Джеймс Ролинс
Амазония (5)

3.
Докторът и вещицата

6 август, 23:45 ч

Кайена, Френска Гвиана

 

Луи Фавр имаше репутацията на мръсник и пияница, Никой обаче не му го казваше в лицето. Клетникът, имал неблагоразумието да направи това, сега лежеше в уличката зад хотел „Сена“, голяма олющена постройка в колониален стил, кацнала върху хълм в главния град на Френска Гвиана.

Броени мигове преди това в мрачния бар на хотела глупакът бе обидил един от редовните посетители, човек над осемдесет години, успял да оцелее след пребиваване в страшния затвор на Дяволския остров. Луи никога не бе разговарял със странника, но бе научил неговата история от бармана. Както мнозина от затворниците, изпратени тук от Франция, бе получил двойна присъда. За всяка година, прекарана на ужасния остров, разположен на петнайсетина километра от брега, получаваше по още година престой във Френска Гвиана. По този начин се целеше да се осигури френско присъствие в колонията. Както френското правителство очакваше, повечето клетници там си и оставаха. Та на какъв живот можеха да се надяват във Франция след едно тъй дълго отсъствие?

Луи често бе наблюдавал този мъж. Възприемаше го като сродна душа, като друг изгнаник. Наблюдаваше го как отпива от своя бърбън. Опитваше се да разчете чертите на възрастното му и отчаяно лице. Луи обичаше тези мигове.

След като полупияният англичанин се препъна и се блъсна в лакътя на стареца и разля чашата му, а после просто понечи да си тръгне, без дори да се извини, Луи Фавр стана от мястото си и се изправи пред него.

— Разкарай се, шибан французино — изломоти младият англичанин. Луи обаче не се отмести.

— Или ще купите едно питие на моя уважаем приятел, господине, или ще трябва да си поговорим навън.

— Казах ти да се разкараш, пияна гадино.

Луи въздъхна и после с внезапен юмручен удар му разкървави устата и носа. След това го хвана за реверите на костюма. Останалите клиенти забиха поглед в чашите си. Измъкна през задната врата невъзпитания млад човек, все още замаян от удара и от много пиене.

Зае се да го убеждава да се извини, макар да не можеше да направи това с разкървавената си уста. Когато Луи приключи с ударите и ритниците, човекът лежеше в локва от пикоч и кръв в калната уличка. Ритна го за последно и с удовлетворение чу пукота на чупещи се ребра. След това сложи на главата си бялата панамена шапка, която бе оставил върху кофа за боклук, и оправи белия си костюм. Погледна кожените си обувки с цвета на слонова кост. Намръщи се, измъкна носна кърпичка от джоба си и изтри окървавените им краища. Замисли се дали да не ритне още веднъж англичанина, но се взря в почистените си обувки и се отказа.

Като намести шапката си, той се върна в задимения бар и се обърна към бармана. Посочи стария господин.

— Моля ви, подновете напитката на приятеля ми. Барманът, испанец, кимна с разбиране и присегна към бутилка бърбън.

Луи го погледна в очите и му се закани с пръст.

Испанецът осъзна грешката си. Луи поръчваше винаги най-хубавото дори когато черпеше приятелите си. Взе бутилка стар „Гленливет“, най-доброто питие в заведението.

— Мерси — благодари учтиво Луи. Когато всичко бе уредено, тръгна към изхода и насмалко не се сблъска с портиера. Дребният мъж започна да се кланя и да се извинява.

— Доктор Фавр, тъкмо вас търсех. Търсят ви от чужбина. Питах дали желаят да ви предам нещо, но те отказаха и подчертаха, че трябва бързо да им се обадите.

След това подаде на Луи сгънат лист. Той го разгъна. На него пишеше „Биохимична компания «Сен Савен»“. Сгъна отново листа и го прибра в малкия джоб на сакото си.

— Ще им се обадя.

— Има едно специално помещение…

— Знам къде е — прекъсна го Луи. Бе провеждал много свои делови разговори оттам.

Луи и портиерът отидоха до малка стаичка, намираща се непосредствено до рецепцията на хотела. Луи влезе в нея и се настани в малко кресло, миришещо на мухъл, одеколон и пот. После вдигна слушалката.

— Доктор Луи Фавр на телефона — каза бодро.

— Добър ден, доктор Фавр — чу се глас. — Нуждаем се от вашите услуги.

— Щом разполагате с този номер, предполагам, че ви е известен и моят ценоразпис.

— Запознати сме.

— Смея ли да попитам от какво качество услуги се нуждаете?

— Първо.

Думичката накара Луи неволно да стисне слушалката. Първо. Първокласни услуги значи. За такива се заплащаше сума, изписвана с повече от шест цифри.

— Място?

— Бразилската тропическа джунгла.

— Цел?

Събеседникът заговори бързо. Луи го слушаше внимателно, без да си води записки. Всички цифри и имена се запечатаха в паметта му. Особено едно име. Луи присви очи и се размърда в креслото.

— Американският екип трябва да бъде проследен и каквото и да открие, да му бъде отнето — приключи събеседникът.

— А другият екип?

По линията не се чу никакъв отговор. Само пукот.

— Разбрах и приемам — каза Луи. — Утре до края на работния ден половината от сумата трябва да бъде преведена на моята обичайна делова сметка. Всички подробности за американския екип трябва да се изпратят по факс на частния ми номер колкото се може по-скоро. — Луи продиктува набързо номера си.

— Ще бъде направено до час.

— Много добре.

Разговорът приключи и телефонът млъкна.

Луи бавно върна слушалката на мястото й и се отпусна в креслото. Мислите за парите и за хилядите подробности по формирането на екип преминаха на заден план. Едно име, подобно на светкавица, обгори разума му. Новият му работодател бе пропуснал да научи значимостта на това име за Луи. Ако бе съобразил да направи това, вероятно щеше да му предложи много по-малко пари. Всъщност Луи би се съгласил да изпълни задачата дори и срещу стойността на бутилка евтино вино. Произнесе тихо името на глас, сякаш му се наслаждаваше.

Карл Ранд.

Преди седем години Луи бе работил като биолог на Френската национална база за научни изследвания, най-важната френска научна фондация. Като специалист по екосистеми в тропическите гори бе обиколил целия свят: Австралия, Борнео, Мадагаскар, Конго. През последните петнайсет години обаче се бе специализирал в тропическите гори на амазонската джунгла. Бе обиколил целия район и си бе създал международна репутация.

Всичко това приключи, когато се сблъска с проклетия доктор Карл Ранд.

Американският лекар бе изразил неодобрение към изследователските подходи на Луи, след като бе видял как той разпитва местен шаман. Доктор Ранд не смяташе, че последователното отрязване на пръстите на упорития индианец бе правилният начин да се извлича информация от него. При това опърничавият американец не прие парите, които целяха да го убедят в противното. Купчините кожи от застрашени от изчезване черни каймани и ягуари, открити в селището, влошиха още повече положението. Доктор Ранд така и се оказа неспособен да разбере, че допълването на заплатата с приходи от продажби на черния пазар бе просто въпрос на личен избор и на стил.

За нещастие бразилските войници, които придружаваха Карл, се бяха оказали повече от хората на Луи. Той бе арестуван и прибран в затвора от бразилската армия. За щастие имаше връзки във Франция и достатъчно пари, за да подкупи няколко корумпирани бразилски служители. Успя да се измъкне, като му се размина съвсем леко.

Не успя обаче да понесе удара, нанесен върху неговата репутация. Изгуби доброто си име завинаги. Останал без стотинка, успя да се измъкне от Бразилия и да се укрие във Френска Гвиана. Като съобразителен човек, запазил контактите си с черния пазар, сформира наемнически отряд за боеве в джунглата. През последните пет години групата му се бе занимавала с различни неща. Осигуряваше охраната на пратки наркотик, идващи от Колумбия. Избиваше и ловеше животни от редки и застрашени видове, търсени от частни колекционери. Елиминира един досаден бразилски правителствен служител, който пречеше на откриването на златна мина. Дори веднъж превърна в прах и пепел селце, чиито обитатели се бяха осмелили да се противопоставят на компания за добив на дървесина. Бизнесът си вървеше.

А ето дойде и най-новата оферта: да се проследи американска военна експедиция, тръгнала по следите на Карл Ранд, и да се открадне всичко, което тя открие. Всъщност ставаше дума за някакъв медикамент, възстановяващ растежа на тъканите, за който се предполагаше, че е открит от групата на Ранд.

Това искане не му се стори необичайно. През последните години състезанието за откриването на нови растителни лекарствени средства от тропическите джунгли бе набрало скорост. В тази борба бяха заложени милиарди долари. Търсенето на „зелено злато“, сиреч на следващата чудотворна билка в Амазония, се бе превърнало в нова златна треска. В дебрите на джунглата, обитавана от отчайващо бедни селяни и от неграмотни индианци, предателствата и престъпленията бяха ежедневие. Нямаше кой да следи какво става й да разкаже това някому. Всяка година в джунглата умираха хиляди хора от болести, от нападения и от рани. Кой щеше да обърне внимание на смъртта на още няколко? На един биолог, на един ботаник или един билкар?

Теренът бе свободен за всякакви финансови битки.

Сега с помощта на една френска фармацевтична компания и Луи Фавр щеше да се включи в играта. Усмихна се и стана. Преди четири години му стана много драго, когато научи за изчезването на Карл Ранд. Тогава пиянства цяла нощ, за да чества неговото нещастие. Сега щеше да забие последния пирон в ковчега на това мръсно копеле. Щеше да открадне всичко, което оня бе открил, и да нахвърли пресни трупове върху гроба му.

Луи отключи вратата на стаичката и излезе.

— Надявам се всичко да е било наред, доктор Фавр — каза любезно портиерът.

— Всичко бе наред, Клод — кимна Фавр. — Дори много наред.

Луи отиде до малкия асансьор, древна клетка от ковано желязо и дърво, в която едва се побираха двама души. Натисна копчето за шестия етаж, където се намираше апартаментът му. Изгаряше от желание да сподели добрата новина.

Асансьорът издрънча, изстена и тръгна нагоре. След като излезе от него, Луи тръгна по тесния коридор и се запъти към най-отдалечената врата. Както и още неколцина постоянни гости на хотел „Сена“, Луи бе ангажирал апартамент: две спални, малка кухня, голяма дневна стая с врати, отварящи се към балкон от ковано желязо, и дори малък кабинет, пълен с библиотечни шкафове. Апартаментът не бе претенциозен, но му вършеше работа. Прислугата бе дискретна и не обръщаше внимание на ексцентричното поведение на гостите.

Луи отключи вратата и влезе. Две неща веднага му направиха впечатление. Първо, добре познатото му ухание, изпълнило стаята. Върху малката газова печка вреше тенджера, пълна с листа на айяуаска, растението, от което се получаваше силния халюциногенен чай натем. Второ, шумът на факсовия апарат, намиращ се в кабинета му. Новите му работодатели определено бяха делови хора.

— Цуи! — извика.

Не очакваше отговор, но хората от племето шуар имаха навика да обявяват пристигането си, когато влизаха в жилище. Видя, че вратата на спалнята е леко открехната.

Усмихнат, отиде до кабинета и видя как от факса пада поредна страница. Ставаше дума за подробности във връзка с предстоящата операция.

— Цуи, имам прекрасни новини!

Луи взе най-горния лист и го погледна. Бе списък на хората, съставящи американската експедиция.

 

22:45 ч. Най-нова информация от станция „Алфа“

 

I. Операция „АМАЗОНИЯ“.

Граждански лица:

1. Д-р Кели О’Брайън — МЕДЕА

2. Франсис О’Брайън — Екологичен център на ЦРУ

3. Олин Пастернак — Научно-технически отдел на ЦРУ

4.Д-р Ричърд Дзейн — Компания „Телукс“ Ръководител на научноизследователския отдел

5. Д-р Ана Фонг — Компания „Телукс“. Служителка

 

II. Операция „АМАЗОНИЯ“.

Военна охрана 75 — о рейнджьрско подразделение:

Капитан Крейг Уоксмън

Сержант Алберто Костос Ефрейтори: Брайън Конджър, Джеймс Де Мартини, Родни Грейвс, Томас Грейвс, Денис Йоргенсен, Кенет Окамото, Нолан Варчак, Самал Ямир

 

III. Операция „Амазония“.

Местни лица:

1. Мануел Азеведу — ФУНАИ, бразилски гражданин

2. Проф. Реш Коуве — ФУНАИ, представител на местните народности

3. Д-р Натан Ранд — етноботаник, американски гражданин

 

Луи насмалко не пропусна да прочете последното име. Стисна силно листа факсова хартия. Натан Ранд. Синът на Карл Ранд. Разбира се, това бе логично. Момчето нямаше как да не се включи в екипа, който търси баща му. Луи затвори очи от наслаждение. Реши, че всички божества на джунглата са решили да му се притекат на помощ. Отмъщението, което бе замислил за бащата, щеше да се стовари върху сина. Ситуацията бе почти библейска.

Чу леко шумолене, идващо от голямата спалня. Разтвори пръсти и листът се изхлузи от ръката му. С подробностите и с планирането на акцията щеше да се заеме по-късно. Сега просто ще се порадва на мига.

— Цуи! — извика отново Луи и се отправи към спалнята.

Отвори вратата и видя, че стаята е осветена само от няколко свещи и от мангал, върху който горяха благовония. Върху леглото се бе изтегнала гола неговата любовница. Огромното легло бе застлано с бяла коприна и мрежата против комари бе сгъната. Дребната жена от племето шуар се бе изтегнала върху чаршафа с цвят на слонова кост. Тъмната и бронзова кожа сияеше на светлината на свещите. Дългите и черни коси се бяха разпилели като ветрило около главата й. Очите й бяха притворени, навярно както от страст, така и вследствие на въздействието на чая натем. Върху малкото нощно шкафче имаше две чашки с такъв чай. Едната бе празна, другата, пълна.

Както винаги, дъхът на Луи секна при вида на неговата възлюбена. Бе се запознал с тази красавица преди три години в Еквадор. Тя бе жена на шуарски племенен вожд до момента, когато неговите безкрайни изневери я вбесили. Убила го със собственото му мачете. Макар и тези неща — изневерите и убийствата — да бяха нещо обичайно сред бруталните шуари, Цуи била изгонена от племето и пусната гола в джунглата. Никой, дори и най-близките роднини на вожда, не смеели да я докосват. Била известна в целия район като една от малкото жени шамани, веща във „вавек“, черната магия. Хората се страхували от нея, тъй като не само умеела да борави с най-различни отрови, но владеела и древното, почти изчезнало изкуство „цанца“, смаляването и препарирането на глави. Единственото украшение, с което бе напуснала селището, бе сбръчканата глава на нейния съпруг, закачена на плетена връв и висяща между гърдите й.

Такъв бе видът, в който Луи за пръв път видя това красиво и диво създание на джунглата. Макар да имаше някаква съпруга във Франция, Луи прие индианката като своя жена. Тя не отблъсна чувствата му особено след като той заедно със своите наемници избиха всички мъже, жени и деца от нейното село, за да отмъстят за нея.

От този ден двамата станаха неразделни. Цуи, владееща изкуството на разпита и познаваща мъдростта на джунглата, го придружаваше във всичките му походи. Продължи да събира трофеи от всяка акция. По рафтовете на четирите стени на стаята имаше четирийсет и три глави „цанца“. Имаха размерите на средно големи ябълки. Очите и устата бяха зашити, а косите се разстилаха върху рафтовете като мъх. Умението й да обработва и свива глави бе удивително. Веднъж бе видял как го прави. Това му се бе оказало достатъчно.

Със сръчността на хирург тя отделяше кожата от черепа на жертвата си, понякога, докато тя бе още жива и пищеше. Бе истински художник. След като сваряваше кожата заедно с косата и я изсушаваше с гореща пепел, с помощта на костна игла и конец зашиваше устата и очите, а после пълнеше вътрешността с нагорещени камъни и пясък. Докато кожата се свиваше, тя с пръстите си я оформяше. Имаше дарбата да придаде на препарираната глава удивителна прилика с чертите на лицето на жертвата.

Луи погледна последното й произведение, оставено на масичка до леглото. Бе главата на боливийски офицер, опитал се да изнудва наркотрафикант. Като се почнеше с грижливо подстригания мустак и се свършеше с кичура коса над челото, резултатът от труда й бе удивителен. Колекцията заслужаваше да бъде изложена в най-известен музей. Всъщност служителите на хотела смятаха, че Луи е антрополог, който събира образци за някой музей. И да имаше някой на друго мнение, не го изказваше.

— Мила моя, имам чудесни новини.

Тя се премести към него и издаде тих звук. Цуи рядко говореше. Иначе, подобно на дива котка, Непрестанно се движеше, наблюдаваше и мъркаше.

Луи не можа да се сдържи повече. Свали шапката и сакото. След миг и той бе гол. Тялото му бе стройно, мускулесто и покрито с белези. Изпи чашата с настойка от натем, подадена му от Цуи, докато тя лениво плъзна ръка от корема към бедрото му. Цялото му тяло потрепери. Докато наркотикът се разтваряше в кръвта му и изостряше сетивата му, той легна върху жената. Тя се разтвори пред него и той потъна в нейната топлина. После я целуна страстно, докато тя дращеше гърба му с острите си нокти.

Не след дълго пред очите му заиграха цветове и светлини. Стаята леко се разлюля — това се дължеше на ефекта от алкалоидите в чая. Стори му се, че десетките препарирани глави наблюдаваха любовната им игра, докато проникваше в жената. Присъствието им го възбуди още повече.

През цялото това време човешките лица го наблюдаваха със слепите си очи.

Преди да потъне изцяло в морето от страст и болка, Луи се сети за нещо. Към тази колекция щеше да добави спомен от сина на човека, който го разори: главата на Натан Ранд.