Джеймс Ролинс
Амазония (10)

8.
Село

13 август, пладне

Амазонската джунгла

 

Натан се намръщи и върза въжето за мангрово дърво.

— Тук е много блатисто. Внимавайте къде стъпвате — предупреди спътниците си. Помогна на Кели да слезе от лодката и да стъпи на сравнително по-твърда почва. Самият той бе съвсем мокър и потънал в кал до коленете.

Подложи лицето си на дъждеца, падащ от заоблачените небеса. През нощта ги бе връхлетяла буря, придружена от пороен дъжд, който през последния час премина в непреставащо ръмене. Денят протече трудно — през цялото време трябваше да изхвърлят водата от лодките на смени с помощта на ръчна помпа. Натан се зарадва, когато капитан Уоксмън обяви обедна почивка.

След като помогна и на останалите си спътници да слязат от лодките, Натан се изкачи по калния бряг. Джунглата около него сякаш плачеше. От високите корони на дърветата се стичаха капки.

Професор Коуве сякаш не позволяваше нищо да го смути. От палмови листа направи набързо кошница и се запъти към гората в търсене на нещо съедобно. Последва го ефрейтор Йоргенсен, мокър до кости. Ако се съдеше по изражението на лицето на високия швед, не изпитваше особено желание Да се разхожда из джунглата. Капитан Уоксмън обаче бе наредил никой, включително и опитният Коуве, да не се движи сам.

Настроението на цялата група бе мрачно. Предния ден бяха научили, че е възможно тялото на Кларк да е предизвикало сериозно заразно заболяване. В Маями и в института, където се изследваше трупът, бе въведена карантина. За случилото се бе уведомено и бразилското правителство и то започна да създава карантинни центрове в Амазония. Засега изглеждаха застрашени единствено децата и старците, както и хората с увредени имунни системи. Пълнолетните хора в добро здравословно състояние успешно се съпротивяваха на заболяването. Така или иначе много неща все още бяха неизвестни: причинителят, начинът на заразяване и начинът на лечение. В института в САЩ бе учреден специален екип, който да търси отговори на тези въпроси.

Натан погледна Франк и Кели. Франк бе прегърнал сестра си. Тя бе все още пребледняла. Цялото й семейство, в това число и собствената и дъщеря, както и семействата на други учени и служители от института, бяха поставени под карантина. Не бяха показали никакви признаци на заболяване, но Кели бе разтревожена и това й личеше.

Обърна се, за да не пречи на уединението им, и продължи пътя си.

През последните четирийсет и осем часа единственото хубаво нещо бе, че джунглата не взе повече жертви. След загубата на ефрейтор Де Мартини преди два дни всички бяха нащрек. Вслушваха се в съветите и предупрежденията на Натан и Коуве. Сега преди да слязат от лодките или да се измият, всички проверяваха дали в плитчините не са се скрили скатове или електрически змиорки. Коуве обясни как трябва да се пазят от скорпиони и змии. Сутринта никой не се обуваше, преди да е изтърсил старателно обувките си.

Натан огледа местността, за да види дали в нея не се таят други опасности: огнени лиани, мравуняци или змии. Такива бяха новите правила.

Забеляза двете нови попълнения на групата, изпратени на мястото на жертвите на каймана. Събираха съчки. И двамата бяха редници, току-що започнали работа като рейнджъри. Редник Еди Джоунс имаше размерите на танк и акцент, който издаваше, че е живял в Бронкс. Вторият рейнджър, за изненада на всички, бе жена — Мария Карера. Бе една от първите жени рейнджъри. Само шест месеца преди това Конгресът на САЩ бе премахнал забраната за приемане на ясени в този род войски. Но все още не им се позволяваше да участват в бойни действия и ги включваха единствено в мисии като тази.

Още на другата сутрин след нощното нападение двамата нови войници бяха спуснати по въже от бръмчащ над главите на експедицията товарен хеликоптер „Хюи“. Той достави също и малки резервоари с гориво и допълнително снаряжение.

Последната доставка бе изключително важна. От този ден екипът щеше да се намира извън обсега на товарните хеликоптери и щеше да е лишен от въздушна подкрепа. Вече бе изминал почти шестстотин километра. Отсега нататък единственото летателно средство, което можеше да ги достигне, бе черният „Команч“. Малкият щурмови хеликоптер обаче щеше да се използва единствено при извънредни обстоятелства. Сиреч за евакуирането на ранен член на експедицията или при необходимост от въздушно нападение. Накратко, оттук нататък трябваше да се оправят сами.

Натан завърши огледа и се запъти към центъра на лагера. Ефрейтор Конджър бе приклекнал над купчина съчки и се мъчеше да запали с кибритена клечка изсъхналите листа под тях. Капките, стичащи се от дърветата, затрудняваха усилията му.

— Майната му! — изруга раздразнено младият тексасец. — Всичко е просмукано с вода до немай къде. Ще се опитам да го запаля с магнезиев заряд.

— Пести ги — предупреди капитан Уоксмън, застанал на метър от него. — Ще обядваме със сухоежбина.

Някъде наблизо изохка Мани. Бе мокър до кости. Единственият член на експедицията, който имаше най-измъчен вид, бе Тортор. Ягуарът се разхождаше мрачно около стопанина си с вода, стичаща се от козината му, и с клепнали уши. Няма нищо по-жалко от мокра котка дори когато е стокилограмова.

— Може би ще успея да ви помогна — каза Натан. Всички обърнаха погледи към него.

— Известен ми е един стар индиански номер.

Отиде в гората и потърси с поглед едно дърво, което бе забелязал по-рано. Придружаваха го Мани и капитан Уоксмън. Бързо откри високото дърво с грапава сива кора. Извади мачетето си и направи прорез в кората. Оттам започна да изтича гъста червеникава мъзга. Натан потопи пръст в нея и го поднесе под носа на капитан Уоксмън.

— Мирише на терпентин — констатира военният.

— Тази течност се нарича „копал“ — поясни Натан. — Произлиза от „копали“, ацтекското название на гумата. Дървета от това семейство могат да се открият в тропическите джунгли в цяла Централна и Южна Америка. Използва се за най-различни цели: за почистване на рани и лекуване на диария и настинка. Използва се и в съвременното зъболечение.

— Така ли? — попита Мани.

— Да. Ако скоро са ти поставяли пломба, по всяка вероятност имаш част от това вещество в устата си.

— И как ще ни помогне? — попита Уоксмън.

Натан коленичи и започна да се рови в разлагащите се листа под дървото.

— Копалът е богат на въглехидрати. Бяха правени опити да се използва като гориво. Подаде ли се в двигател с вътрешно горене, изгаря с повече калории от бензина, и при това замърсява по-малко околната среда — обясни Натан. Бе намерил това, което търсеше. — Индианците открай време познават тези му свойства.

Изправи се и показа на останалите голяма колкото ръката му бучка от втвърдила се мъзга. Забоде я на една пръчка.

— Някой може ли да ми услужи с кибритена клечка? Капитан Уоксмън извади клечка от херметизирана кутия.

Натан я запали върху кората на дървото и поднесе пламъка към бучката. Тя веднага започна да гори с ярка синя светлина. Натан тръгна към все още незапалената клада.

— Индианските ловци от векове използват тази смола за паленето на огньове. Може да гори в течение на часове и се използва за подпалването на влажна дървесина.

Към групата се присъединиха Франк и Кели. Всички проследиха с поглед как Натан пъхна топката сред листата и клечките. След малко се появи ярък пламък.

— Добра работа — зарадва се Франк и започна да грее ръцете си на огъня.

Натан забеляза, че Кели го наблюдава. На лицето й се бе появила усмивка, първата от двайсет и четири часа насам.

— Благодарете не на мен, а на индианците — промърмори Натан, след като се изкашля.

— Може и да имаме такава възможност — каза внезапно Коуве.

Всички се обърнаха към него.

Професорът и ефрейтор Йоргенсен бързо се присъединиха към тях.

— Открихме селище — съобщи удивеният ефрейтор и кимна по посоката, от която бяха дошли. — Намира се само на около четиристотин метра оттук. Изоставено е.

— Или поне изглежда изоставено — вметна Коуве, като погледна многозначително Натан.

Натан се замисли. Дали това не бяха индианците, които ги бяха следили през последните дни? В сърцето му се появи надежда. След началото на бурята изпита опасението, че всякакви следи от, преминаването на Джерълд Кларк могат да бъдат заличени. Бурята бе първата, която отбеляза началото на дъждовния сезон. Времето им бе започнало да изтича. Сега обаче…

— Би трябвало да проверим това веднага — реши капитан Уоксмън. — Първо обаче искам група от трима войници да претърси селото.

Коуве повдигна ръка.

— Според мен е за предпочитане да не създаваме впечатление, че сме агресори. Индианците вече знаят, че сме тук. Предполагам, че това е причината селото да е изоставено.

Капитан Уоксмън понечи да възрази, но Натан го прекъсна с жест.

— Какво предлагаш? Коуве кимна към Натан.

— Предлагам първо в селото да влезем ние двамата. Сами.

— Определено не! — забрани Уоксмън. — Не мога да ви оставя без охрана!

Франк свали бейзболната си шапка и избърса веждите си.

— Според мен добре ще е да послушаме професора. Нахлуването на тежко въоръжени войници в селото само ще изплаши индианците. Нуждаем се от тяхното съдействие. В същото време обаче намирам опасенията на капитан Уоксмън за основателни.

— В такъв случай нека ни придружи само един войник — посъветва Натан. — При това да държи пушката си през рамо. Макар че повечето от тукашните племена живеят в изолация, познават пушките.

— И аз искам да се включа — пожела Ана Фонг. Тъмните и коси бяха разпилени върху лицето и раменете й. — Групата ще изглежда по-малко опасна, ако в нея има жена. В щурмовите отряди на индианците няма жени.

— Доктор Фонг е права — потвърди Натан.

Капитан Уоксмън изръмжа недоволно. Не му се искаше да позволява на цивилни да навлизат в непознато селище.

— В такъв случай може би ще е най-добре аз да ги охранявам — обади се Карера, жената рейнджър. Бе учудващо красива смугла латиноамериканка с късо подстригана коса. — Господин капитан, ако жените не се възприемат като заплаха, аз ще съм най-подходяща за тази мисия.

— Добре — съгласи се най-после неохотно Уоксмън. — Доверявам се на здравия разум на професор Коуве. Искам обаче през това време останалите войници да бъдат на сто метра от тях. И да се поддържа постоянна радиовръзка.

Франк погледна Натан и Коуве.

Те кимнаха утвърдително. Франк се изкашля удовлетворено.

— Да тръгваме в такъв случай.

 

Кели видя как експедицията се раздели на няколко групи. Натан, Коуве, Ана Фонг и редник Карера навлязоха с лодката си в реката. Капитан Уоксмън и трима войници ги последваха във втора лодка. Щяха да гребат на сто метра зад първата, като останат на безопасно разстояние, но все пак достатъчно близко, за да могат бързо да реагират при необходимост. Трима други рейнджъри под командата на ефрейтор Йоргенсен щяха да тръгнат по суша и да заемат позиции на сто метра от селото. Започнаха да боядисват лицата си със защитна боя.

Мани бе направил опит да се включи в последната група, но капитан Уоксмън не позволи. — Другите цивилни остават тук.

Кели проследи с поглед как хората тръгват на път. Двама рейнджъри — ефрейтор Том Грейвс и новопристигналият редник Еди Джоунс — останаха на пост в лагера. Кели неволно подочу как Джоунс изрази недоволството си пред Грейвс:

— Как можахме да се заплетем в тази история? Ефрейтор Грейвс не отговори. Бе втренчил поглед в дъжда. Продължаваше да скърби за брат си Родни.

Кели отиде при Франк. В качеството си на ръководител на експедицията той имаше правото да се присъедини към която и да е от двете групи, но предпочете да остане в лагера. Не от страх, а от загриженост за сестра си.

— Олин направи връзката със спътника. Можем да говорим с Щатите когато поискаш — уведоми я Франк.

Тя кимна. Близо до огъня, под едно платнище, Олин бе приклекнал до лаптоп и спътникова антена. Пишеше нещо на клавиатурата и лицето му издаваше съсредоточеност. Ричърд Дзейн, застанал до него, следеше заниманията му.

Олин най-после се обърна към брата и сестрата и кимна:

— Всичко е готово. — Кели усети, че в говора му има следа от руски акцент. Олин бе бивш служител на КГБ и преди падането на комунистическия режим бе работил в неговия технически отдел. Бе дезертирал оттам и преминал към американците броени месеци преди падането на Берлинската стена. Благодарение на неговата квалификация и на познанията му за руските свързочни системи бе назначен на служба с ниски изисквания за секретност в научно-техническия отдел на ЦРУ.

Франк отведе Кели до сгъваем стол пред лаптопа. След като научи за заразното заболяване, тя настоя да провеждат два сеанса дневно. Доводът й бе, че трябва да са в течение на събитията, но тя в действителност искаше да знае дали с близките й всичко е наред. Тревожеше се за дъщеря си и родителите си.

Олин се отмести и Кели седна пред лаптопа. Тя се чувстваше неловко в присъствието на този човек. Може би защото бе работил в КГБ, докато баща и работеше в ЦРУ. А може би причината бе възлестият белег, минаващ през цялото му гърло. Олин бе твърдял, че е руски компютърен специалист, работил в КГБ. Ако това бе вярно, как се бе появил този белег?

— Връзката ще се установи след трийсет секунди — осведоми я Олин.

Кели проследи с поглед как цифрите на екрана започват да намаляват. Когато отбелязаха нулева величина, на екрана се появи лицето на баща и. Бе облечен небрежно, без сако и с разхлабена вратовръзка.

— Приличаш ми на удавена мишка — бяха първите думи на трепкащия образ.

— Дъждовният сезон започна — отвърна Кели и направи опит да се усмихне.

— Виждам. — Баща й също се усмихна. — Как вървят нещата при вас?

Франк се приведе към екрана и резюмира набързо откритията им.

Докато те разговаряха, Кели чуваше ръмженето на двигателя на лодката на Натан. Понякога в джунглата се получаваха твърде странни акустични ефекти. В даден момент ти се струва, че двигателят е съвсем близо до теб, а после шумът му внезапно изчезваше. Вероятно вече бяха стигнали до селото.

— Пази сестра си, Франк — приключи баща им.

— Слушам, господине.

Сега бе ред на Кели да се обади.

— Как са мама и Джеси? — попита и стисна юмруци в скута си. Баща и и се усмихна.

— И двете са с прекрасно здраве. Аз — също. С целия институт е така. Досега в нашия район не са регистрирани случаи на заболяването. Всички сме под карантина и западното крило на института временно е превърнато в място за жилищно настаняване. Тъй като почти целият екип на МЕДЕА е тук, разполагаме денонощно с много лекари.

— Джеси как се справя?

— Джеси е на шест години. В началото се поизплаши, но после свикна и сега си играе с другите деца. Защо не я попиташ лично как се чувства?

На екрана се появи лицето на дъщеря й, която й махна с ръка.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, миличка. Добре ли си?

Детето кимна енергично и седна в скута на дядо си.

— Днес ядохме шоколадов кекс, а после яздих пони. Дядото поясни новото занимание на внучката.

— В района, който е под карантина, има малка ферма. Докараха оттам едно пони, за да развлича децата.

— Това е чудесно, миличка. Жалко, че не съм с теб. Джеси се размърда.

— И знаеш ли още нещо, мамо? Един палячо ще направи балони с формата на животни.

— Палячо ли?

— Това е доктор Еймъри от хистопатологията. Бива го за тези работи.

— Ще го помоля да ми направи маймуна — сподели Джеси.

— Това е чудесно! — възхити се Кели, като се приведе към екрана. Бе готова да погълне с поглед изображенията на дъщеря си и баща си.

След още няколко реплики за палячовци и понита Джеси бе взета от скута на дядо си.

— Време е госпожица Грамерси да те заведе в клас. Джеси не бе доволна от тази новина, но се подчини.

— Довиждане, миличка! Обичам те! — извика Кели. Детето й отвърна за сбогом с ръка.

— Довиждане, мамо! Довиждане, чичо Франк!

Кели насмалко не се удържа да докосне екрана. След като детето изчезна, лицето на баща й стана сурово.

— Не всички новини са весели.

— Какво има?

— Ще ти кажа защо майка ти я няма тук. Уж държим нещата под контрол, но броят на случаите във Флорида расте. През нощта регистрираха още шест случая в Маями и още дванайсет, в прилежащите градчета. Зоната, поставена под карантина, се разширява. Струва ми се обаче, че не успяхме да я обезопасим навреме. Майка ти и още няколко Души сега обобщават информацията от цялата страна.

— Боже мой!

— През последните няколко часа броят на заразените нарасна на двайсет и два. Смъртните случаи са осем. Според най-добрите епидемиолози на страната на всеки дванайсет часа тези цифри ще се удвояват. По самото поречие на Амазонка досега са умрели около петстотин души.

Докато Кели правеше изчисления на ум, лицето й пребледня. Франк я стисна за рамото. Само след няколко дни в САЩ можеха да пострадат десетки хиляди хора.

— Президентът току-що подписа заповед да се мобилизира Националната гвардия във Флорида. Официалната версия е, че става дума за опасен южноамерикански грип. Информацията за това как се е появил тук, не се съобщава.

Кели се отпусна на стола, сякаш това можеше да отслаби обзелия я ужас.

— Има ли вече идеи за лечението?

— Още не. Антибиотиците и противовирусните лекарства определено не помагат. Можем да предложим само симптоматично лечение: интравенозни течности, лекарства срещу високата температура, болкоуспокоителни. Докато не установим какво причинява заболяването, битката с него ще е трудна. Заради това вашата работа там сега е изключително важна. Ако успеете да разберете какво се е случило с Кларк, можете да откриете и средство за лечение на болестта.

Кели отговори с кимане.

— Ще направим всичко, което е по силите ни — отвърна Франк с дрезгав глас.

— В такъв случай най-добре ще е да ви оставя да си гледате работата — каза баща им, взе си довиждане и образът му изчезна от екрана.

Кели и брат й се спогледаха. От едната страна на Франк бе застанал Мани, от другата — Ричърд Дзейн.

— Какво направихме! — разтревожи се Мани. — Може би е трябвало да послушат индианския шаман във Ваувай и да изгорят тялото веднага след смъртта.

— От това нямаше да има полза — промърмори Дзейн. — Болестта така или иначе щеше да се измъкне от гората. Досущ като СПИН.

— Какво искате да кажете? — попита Кели.

— СПИН се появи след построяването на автострада в африканската джунгла. Нямаме представа какво може да се появи, когато се наруши спокойствието на древни екосистеми.

— В такъв случай наш дълг е да го спрем — каза Кели. — Джунглата може и да е родила СПИН, но тя ни предлага и най-добрите средства за неговото лечение. Седемдесет процента от лекарствата против СПИН се извличат от тропическите растения. Щом и тази болест е излязла от джунглата, защо пък да не открием тук и средства за лечението й?

— Стига да успеем — съгласи се Дзейн.

Ягуарът на Мани внезапно изръмжа. Голямата котка се извърна и ушите й настръхнаха. Вторачи се в джунглата зад гърба им.

— Какво му е? — попита Дзейн и отстъпи крачка.

— Надушил е нещо… Там има нещо… — каза Мани, след като Тортор изръмжа дълго и предупредително.

 

Натан тръгна по тясната пътека, водеща към малкото индианско селище. То се състоеше от една-единствена голяма кръгла колиба с широк отвор в средата. Приближи се, но не чу нито един от обичайните звуци. Не се чуваха спорещи мъже, жени, които молят да им донесат още банани, смеещи се деца. Селото бе призрачно и това го озадачи.

— Ако съдим по конструкцията, селото определено е на яномамо — каза тихо Натан на Коуве и Ана Фонг. — Много е малко обаче. Едва ли събира повече от трийсет души.

Зад тях вървеше редник Карера. Нейната карабина М — 16 бе насочена към земята. Момичето шепнеше нещо в микрофона на радиостанцията си.

Ана разглеждаше постройката и не криеше удивлението си.

Натан я спря тъкмо когато тя щеше да влезе през вратата.

— Срещали ли сте се с хора от племето яномамо? Ана поклати глава.

— Клок! Клок! Клок! — извика шумно Натан и се обърна Към Ана. — Когато влизаш в селище на яномамо, винаги трябва да предупредиш за пристигането си, независимо дали изглежда обитавано, или не. Така си спестяваш риска да получиш стрела в гърба. Яномамо имат навика първо да стрелят, а после да задават въпроси.

— В този стил не виждам нищо осъдително — промърмори зад гърба му Карера.

Постояха пред входа около минута. Коуве наруши мълчанието.

— Тук няма никого — каза. — Няма канута в реката. Няма мрежи и други рибарски принадлежности. Няма и кряскащи йеби.

— Йеби? Какво е това? — попита рейнджърката.

— Сивокрил тръбач — поясни Натан. — Доста грозни птици впрочем. Индианците ги използват като пернати кучета пазачи. Вдигат страхотен шум, когато наближи някой.

— Значи няма ли кокошки, няма и индианци — отсече рейнджърката и се огледа. Отказа да сложи пушката си на рамо. — Ще вляза първа. — Като повдигна по-високо оръжието си, приклекна до ниския вход. Приведе се, вмъкна главата си в него и се огледа. След малко влезе вътре, като се придържаше близо да стената, направена от бананови листа. — Всичко е чисто. Не се отдалечавайте много от мен — нареди тя.

Тръгна към центъра на кръговата постройка. Държеше пушката си в готовност, но с цев, насочена към земята, както й бе препоръчал Натан. При яномамо стрела, насочена към човек от племето, се възприемаше като обявяване на война. Натан нямаше представа в каква степен конкретно тези индианци бяха запознати със съвременното оръжие и не искаше да рискува. След това с Коуве и Ана влязоха в къщата.

Жилищните помещения на отделните семейства бяха преградени едни от други с помощта на тютюневи листа, тикви за събиране на вода и кошници. От гредите на покрива висяха плетени люлки, до една празни. В центъра на сградата имаше две каменни паници и каменно хаванче. До тях бе разпиляно брашно от маниока.

Всички се уплашиха, когато над главите им внезапно прелетя пъстър папагал, дотогава кацнал върху сноп кафяви банани.

— Това не ми харесва — каза Коуве.

Натан знаеше какво има предвид и кимна с разбиране.

— Защо? — озадачи се Карера.

— Когато яномамо напускат селището си, или изгарят старата къща, или изнасят от нея всичко полезно. Погледнете всички тези кошници, люлки и пера. Това, че са ги изоставили, не е нормално.

— Защо според вас са напуснали така внезапно? — попита го Ана. Коуве бавно поклати глава.

— Нещо трябва да ги е уплашило.

— Ние ли? — Ана се озърна. — Според вас те знаели ли са за нашето идване?

— Ако индианците бяха тук, отдавна щяха да ни усетят. Те никога не престават да наблюдават джунглата в околностите. Не смятам обаче, че именно нашата експедиция ги е накарала да напуснат така бързо селището си.

— Защо мислиш така? — попита Натан.

— Всички огнища са студени. Бананите са наполовина изгнили. Яномамо не похабяват храната.

— Смяташ, че селото е изоставено от доста време?

— Поне от седмица.

— Къде според вас са отишли? — запита го отново Ана. Коуве се обърна и огледа пространството около себе си.

— Трудно е да се каже, обаче има една подробност, която също е многозначителна. — Погледна Натан, за да провери дали и той я бе забелязал.

Натан се съсредоточи и огледа мястото. Внезапно съобрази какво имаше предвид професорът.

— Няма нито едно оръжие — констатира той. — Не са изоставили нито един лък, стрела, тояга или мачете.

— Каквото и да се е случило, страхували са се за живота си — добави Коуве.

— Ако сте прав и това място отдавна е изоставено, най-добре ще е да извикам частта си — реши Карера.

Коуве кимна утвърдително.

Карера се отдръпна и каза нещо в микрофона.

Професорът даде знак на Натан, че иска да си поговорят насаме. Ана през това време се занимаваше с изучаването на индивидуалното жилище на едно от семействата и разглеждаше изоставените от него вещи.

— Не тези яномамо са ни следили — прошепна професорът.

— Кой в такъв случай?

— Някаква друга група… Все още не съм напълно сигурен дали са били наистина индианци. Струва ми се, че е време да уведомим за това Франк и капитан Уоксмън.

— Смяташ ли, че това, което е ужасило индианците, сега ни дебне?

— Не съм сигурен. Щом обаче нещо е успяло да уплаши индианците яномамо така, че да напуснат селището си, трябва да се пазим от него.

Ръменето междувременно бе престанало. Облаците започнаха да се разкъсват и лъчи следобедна слънчева светлина си пробиха път през тях. След продължителния полумрак светлината изглеждаше особено ярка.

Отдалеч се чу шумът на двигател. Капитан Уоксмън и неговите хора идваха.

— Наистина ли смяташ, че трябва да им кажем това? — попита Натан. Ана прекъсна разговора им, като посочи небето с ръка.

— Вижте колко много птици!

Натан погледна мястото, което тя сочеше. Много птици след дъжд напускаха короните на дърветата, за да изсушат крилете си и се заемат отново с добиване на плячка. На по-малко от километър от тях обаче от джунглата се бе надигнал цял черен облак. Бяха хиляди птици. За Бога, помисли си Натан.

— Моля те, услужи ми за малко с бинокъла си — обърна се към редник Карера.

Тя също бе впечатлена от странния танц на черните птици. Извади от якето си малък компактен бинокъл и го подаде на Натан. Той затаи дъх и го фокусира. През лещите огромното ято се разпадна на отделни птици, малки и големи. Много от тях се биеха във въздуха и се опитваха да се кълват. Независимо от различията си всички имаха нещо общо.

— Лешояди… — промърмори Натан и отмести бинокъла от очите си.

— Много са — прецени Коуве.

— Черни лешояди, жълтоглави лешояди, дори кралски лешояди…

— Трябва да проверим какво има там — предложи Коуве.

Не само в неговите очи, но и в очите на останалите се появи тревога. Първо, изчезнали индианци… после — лешояди… Това не им хареса.

— Ще изчакаме да дойдат другите — спря ги редник Карера. Ревът на двигателя на лодката се чу съвсем наблизо и после утихна. След няколко минути капитан Уоксмън и трима рейнджъри влязоха в постройката. Карера бързо ги информира за случилото се.

— Наредих на рейнджърите на пост в гората да се завърнат в лагера — каза капитанът. — Те ще докарат всички останали тук. Междувременно да проверим какво се е случило. — Уоксмън посочи трима от военните: редник Карера, ефрейтор Конджър и сержант Костос.

— Добре ще е и аз да отида с тях — каза Натан. — Познавам тази джунгла по-добре от всеки друг.

Капитан Уоксмън въздъхна:

— Всъщност вече доказахте това. Ще държим постоянна радиовръзка — нареди на останалите.

Когато излизаше от жилището, Натан видя, че Коуве заговори капитан Уоксмън.

— Капитане, има нещо, което според мен е редно да знаете… — започна професорът.

Натан се измъкна с облекчение навън. Предположи, че на капитана няма да му е приятно да разбере, че заедно с Коуве са премълчавали няколко дни подозренията си. Натан предпочете да остави обясненията на тактичния професор.

След като достигнаха джунглата, Конджър и Костос тръгнаха напред, последвани от Натан. По стъпките му вървеше редник Карера, която прикриваше тила.

Тръгнаха с бързи крачки по влажната земя, като внимаваха да не се подхлъзнат върху калта и мокрите листа. Малко поточе, стичащо се към реката, съвпадна с посоката им. Тръгнаха покрай него и ускориха крачка.

Натан забеляза стъпки по брега. Стари стъпки, почти размити от дъжда. Стъпки на боси хора. Посочи една от тях на редник Карера.

— Индианците навярно са избягали оттук.

Тя с кимане потвърди, че е разбрала, и му даде знак да продължи.

Натан се замисли върху видяното. Стори му се странно. Защо са избягали пеша? Защо не са използвали реката?

Въпреки ускорената крачка на рейнджърите Натан не изостана от тях. Околната гора бе необикновено тиха, почти смълчана. Обстановката не се хареса на Натан и той изведнъж съжали, че бе оставил пушката си в лагера.

Бе толкова погълнат от усилията си да не изостане, че насмалко не пропусна да го види. От удивление ахна и спря.

Редник Карера насмалко не се сблъска с него.

— За Бога! Предупреждавай, че ще спираш!

Другите двама рейнджъри не забелязаха, че те са спрели, и продължиха напред.

— Искаш да си починеш ли? — попита го Карера с лека насмешка в гласа.

— Не — отвърна Натан, като продължаваше да диша тежко. — Погледни това.

На малък клон бе прикрепен къс избеляла жълта тъкан. Бе малък, колкото половин игрална карта, и с квадратна форма. Натан го взе.

— Какво представлява това? — попита Карера зад гърба му. — От индианците ли е останало?

— Едва ли е от индианците. Това е полиестер, синтетична тъкан — обясни Натан. Огледа клонката, върху която бе нанизан платът. Бе срязана, а не счупена. Докато я разглеждаше, забеляза, че на ствола на дървото бяха издълбани груби белези.

— Какво е това? — Кое?

Натан се отмести, за да може рейнджърката да види това, което бе открил. Върху ствола на дървото бе издълбано закодирано послание.

 

SW

17/5

GC

Редник Карера подсвирна и се доближи до ствола.

— Тези „G“ и „С“ в долната част…

— Да, това е Джерълд Кларк (на английски Gerald Clark) — довърши мисълта й Натан. — Подписал се е. Стрелката навярно сочи откъде е дошъл… или поне къде се намира следващият знак.

Карера погледна компаса на китката си.

— Югозапад. Посоката съвпада.

— А цифрите? Какво могат да означават тези „17“ и „5“? Рейнджърката се смръщи.

— Може би дата, изписана по военному. Първо се сочи денят, а после — месецът.

— Това като 17 май ли да го разбираме? Оттогава са изминали почти три месеца.

Натан се извърна, за да обсъди тази възможност, но Карера му даде знак да не я прекъсва. С другата си ръка бе притиснала слушалката на своята радиостанция до ухото си.

— Приех. Идваме — каза в микрофона. Натан я погледна въпросително.

— Конджър и Костос са открили трупове — съобщи тя. Натан усети, че започва да му се гади.

— Да ги настигнем — подкани Карера. — Искат да чуят твоето мнение.

Натан кимна и продължи напред. Карера уведоми по радиото капитана за тяхното откритие.

Натан погледна ръката си и установи, че все още държи в нея парчето избеляла жълтеникава тъкан. Спомни си, че Джерълд Кларк бе излязъл от джунглата само по панталони, бос и гол. Дали не бе използвал парчета от собствената си риза, за да маркира местата? Като децата от приказките, оставили подир себе си пътека от трошици, за да бележат пътя?

Натан разтри късчето тъкан между пръстите си. След четири години това бе първото веществено доказателство, че поне някои от членовете на екипа на баща му бяха оцелели. До този момент Натан не бе хранил надежда, че баща му е още жив. Всъщност бе престанал дори да допуска тази възможност, за да намери най-после душевен покой. Ако изгубеше баща си за втори път, вече нямаше да е по силите му да понесе тази болка. Погледна парчето плат още веднъж и после го пъхна в джоба си.

Замисли се дали по пътя им има оставени и други подобни знаменца. Нямаше как да знае това, но едно нещо му бе ясно. Отсега нататък няма да престане да ги търси. Поне до момента, когато научеше истината за съдбата на баща си.

Зад гърба му Карера изруга.

Натан се обърна. Тя бе закрила устата и носа с ръка. Едва сега Натан съобрази, че наоколо се раздава нетърпима воня. Вонеше на леш.

— Насам! — чу се глас. Сержант Костос бе само на десет метра от тях. Камуфлажната му униформа се сливаше с пъстрия фон на джунглата.

Натан отиде при него и видя ужасяваща гледка.

— Боже мой! — въздъхна Карера.

Младият тексасец, ефрейтор Конджър, бе малко по-нататък. Закрил лице с кърпа, движеше се из централната част на кланицата. Размахваше своята карабина М-16, за да прогони лешоядите и рояците мухи.

Навсякъде се търкаляха трупове: по пътеката, в гората, в потока. Мъже, жени и деца. Всички по всяка вероятност индианци, но не можеше да се твърди това с положителност. Вътрешностите бяха изтръгнати от телата им, а крайниците и лицата им бяха оглозгани до костта. Лешоядите бързо се бяха справили с работата си, като бяха оставили остатъците от телата на мухите, на други насекоми и на червеите. Единствено малките размери на телата навеждаха на мисълта, че са яномамо, изчезналите обитатели на селището. Ако се съдеше по броя им, вероятно бяха всичките обитатели.

Натан затвори очи. Представи си селяните от племето, които познаваше. Малката Тама, благородния Такахо. Внезапно му се пригади, напусна пътеката и се надвеси над потока. Опита се да диша дълбоко, за да не повърне. Не успя, повърна в потока, придошъл от дъждовете. Остана присвит, положил ръце на коленете си, като дишаше тежко.

— Ранд, не разполагаме с много време — стресна го Костос зад гърба му. — Какво според теб се е случило тук? Друго племе ли ги е нападнало?

Натан дори не помръдна, тъй като стомахът му не се бе успокоил. Редник Карера съчувствено сложи ръка на рамото му — Колкото по-бързо приключим работата си тук, толкова по-скоро ще се махнем — каза тихо.

Натан кимна, пое си дълбоко въздух и с усилие се върна на мястото, където се намираха труповете. Първо ги огледа отдалеч, после се доближи.

— Какво мислиш? — попита Карера.

— Навярно са бягали през нощта — допусна Натан и преглътна.

— Защо смяташ така? — попита Костос. Натан погледна сержанта и му посочи прът до едно от телата.

— Това е факел. Племето е бягало през нощта. Когато нападението е започнало, мъжете са се опитали да защитят жените и децата. След като не са успели, жените са се превърнали във втора линия на отбрана. Опитали са се да избягат с децата. — Натан посочи на войниците женско тяло, лежащо навътре в гората. В ръцете си жената държеше мъртво дете. Натан се извърна. — Били са нападнати откъм потока — продължи и посочи мъжките тела в непосредствена близост до водата. — Били са изненадани и заради това не са успели да окажат организирана съпротива.

— Не ме интересува редът, в който са били избити — прекъсна го Костос. — Кой, по дяволите, според теб ги е избил?

— Не знам — отвърна Натан. Нито едно от телата не бе пробито от стрели или копия. Възможно бе обаче врагът да бе прибрал оръжията след нападението. За да ги задържи за себе си или за да не остави следи. Телата бяха така разкъсани, че бе трудно да се разбере кои от раните са нанесени от оръжия, и кои, от лешоядите.

— С други думи нямаш никакво шибано предположение — заключи Костос, обърна се и включи радиостанцията си.

Натан избърса влажното си чело. Какво, по дяволите, се бе случило в действителност тук?

— Има нови заповеди — съобщи Костос. — Трябва да вземем едно тяло и да го занесем на д-р О’Брайън. Казаха да вземем едно, което да е по-малко оглозгано, и да го върнем в селото. Доброволци има ли?

Никой не се обади и сержантът ги погледна подигравателно.

— Няма. Така и очаквах — каза Костос и се обърна към редник Карера. — Ти защо не вземеш най-добре да придружиш нашия крехък и нежен доктор до лагера. Това тук е мъжка работа.

— Слушам — отвърна Карера и с Натан тръгнаха по пътеката. Когато се отдалечиха на известно разстояние, тя тихо изруга:

— Глупак!

Натан кимна. Всъщност напусна мястото на касапницата с голямо облекчение. Никак не го интересуваше какво може да мисли сержант Костос. Разбираше обаче гнева на Карера. Можеше да си представи униженията, които тази жена трябва да преглъща в един преобладаващо мъжки род войски.

Остатъкът от пътуването по пътеката премина мълчаливо. Когато наближиха селището, чуха гласове. Натан ускори ход. Приятно бе да се окажеш още веднъж сред живи хора. Надяваше се, че някой е съобразил да запали огън.

Когато стигна до постройката, Натан видя редник Еди Джоунс, застанал на пост пред входа. Зад него други двама рейнджъри бяха застанали на пост до реката.

Когато заедно с Карера стигнаха до вратата, Еди Джоунс им съобщи новина.

— Ха на бас, че няма да повярвате какво открихме в джунглата.

— Какво? — попита Карера.

— Идете вижте сами — отвърна Джоунс.

Карера даде знак с пушката си на Натан да влезе пръв.

В централната част на постройката заседаваше малък конклав. Малко встрани от групата бяха Мани и Тортор. Мани приветства Натан с махане на ръка, когато го забеляза, но не му се усмихна.

Гласовете на останалите издаваха, че спорят.

— Той е мой пленник! — крещеше капитан Уоксмън. Бе в обкръжение от трима рейнджъри, насочили карабините си срещу някого, който не се виждаше.

— Поне му развържете ръцете — намеси се Кели. — И без това краката му са вързани. Стар човек е.

— Ако искаме да ни помогне, не трябва да действаме по този начин — добави Коуве.

— Той ще отговори на въпросите ни — горещеше се Уоксмън заканително.

— Все още аз командвам тази операция, капитане — каза Франк на военния. — Няма да позволя този пленник да бъде измъчван.

Натан междувременно се присъедини към групата. Ана Фонг го погледна уплашено.

Ричърд Дзейн, застанал малко встрани, не криеше задоволството си. Обърна се към Натан:

— Хванахме го да се мотае из джунглата. Котката на Мани ни помогна да го уловим. Трябваше само да чуеш какви писъци нададе, когато ягуарът го притисна срещу едно дърво.

Дзейн се отмести и Натан най-после видя пленника. Дребният индианец бе проснат в калта. Китките и глезените му бяха вързани с пластмасова лента. Бялата му коса, стигаща до плещите му, свидетелстваше, че е един от старейшините. Приседна на пода, като мърмореше нещо под носа си. Поглеждаше ту пушките, насочени срещу него, ту разхождащия се наблизо Тортор.

Натан го чу. Яномамо. Приближи се. Човекът произнасяше молитва, заклинание, което трябваше да го опази от силите на злото. Натан съобрази, че пленникът е шаман. Дали бе от това селище? Дали не бе един от оцелелите?

Очите на индианеца внезапно се взряха в Натан. Ноздрите му трепереха.

— Смъртта се е заловила за теб — произнесе на родния си диалект. — Ти знаеш това. Ти вече си я видял.

Натан съобрази, че човекът бе усетил вонята на леш, пропила дрехите и кожата му. Коленичи до стареца и го заговори на яномамо.

— Дядо, кой си ти? От това село ли си? Индианецът поклати глава презрително.

— Това село е белязано от шавари, от зли духове. Дойдох тук, за да се предам на бан-али. Закъснях обаче.

Останалите престанаха да спорят, след като видяха, че Натан разговаря със стареца.

— Той не пожела да каже и думичка никому, дори и на професор Коуве — прошепна Кели.

— За какво са ти бан-али, кървавите ягуари?

— За да спася селото си. Не ги послушахме. Не изгорихме тялото на набе, на белия човек, белязан като роб на бан-али. После всичките ни деца се поболяха заради злата магия.

Натан внезапно разбра за кого става дума. Белият човек, белязан от бан-али, трябваше да е Джерълд Кларк. В такъв случай…

— Значи, ти си от Ваувай.

Старецът потвърди догадката му с кимване и се изплю в калта.

— Не споменавай това прокълнато име. Проклет да е денят, когато стъпихме в това селище на набе.

Натан разбра, че това бе шаманът, който се бе опитал да излекува болните деца от мисията, а после бе запалил селото, опитвайки се да защити останалите. Шаманът сам призна, че е претърпял неуспех. Болестта продължаваше да поразява децата на яномамо.

— Защо дойде тук? Как стигна дотук?

— Тръгнах по стъпките на набе и открих кануто му. Видях как е боядисано. Разбрах, че е дошъл от това селище, а пък знам пътя дотук. Дойдох, за да потърся бан-али. За да им се предам. За да ги помоля да снемат проклятието си. — Решил, че е виновен за случилото се, шаманът бе дошъл да се жертва. — Закъснях обаче. Само една жена бе жива, когато дойдох — каза старецът и погледна към мястото на убийството. — Дадох й вода и тя ми разказа какво станало със селото.

Натан го погледна.

— Какво казва? — попита капитан Уоксмън. Натан му даде знак да не се обажда.

— Какво се случило?

— Белият човек бил открит от ловци преди три луни. Бил мършав и болен. Видели как е белязан и го взели в плен. Побояли се да не би да дойде в селото. Отнели му всичко и го пъхнали в клетка, която оставили дълбоко в джунглата, за да си го приберат кървавите ягуари. Ловците го хранели и се грижели за него, тъй като се страхували да повредят нещо, принадлежащо на бан-али. Набе обаче продължил да боледува. Месец по-късно синът на един от ловците също заболял.

Натан кимна. Болестта бе започнала да се разпространява.

— Тукашният шаман го обявил за прокълнат и поискал набе да бъде убит. Решили после да изгорят тялото му, за да успокоят гнева на бан-али. Една сутрин, когато отишли при клетката, я заварили празна. Мислели, че бан-али са си го прибрали, и се успокоили. Едва по-късно през същия ден установили, че едно от канутата им липсва. Вече обаче било късно. — Индианецът за миг замълча. После продължи: — В един от следващите дни детето на ловеца умряло, а после и други се разболели. Преди седмица жена, която се прибирала от градината, видяла знак на външната стена на постройката. Никой не знаел кой го е изписал. — Индианецът кимна към югозападната част на постройката. — Все още е там. Това е знакът на бан-али.

Натан го прекъсна и разказа набързо на останалите чутото от индианеца. Очите им се разшириха от удивление. Капитан Уоксмън нареди на Йоргенсен да огледа стената.

Докато го очакваха, Натан убеди капитана да освободи китките на шамана. Той се съгласи, тъй като човекът съвсем определено им помагаше. Шаманът се намести върху пода и с удоволствие отпи вода от една манерка.

Кели коленичи до Натан.

— От медицинска гледна точка са постъпили разумно. Като е държало Кларк в джунглата, племето всъщност го е поставило под карантина. Или обаче болестта станала по-заразна, или ловецът допуснал да се зарази от нея. Така или иначе болестта дошла тук.

— И племето изпаднало в ужас.

Появи се Йоргенсен. Лицето му бе мрачно.

— Старецът е прав. Върху стената има рисунка досущ като татуировката върху тялото на Кларк. Проклетото нещо обаче мирише отвратително, сякаш са го рисували със свински лайна. Вони много гадно.

Франк се обърна към Натан:

— Виж какво още знае шаманът. Натан кимна и се обърна към шамана:

— След като открили тази рисунка, какво направили? Шаманът се намръщи.

— Племето избягало през същата нощ. Обаче… Обаче нещо ги нападнало.

— Какво?

— Жената, която ми разказа това, почти умираше. Започна да говори неясно. Каза, че реката дошла да ги изяде. Те избягали, но нещо в реката ги преследвало и ги настигнало.

— Кое ги настигнало? Бан-али?

— Не. Жената не каза такова нещо.

— Кое в такъв случай?

Шаманът погледна Натан в очите, за да покаже, че говори самата истина.

— Джунглата. Тя каза, че самата джунгла ги нападнала. Натан се намръщи. Шаманът повдигна рамене.

— Друго не знам. Прокълнатата жена умря и нейният дух се присъедини към духа на племето й. На следващия ден, днес, видях как идвате по реката и реших да проверя кои сте — каза старецът и погледна към ягуара на Мани. — Обаче ме открихте. И аз мириша на смърт, както миришете и вие.

Натан се отпусна върху петите си. Погледна Мани. Биологът държеше Тортор на каишка. Котката бе разтревожена и се разхождаше напред-назад. Козината и бе настръхнала.

— Това е всичко, което му е известно — довърши превода Коуве.

Уоксмън даде знак на Йоргенсен да освободи и глезените на шамана.

— Какво мислиш за цялата тази история? — обърна се Кели към Натан.

— Не знам — промърмори той и се сети за телата, лежащи по течението на ручея. Досега бе мислел, че хората са били нападнати от нещо, дошло от другата му страна. Ако се вярваше обаче на жената, нападението дошло от самия поток.

— Разказът е съзвучен с митовете за бан-али — каза Коуве. — За тях се твърди, че могат да подчинят самата джунгла на волята си.

— Какво обаче е могло да излезе от реката и да избие всички тези хора? — попита Кели.

— Не мога дори да си представя — отвърна Коуве и бавно поклати глава.

До вратата се разнесе шум, който привлече вниманието им. Сержант Костос влезе, като влачеше зад себе си импровизирана шейна. Върху нея лежеше тялото на един от убитите.

Шаманът нададе пронизителен писък.

Натан се извърна.

Индианецът с разширени от ужас очи се отдръпна.

— Не водете този прокълнат тук! Ще разгневите бан-али. Йоргенсен се опита да удържи човека, но индианецът, макар и възрастен, бе жилав. Измъкна се от прегръдката на рейнджъра, отиде в едно от индивидуалните жилищни помещения и като използва една люлка като стъпало, се покатери върху покрива на постройката.

Един от войниците насочи пушката си към него.

— Не стреляйте! — извика Натан.

— Отмести пушката си, ефрейторе — изкомандва Уоксмън. Шаманът се качи на покрива и се обърна към тях.

— Мъртъвците принадлежат на бан-али! Те ще дойдат и ще си приберат своето!

След тези заключителни думи шаманът скочи от покрива и се скри в джунглата.

— Доведете го тук — нареди Уоксмън на двама войници.

— Няма да го открият — увери го Коуве. — Както е уплашен, направо ще потъне в джунглата.

Думите на професора се оказаха верни. Никой не го видя повече. Започна да се стъмва и Кели се отдалечи в единия край на постройката, като се опита да разбере какво бе причинило смъртта на човека. Натан отведе Уоксмън и Франк до дървото, върху което Джерълд Кларк бе оставил послание.

— Навярно е изписал тези знаци, преди да го пленят — предположи Франк. — Наистина ужасно нещо. Бил е съвсем близо до цивилизацията, а е бил заловен и държан в плен почти три месеца.

Завърнаха се в селището и групата се зае с подготовката на нощувката: наклаждане на огньове, готвене на храна, разпределение на караулите. Решиха през следващия ден да се отклонят от реката и да предприемат пътешествие по суша, като се движат по следите на Кларк.

Когато слънцето залезе и бе приготвена вечеря от риба и ориз, Кели най-после напусна своята импровизирана морга, Отпусна се в сгъваем стол, след дълга и уморена въздишка втренчи поглед в пламъците и започна да съобщава заключението си:

— Доколкото мога да преценя, бил е отровен от нещо. Открих следи от смърт в резултат на гърчове. Прехапал си е езика. Има признаци на сковаване на гръбначния стълб и крайниците.

— Какво го е отровило? — запита Франк.

— Би трябвало да разполагам с токсикологична лаборатория, за да идентифицирам отровата. Дори не мога да кажа как е била въведена в организма. Може би с отровно копие или стрела. Тялото бе твърде увредено от лешоядите, за да мога да кажа нещо по-определено.

Натан продължи да слуша разговорите, докато наблюдаваше залеза. Спомни си думите на избягалия шаман: „Те ще дойдат и ще си приберат своето.“ Опита се да потърси връзка между клането и болестта, разпространяваща се тук и в САЩ. През цялото време не можеше да се освободи от неприятното чувство, че времето им изтича.