Джеймс Ролинс
Амазония (8)

6.
Амазонският фактор

11 август, 15:12 ч.

Амазонската джунгла

 

Натан държеше пръст върху спусъка на пушката си. Кайманът вероятно бе дълъг около седем метра. Бе голям екземпляр от вида Melanosuchus niger, черен кайман, крал на гигантските хищни крокодили от амазонските води. Бе се изтегнал на припек върху калния бряг и се радваше на следобедните горещини. Черните му бронирани люспи мътно блестяха. Огромната му паст бе полуотворена. Острите му жълти зъби бяха по-дълги от дланта на Натан. Изпъкналите му очи бяха черни, изпълнени със студенина и смърт, очите на праисторическо чудовище. Звярът бе съвършено неподвижен и бе трудно да се разбере дали той въобще забелязваше трите наближаващи го лодки.

— Дали ще ни нападне? — прошепна Кели. Натан повдигна рамене, без да се извръща към нея.

— Те са непредсказуеми, но предполагам, че ако не му сторим нищо, и той няма да ни атакува.

Натан бе приклекнал в носовата част на средната понтонна лодка. В нея бяха още двамата млади О’Брайън, Ричърд Дзейн и Ана Фонг. В лодката имаше само един военнослужещ, ефрейтор Окамото, който управляваше малкия увиснал зад борда двигател. Набитият ефрейтор от азиатско потекло имаше навика да си подсвирква почти непрекъснато, което след четири дни плаване по широкия приток измъчи спътниците му. Гигантското чудовище, лежащо до реката, отклони вниманието им от заниманието на военния.

Челната лодка започна да заобикаля звяра, като се доближи плътно до отсрещния бряг. Последната лодка настръхна от карабини М-16, насочени към черния кайман.

Във всяка лодка пътуваха по шест члена на екипа. В първата се намираха трима войници и останалите граждански лица: професор Коуве, Олин Пастернак и Мани, разположил се в средата на лодката с ягуара. Тортор и преди бе пътувал в лодки и очевидно харесваше това превозно средство. Лениво помръдваше опашка, ушите му потрепваха, а очите му бяха замрежени. В последната лодка пътуваха шестима рейнджъри и капитан Уоксмън.

— Би трябвало просто да застрелят тази гадина — каза Франк.

— Застрашен вид е — възрази Натан. — През последния век почти всичките бяха избити от бракониери. Броят им едва в последно време започна отново да нараства.

— Защо ли тази новина не ме радва? — промърмори Франк, като се огледа. Дръпна козирката на бейзболната си шапка по-ниско, сякаш се опитваше да се скрие зад нея.

— Кайманите убиват стотици хора всяка година — промърмори Дзейн. — Обръщат лодки и нападат всичко, което се движи. Четох за убит черен кайман, в чийто стомах открили два двигателя с вътрешно горене. Глътнал ги целите. Напълно съм съгласен с господин О’Брайън. Няколко точни изстрела…

Челната лодка вече премина покрай мястото, където животното се грееше на слънце. Последва я лодката на Натан. Продължи да плава бавно срещу слабото течение и заобиколи каймана.

— Страшен е — каза Натан, като погледна каймана, намиращ се на десетина метра от него. Бе чудовище, създание от други времена. — Много е красив.

— Самец ли е? — попита Ана Фонг.

— Ако съдим по формата на ноздрите му, вероятно е самец.

— Тихо! — просъска Франк.

— То се раздвижи! — извика уплашено Кели и бързо се отмести на противоположната страна на лодката. Ричърд Дзейн бързо я последва.

Бронираната глава бавно се извърна към лодката им.

— Започна да се пробужда — забеляза Франк.

— То въобще не е било заспало — поправи го Натан. — Просто проявява любопитство към нас, така, както ние към него.

— Самият аз не изпитвам никакво любопитство — сподели Франк, който не криеше удоволствието си, че чудовището е останало зад тях. — Всъщност то може да…

Гигантският кайман с внезапно светкавично движение се изтласка напред и потъна под кафявата повърхност. От третата лодка се бяха приготвили за стрелба по него. Светкавичната му реакция обаче изненада войниците. Крокодилът бе вече изчезнал и куршумите им се забиха в калта.

— Не стреляйте! — изкрещя Натан. — То просто бяга!

Знаеше, че естествената реакция на каймана, когато нямаше какво да защищава, бе просто да се отдалечи от неизвестността. Освен ако го заплашеха или нападнеха.

Един от военните, висок чернокож ефрейтор на име Родни Грейвс, се изправи в лодката и започна да оглежда реката, насочил пушка към нея.

— Не виждам какво…

Всичко се случи много бързо. Последната лодка подскочи на около метър във въздуха. Пред очите на Натан се стрелна дебела люспеста опашка. Войникът, който се бе изправил, падна във водата. Останалите войници стиснаха гумените дръжки на лодката. Тя с плясък се стовари отново върху повърхността.

— Грейвс! — изкрещя капитан Уоксмън, застанал до двигателя.

Ефрейторът внезапно се появи от реката на около десетина метра от лодките. Бе останал без шапка, но все още стискаше пушката си. Започна да рита във водата и да плува към най-близката лодка.

Зад него, подобно на подводница, се подаде главата на каймана. Очите му приличаха на два перископа.

Рейнджърите веднага присегнаха към оръжията си. Преди да успеят да стрелят обаче, кайманът отново изчезна във водата.

Натан си представи как гигантското същество с помощта на мощната си опашка се придвижва през мътните дълбочини към ритащия войник, привлечено от движенията му.

— Дявол да го вземе! — промърмори под нос и изкрещя с все сили: — Ефрейтор Грейвс! Не се движете! Престанете да ритате във водата!

Ефрейторът не го чу. Всички останали го призоваваха да побърза. Той се паникьоса и плясъците му станаха още по-шумни. Капитан Уоксмън даде заден ход, за да се приближи до изнервения плувец.

— Не плувай! — изкрещя отново Натан. После, не толкова от смелост, колкото от яд, че не го бяха чули, остави пушката си и се гмурна във водата. Плуваше безшумно и с широко отворени очи. Водата обаче бе мътна и видимостта не бе по-голяма от метър. Остави течението да го повлече. Чу как отляво покрай него преминава последната лодка.

Изтласка се и главата му се подаде над повърхността. Родни Грейвс бе само на метър от него.

— Ефрейтор Грейвс! Спрете да се движите! Преструвайте се на умрял! — каза Натан и застана неподвижно, наполовина легнал във водата.

Войникът се обърна към него. Очите му бяха разширени от ужас. Продължаваше да пляска с ръце и крака по водата с все сила.

— Майната му… — извика. Спасителната лодка бе само на три метра от него. Оттам вече се подаваха ръце, които да го изтеглят.

Натан усети движение до себе си. Между него и ефрейтора премина нещо. Нещо голямо и бързо. Боже мой!

— Грейвс! — изкрещя Натан за последен път.

Един от рейнджърите — Натан разпозна в него Томас Грейвс, брат на плуващия — се надвеси над понтонната лодка. Други два войника го крепяха, като го държаха за колана. Том изпъна двете си ръце. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати. На лицето му бе изписан страх за съдбата на брат му.

Родни продължи да рита и протегна ръка. Том я улови.

— Хванах го! — изкрещя. Мускулите на собствената му ръка се напрегнаха като стоманени въжета.

Двамата войници издърпаха обратно Том, за когото Родни се бе заловил. Със свободната си ръка Том улови брат си за мокрото яке и после падна на гръб в лодката, като измъкна и брат си.

Родни излетя от водата и падна по корем върху понтона. Засмя се с облекчение.

— Проклет крокодил!

Тъкмо понечи да измъкне и краката си от водата, когато от нея се подадоха две широко разтворени гигантски челюсти и погълнаха и двата му крака чак до бедрата. Челюстите се сключиха върху плячката и се прибраха отново в реката. Войниците не успяха да окажат съпротива на еднотонното бронирано чудовище. Родни бе откъснат от ръцете на брат си и изпищя.

Родни изчезна под водата, но викът му продължи да кънти над повърхността й. Войниците, застанали на колене, насочиха пушките си към реката, но не стреляха. Куршумите Щяха да убият по-скоро колегата им, отколкото каймана. Изражението на лицата им издаваше, че бяха разбрали истината. Ефрейтор Родни Грейвс вече го нямаше. Всички видяха размера на чудовището, видяха и челюстите му.

Натан знаеше, че те са прави.

Кайманът щеше да отнесе жертвата си на дълбоко място и да я държи там, докато тя се удави. Сетне щеше или да я изяде, или да я тикне в корените на Мангровите храсталаци, където тя щеше да изгние и после да бъде погълната по-лесно.

Нямаше как да се спаси човекът.

Натан остана неподвижен във водата, без да помръдва. Кайманът навярно щеше да се задоволи с плячката си, но може би наоколо имаше и други хищници. Можеха и скоро да се появят особено ако усетят вкуса на кръв по течението. Легна на гръб във водата и изчака да го поемат и приберат в лодката.

След малко видя ужасеното лице на Том Грейвс. Бе втренчил поглед в ръцете си, сякаш ги обвиняваше, че не са се оказали достатъчно силни, за да задържат брат му.

— Съжалявам — каза тихо Натан.

Човекът го погледна и Натан видя, че погледът му е разгневен. Яростен от това, че Натан бе оцелял, а брат му бе загинал. Натан се извърна.

Един друг военен обаче не бе така сдържан.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя капитан Уоксмън с лице, изкривено от гняв. — Що за глупост допусна? И ти ли искаше да загинеш?

Натан отмести с ръка мокрия кичур коса върху очите си. През тази седмица скачаше за втори път във водите на Амазонка, за да спаси някого. Не биваше това да му става навик.

— Опитах се да помогна — промърмори. Капитан Уоксмън малко се поуспокои.

— Изпратиха ни, за да те пазим. Не ти да ни пазиш.

Лодката на Натан междувременно се бе доближила до лодката на войниците. Той стъпи върху понтоните и се завърна на мястото си.

След като направи това, капитан Уоксмън даде знак на хората си да продължат. Двигателите бяха форсирани. Натан чу, че Том Грейвс се опита да протестира.

— Капитане… Брат ми… Тялото му…

— Вече го няма, ефрейтор, няма го.

Трите лодки продължиха напред. Натан усети, че професор Коуве го наблюдава. Професорът поклати тъжно глава. В джунглата никакво обучение и никакво оръжие не можеха да ти гарантират стопроцентова безопасност. Ако джунглата искаше да те убие, щеше да те убие. На това му викаха „амазонския фактор“. Всички, които пътуваха из могъщата зелена пустиня, зависеха изцяло от нейните прищевки.

Натан усети, че някой го докосва по коляното. Бе Кели. Тя въздъхна, преди да проговори.

— Това, което направи, бе глупаво. Дори много глупаво — каза тя, като го погледна в очите. — И все пак радвам се, че го направи.

След неочакваната трагедия Натан не намери сили да реагира с нещо повече от едно кимване. Топлите й думи обаче помогнаха да се разсее студът, изпълнил тялото му. Тя отдръпна ръка от коляното му.

Остатъкът от деня премина в мълчание. Дори ефрейтор Окамото престана да си подсвирква, докато управляваше лодката. Пътуваха нагоре по течението, докато слънцето наближи хоризонта, сякаш се опитваха да увеличат колкото се може повече разстоянието между себе си и мястото, където смъртта застигна Родни Грейвс.

Докато приготвяха лагера, съобщиха новината в базата във Ваувай. Настроението на всички бе мрачно, докато вечеряха. Вечерята бе от риба, ориз и див ямс, намерен от професор Коуве близо до лагера.

Единствената тема на разговора бе сладкият ямс. Натан се удиви на това изобилие.

— Необичайно е на едно място, да се намерят такива големи количества ямс — отбеляза той. Професорът бе донесъл цяла раница, пълна догоре с див ямс. Коуве кимна в знак на съгласие.

— Предполагам, че на мястото, където го открих, е имало индианска градина. В същия район видях няколко дървета авокадо и няколко ананасови храста.

— Индианска градина ли? — попита Кели, която поднасяше в този момент към устата си парче риба.

През последните четири дни не бяха срещнали жива душа. Ако Джерълд Кларк се бе сдобил с кануто си в някое индианско селище, все още нямаха представа къде е.

— Отдавна е била изоставена — каза Коуве, който забеляза проблясъка на надежда в очите на Кели. — Такива изоставени градини могат да се открият колкото искаш покрай бреговете на която и да е река в Амазония. Тукашните племена, особено яномамо, са чергарски. Засаждат градина на дадено място, живеят там година или две и после се придвижват другаде. Боя се, че тази изоставена градина не означава нищо.

— И все пак свидетелства, че тук е имало и човешко присъствие — опита се да възрази Кели, която не искаше да губи напълно надежда.

— Освен това ямсът е наистина много вкусен. Оризът бе започнал да ми омръзва — каза Франкс пълна уста.

Мани се усмихна и поглади с пръсти гърба на ягуара. Тортор бе изял една голяма риба и сега се бе протегнал край огъня.

Рейнджърите бяха запалили втори огън недалеч от тях. При залез слънце отслужиха кратка църковна служба за загиналия техен другар. Сега бяха мрачни и едва говореха. Държаха се съвършено различно от предишните вечери, през които войниците изпълваха пространството със закачки и смях, преди да си приготвят люлките за спане и да застанат на пост. Тази нощ обстановката бе различна.

— Най-добре ще е да си легнем — каза Кели. — Утре ни очаква още един дълъг и уморителен ден.

Всички се надигнаха и след малко всеки тръгна към люлката си. Когато се завърна от тоалетната, Натан видя, че до неговата люлка е застанал професор Коуве и пуши лулата си.

— Какво има, професоре? — попита Натан. Усети, че Коуве иска да му каже нещо насаме.

— Ела да се поразходим малко, преди рейнджърите да са включили сензорите — покани го шаманът и го поведе към гората. Натан го последва.

— Какво има?

Коуве не каза нищо и просто продължи, докато двамата навлязоха навътре в джунглата. От това разстояние лагерните огньове наподобяваха малки зелени светлинки. Професорът най-после спря и всмукна дълбоко дим от лулата си.

— Защо ме доведе тук?

Коуве запали малко джобно фенерче.

Натан се огледа. Джунглата около тях бе разчистена и на това място имаше само няколко дървета: ниски хлебни палми, портокали и смокини. Натан разбра, къде са го довели. Това бе изоставената индианска градина. Дори успя да види два бамбукови пръта с обгорени върхове, забити сред растенията. Поначало те се изпълваха с прах ток-ток и се запалваха по време на прибиране на реколтата, за да прогонват с дима си гладните насекоми. Без всякакво съмнение тук някъде бяха живели индианци.

По време на пътуванията си из Амазония Натан бе виждал и други подобни изоставени градини. Сега обаче, през нощта, като гледаше изоставената градина, Натан изпита чувството, че тя е омагьосана. Стори му се, че очите на мъртвите индианци го наблюдават.

— Следят ни — сподели Коуве. Тези думи учудиха Натан.

— Какво говориш?

Коуве поведе Натан из градината. Освети с фенерчето си едно дръвче маракужа и придърпа едно от по-ниско разположените клончета.

— Обрали са го — посочи Коуве. — Бих казал, че са откъснали плодовете горе-долу по времето, когато издърпвахме лодките на брега. Някои от клонките все още бяха влажни от мъзга.

— И ти забеляза това?

— Очаквах да стане. Последните две сутрини, когато отивах в джунглата да набера плодове за през деня, забелязах, че някой бе посещавал местата, където се бях разхождал предната вечер. Забелязах счупени клонки, а една слива, бе наполовина обрана.

— Възможно е това да е било дело на диви животни.

— И аз допуснах тази възможност, и заради това в началото не казах нищо. Не открих нито следи от стъпки, нито каквито и да е категорични доказателства. Сега обаче, след като тези случайности зачестиха, съм на друго мнение. Някой ни следи.

— Кой?

— По всяка вероятност индианци. Тези гори са техни. Те знаят как да проследят някого, без той да ги забележи.

— Яномамо.

— Сигурно са те — съгласи се Коуве. Натан обаче усети, че в отговора на професора се бе прокраднала сянка на съмнение.

— Кой друг би могъл да бъде? Коуве присви очи.

— Не знам. Вижда ми се обаче много странно, че този, който ни следи, не е достатъчно предпазлив. Един истински следотърсач въобще не би допуснал неговото присъствие да бъде забелязано. Работата ми се струва някак си твърде мърлява за индианец.

— Но ти самият си индианец. Бял човек нямаше да забележи тези следи. Дори рейнджърите няма да ги забележат.

— Възможно е — отвърна Коуве, но сякаш не бе съвсем убеден.

— Редно е да уведомим за това капитан Уоксмън.

— Затова те и извиках. Наистина ли трябва да го направим?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако те са индианци, според мен не трябва да усложняваме нещата, като изпратим в джунглата екип от рейнджъри да ги търси. Индианците или който и да е друг на тяхно място просто ще изчезнат. Ако искаме да установим контакт с тях, може би трябва да изчакаме те да ни се обадят. Нека те направят първия ход; а не ние.

Натан бе готов да се възпротиви срещу тази предпазливост. Той гореше от желание да получи отговори, да научи нещо за изчезването на баща си след всички тези години. Трудно му бе да надвие нетърпението си. Скоро щеше да започне дъждовният сезон. Дъждовете щяха да размият всички надежди да се открият следите на Джерълд Кларк.

Днешният случай обаче му напомни, че тук царуваше Амазонка. Трябваше да се съобразяват със скоростта на нейния ход. Припряността и излишният шум щяха да доведат само до поражение. Тук най-добрият начин да се оцелее бе да се плува по течението.

— Може би ще е добре първо да изчакаме още няколко дни — продължи Коуве. — Не е изключено и да греша. Може и да си прав. Може би това е дело на диви животни. В случай че съм прав, бих се радвал, ако дадем на индианците възщожност сами да дойдат при нас. За предпочитане е да стане това, а не да се опитаме да ги довлечем тук с пушките си. Ако искаме да получим информация, разбира се. Натан се съгласи с него, обаче постави едно условие.

— Добре. Ще изчакаме още два дни. Тогава ще споделим съмненията си с другите.

Коуве кимна и изключи фенерчето си.

— Добре. Да си лягаме.

Двамата извървяха бързо краткото разстояние до огньовете. Натан се замисли върху думите и съмненията на шамана. Коуве бе присвил очи, когато се запитаха дали това са индианци. Та кой друг би могъл да бъде?

Когато се завърнаха в лагера, Натан установи, че повечето участници в експедицията вече бяха в люлките си. Няколко войници стояха на пост. Коуве му пожела лека нощ и отиде при люлката си, защитена от мрежа против комари. Докато Натан се събуваше, чу как Франк тихо изстена. След днешната трагедия вероятно сънят на всички щеше да е нарушен.

Настани се в люлката и закри очите си с ръка, за да не вижда светлината на огньовете. Безсмислено бе да се опитва да се бори с Амазонка, дори и да изпитваше такова желание. Тя си имаше собствен ритъм и собствен глад. Можеше само да се молиш на Бога да не си следващата й жертва. Тази мисъл дълго време се въртя в главата на Натан и той трудно заспа. Кой ли щеше да бъде следващият?

Ефрейтор Джеймс де Мартини започна бързо да намразва джунглата. След четиридневно пътуване по реката тя напълно му омръзна. Омръзна му всичко: вечно влажният въздух, хапещите мухи, комарите, непрестанните крясъци на маймуните и птиците. Отгоре на това сякаш всичко плесенясваше: и дрехите, и люлките, и раниците се оказаха покрити с плесен. Цялата му екипировка вонеше на мръсни чорапи за спортуване, след като са били забравени за месец в шкафа. И всичко това — само след четири дни престой в нея.

В момента бе на пост. Бе се подпрял на дърво в близост до тоалетната с карабината си М-16 в ръце. Партньор в този наряд му беше Йоргенсен, който в момента бе решил да използва тоалетната. Де Мартини, застанал само на няколко метра от него, чу как партньорът му разкопча ципа си. При това си подсвиркваше.

— Намерил кога да сере — промърмори недоволно Де Мартини. Партньорът му го чу.

— От проклетата вода е…

— Добре де, все пак побързай — каза Де Мартини и извади цигара. Съдбата на неговия колега Родни Грейвс не му излизаше от ума. Де Мартини бе в челната лодка заедно с неколцина от цивилните, обаче се бе оказал достатъчно близо, за да види как чудовищният кайман се подаде от водата и откъсна Грейвс от другата лодка. Неволно потрепери. Не бе новобранец. И преди бе ставал свидетел на смъртта на свои колеги: от изстрели, от катастрофи с хеликоптери, от удавяне. Тя обаче не можеше да се сравни с това, което бе видял днес. Бе нещо наистина кошмарно.

Наруга Йоргенсен на ум. Защо това копеле толкова се мотае? Всмукна дълбоко дим от цигарата си. Навярно биеше чикии. Впрочем йе биваше да укорява Йоргенсен за подобно нещо. Така или иначе двете жени сред тях ги разсейваха. Той веднъж скришом бе огледал Докторката от азиатски произход, когато си събличаше якето. Тънката й блуза, подгизнала от пот, бе прилепнала плътно към малките й гърди.

Прогони тези мисли, загаси цигарата си и се поизправи. Единствената светлина в мрака бе светлината на фенерчето, прикрепено със скоч към пушката му. Насочи го надолу, към близката река.

Навътре в гората, отвъд лазерните сензори, проблясваха слаби светлинки. Светулки. Бе израсъл в Южна Калифорния, където нямаше такива насекоми. Примигването им го разсейваше. Не можеше да откъсне поглед от светлинките. Джунглата около него продължи да въздиша. По-големите клони пукаха като ставите на стари хора. Струваше му се, че тя е живо същество, което го е погълнало.

Де Мартини отмести светлината си. Твърдо вярваше в партньорството, особено в тази черна джунгла. Рейнджърите дори си имаха шега по този повод: патрулирането по двойки е много важно за оцеляването, тъй като врагът има по кого другиго да стреля.

— Хайде, Йоргенсен, побързай.

— Почакай малко — отвърна с раздразнение партньорът му от няколко метра разстояние.

Когато Де Мартини се извърна, нещо ужили бузата му. Той плесна по насекомото с ръка и му се стори, че го размазва. После усети още по-болезнено ужилване по шията, непосредствено под челюстта. Намръщи се и присегна да отстрани мухата или комара от шията си. Пръстите му докоснаха нещо, което все още стърчеше от нея. Изненадан и ужасен, той го изтръгна.

— Какво, по дяволите… — ядоса се и отстъпи крачка. — Мръсни кръвопийци!

— Добре, че не си по гол задник! — засмя се Йоргенсен. Де Мартини с изкривено лице издърпа нагоре яката си, за да защити шията си от кръвожадните насекоми. Светлината на фенерчето му освети нещо ярко в калта под краката му. Той се наведе и го повдигна. Бе малко острие, на чийто край бяха закрепени няколко перца. На върха му имаше кръв. Неговата кръв.

Майната му!

Той приклекна и отвори уста, за да предупреди другите, но от гърлото му излезе само слабо хъркане. Опита се да си поеме въздух, но усети, че гръдният му кош се е схванал. Крайниците му натежаха като олово. Внезапно обезсилен, падна на хълбока си.

Отровен съм… Парализиран съм…

Все още можеше да контролира в достатъчна степен ръката си. Тя, подобно паяк, се придвижи към спусъка. Трябваше да произведе изстрел… Да предупреди Йоргенсен…

Усети, че някой го дебне. Че някой го наблюдава от тъмната джунгла. Не можа да се извърне, за да го види, но някакъв първичен инстинкт му подсказа това и подаде необходимото предупреждение към тялото му.

Обзет от паника, продължи да се моли да намери сили да достигне спусъка на карабината М-16. Пръстът му най-после го достигна. Ако бе имал сили да въздъхне с облекчение, Щеше да го направи. Започна да му причернява пред очите. Той събра всичката си сила в пръста си и натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Отчаян, разбра, че не бе освободил предпазителя. Когато се изтърколи в калта, върху бузата му потече сълза. Бе осъзнал поражението си. Бе парализиран и нямаше сили дори да затвори очите си.

Нападателят му най-после се надвеси върху неподвижното му тяло. На светлината на фенерчето той видя картина, която му се стори нереална.

Бе жена. Гола жена. Стройно същество с неземна красота. С дълги крака и заоблени бедра и стегнати и закръглени гърди. Именно очите й обаче привлякоха вниманието му, докато бавно се задушаваше. Очи, пълни с тайнственост и глад. Тя се надвеси над него и порой от черни коси покри скованото му лице.

За миг му се стори, че тя се опита да дъхне в лицето му. Усети нещо като полъх от топъл дим.

Сетне изгуби съзнание и всичко потъна в мрак.

Кели внезапно се събуди. Разбудиха я оживени гласове. Изправи се рязко и заради това падна от люлката, и си удари коленете.

— Майната му! — изруга и се огледа.

Върху двата огъня бяха нахвърляни нови клони. Пламъците се издигаха високо и всичко наоколо бе силно осветено. В далечината се виждаха светлините на фенери, движещи се из гората. Явно, търсеха някого или нещо. От джунглата се раздаваха викове и заповеди.

Кели се изправи на крака и започна да се измъква от мрежата против комари. Наблизо бяха Натан и Мани, и двамата боси и облечени само по боксерки и потници. Между двамата бе застанал големият ягуар.

— Какво става тук? — извика Кели, като най-после се освободи от мрежата.

Останалите цивилни членове на експедицията бяха също полусъблечени и объркани. Кели веднага забеляза, че всички зелени брезентови люлки на рейнджърите бяха празни. Между двата огъня бе застанал ефрейтор с карабина в положение на готовност.

На въпроса й отговори Натан, който бе започнал да се обува.

— Един от часовоите е изчезнал. Трябва да стоим тук, докато войниците огледат района.

— Кой е изчезнал? Защо? Как?

— Ефрейтор Де Мартини.

Кели си спомни кой е. Мъж с гладка черна коса, широк нос и очи, изпълнени с подозрителност.

— Какво му се е случило?

— Все още никой не знае — обясни Натан и поклати глава. — Просто изчезнал.

До реката се чу крясък. Лъчите на повечето фенерчета се насочиха натам.

Професор Коуве се присъедини към тях. Кели забеляза, че Натан и професорът си размениха странни погледи. Сякаш знаеха нещо, неизвестно на другите.

Внезапно от другия край на лагера се появи Франк. Затича се към тях с фенер в ръка. Бе се задъхал и луничките изпъкваха ясно върху пребледнялото му лице.

— Открихме оръжието на изчезналия — извика и погледна към Натан, Мани и Коуве. — Вие тримата познавате джунглата по-добре от всички нас. Има нещо, за което искаме да чуем вашето мнение. Капитан Уоксмън помоли да отидете при него.

Цялата група цивилни тръгна към Франк, готова да го последва. Той ги спря, като повдигна ръка:

— Да дойдат само тримата.

— Ако е ранен, бих могла да помогна — обади се Кели. Франк за миг се поколеба, но й даде знак да се присъедини към тях.

Ричърд Дзейн понечи да го последва и дори отвори уста, готов да протестира, но Франк поклати глава.

— Не искаме там да се събират прекалено много хора.

Групата се запъти към реката. Ягуарът ги последва с безшумни стъпки, прилепен до господаря си. Навлязоха в гъстата растителност до брега на притока. Тук можеше да се види истинската джунгла — гъсталак от преплетени лиани, храсталаци и дървета. Като вървяха един зад друг, хората навлязоха в пищната растителност и се придвижиха към мястото, където светеха фенерите.

Кели вървеше непосредствено зад Натан. За пръв път забеляза широчината на плещите му и лекотата, с която се придвижваше из гората. Въпреки че бе висок мъж, заобикаляше лианите и храстите без усилия. Тя тръгна по стъпките му и се опита да повтори движенията му, но въпреки това продължи да се препъва в мрака.

Стъпи върху нещо хлъзгаво и насмалко не падна. Разпери ръце, за да омекоти удара. Натан обаче мигновено я подхвана.

— Бъдете внимателна.

— Бла… Благодаря — отвърна Кели и поруменя. Опита се да се хване за една лиана, за да се повдигне, но преди да направи това, Натан я отдръпна встрани. Тя успя да докосне лианата единствено с краищата на пръстите си.

— Какво пра… Ох! — Пръстите и бяха започнали да горят. Започна да ги разтрива в блузата си, но от това болката стана още по-силна. Стори й се, че ръката й е обхваната от пламъци.

— Спокойно — каза професор Коуве. — Не бива да я разтривате.

Откъсна шепа месести листа от тънко дръвче до него. Разтри ги в дланите си, след това хвана китката на Кели и намаза пръстите й с получилата се маслена течност. Болката моментално намаля. Кели погледна с почуда смачканите листа.

— Това е ку-ру-не — поясни Натан. — От семейството на теменугите. Силно обезболяващо средство.

Коуве продължи да разтрива пръстите й, докато болката изчезна.

На светлината на фенерчето на брат си видя, че в краищата на пръстите й се бяха образували два мехура.

— Добре ли си? — попита Франк.

Тя кимна утвърдително. Чувстваше се глупаво.

— Продължавайте да разтривате с ку-ру-не и ще ви мине — посъветва Коуве и я потупа бащински по ръката.

Натан й помогна да се изправи и й посочи сивата лиана.

— Наричат я „огнена лиана“, при това съвсем основателно. Излъчва силно активно вещество, което прогонва насекомите.

Кели съобрази, че щеше да падне точно в гъстите преплетени лиани, ако Натан не я бе задържал.

— Своеобразна химическа война — добави Коуве.

— Тя се води през цялото време около нас — каза Франк. — Именно заради това джунглата е толкова богат склад на всякакви лечебни средства. Сложността и многообразието на тези химически вещества надминават всичко, което хората биха могли да създадат в своите лаборатории.

Кели го изслуша внимателно. Възможността да стане една от жертвите на тази химическа война не й допадна.

Изминаха още няколко метра и стигнаха до рейнджърите, събрали се в кръг. Двама от тях се бяха отдръпнали встрани с пушки на рамо и в позиция за стрелба. На лицата им имаше очила за нощно виждане.

Ефрейтор Йоргенсен бе застанал в поза „мирно“ пред капитана.

— Както казах, използвах тоалетната. Де Мартини бе застанал до едно близко дърво.

— А това какво е? — Капитанът навря угарка от цигара под носа на ефрейтора.

— Признавам, че чух щракането на запалка, но не смятам, че е напуснал поста. Когато си закопчах панталона и се огледах, вече го нямаше. Той въобще не ми каза, че смята да ходи до реката.

— И всичко това заради една цигара — изръмжа капитанът. — Свободно, ефрейтор.

— Слушам.

Капитанът си пое дълбоко въздух и отиде при цивилните. Очите му все още бяха изпълнени с гняв.

— Искам да чуя вашето мнение по един въпрос — каза, като се обърна към Натан, Коуве и Мани. Освети място, където тревата бе утъпкана. — Тук намерихме оръжието на Де Мартини и този фас, но никаква следа от тялото му. Ефрейтор Варчак се опита да открие някакви следи. Не откри нищо. Просто тревата, стигаща до брега, е утъпкана.

Кели реши, че това бе вярно. Утъпкано бе именно пространството, водещо към реката. Високите зелени тръстики До самия бряг бяха изпочупени.

— Бих искал да огледам района още веднъж — предложи професор Коуве.

Капитан Уоксмън кимна утвърдително и подаде фенерчето си на професора.

Натан и Коуве тръгнаха напред. Мани понечи да ги последва, обаче ягуарът спря. Подуши тревата и започна да ръмжи. Мани, сложил ръка върху дръжката на камшика си, се опита да убеди котката да го последва.

— Хайде, Тортор, да вървим.

Животното обаче отказа да направи това, дори отстъпи крачка.

Коуве, приклекнал до тръстиките, докосна нещо на земята и подуши пръстите си.

— Какво е това? — попита Натан.

— Изпражнения на кайман — отвърна Коуве. После изтри ръката си в тревата и кимна към ягуара. — Виждам, че и Тортор е съгласен с мен.

— Какво искате да кажете? — попита Кели. Отговори и Мани:

— Дивите котки са в състояние да определят размерите на едно животно просто по миризмата на неговите изпражнения или пикоч. В западната част на САЩ слонската пикоч дори се продава като средство за отпъждане на пуми и диви котки. Те не биха наближили място, опръскано със слонска пикоч, тъй като самата миризма на такова голямо животно ще ги уплаши.

Коуве премина през тръстиките и отиде до самия бряг. Внимателно отскубна няколко прекършени тръстики и след това даде знак на капитан Уоксмън да се доближи. Кели последва капитана.

Коуве освети едно място на калния бряг. Ясно се виждаха стъпките на животно с нокти.

— Кайман.

Кели усети необяснима нотка на облекчение в гласа на професора. Забеляза, че той отново се спогледа с Натан.

— Кайманите често ловуват по самия бряг — обясни Коуве и се изправи. — Нападат тапирите и дивите прасета, когато идват на водопой. Вероятно вашият ефрейтор се е приближил прекалено близо до брега и е бил нападнат.

— Възможно ли е да е същият кайман, който нападна ефрейтор Грейвс? — попита капитанът. Коуве повдигна рамене.

— Черните каймани са съобразителни животни. След като е разбрал, че нашите лодки са източник на храна, възможно е да ни е последвал, като се е ориентирал по шума на двигателите и след залез слънце да е устроил засада.

— Мамицата му мръсна! — изруга Уоксмън и стисна юмруци. — Да загубиш двама души за един ден!

Сержант Костос пристъпи крачка. Изражението на лицето на високия жилав рейнджър издаваше решимост.

— Господин капитан, мога да извикам подкрепления. До сутринта хеликоптерите ще ни докарат двама души.

— Направи го — отсече капитанът. — Отсега нататък искам да има по два патрула на нощ. Всеки патрул да е от двама души! Не искам никой — бил той цивилен или военен — да се разхожда в тази джунгла сам. При никакви обстоятелства. Да се поставят сензори и откъм реката, не само откъм джунглата.

— Слушам.

— Благодаря ви за вашата помощ, господа — обърна се Уоксмън към цивилните. В гласа му нямаше никаква топлота.

Групата пое отново пътя към лагера. Кели се чувстваше опустошена. Още един човек бе изчезнал, също внезапно. Премина покрай преплетените огнени лиани и ги погледна боязливо. Тук се водеше не само химическа война. Бе се развихрила битка на живот и смърт, в която силните изяждаха слабите.

Почувства облекчение, когато стигна до лагера и огньовете му. Пламъците прогонваха мрака на джунглата и действаха успокояващо. Усети върху себе си погледите на останалите членове на екипа. Ана Фонг бе застанала до Ричърд Дзейн. Олин Пастернак, колегата на Франк, грееше ръцете си на огъня.

Мани набързо им обясни какво бяха видели. Докато го слушаше, Ана закри устата си с ръка и се обърна. Олин, както винаги, не измени изражението на лицето си и не отлепи поглед от пламъците.

Кели не успя да забележи техните реакции. Бе съсредоточила вниманието си върху Натан и Коуве. Двамата се бяха отдръпнали малко встрани, до люлката на Натан. Тя не спря да ги наблюдава с крайчеца на окото си. Двамата мъже не си казаха нищо, но в погледа на Коуве се криеше въпрос. Неизказан гласно въпрос, отправен към Натан.

Той отвърна с леко поклащане на глава.

Този жест сякаш изясни нещо между двамата. Коуве извади лулата си и се премести на няколко крачки. Очевидно искаше му се да остане за малко насаме със себе си.

Кели се отдръпна, за да не пречи на възрастния мъж, и забеляза, че Натан я следи с поглед.

Тя отмести лице към огъня. Чувстваше се глупаво и същевременно бе уплашена. Преглътна и захапа долната си устна. Спомни си за силните ръце на този мъж. Ръце, които я прегърнаха и спасиха. Все още усещаше погледа на Натан. Този поглед подейства върху тялото й като слънчева светлина — едновременно я стопли и погали.

Това усещане бавно угасна.

Какво криеше Натан?