Отбиването до детската градина щеше да отнеме на Дорийн около двайсет допълнителни минути. Освен това в този час автомобилното движение в Лангли бе претоварено. Тя погледна часовника си.

— Маршал!

— Идваме — отвърна й строг глас.

Дорийн повдигна очи. Съпругът й и внучката и слизаха по стълбите. Джеси бе облечена, но обута с два различни чорапа. Все пак почти е успял да я облече както трябва, каза си Дорийн. Отдавна бе забравила какво означаваше да имаш малко дете вкъщи. Бе и се наложило отново да променя навиците си.

— Аз ще я отведа в градината — каза Маршал. — Имам съвещание чак в девет.

— Не, аз ще свърша тази работа.

— Нека ти помогна, Дорийн — помоли Маршал и я целуна набързо по бузата. Тя се върна в кухнята и затвори кутията за закуски.

— Ти трябва да бъдеш на работното си място колкото се може по-рано — отвърна. Опитваше се да говори спокойно. Маршал обаче усети тревогата в гласа й.

— Джеси, нали не забрави да си вземеш пуловера?

— Ей сега ще го взема, дядо — каза детето и излезе. Маршал се обърна към Лорийн.

— Франк и Кели са живи и здрави. Ако имаше нещо, щяхме досега да сме го узнали.

Лорийн кимна утвърдително, но остана с гръб към съпруга си. Не й се искаше той да види, че почти се е разплакала. Снощи научиха за рейнджъра, нападнат от крокодил. Няколко часа след полунощ телефонът отново позвъня. От начина, по който говори Маршал, Лорийн разбра, че научава още лоши новини. Тогава реши, че обаждане в този час можеше да означава само едно: че нещо ужасно се бе случило с Франк или Кели. След като Маршал затвори телефона и й разказа за втория загинал войник, Лорийн въздъхна със себично облекчение. И все пак в душата и се затаи ужас, който тя не можа да потисне. Вече бяха загинали двама души. Колко още щяха да ги последват? Тя така и не успя да заспи до сутринта.

— Изпращат в лагера им още двама рейнджъри, така че ще бъдат добре охранявани.

Тя кимна и потисна сълзите си. Държеше се като глупачка. Снощи бе разговаряла с близнаците. Личеше им, че са шокирани от трагедията, но и двамата бяха изпълнени с решимост да продължат.

— Те са деца с характер — каза Маршал. — Не само са съобразителни, но и предпазливи. Няма да предприемат неразумни рискове.

— Неразумни рискове ли? — попита тя, все още с гръб към съпруга си. — Нали вече са там? Това не е ли неразумно?

Маршал положи ръце на раменете й. Отмести косата й и я целуна нежно по шията.

— Нищо няма да им се случи — прошепна тихо в ухото й. На петдесет и четири години Маршал бе красив мъж.

Черната му ирландска коса бе започнала да посребрява по слепоочията. Волевата извивка на челюстта му бе омекотена от сочни устни. Очите му, кафяви със синкави жилки, я пленяваха.

— На Кели и Франк нищо няма да се случи — отсече той. — Сега ти го повтори.

Тя се опита да сведе поглед, но той задържа брадичката и с пръст.

— Повтори го, моля те. Направи го заради мен. Искам да го чуя от твоята уста.

Тя видя как в очите му проблесна болка.

— На Кели и Франк… нищо няма да се случи — промърмори Дорийн. Изричането на тези думи на глас, странно защо, я поуспокои.

— Така е — потвърди той. — Нали ние ги възпитахме?

— Прав си — съгласи се Лорийн и прегърна силно мъжа си. Той я целуна по челото.

— Аз ще отведа Джеси в детската градина.

Тя не възрази. След като прегърна внучката си до входната врата, позволи да я придружат до нейното БМВ. Четирийсетминутното пътуване до института премина като през мъгла. Когато пристигна, грабна куфарчето си и се устреми към вратите с цифрови ключалки, водещи към главната сграда. Хубаво бе, че след мъчителната нощ щеше отново да се заеме с работа, да се разсее и да забрави страховете си.

Отправи се към кабинета си и по пътя срещна познати лица. Днес трябваше да получи пълния доклад на имунолозите и много й се искаше да провери предположението на Кели, че имунната система на Джерълд Кларк се е променила. Предварителните отчети, които получаваше на парче, не й бяха от особена полза. При многото ракови процеси, опустошили тялото, бе трудно да се правят обобщения.

Лорийн стигна до кабинета си и видя, че пред входа му е застанал непознат.

— Добро утро, доктор О’Брайън — поздрави я той и й подаде ръка. Бе на не повече от двайсет и пет години, слаб и с бръсната глава. Бе облечен в син работен комбинезон.

В качеството си на ръководител на проекта МЕДЕА Дорийн познаваше лично всички, ангажирани в изследването. Не обаче и този човек.

— Да?

— Аз съм Ханк Алвизио.

Името й говореше нещо. Дорийн се опита да се сети откъде го знае.

— Епидемиолог съм — поясни мъжът, след като забеляза нейната обърканост.

— Ах, да наистина. Прощавайте, доктор Алвизио. Младият човек бе епидемиолог от Станфорд. Досега не се бе срещала лично с него. Той се бе специализирал в изучаването на заразяването с болести.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Дорийн. Той измъкна кафяв плик.

— Има нещо, което искам да ви покажа.

— След десет минути имам заседание със специалистите от отдел „Имунология“ — каза Дорийн, след като погледна часовника си.

— Това е още едно основание да се запознаете с материала. Тя отключи вратата на кабинета си с магнитна карта за самоличност и го покани да влезе. После включи осветлението, седна зад бюрото си и го покани да седне.

— Какво ми носите?

— Нещо, с което се занимавам от известно време. — Той започна да се рови в плика. — Имам информация, която ме смущава, и искам да я споделя с вас.

— Каква информация?

— Медицинска информация от Бразилия. Опитах се да разбера дали там има и други случаи, подобни на случая с Джерълд Кларк.

— Имате предвид други хора, на които да са се възстановили крайници?

Той се усмихна срамежливо.

— Не, разбира се. Опитах се като епидемиолог да разбера какви видове рак се развиват сред хората, обитаващи бразилската тропическа джунгла и в частност района, където е умрял Кларк. Реших, че ако проследим случаите и видовете на раковите заболявания, това би могло косвено да ни помогне да разберем откъде е минал този човек.

Дорийн се изправи в креслото си. Това бе интересно. Свидетелстваше за съобразителност. Нищо чудно, че бяха включили и доктор Алвизио в проекта. Ако той успееше да открие средище на подобни ракови заболявания, това щеше да стесни периметъра на търсене. Съответно щеше да съкрати времето, през което Кели и Франк се разхождаха из джунглата.

— И какво открихте?

— Не това, което очаквах — отвърна той разтревожено. — Установих връзка с всички градски болници, клиники и медицински центрове в района. Те започнаха да ми изпращат сведения за последното десетилетие. Отне ми доста време да обработя информацията с помощта на компютърни модели.

— Открихте ли някакви специфични тенденции в раковите заболявания в района? — попита обнадеждено Лорийн. Докторът поклати глава.

— Не открих нищо подобно на туморите на Джерълд Кларк. Той изглежда е уникален случай.

Лорийн се опита да скрие разочарованието си, но все пак в гласа й се промъкна раздразнение.

— Какво открихте в такъв случай?

Той извади лист от плика и й го подаде. Тя сложи очилата си за четене.

Бе карта на Северозападна Бразилия. Бе пълно с реки, движещи се в една посока — към Амазонка. Големите и малки градове бяха разположени най-често при плавателните канали и пристанищата. На черно-бялата карта бяха нанесени много малки знакове „х“. Младият доктор посочи няколко знака с върха на химикалката си.

— Тук са отбелязани всички медицински учреждения, които предоставиха информация. Обади ми се лекар от болница в град Барселос. — Докторът посочи градче на Амазонка на около триста километра от Манаус. — Там имат проблем с вирус, засегнал децата и старите хора в града. По симптомите наподобява хеморагична треска: висока температура, повръщане, подуване на жлезите, рани по вътрешността на устната кухина. Вече са умрели към дванайсет деца. Докторът от Барселос каза, че такова нещо досега не бил виждал и помоли за помощ. Обещах да му помогна.

Лорийн леко се намръщи. Епидемиологът бе нает, за да работи само и единствено по техния проект. Не го прекъсна обаче.

— Тъй като вече бях създал връзки в района, изпратих спешно запитване до всички. Помолих да ми съобщят дали и при тях има случаи на тази епидемия.

Доктор Алвизио извади друг лист от плика. Бе същата карта. На този екземпляр обаче много от знаците „х“ бяха обградени от сини кръгчета и до тях бяха изписани дати.

— Това са местата, където са открити подобни случаи. Лорийн разтвори широко очи. Кръгчетата бяха много. Поне в дузина здравни заведения имаше случаи на заболяването.

— Улавяте ли тенденцията?

Лорийн отново погледна картата и бавно поклати глава. Епидемиологът посочи един знак „х“ в син кръг.

— Датирал съм всички регистрирани случаи. Този е първият — докторът почука едно кръгче и я погледна в очите. — Това е мисията във Ваувай.

— Мястото, където е бил открит Джерълд Кларк? Докторът кимна утвърдително.

Тя си спомни един от докладите на експедицията, изпратен още през първия ден. Мисията бе опожарена от суеверни индианци. Паникьосали се, след като няколко деца станали жертви на неизвестно заболяване.

— Свързах се с местните власти — продължи доктор Алвизио. — Малкият параход, който пренесъл тялото на Кларк, е спрял на всички тези пристанища. — Докторът посочи няколко градчета по реката. — Навсякъде, откъдето е преминало тялото, са се появили случаи на болестта.

— Боже мой! Смятате, че тялото е носител на някакъв патоген, така ли?

— В началото допуснах и такава възможност. Болестта е могла да се разпространи от Ваувай по много начини. Почти целият транспорт в района е речен, така че всички заразни болести биха се разпространили по същия модел. Моделът сам по себе си не е достатъчно доказателство, че тялото е източник на заразата.

Дорийн въздъхна с облекчение.

— Няма как да е било тялото — поясни. — Дъщеря ми се е запознала със състоянието на трупа, преди да напусне Бразилия. Бил е проверен за всякакви патогени: холера, жълта треска, денге, малария, тиф, туберкулоза. Работило се е съвестно. Тялото е било тестувано за всякакви възможни патогени. Било е чисто.

— Боя се, че не сте права — възрази тихо Алвизио.

— Защо смятате така?

— Днес сутринта получих този факс от Маями. — Подаде и последния лист. — Тялото на Кларк е било инспектирано в митницата на международното летище. Сред местните деца вече има три случая на заболяването. И в трите става дума за деца на служители на летището.

Дорийн, ужасена от чутото, се отпусна в креслото си.

— Значи каквато и да е болестта, вече е тук. Ние сме я донесли тук. Това ли искате да кажете?

Докторът кимна утвърдително.

— Силно заразна ли е?

— Трудно е да се твърди това с положителност. Дорийн си даваше сметка, че макар и млад, докторът трябваше да е водещ специалист в областта си. Иначе нямаше да е тук.

— Каква е вашата преценка? Вече имате собствено становище, нали?

Докторът преглътна, преди да и отговори.

— От началните данни за болестта и за инкубационния период излиза, че е стократно по-заразна от обикновения грип… Не по-малко заразна е от вируса ебола.

Дорийн усети, че пребледнява.

— А смъртността?

Доктор Алвизио сведе поглед и поклати глава.

— Ханк? — каза тя дрезгаво. Гласът й бе изпълнен със страх.

— Боя се, че досега никой не е оживял — каза доктор Алвизио и я погледна в очите.

12 август, 06:22 ч.

Джунглата на Амазония

Луи Фавр, застанал в края на лагера си, се наслаждаваше на изгрева на слънцето над реката. Сега можеше да си отдъхне. Нощта бе уморителна: отвличането на ефрейтора от другия лагер им бе отнело часове. Както винаги, екипът му се справи блестящо с поставената задача.

След четири дни следенето на другия екип се бе превърнало в нещо банално. Всяка нощ следотърсачите на Фавр заемаха позиции по високите дървета по пътя, откъдето се очакваше да минат рейнджърите. Шпионираха и поддържаха връзка с наемниците по радио. През деня Луи и основната част на силите му следваха първата група в канута, които не се доближаваха на повече от десет километра. Позволяваха си да са близо до противниците си единствено през нощта.

Луи се отдалечи от реката и навлезе в джунглата. Лагерът му бе добре камуфлиран и се забелязваше едва в момента, когато влезеш в него. Фавр огледа отново своята група. Наброяваше около четирийсетина души и имаше много пъстър състав: индианци с бронзова кожа от различни племена, мършави черни марони от Суринам, мургави колумбийци от наркокартелите. Независимо от външните си различия всички тези хора имаха общи черти: до един бяха издръжливи и бяха получили кървава закалка в джунглата.

До местата за спане хората му бяха подредили грижливо оръжието си, положено в намаслени калъфи. То се отличаваше също с не по-малко разнообразие: германски автомати „Хеклер и Кох“, чешки „Скорпиони“, автоматични пистолети „Инграм“, израелски „Узи“, дори и няколко старовремски британски автомата „Стен“. Всеки човек имаше лични предпочитания, що се отнася до оръжие. Луи притежаваше компактен автомат „Мини-Узи“. Притежаваше огневата мощ на големия си събрат, но на дължина не достигаше и четирийсет сантиметра. Малко, но смъртоносно оръжие. Като самия Луи.

Неколцина мъже точеха своите мачетета. Шумът, предизвикан от допира на стоманата с камък, се смесваше с утрините песни на пробуждащите се птици и с крясъците на маймуните. При близък ръкопашен бой едно остро мачете бе, предпочитане пред пистолет.

До Луи се доближи първият му заместник, висок черен марон на име Жак. На тринайсетгодишна възраст бил изгонен от селото си, след като изнасилил момиче от съседно племе. Човекът все още носеше белези от тогавашното си пътуване през джунглите. Половината му нос липсваше. Бе отхапана от пираня. Обърна се почтително към Фавр:

— Докторе?

— Да, Жак.

— Госпожа Цуи каза, че е готова.

Луи въздъхна с облекчение. Най-после. Този пленник се бе оказал особено труден. Бръкна в джоба си, извади оттам „кучешките“ медали и ги подхвърли в ръката си. Запъти се към самотната палатка в края на лагера. В палатката със защитен цвят поначало живееха само Луи и Цуи. През последната нощ обаче тя бе „забавлявала“ там друг гостенин. Луи я уведоми за пристигането си.

— Цуи, мила, нашият гостенин готов ли е за събеседване? В палатката бе нетърпимо горещо. В единия ъгъл гореше малък мангал. Любовницата му бе коленичила гола пред него и палеше изсушени листа. Над мангала се издигаше ароматичен пушек. Цуи се изправи. Смуглата и кожа бе запотена и лъщеше.

Луи я погледна. Готов бе да я погълне с поглед. Изпита желание веднага да я обладае, но се отказа. Тази сутрин имаха гост.

Видя голия мъж, разпънат на кръст върху земята. Единственото му облекло бе парцалът, натикан в устата му. Луи предпочете да не задържа поглед върху кървавата развалина, в която бе превърнато тялото на ефрейтора.

Без да изпуска „кучешките“ медали на рейнджъра от ръката си, Луи отиде до сгъваем стол и седна. Погледна името, гравирано върху медалите.

— Ефрейтор Джеймс де Мартини — прочете и продължи на добър английски: — От достоверен източник научих, че сте готов да ни сътрудничите.

Човекът изстена и от очите му потекоха сълзи.

— Да приема ли, че това означава „да“? Рейнджърът, заприличал на пребито и измъчено куче, потвърди това с притваряне на очи. Луи го огледа. Кое предизвикваше по-големи страдания? Болката от изтезанията или осъзнаването на факта, че са те пречупили?

Въздъхна уморено и измъкна парцала, затъкнат в устата на пленника. Луи се нуждаеше от информация. В течение на години бе успял да осмисли истината, че разликата между успеха и провала се крие в подробностите. Разполагаше с много информация за противната страна. Не само със сведенията, предадени му пряко от наелата го компания, а и с разузнавателна информация, събрана от разположен по-близо до противника източник.

Но тази информация не бе удовлетворила Луи.

Бе отвлякъл младия ефрейтор, защото останалите му източници се бяха оказали плачевно некомпетентни, що се отнасяше до подробностите от живота на рейнджърите. Не му бяха съобщили нищо за огневата им мощ, за кода на техните радиостанции и за ежедневното им разписание. Освен това военните винаги имаха задачи, известни единствено на самите тях. На последно място Луи бе го отвлякъл, за да предизвика противника си, и да провери готовността на собствените си сили.

Акцията бе осъществена безупречно. Малка група с очила за нощно виждане се бе промъкнала откъм реката. Отровиха един от рейнджърите със специална стрела с кураре, приготвена от Цуи. След това прикриха следите си с изпражнения и фалшиви следи от кайман. После любовницата му поддържаше живота на пленника с помощта на дишане уста в уста, докато го закарат в лагера и му дадат противоотрова.

Цуи обаче разкри истинския си талант по време на дългата нощ. Нямаше равна на себе си в изкуството на изтезанията. Редуваше удоволствията и болките в хипнотичен транс, докато накрая пречупеше волята на жертвата си.

— Моля ви, убийте ме — изстена младият мъж и от устата му потече кръв.

— Скоро ще сторя и това, драги приятелю. Първо обаче искам да ви задам няколко въпроса.

Луи се отдръпна, докато Цуи размахваше горящите листа из палатката, обикаляйки около ефрейтора. Забеляза, че сломеният войник следеше с ужасен поглед всичките й движения. Това подейства възбуждащо на Луи, но той не изгуби самообладание.

— Нека първо да чуем няколко цифри.

През следващите минути научи всички кодове и часове за връзка на военното подразделение. Не записа нищо, тъй като запамети всички честоти и други цифрови данни. Тази информация щеше да му бъде изключително полезна за подслушването на противника. Осведоми се за всички подробности за въоръжението на рейнджърите: брой и видове оръжие, бойна подготовка, слабости, средства за въздушна подкрепа.

Рейнджърът се оказа разговорлив. Даваше дори повече информация от тази, която искаха от него. — …сержант Костос държи в раницата си две бутилки уиски… в лодката на капитан Уоксмън има сандък с напалмови минибомби… ефрейтор Конджър притежава брой на списание „Пентхауз“…

— Почакайте, господине. Напалмови бомби ли казахте?

— Минибомби… може би дузина…

— Защо ви са?

Ефрейторът изглеждаше объркан.

— Джеймс — каза строго Луи.

— Не знам… Предполагам, че за да се разчисти част от джунглата при необходимост… Да се отстрани някакво препятствие от пътя ни…

— Каква площ може да унищожи една от тези бомби?

— Не знам… — изхълца пленникът. — Не съм сигурен… Може би един акър… Не знам…

— Казваш ли ми истината, Джеймс? — Луи посочи с пръст Цуи. Тя се бе отегчила от разговора и седнала със скръстени крака, делово подреждаше до себе си нови инструменти.

По знак на Луи тя се изправи и подобно на дива котка, тръгна към голия войник.

— Не… — проплака ефрейторът. — Нищо друго не знам!

— Трябва ли да ти вярвам?

— Моля ви се…

— Струва ми се, че ти вярвам. — Луи се обърна към любовницата си: — Аз вече приключих работата си, мила. Оставям го на теб.

Тя се доближи до него и подложи буза за целувка.

— Не… — изстена човекът, разпънат на земята.

— Не се бави, мила. Слънцето вече изгря и не след дълго ще се отправим на път.

Тя отвърна на думите му с усмивка. Миришеше на дим и бе пълна със скрити страсти. На излизане от палатката Луи забеляза, че тя се наведе, за да вземе костната си игла и конците. В последно време Цуи бе започнала да използва нов начин в подготовката за препарирането на човешки глави. Зашиваше им очите, докато са още живи. За да разбере по-добре характера им, предположи Луи. Шаманите от племето на шуарите възприемаха очите като пътека към духа.

Зад себе си чу пронизителен вик.

— Цуи, не забравяй парцала — смъмри я Луи. Допусна грешката да погледне през рамо.

Цуи се бе надвесила над лицето на ефрейтора, стиснала главата на пищящия човек с бедра, докато работеше с иглата и конеца. Луи присви удивено вежди. Изглежда, Цуи се опитва да направи нещо ново.

— Прощавай, мила. — Той се поклони и излезе от палатката. Очевидно бе избързал с укора си. Парцалът не се оказа необходим.

Цуи вече бе започнала да зашива устата на ефрейтора.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Ролинс Амазония (9)

Метаданни

Данни

Амазония

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.Събиране на данни

Джеймс Ролинс
Амазония (9)

7.
Събиране на данни