на логиката на рейнджъра.

— Струва ми се, че е редно да приемем предложението на капитан Уоксмън — реши той. — Утре, след като спътниците се окажат над главите ни, веднага ще установим контакт с другата група, за да се уверим, че при тях всичко е наред.

— Освен това останахме само шестима рейнджъри — добави Уоксмън. — Не бива да рискувам хора за една безплодна мисия, без да имам каквито и да е доказателства за реална опасност.

— Ще отида аз — настоя Натан и стисна юмруци.

— Не мога да позволя това — отказа Уоксмън и поклати глава. — Вие просто нападате призраци, доктор Ранд. Изчакайте да настъпи утрото и ще се убедите, че нищо им няма.

Натан мислеше напрегнато как да открие начин да преодолее упорството на капитана.

— В такъв случай поне ми позволете да тръгна към тях с радиостанция. Да се опитам да се доближа достатъчно, за да установя връзка. Какъв е обсегът на личните ви радиостанции?

— Десет-единайсет километра.

— Ние извървяхме малко над двайсет километра. Сиреч ще трябва да извървя само десет-единайсет километра, за да се окажа в радиообсега им. Ще мога да направя това и да се завърна преди полунощ.

Уоксмън се намръщи. Франк се приближи до Натан.

— Капитане, това предложение всъщност не е неразумно. Дори бих казал, че е приемлив компромис.

Натан забеляза тревогата в погледа на Франк. Ставаше дума за сестра му. Досега Франк бе балансирал успешно опасенията си за съдбата на Кели с разумната предпазливост на Уоксмън. Бе се постарал най-добросъвестно да не позволява личните му грижи да вземат връх над задълженията му на ръководител на експедицията.

— И аз съм сигурен, че всичко е наред — уверяваше го Натан. — Няма обаче да ни навреди да се убедим в това. Особено като си спомним какви неща се случиха през последните два дни.

Франк го подкрепи с енергично кимане.

— Дайте ми една радиостанция — помоли Натан. Уоксмън въздъхна отчаяно и най-после отстъпи.

— Добре, но няма да тръгнеш сам.

Натан едва се удържа да не изкрещи от радост.

— Ще пратя с теб един рейнджър. Двама души не мога да заделя.

— Чудесно… Чудесно… — прие Франк. Почти се бе разчувствал от облекчение. Погледна Натан с очи, изпълнени с благодарност.

— Ефрейтор Варчак, елате при мен! — изкомандва капитан Уоксмън.

 

20:23 ч.

 

Мани и останалите продължаваха да стоят около димящия огън. Пушекът все още държеше скакалците далеч от тях. Бяха обаче хванати в капан, в центъра на движещ се черен пашкул. Мани наблюдаваше пламъците и се чудеше колко още време щеше да ги опази прахът на професора. Стори му се, че димът вече не бе така гъст.

— Заповядай. — Кели му подаде половинметрово стъбло бамбук, измъкнато от подпалките. После коленичи до Коуве и се зае отново за работа. Индианският шаман започна да зарежда поредната бамбукова пръчка със своя прах.

Мани нервно се размърда. Планът на професора бе свързан с прекалено много уговорки.

След като заредиха и последния бамбуков прът, Кели и Коуве се изправиха. Мани се огледа. Всички бяха взели раниците си и държаха в ръка бамбук, досущ като неговия.

— Готови ли сте? — попита Йоргенсен. Никой не отговори. Погледите на всички бяха изпълнени с еднаква смесица от тревога и страх. — Запалете факлите! — изкомандва той.

Всички надвесиха краищата на бамбуковите пръчки над пламъците. Прахът се запали едновременно със сухото стъбло. От краищата на импровизираните факли започна да излиза гъст дим.

— Дръжте ги близо до себе си, но не и сковано — инструктира ги Коуве и илюстрира думите си с движения. — Трябва да вървим бързо.

Мани преглътна и погледна бръмчащата стена от скакалци. Бяха го ухапали само на две места, но продължаваше да изпитва болка. Тортор се бе прилепил до него и се отриваше в крака му. Животното сякаш също усещаше атмосферата на страх, изпълваща въздуха.

— Движете се плътно един до друг — разпореди Коуве, когато започнаха да се отдалечават от защитилия ги дотогава огън и да напредват към очакващия ги рояк.

Замисълът им бе да използват факлите, напълнени с прах от ток-ток, за да си пробият път през скакалците. Под тази защитна димна пелена щяха да се опитат да се измъкнат от района. Коуве им обясни предположението си:

— Ако скакалците са били подмамени именно на това място благодарение на миризмата на горящия символ на бан-али, то успеем ли да се отдалечим на достатъчно разстояние от него, бихме могли да се спасим.

Планът бе рискован, но нямаха избор. Шаманът не разполагаше с особено много прах. Щеше да стигне най-много за още час-два. Скакалците, изглежда, щяха да останат в този район. В такъв случай оттам трябваше да се махнат именно хората.

— Хайде, Тортор — подкани го Мани и тръгна след ефрейтор Йоргенсен. Движеха се в плътен пакет, като държаха високо факлите. Цвърченето продължаваше да изпълва ушите на Мани. Искаше му се да вярва, че разсъжденията на Коуве са правилни.

Всички мълчаха. Дори затаиха дъх. Групата бавно тръгна на запад, в посоката, която бяха поели другите. Това бе единствената им надежда. Мани хвърли поглед зад гърба си. Светлината на огъня отслабна, след което бяха отново наобиколени от безброй скакалци. Няколко от тях Изхрущяха под краката на Мани.

Групата мълчаливо навлезе в гората. Изминаха няколко минути, но краят на облака от насекоми все още не се виждаше. Скакалците продължаваха да ги обграждат отвсякъде. Бръмчаха из въздуха, покриваха стволовете на дърветата, промъкваха се изпод храстите. Единствено димът про — дължаваше да ги държи на разстояние.

Мани усети как нещо полази върху крачола му. Погледна надолу и с удар на свободната си ръка се освободи от скакалеца. Насекомите ставаха по-нагли.

— Досега трябваше да сме се измъкнали — промърмори Коуве.

— Струва ми се, че те ни преследват — обърна се към него Ана.

Коуве забави ход и присви очи.

— Боя се, че си права.

— Какво ще правим? — простена Дзейн. — Тези факли скоро ще угаснат. Може би ако се затичаме…

— Тихо! Не ми пречи! — сряза го Коуве. После погледна ятото. — Защо ни преследват? Защо не останаха на мястото, където бяха повикани?

— Може би реагират като пирените — сподели опасенията си Карера, която бе последна в колоната. — След като са били примамени тук, са усетили именно нашата миризма и сега ще ни преследват, докато ни унищожат.

В главата на Мани внезапно се роди идея.

— В такъв случай защо не направим това, което правят бан-али?

— Какво имаш предвид? — запита Кели.

— Нека предложим на гадините нещо по-интересно от нашата кръв.

— Какво например?

— Същата миризма, която ги докара тук. С ефрейтор Йоргенсен загасихме пламъците на димящия феромон, но веществото си е там. В гората.

— Мани е прав — подкрепи го Йоргенсен. — Ако успеем повторно да го запалим…

— Разбирам — кимна Коуве. — Димът от знака ще привлече рояка и той ще остане при него, като през това време ние ще избягаме.

— Точно така — потвърди Мани.

— В такъв случай да го направим — предложи Дзейн. — Какво чакаме?

Йоргенсен се обърна към групата:

— Факлите ни догарят и не разполагаме с много време — прецени той. — Няма причини да се подлагаме всички на риск.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мани.

— Вие продължавайте, а аз ще се върна сам и ще подпаля огьня.

— И аз ще дойда с теб. — Мани направи крачка напред.

— Не. Не мога да си позволя да подлагам на риск живота на цивилен. Освен това, когато съм сам, бягам по-бързо.

— Но…

— Губим си времето и пушека — отсече ефрейторът и се обърна към колежката си: — Карера, ти изведи хората оттук и ускори ход. Аз ще се присъединя към вас, след като запаля оня боклук.

— Слушам.

Йоргенсен кимна и се запъти с бързи крачки към лагера, като държеше високо факела. За броени мигове силуетът му изчезна от погледите им, тъй като бе обграден от насекомите. Известно време още виждаха светлината на горещата бамбукова пръчка, а после и тя изчезна във водовъртежа от летящи насекоми.

— Побързайте! — подкани ги Карера.

Групата продължи напред. Мани отправи молитва към Бог ефрейторът да успее. Хвърли за последен път поглед към мястото, където бе изчезнал, и последва останалите.

Йоргенсен ускори ход. Тъй като сега бе защитен само от един факел, насекомите станаха по-агресивни. Бе ухапан няколко пъти от скакалци, но не им обърна внимание. Рейнджърите бяха обучени да действат при най-различни сурови условия. В планини, джунгли, тресавища, снегове, пустини…

Никога обаче не го бяха подготвяли да се движи сред облак от месоядни насекоми.

Преметна пушката си през рамо и намести раницата си по-високо. Така щеше да му бъде по-лесно да тича, а и раницата щеше да защищава гърба му от рояка.

Усети, че вместо да се страхува, изпитва необикновена смелост. Именно заради това бе кандидатствал за този род войски. Колко други селски момчета от Минесота щяха да имат шанс да преминат през подобно изпитание?

— Майната ви! — изкрещя на насекомите и се устреми напред.

Като се ориентираше по изоставения огън, прекоси местността, изпълнена с летящи насекоми. Все още бе обвит от дима от факела си. Заобиколи бразилския орех и се запъти към мястото, където бе видял горящия подпис на бан-али.

Задмина мястото, но се усети и се върна. Коленичи до него.

— Слава Богу!

Заби факела в меката почва, надвеси се и започна да разчиства пръстта и насекомите, с които бе покрита странната лепкава смес. Тук слоят от насекоми беше особено плътен. Няколко от тях успяха да ухапят ръката му, докато ги разчистваше. Наведе се и усети остатъчната миризма на веществото. Професорът бе прав. То съвсем определено привличаше гадините.

С бързи движения започна да разчиства мястото. Нямаше представа каква част от черното вещество трябваше да запали, за да задържи рояка скакалци, но не желаеше да рискува. Не му се искаше да се връща тук втори път. Коленичил и с ръце, по които лепнеше черната смола, продължи да разчиства символа. Не след дълго оголи поне половината от него.

Удовлетворен от направеното, приклекна и извади газова запалка. Запали я и я доближи до смолата.

— Хайде, миличко, гори!

Желанието му се изпълни. Веществото се запали лесно и пламъците запълзяха бързо по извивките на символа. Всъщност сместа се оказа толкова силно запалителна, че първите пламъци обгориха пръстите му.

Йоргенсен изтърва запалката и отдръпна бързо пламтящата си ръка.

— Майната му!

Изтърколи се встрани и пъхна ръката си в меката пръст, за да загаси пламъците. Неволно обаче закачи с лакът факела, който бе забучил в пръстта. Той отлетя към един храст, като описа огнена дъга. Прахът, поставен в кухия край на бамбуковия прът, се разпръсна върху земята и бързо угасна. Краят на факела продължаваше да гори, но вече не димеше.

Йоргенсен рязко се изправи.

Зад него символът на бан-али се разгоря с ярки пламъци и сякаш призова рояка на пир.

— Боже мой!

 

Кели чу първия писък. Ужасяващ звук, от който кръвта на всички изстина.

— Йоргенсен… — каза редник Карера и се извърна. Кели отиде до рейнджърката.

— Не бива да се завръщаме! — категоричен бе Дзейн и ускори ход.

Откъм гората се раздаде втори, също смразяващ писък. Кели забеляза, че скакалците започват да отлитат по посока на стария им лагер.

— Махат се! — извика. Професор Коуве се доближи до нея.

— Ефрейторът сигурно е успял да запали повторно символа.

Ужасяващите викове продължиха. Бяха станали продължителни, несекващи, животински. Човешко същество не можеше да издава такива звуци.

— Трябва да му помогнем — настоя Мани.

Карера запали фенерче със свободната си ръка и го насочи към лагера. На петдесет метра не се виждаше нищо. Дори и дърветата бяха скрити от черния облак.

— Не разполагаме с време — каза тя тихо и погледна бамбуковия си факел, който догаряше. — Не знаем колко време е успял да ни осигури Йоргенсен.

— Трябва поне да се опитаме! — терзаеше се Мани. — Може би е още жив!

Писъците изведнъж спряха. Карера го погледна и поклати глава.

— Вижте! — извика Ана.

Откъм лявата им страна една фигура се измъкна от рояка. Карера я освети.

— Йоргенсен!

Кели изстена и закри устата си с ръка.

Фигурата почти нямаше човешки облик. Бе покрита от главата до глезените с движещи се скакалци. Протягаше ръце. После краката й се подгънаха, препъна се в храстите и се свлече на колене. През цялото време не издаде звук. Само ръцете сякаш умоляваха за помощ. Мани направи крачка напред, но Карера го спря.

Целият рояк се нахвърли върху коленичилия рейнджър и го погълна.

— Късно е за това — каза Карера. — А и нямаме време. Сякаш в потвърждение на думите й собственият й факел изпусна за последен път сноп искри и угасна.

— Трябва да се махнем оттук колкото се може по-скоро, преди да сме изтървали момента.

— Но… — започна Мани. Рейнджърката го прекъсна със суров поглед. Думите й бяха още по-непреклонни.

— Няма да позволя саможертвата на Йоргенсен да отиде нахалост! — Посочи с поглед гората. — Тръгвайте!

Кели погледна през рамо, когато започнаха да се отдалечават от мястото. Роякът остана зад тях, превърнал се отново в безформен черен облак. В центъра му обаче имаше човек, дал живота си, за да ги спаси. Очите й се изпълниха със сълзи. Краката и бяха изтръпнали от умора и отчаяние. Сърцето и се свиваше. И след смъртта на ефрейтора продължаваше да се терзае от една мисъл. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Дъщеричката й, изгаряща от треска в леглото, бе непрестанно пред очите й. Ще се върна при теб, миличка, обеща и Кели.

Дълбоко в сърцето си обаче започна да се съмнява дали щеше да и е по силите да изпълни това обещание. Колкото по-навътре навлизаха в гората, толкова повече хора загиваха. Последователно изгубиха живота си Грейвс, Де Мартини, Конджър, Джоунс. Сега ги последва и Йоргенсен. Разтърси глава и реши да не губи надежда. Докато беше жива, все щеше да намери начин да се прибере у дома.

През следващия час групата продължи да напредва в гората, като вървеше по следите на другата част от експедицията. Факлите изгаснаха един по един. Запалиха фенерчета. Нямаше признаци, че роякът ги преследва. Може би вече бяха в безопасност и бяха престанали да представляват интерес за слепите скакалци. Никой обаче не се осмели да изка-же това предположение на глас.

Мани се доближи до рейнджърката.

— Какво ще стане, ако се разминем с другия екип — попита тихо. — Радиостанцията ни бе у Йоргенсен. Това бе единственият начин да поддържаме връзка с външния свят.

Кели не се бе замислила върху това. Наистина без радиостанция щяха да бъдат лишени от всякакви контакти със света.

— Ще ги настигнем — каза решително Карера.

Никой не й възрази. Никой не желаеше да и възразява.

Продължиха похода си из мрачната джунгла, обзети от една-единствена мисъл — да вървят напред. Изминаха часове и общото напрежение премина в смес от безкрайна умора и парализиращ страх. По пътя им се раздаваха странни звуци. Всички бяха напрегнали до крайност слуха си, опасявайки се, че отново ще чуят познатото бръмчене на скакалците.

Заради това до един бяха изненадани, когато малката персонална радиостанция, висяща от якето на Карера, започна да шуми. Първо се чуха паразитни шумове, а после — няколко дрезгави думи.

— Тук… чувате ли ме… радиообхват.

Всички се извърнаха към Карера с широко отворени очи. Тя измъкна от шлема си микрофона и го доближи до устните си.

— Обажда се редник Карера. Как ме чувате? Приемам. Настъпи продължителна пауза. След това отново се чу глас: — …чувам те, Карера… тук Варчак… Какво става с вас?

Рейнджърката набързо му описа случилото се с безстрастен професионален тон. Кели обаче забеляза, че ръцете й трепереха, когато доближаваше микрофона до устните си.

— Тръгнали сме по следите ви. Надяваме се да ви настигнем до два часа — приключи Карера. Този път ефрейтор Варчак не закъсня с отговора:

— Разбрах те. С доктор Ранд вече се придвижваме към вас. Край на предаването.

Рейнджърката притвори очи и въздъхна тежко.

— Всичко ще бъде наред — прошепна, без да се обръща конкретно към никого.

Докато другите не скриха облекчението си, Кели поглед, на към тъмната джунгла.

Тук, в Амазония, нямаше как всичко да бъде наред.