Джеймс Ролинс
Амазония (15)

13.
Сенки

15 август, 15:23 ч.

Институт „Инстар“

 

Лангли, щата Вирджиния Лорийн почука на вратата на кабинета на доктор Алвизио. Рано тази сутрин епидемиологът и се бе обадил и бе поискал спешно разговор с нея. Едва сега й се отдаде такава възможност.

Бе прекарала цялата сутрин и ранния следобед във видеосъбеседване с доктор Ксавиер Рейнълдс и неговия екип от лабораторията във Вакавейл, щата Калифорния. Може би прионовият белтък, който бяха открили, бе първата следа, която щеше да им помогне да се справят със заболяването, отнело досега живота на шейсесет души. Още неколкостотин бяха заболели. Лорийн взе мерки резултатите, получени от бившия й студент, да бъдат проверени в още Четиринайсет лаборатории. Реши да се срещне с епидемиолога, преди да започне да получава техните отговори.

Вратата се отвори. Младият доктор от Станфорд сякаш не бе спал цели седмици. По лицето му бе набола тъмна брада, а очите му бяха зачервени.

— Благодаря ви за отзивчивостта, доктор О’Брайън. Той я покани в кабинета си.

Лорийн дотогава никога не бе влизала там и бе изненадана от това, че компютърното оборудване заемаше цяла стена. Иначе обстановката бе по-скоро спартанска: претрупано бюро, претрупана библиотека и няколко стола. Единствената лична вещ бе знаме на отбора „Станфорд Кардиналс“, окачено на едната стена. Дорийн отмести веднага поглед към компютрите. Върху мониторите бяха изобразени графики и цифри.

— Кое е толкова неотложно, Ханк? — попита го.

— Искам да видите нещо — отвърна той и й даде знак да се доближи до компютрите. Лицето му бе мрачно.

Тя кимна и седна пред един от мониторите.

— Спомняте ли си, че се съмнявах дали увеличеният брой базофили не е присъщ на началото на болестния процес? Дали тази констатация няма да ни помогне да откриваме по-рано заболяванията?

Тя кимна утвърдително, обаче междувременно бе започнала да се съмнява в правилността на неговото предположение. Джеси в началото бе имала много базофили, но после започна бързо да се възстановява. Лекарите дори допускаха възможността да я изпишат от болницата още утре. Увеличеният брой базофили може би нямаше нищо общо с тази болест.

Тъкмо понечи да каже това, когато доктор Алвизио започна бързо да пише нещо на клавиатурата.

— През последните двайсет и четири часа събрах данни от цялата страна. Интересувах се специално от деца и стари хора с увеличен брой на базофилите. Исках да изработя модел на заболяването по този критерий.

Върху монитора се появи карта на територията на САЩ, маркирана в жълт цвят. Границите между отделните щати бяха отбелязани с черни линии. Цялата карта бе изпълнена с малки червени точици. Повечето бяха струпани във Флорида и останалите южни щати.

— Това са старите данни. Всяка червена точица маркира документирани случаи на заболяването.

Дорийн сложи очилата си и доближи лице до екрана.

— После обаче използвах като маркер случаите, в които е констатирано рязко увеличение на броя на базофилите. Така получаваме по-вярна картина за разпространението на болестта в САЩ — каза епидемиологът и натисна клавиш. Картата направо почервеня. Флорида, Джорджия и Алабама се превърнаха в червени петна. Други щати, където преди нямаше нищо, се изпълниха с червени точици.

— Както можете да видите, броят на случаите расте лавинообразно. Много от пациентите не са поставени под карантина, — тъй като при тях не са регистрирани трите общоприети симптома на болестта. По този начин застрашават околните.

Независимо от съмненията си Дорийн усети как нещо в стомаха й се стегна. Дори и доктор Алвизио да грешеше за базофилите, бе постъпил правилно. Ранното установяване на болестта бе от ключово значение. Бе редно всички деца или възрастни с висока температура да бъдат поставени веднага под карантина, дори и да не живееха в горещи райони като Флорида и Джорджия.

— Разбирам идеята ви — каза Дорийн. — Би трябвало да вземем мерки да се въведе карантина в цялата страна.

Ханк кимна утвърдително.

— Това не е всичко обаче. — Той се обърна отново към компютъра. — На основата на тези нови данни за базофилите направих екстраполация. Ето как ще изглежда картината след две седмици — добави и натисна клавиша ENTER.

Цялата южна половина от страната почервеня. Дорийн бе шокирана.

— А ето как ще изглежда след месец. — Ханк повторно натисна клавиша.

Червеният цвят покри почти цялата площ на всичките четирийсет и осем щата.

— Трябва да направим нещо — каза Ханк. — Всеки ден е от критично значение.

Дорийн не можеше да откъсне поглед от почервенелия екран. Устните и пресъхнаха, а очите и се разшириха. Успокояваше я единствено мисълта, че моделът на доктор Алвизио вероятно бе прекалено песимистичен. Все още не и се вярваше, че рязко нарасналият брой на базофилите може да е ранен показател за наличието на заболяването. При все това предупреждението, заложено в модела, бе важно. Всеки ден бе наистина от критично значение.

Пейджърът на кръста й завибрира и й напомни, че войната срещу тази болест трябва да се води с всички възможни средства. Бе Маршал. Бе добавил към номера си числото 911 — Значи ставаше дума за нещо спешно.

— Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се.

Тя отиде до бюрото му. Докторът се върна при компютрите и моделите. Набра номера на мъжа си. Той вдигна слушалката почти мигновено.

— Лорийн…

— Какво има, Маршал?

Гласът му бе изпълнен с притеснение и страх:

— Джеси не е добре. В болницата съм.

— Какво и е? — попита и стисна по-здраво слушалката.

— Пак има висока температура — отвърна той с треперещ глас. — По-висока отпреди. Освен това в болницата приеха още три деца. И трите са с висока температура.

— Какво… Какво искаш да кажеш? — попита тя, заеквайки. Отговорът на този въпрос обаче и бе известен.

Мъжът й не каза нищо.

— Идвам веднага — успя да смотолеви тя, изпусна слушалката и се помъчи да я върне на мястото й.

Ханк се обърна към нея и забеляза реакцията й.

— Доктор О’Брайън, какво ви е?

Лорийн не отговори. Джеси… увеличеният брой базофили… другите деца. Мили Боже, болестта бе дошла и тук!

Погледна със стъклени очи монитора, върху който САЩ бяха напълно почервенели. Теорията на епидемиолога не бе погрешна. Нито неоснователно песимистична.

— Добре ли сте? — попита разтревожено Ханк. Лорийн бавно поклати глава, без да откъсва поглед от монитора.

Оставаше един месец.

 

17:23 ч.

Амазонската джунгла

 

Кели и брат й бяха приклекнали от двете страни на Олин Пастернак. Руският компютърен експерт завинтваше капака на спътниковата комуникационна система. Бе се занимавал с нея цял следобед.

— Дано да проработи — промърмори. — Разглобих я до последния елемент и после пак я сглобих. Ако и сега не проработи, не знам какво друго да опитам.

— Включи я — каза Франк.

Олин провери за последен път връзките, намести спътниковата антена. Включи слънчевото захранване. След кратък интервал оперативната система се активира и екранът светна.

— Направихме връзка със спътника Хермес! — каза Олин и въздъхна с облекчение.

Всички около тях нададоха радостни възгласи. С изключение на двамата рейнджъри, останали на пост до тресавището, цялата група се бе събрала около Олин и оборудването му.

— Връзка с Щатите ще има ли? — попита Уоксмън.

— Стискайте палци — отвърна Олин и започна да пише на клавиатурата.

Кели затаи дъх. Непременно трябваше да се свържат с някого в САЩ. Вярно е, че искаха да извикат подкрепления. Кели обаче просто не можеше да остава повече време в неведение за състоянието на Джеси. Обезателно трябваше да научи нещо за нея.

— Почваме — каза Олин и натисна последователно още няколко клавиша. На екрана се появи добре познатото им намаляващо число.

— Моля ти се, работи… — промърмори застаналият зад гърба й Ричърд Дзейн.

Всички се молеха за същото.

Най-после на екрана се появи нулата. Компютърният екран застина за една мъчително дълга секунда, а след това на него се появиха майката и бащата на Кели. И двамата изглеждаха едновременно уплашени и облекчени от контакта.

— Слава Богу! — възкликна баща й. — От един час се опитваме да установим връзка с вас.

Олин се отмести, за да стори място на Франк.

— Имахме проблеми с компютъра — отвърна той. — Пък и не само с него.

Кели се притисна до рамото му. Не и се чакаше повече.

— Как е Джеси?

Научи отговора, като погледна изражението на лицето на майка си. Лорийн сведе поглед и не й отговори веднага.

— Ами… добре е… Добре е, мила.

Образът върху монитора затрептя, сякаш компютърът се бе превърнал в детектор на лъжата. Екранът се покри със снежинки. Следващите думи на майка й прозвучаха неясно. — …лечение… приони… изпращам данни, докато си говорим…

В разговора се включи баща и и сигналът се влоши още повече. Не личеше да си дават сметка, че посланието им се приема все по-трудно. — …хеликоптерът тръгва… бразилската армия…

— Можеш ли да оправиш приема? — изръмжа Франк на Олин. Свързочникът се приведе и натисна клавиш.

— Не знам какво му става. Не мога да разбера. Току-що получихме файл. Може би той се преплита с основното послание…

С всеки натиснат клавиш сигналът се влошаваше все повече и повече. Говорителят започна да съска и пращи. Различаваха се само отделни думи.

— Франк… нарушава се връзката… утре сутрин… Джи Пи Ес…

След това връзката бе напълно прекъсната. Екранът просветна още веднъж и застина.

— Мамицата му! — изруга Олин.

— Възстанови връзката — нареди Уоксмън. Олин се наведе над оборудването и поклати глава.

— Не знам дали ще успея. Оправих цялата дънна платка и презаредих целия софтуер.

— Какъв е проблемът в такъв случай? — попита Кели.

— Не знам. Бих казал, че цялата система за спътникова връзка е засегната от компютърен вирус.

— Нищо, опитай пак — настоя Уоксмън. — Разполагаме с още половин час, преди спътникът да излезе от обсега ни.

Франк се обърна към всички.

— Дори и да не възстановим връзката, останах с впечатлението, че насам е тръгнал бразилски хеликоптер. Или че ще тръгне утре сутрин.

— Боже мой! — възкликна Олин, като погледна застиналия екран.

Всички погледи се обърнаха към руския свързочник. Той посочи с пръст няколко цифри в горния десен ъгъл на монитора.

— Това е сигналът на нашата Джи Пи Ес…

— Какво има? — попита Уоксмън. Олин го погледна.

— Подадена е погрешна информация. Вирусът, повредил системата за спътникова връзка, е поразил и сигнала на нашата Джи Пи Ес — констатира Олин и отново погледна екрана. — Уведомил ги е, че сме петдесет километра по на юг от мястото, където в действителност се намираме.

Кели почувства как пребледнява.

— Та те така дори няма да знаят къде се намираме!

— Ще трябва да задействам това устройство — каза Олин. — Най-малкото, за да съобщя действителното ни местонахождение — добави. Зае се отново с презареждането.

През следващия половин час Олин проверяваше оборудването, като ругаеше и псуваше яростно на английски и руски. Всички останали също откриха начини да си запълват времето. Никой не легна да си почива. Кели помогна на Ана да сготви последния ориз, който им бе останал. От време на време поглеждаха към Олин и се молеха да успее.

Въпреки неговите усилия и техните молитви нищо не се получи.

След известно време Франк отиде до Олин и сложи ръка на рамото му. Повдигна и другата си ръка и му показа ръчния си часовник.

— Вече е късно. Комуникационните спътници отдавна са извън обсега ни.

Олин въздъхна тежко. Имаше вида на човек, претърпял поражение.

— Ще направим нов опит утре сутрин — каза Франк с малко пресилена бодрост в гласа. — Ти по-добре сега си почини, за да може утре да работиш на свежа глава.

Натан, Коуве и Мани се завърнаха от риболовна експедиция до брега на блатото. Богатият им улов, нанизан на връв, бе оставен до огъня.

— Аз ще я почистя — каза Коуве и седна на земята.

— Не възразявам — въздъхна Мани.

Натан избърса ръцете си и погледна към Олин и компютъра му.

— Сетих се за нещо, докато ловяхме риба. Ти спомена нещо за някакъв файл.

— За какво говориш? — попита уморено Олин.

— По време на сеанса ти спомена, че влиза някакъв файл. Олин присви вежди, но след миг лицето му се проясни.

— А, да. Ето го. Файл с данни.

Кели и Франк веднага отидоха при него. Кели се сети, че непосредствено преди връзката да се наруши, майка й спомена, че изпраща някакви данни.

Олин отвори файла.

Кели се приведе към монитора. Върху него се появи триизмерно изображение на молекула, придружено от няколко страници текст. Започна да го чете с любопитство.

— Това го е свършила майка ми — промърмори. Изпита облекчение, че има възможност да запълни мислите си с нещо друго освен със собствените си тревоги. Текстът обаче също я смути.

— Какво пише? — попита Натан.

— Нещо, което може би ще ни помогне да разберем кой е причинителят на болестта — отвърна Кели.

— Пише за приони — отговори Мани.

— За какво?

Мани набързо обясни смисъла на понятието на Натан. Кели продължи да чете задълбочено информацията.

— Интересно — заинтригува се тя.

— Кое е интересно? — попита Мани.

— Тук пише, че този прион може би причинява генетични увреждания — отвърна Кели и продължи да чете.

Мани надникна през рамото й и подсвирна от удивление.

— Какво има? — попита Натан. Кели му отговори с възбуден глас:

— Вероятно точно тук се крие отговорът! Това е статия на учени от чикагския университет, поместена в септемврийския брой на списание „Нейчър“ от 2000 година. Хипотезата им е, че прионите може би крият разковничето на генетичните мутации. Че може би играят някаква роля в самата еволюция.

— Тъй ли? По какъв начин?

— Една от най-големите загадки на еволюцията е как уменията, необходими за оцеляване, изискващи множество генетични промени, са успели да се осъществят така спонтанно. Такива промени се наричат „макроеволюция“. Примери за тях са адаптацията на някои водорасли към токсична среда и бързото развитие на съпротивителни сили към антибиотиците у някои бактерии. Досега така и не стана ясно по какъв начин се постига такова множество от едновременни мутации. Тази статия обаче предлага възможен отговор — благодарение на прионите. Опитите в чикагския университет показват, че прионите могат да задействат цялостни промени в генетичния код, като предизвикват едновременни масирани мутации. Един вид дават началото на еволюционен скок. На какво ви навежда тази мисъл? На Кели и се стори, че Мани разбра мисълта и.

— Съществата, подобни на пирани… скакалците… — смотолеви биологът.

— И едните, и другите бяха мутанти — каза Кели. — Нищо чудно и ръката на Кларк да се окаже мутация, предизвикана от прионите.

— Това какво общо има с болестта? — попита Натан.

— Не знам — отвърна намръщено Кели. — Откритието е добро начало, но все още сме твърде далеч от отговора.

Мани посочи екрана на монитора.

— А какво ще кажеш за тази хипотеза…

Кели и Мани започнаха да обсъждат статията и да разменят мисли по нея.

Натан обаче не ги слушаше. Бе задържал погледа си върху модела на прионовата белтъчина.

След малко ги прекъсна:

— Някой от вас забелязва ли сходството?

— Какво имаш предвид? — попита Кели. Натан посочи екрана.

— Забелязваш ли двете спираловидни извивки в двата края?

— Имаш предвид витлата „двойна алфа“?

— Да… И подобната на острието на тирбушон средна част — отвърна Натан, като прекара пръст по екрана.

— И какво от това? — попита Кели.

Натан се извърна, взе една пръчка и започна да рисува нещо по земята, като го обясняваше с думи.

— Ето я подобната на тирбушон средна част… Ето ги и спираловидните извивки по краищата…

След като приключи с рисунката, погледна събеседниците си.

Кели бе изумена от рисунката.

— Та това е символът на бан-али! — възкликна Мани.

Кели веднага сравни двете изображения. Едното бе компютърна рисунка, дело на високите технологии. Другото бе груба драсканица по меката пръст. Сходството между тях обаче бе несъмнено. Извивката, подобна на острието на тирбушон, двойните витла… Нямаше как да се говори за случайно съвпадение. Дори извивките на молекулярните спирали по посока на часовниковата стрелка съвпадаха.

— Боже мой! — възкликна Кели, като се обърна към Натан и Мани.

Символът на бан-али представляваше стилизиран модел на същия прион.

 

23:32 ч.

 

Жак все още изпитваше страх от тъмните води. Страх, останал от детството, когато пираните го бяха обезобразили.

Въпреки този страх продължи да прекосява тресавището, защитен от зъбатите хищници само от гумения си костюм. Нямаше избор. Бе длъжен да се подчинява на доктора. Цената на неподчинението бе много по-страшна от всички твари, които можеха да се крият в тези мътни води. Безшумните витла на подводния мотоциклет продължаваха да носят тялото му към отсрещния бряг. Бяха го снабдили с екипировката, използвана от американските военноморски специални части за операции в плитки води. Благодарение на специалното устройство, закрепено към гърдите му, на повърхността не излизаха издайнически мехурчета и движението му нямаше как да се засече. Притежаваше и подводна маска за нощно виждане, с която си осигуряваше съвсем прилична видимост в мътната вода.

Въпреки това тази вода го обгръщаше отвсякъде. Видимостта му бе едва от порядъка на десетина метра. Налагаше му се периодично да ползва малко устройство с огледалце, с което надничаше над повърхността на водата, за да не се отклонява от курса си.

Следваха го двамата му подчинени. Те също ползваха подобно оборудване.

Жак надникна още веднъж през малкия си перископ. Двата бамбукови сала, с които рейнджърите бяха прекосили тресавището, бяха само на трийсетина метра пред него.

Във вътрешността на джунглата се виждаше ярък лагерен огън. Независимо от късния час около него кръжаха сенки. Жак, доволен от видяното, даде знак на подчинените си да продължат. Всеки един от тях трябваше да се заеме с един сал. Жак щеше да охранява тила им.

Тримата бавно се придвижиха напред. Саловете бяха привързани към брега и водата под тях бе дълбока малко повече от метър. Тук трябваше да бъдат по-внимателни.

Групата предпазливо се приближи до саловете. Жак наблюдаваше пространството както над повърхността, така и под нея. Хората му заеха позиции в сенките на саловете. Той огледа още веднъж гората. Предполагаше, че в мрака се крият часовои. Изчака пет минути и даде знак на хората си да действат.

Скрили се под саловете, двамата измъкнаха малки пластмасови бутилки с керосин, с който напръскаха долната част на бамбуковите им дъна. След като горивото свърши, двамата мъже сигнализираха на Жак с повдигнати палци.

Той не бе престанал да наблюдава гората. Нямаше признаци, че някой ги е забелязал. Изчака да измине още минута и даде на хората си заключителния сигнал — прокара длан по гърлото си.

Двамата подадоха по една ръка над водата и запалиха бутанови запалки. Доближиха малките пламъчета до прасмукания с керосин бамбук. Двата сала веднага избухнаха в пламъци.

Двамата мъже не чакаха повече. Включиха подводните си шейни и се устремиха към Жак. Той също превключи своята шейна на високи обороти и се насочи към центъра на тресавището. Преди да го достигне, направи голям завой и се устреми към място, разположено на около половин километър от лагера на врага.

Озърна се през рамо. От гората бяха изскочили хора с оръжие, чиито силуети рязко се открояваха на светлината на горящите салове. Въпреки че бе под водата, стори му се, че чу разтревожените им викове.

Всичко протече по план. Докторът бе убеден, че след нападението на скакалците противниковият лагер щеше да се плаши от нощни пожари. Едва ли тези хора щяха да останат в близост до горящите салове.

Жак реши да не рискува и поведе хората си към плитчините. Те бавно излязоха от тресавището, измъкнаха от устата си накрайниците на дихателните устройства и се освободиха от плавниците. На Жак оставаше само да провери дали противникът ще избяга.

Когато излезе от водата, пое си облекчено въздух. Радваше се, че се измъква от тресавището. Опипа здравата част на носа си, сякаш за да се убеди, че е все още на мястото си.

Извади устройство за нощно виждане и го постави на лицето си. Двамата му подчинени оживено си шепнеха, доволни от приключението и от успешния завършек на мисията. Той не им обърна внимание.

На монохромния зеленикав фон на очилата за нощно виждане Жак видя как двама души — рейнджъри, ако съдеше по начина, по който държат оръжието си — бързо се отдадечават от горящите салове и се вмъкват в гората. Групата се изтегляше. В джунглата проблеснаха нови светлини. Фенерчета. Пространството около лагерния огън се оживи. Светлините бавно започнаха да се отдалечават от огъня, подобно наниз от светулки. Групата се насочи към пролома между хълмовете с плоски върхове.

Жак се усмихна. Планът на доктора успя.

Без да престава да наблюдава противника, присегна към портативната си радиостанция. Включи устройството на режим на предаване и го доближи до устните си.

— Мисията приключи успешно. Зайците бягат.

— Разбрах — отвърна докторът. — Канутата ще тръгнат след малко. Среща — след два часа в досегашния им лагер. Край на връзката.

Жак прибра радиото.

Ловът продължаваше.

Извърна се към хората си, за да им съобщи добрата новина. Не видя обаче никого. Веднага приклекна и извика шепнешком имената им.

— Мануел! Роберто! Никой не му отговори.

Нощта около него бе тъмна. Джунглата — още по-тъмна. Той намести повторно маската за нощно виждане върху лицето си. Нощта стана по-ярка, но гъстата растителност затрудняваше видимостта. Отстъпи крачка и нагази във водата с босите си крака.

Спря, изпълнен с ужас от нещата зад гърба си. И от нещата пред него. С помощта на маската си за нощно виждане усети движение. За частица от секундата му се стори, че сенките пред него бяха образували фигурата на човек, който го наблюдаваше от разстояние, не по-голямо от десетина метра. Жак примига и фигурата изчезна. Стори му се, че всички сенки на джунглата се превръщат в живи същества и се насочват към него.

Препъна се, когато навлезе във водата. Ръката му механично пъхна накрайника на дихателния апарат в устата му. Една от сенките излезе от джунглата и се доближи до калния бряг. Бе огромна и чудовищна…

Жак изпищя, но дихателното устройство заглуши писъка му. От гърлото му излезе само бълбукане. От гората изскочиха още сенки и се насочиха към него. В този миг Жак си спомни стара маронска племенна молитва. Отстъпи още една крачка.

Боеше се от мътната вода и от пираните. Още по-голям обаче бе страхът му да не бъде изяден жив.

С рязко движение се опита да се измъкне.

Сенките обаче се оказаха по-бързи от него.

 

23:51 ч.

 

Натан, прикрепил със скоч фенерче към цевта на пушката си, вървеше в края на групата. Следваха го редник Карера и сержант Костос. Всички останали имаха фенерчета, чиито лъчи разкъсваха мрака във всички посоки. Макар че бе нощ, движеха се бързо. Искаха да увеличат разстоянието между себе си и този, който бе подпалил саловете.

Капитан Уоксмън каза, че трябва да заемат по-лесно защитима позиция. При положение че от едната им страна бе разположено тресавището, а от другата, джунглата, едва ли щеше да им е лесно да се отбраняват при повторно нападение. Никой нямаше илюзията, че такова нападение няма да последва.

Тъй като планираха всичко предварително, рейнджърите вече си бяха набелязали позиция. Ефрейтор Варчак откри недалеч от тях отворите на пещери и сега се бяха устремили към тях.

Щяха да ги използват и като укритие, и като укрепление при необходимост.

Натан забеляза, че Карера държеше в ръце странно оръжие с цев, наподобяваща лопата. Или по-скоро накрайник на прахосмукачка, прикрепен към приклад. Тя го бе насочила Към тъмната джунгла.

— Това пък какво е? — попита я той.

— В блатото изгубихме много карабини М-16 — отвърна тя, без да откъсва поглед от гората. — Това е прототип на оръжие за водене на бойни действия в джунглата марка „Бейли“. Да го демонстрирам ли? — обърна се към прекия си командир.

Сержант Костос, успял да запази карабината си М-16, изсумтя утвърдително.

— Учебна стрелба! — провикна се, за да предупреди останалите.

Карера повдигна оръжието и потърси мишена. Червената точица на лазерния лъч се спря върху ствола на дръвче на двайсетина метра от тях.

— Осветете това място с фенерчетата си! Натан се подчини. Другите също го последваха. Карера се прицели и натисна спусъка. Не се чу изстрел, само леко свистене. Натан усети прелитането на нещо сребристо и тих звук. Дръвчето падна. Стволът му бе прерязан сякаш с бръснач. Зад него имаше голямо памуково дърво, в чийто ствол се бе забило нещо сребристо. Карера посочи мишената.

— Това са десетсантиметрови режещи дискове, подобни на използваните в японските бойни изкуства. Съвършено средство за боеве в джунглата. Настроиш ли го на автоматична стрелба, може да окоси цялата растителност около теб.

— И не само растителността — добави Костос, като даде знак с ръка на групата да продължи.

Натан погледна оръжието с уважение.

Групата, водена от ефрейтор Варчак и капитан Уоксмън, продължи да напредва в обраслото с гъста растителност дефиле. Движеха се успоредно на потока, който течеше в средата му, но се държаха на безопасно разстояние от него. За всеки случай. След половин час Варчак направи завой в южна посока, към хълмовете с червени скатове.

Не личеше някой да ги преследва, но Натан напрегна слуха и зрението си до максимум. Най-после гората започна да се разрежда и всички видяха звездите и яркото сияние на луната. Пред тях се появи стръмен скален скат с червеникав цвят. В подножието му бяха нападали камъни.

Нагоре скатът бе изпъстрен с отворите на множество пещери и пукнатини.

— Спрете — нареди капитан Уоксмън и им даде знак да не излизат от гъстите храсталаци в подножието на хълма. После нареди на Варчак да продължи напред.

Ефрейторът запали фенерчето си, сложи си очила за нощно виждане и почти мигновено изчезна в мрака с оръжие в ръка.

Натан приклекна. Зад гърба му двамата рейнджъри защищаваха тила им. Натан държеше пушката си в позиция за стрелба. Повечето от спътниците му също бяха въоръжени. Олин, Дзейн, Франк, дори и Кели имаха пистолети. Мани държеше пистолета си „Берета“ в едната ръка, а другата бе положил върху дръжката на камшика си. Тортор притежаваше собствени оръжия — зъби и нокти. Единствено професор Коуве и Ана Фонг не бяха въоръжени.

Професорът се доближи до Натан.

— Тази работа никак не ми харесва — започна той.

— Пещерите ли имаш предвид?

— Не, обстановката.

— Какво искаш да кажеш?

Коуве отмести поглед към тресавището под тях. Там все още се виждаше огънят от двата горящи сала.

— Тези пламъци миришеха на керосин.

— Сигурен ли си? Може да е било копалово масло. То мирише като керосин, а тук го има колкото искаш.

— Не знам. Огънят, който привлече скакалците, бе оформен като символа на бан-али. Последният пожар бе мърлява работа.

— Ние обаче бяхме поставили часовои. Индианците са се видели принудени да бързат. Нямало е как да действат иначе.

Коуве погледна Натан в очите.

— Това не са индианци.

— Кой е бил в такъв случай според теб?

— Този, който ни следи от самото начало — отговори Коуве и се приведе към него. — Тези, които запалиха огъня, дето привлече скакалците, се промъкнаха до лагера ни посред бял Ден. Не оставиха и следа от преминаването си. Не видях никъде дори настъпена клечка. Били са страхотно сръчни. Съмнявам се дали на самия мен подобно нещо щеше да ми бъде по силите.

Натан започна да разбира това, което Коуве искаше да му сподели.

— Искаш да кажеш, че тези, които вървят по петите ни са мърляви, така ли?

— Да. Това си личи по саловете — отвърна професорът и кимна към тресавището.

Натан си спомни за странния проблясък на върха на едно дърво, който бе видял през вчерашния следобед.

— Какво мислиш?

— Тук ще трябва да водим битки на повече от един фронт — процеди през зъби Коуве. — Каквото и да има пред нас, било то средство за възстановяване на крайници, или лекарство срещу епидемията, ще струва милиарди. Мнозина биха дали мило и драго, за да получат достъп до знанията, скрити тук.

— Значи смяташ, че ни преследва някаква друга експедиция? И че тя е предизвикала пожара? Защо й е трябвало да го прави?

— За да ни накара да се паникьосаме и да ускорим ход, както и се получи. Те не искат да рискуват и да изчакат да получим подкрепления. Вероятно ни използват като човешки щит, който да ги опази от страшните природни капани, поставени от бан-али. Един вид като пушечно месо. Решили са да ни пожертват, докато загинем всички или достигнем до бан-али. След това смятат да дойдат и да откраднат наградата.

— Защо не сподели всичко това с останалите, преди да тръгнем?

„Коуве го погледна право в очите. Натан съобрази какво иска да му каже.“

— Значи предател… — промълви. — Някой, който работи за преследвачите ни.

— Видя ми се много странно, че системата ни се повреди тъкмо когато наближихме земите на бан-али. Че и отгоре на всичко изпрати фалшив сигнал за местонахождението ни.

— И по този начин ще изпрати подкрепленията ни за зелен хайвер.

— Точно така.

— Кой би могъл да бъде?

— Всеки един от нас. На първо място в списъка бих сложил руснака. Именно той отговаря за оборудването. На него би му било най-лесно да инсценира повреда. От друга страна пък, когато Олин се отдалечи от оборудването, там веднага започват да се навъртат Дзейн и госпожица Фонг. Братът и сестрата О’Брайън са семейно свързани с ЦРУ, което открай време играе двойни игри, за да постигне целите си. Освен това не бива да изключваме и рейнджърите.

— Правиш си майтап с мен.

— Натан, почти няма хора, които да не могат да бъдат изкушени от много пари. Знай, че рейнджърите получават мно-го добра подготовка по свързочно дело.

— Значи може да имаме доверие само на Мани.

— Сигурен ли си в това?

— Моля ти се! Та Мани е приятел и на двама ни!

— Така е, но той е и служител на бразилското правителство. Можеш да бъдеш сигурен, че то ще пожелае да обсеби откритието. То би се превърнало в манна небесна за тукашната икономика.

Натан усети, че го обхващат тягостни чувства. Дали професорът бе прав? Дали наистина нямаше никого, комуто да могат да се доверят?

Преди да успее да зададе нов въпрос на Коуве, нощта бе разкъсана от ужасяващ писък. Отгоре към тях полетя нещо голямо. Разпръснаха се, за да не се стовари върху главите им. То с глух удар падна точно в средата на групата.

Ана изпищя.

Лъчите на фенерчетата осветиха покритото с кръв тяло на ефрейтор Варчак. Ръката му потрепна като на удавник. Той се опита отново да извика, но от гърлото му се разнесе само слабо изхъркване.

Натан застина. Не можеше да откъсне поглед от тялото на нещастния ефрейтор.

От кръста надолу тялото на Варчак го нямаше. Нещо бе отхапало долната му половина.

— Приготви се за стрелба! — изкрещя Уоксмън, излязъл от вцепенението си.

Натан коленичи и насочи пушката си към тъмната джунгла. Кели и Коуве понечиха да окажат помощ на ефрейтора, но това бе съвършено безсмислен жест. Рейнджърът бе мъртъв.

Прицели се. На светлината на фенерчетата им заиграха тъмни сенки. Натан знаеше, че те не му се привиждат. До една се насочваха към тях.

Един от рейнджърите изстреля ракета. Тя се взриви високо и освети цялата джунгла с ярка магнезиева светлина. Джунглата сякаш посребря. Внезапната светлина накара тези, които се приближаваха, да спрат.

Натан установи, че гледа право в очите чудовище, осветено от ракетата. Бе застанало върху скала на склона на хълма. Бе огромно, с размерите на бик, но с гъвкаво и красиво тяло. Котка. Котка с очи, черни и студени, като парчета обсидиан. Други котки бяха заели позиции на склона на хълма и в джунглите около тях. Бяха най-малко двайсет.

— Ягуари — промълви шокираният от гледката Мани. — Черни ягуари.

Натан забеляза, че телосложението им бе като това на Тортор. Бяха обаче поне три пъти по-големи и навярно тежаха по половин тон. Размерите им бяха праисторически.

— Обградили са ни отвсякъде — прошепна Карера. Натан съобрази, че тези думи по смисъл се покриват с последното радиопослание на баща му. „Няма да издържим дълго. Обградени сме отвсякъде“. Нима наистина го бе сполетяла такава съдба?

Никой от хората не помръдна. Натан затаи дъх. Искаше му се нощните хищници да се уплашат от светлината и да се оттеглят. Някой от рейнджърите очевидно разсъждаваше като него, тъй като в небето се устреми втора ракета. След миг започна да се спуска с малък парашут, като осветяваше с ярка светлина цялата околност.

— Спокойно — нареди Уоксмън.

Положението не се промени. Глутницата остана на мястото си.

— Сержант, като ти дам знак, хвърли гранати по хълма — продължи Уоксмън. — Останалите запазете позиции за стрелба. Като ви подам сигнал, устремете се към централната пещера.

Натан погледна към входа на пещерата. Ако успееха да се доберат до нея, щяха да бъдат уязвими само от една посока. В пещерата можеха да се отбраняват. Тя бе единствената им надежда.

— Карера, ти ни прикривай откъм тил с… Нареждането на капитана бе прекъснато от пистолетен изстрел. Дзейн насмалко не падна на гръб от отката на димящия си пистолет.

Една от котките подскочи и сърдито Заръмжа. Другите ягуари се отзоваха на ръмженето й и се насочиха към групата.

— Сега! — изкомандва Уоксмън.

Костос коленичи, насочи своята карабина М-16 към склона на хълма и стреля. Карера използва новото си оръжие и към джунглата полетя широка сребърна дъга.

Един от ягуарите се подготви за скок, но коремът му бе буквално разпран от сребърен диск. Животното изрева и като се гърчеше, опита се да се скрие в джунглата.

Болезненият му рев секна, когато започнаха да избухват гранатите, хвърлени от Костос. Върху главите им се посипаха песъчинки и чакъл.

Отвсякъде закънтяха изстрели. Франк защищаваше сестра си и професора, коленичили зад мъртвото тяло на ефрейтор Варчак. Мани бе до Тортор. Ягуарът бе разтворил широко очи и козината му бе настръхнала. Дзейн и Олин, застанали до Ана Фонг, стреляха слепешком в мрака.

Натан не изпускаше от прицел гигантското животно върху скалата. Въпреки шума и писъците, раздаващи се наоколо, то не бе помръднало. Няколко сенчести силуета се измъкнаха от обстрелвания склон. Други, вече мъртви, останаха да лежат неподвижно.

— Тръгвайте! — заповяда Уоксмън с глас, който заглуши взривовете. — Към пещерата!

Групата прекоси храсталаците в края на джунглата и се устреми към отвора в подножието на хълма. Натан продължи да държи пръста си върху спусъка. Даже само да помръдне опашката си…

— Влизайте, преди да са се прегрупирали! — продължи Уоксмън и отиде при Карера. Глутницата се насочи към пътеката, по която бяха дошли. Някои от животните куцаха. Други започнаха да душат мъртвите си събратя. Така или иначе вече се държаха на разстояние.

Натан се отдръпна, без да откъсва поглед от застиналата котка. Допусна, че тя е водач на глутницата. Зад студения и поглед очевидно се криеше хладна пресметливост. Натан реши, че животното се опитва да разбере какво представляват непознатите му пришълци.

Карера бе настроила оръжието си за единична стрелба, за да пести боеприпаси. Стреля по самотна котка, която се бе доближила до нея. Не улучи обаче. Сребърният диск отряза крайчеца на ухото на ягуара и изчезна в джунглата. Раненият звяр се изтърколи по корем и започна да ръмжи от гняв и болка.

— Не спирайте! — изкрещя Уоксмън.

Отворът на пещерата вече бе съвсем наблизо. Групата започна да се движи по-припряно. Водеше я Костос. Той извади сигнален пистолет и стреля в отвора. Пещерата се изпълни със светлина. Бе осветена от край до край.

— Чисто е! — изрева Костос. — Влизайте!

Първи се вмъкнаха в отвора Олин, Дзейн и Ана. Сержантът застана до входа със своята карабина М-16 в ръка.

— По-бързо… По-бързо… По-бързо…

Франк блъсна Кели към пещерата. Последва я професор Коуве.

Когато светлината започна да гасне, Натан зае позиция от другата страна на входа с пушка в ръка.

Към пещерата се насочиха и Мани и Тортор, следвани от Уоксмън и Карера.

От мрака обаче внезапно изскочи ягуар, който се приземи върху скала, разположена непосредствено вдясно на двамата рейнджъри. Карера приклекна и зае позиция, но преди да успее да стреля, котката протегна лапа и я заби в гърдите на капитана.

Тялото на Уоксмън описа дъга във въздуха. Ноктите на звяра пробиха якето му и потънаха дълбоко в гърдите му. Той нададе вик и стреля наслуки, като успя да го улучи в рамото. Животното отскочи назад, влачейки капитана със себе си. Тялото му прелетя над скалата, като риташе с крака.

Карера скочи и заобиколи скалата, опитвайки се да се притече на помощ на капитана. Изчезна от погледа на Натан, но той успя да чуе странния звук, издаван от оръжието й.

След това тя внезапно отново се появи в полезрението му. По петите й вървяха два ягуара. И двата кървяха, и от телата им стърчаха сребърни дискове. Оръжието й бе засекло или бе останала без боеприпаси.

Натан се отблъсна от склона на пещерата и се затича към нея. Достигна я и намести цевта на двуцевката си на по-малко от трийсет сантиметра от озъбената муцуна на един от приближаващите се ягуари. Натисна спусъка. Животното изрева и отскочи назад.

Карера извади от кобура своя деветмилиметров пистолет и изстреля цялата пачка по другия ягуар. Той падна и после застина неподвижно.

Двамата с несигурни стъпки тръгнаха по ската.

Откъм другата страна на скалата се появи пълзящият капитан. Едната му ръка липсваше, а лицето му се бе превърнало в безформена окървавена маса.

— Аз пък… Аз пък си помислих, че е мъртъв — каза шокирана Карера и направи крачка към капитана.

Той се опита да продължи пълзенето, но отнякъде се подаде лапа и се заби в бедрото му. Бе издърпан отново към сенките. Продължи да крещи и се опита да се захване с пръсти в чакъла.

Чу се изстрел. Главата на капитана отскочи и се удари шумно в скалата. Бе мъртъв. Натан се обърна и видя как сержант Костос държи пред окото си снайперския мерник на своята карабина М — 16. Сержантът бавно отпусна ръцете си. Лицето му издаваше болка и чувство за вина.

— Всички вътре! — изкрещя.

Групата се бе струпала в близост до входа.

Натан и Карера се затичаха към пещерата.

Франк и Костос застанаха пред входа й с оръжия, готови за стрелба. Силуетите им ясно се очертаваха на светлината на угасващия огън в пещерата.

— Побързайте! — провикна се Франк.

Натан, застанал на няколко метра встрани, забеляза как една плътна сянка се промъкваше покрай основата на скалистия хълм. Бе от лявата страна на входа на пещерата.

— Пази се!

Това бе най-големият ягуар. Този, който Натан забеляза още в началото.

Той скочи към входа на пещерата. Франк бе блъснат, полетя във въздуха и падна на гръб. Костос бе отхвърлен върху стената. После котката изчезна в сенките, откъдето бе дошла.

— Франк! — извика Кели.

Франк се гърчеше върху глинестата повърхност. Братът на Кели не само бе съборен. Двата му крака от коленете надолу ги нямаше. Върху земята зашуртя кръв. Само за секунди гигантският ягуар бе срязал крайниците му като с гилотина.

Коуве веднага коленичи до Франк. Олин му помогна да довлече стенещия човек до пещерата. Последва ги Кели, като започна да измъква в движение турникети от раницата си. Няколко пластмасови опаковки морфин паднаха върху земята. Натан се наведе и ги прибра.

Близо до входа се чу изстрел и пещерата се изпълни със светлина. Натан подаде опаковките морфин. Чувстваше се замаян и безполезен. Коуве ги пое.

— Иди да ни прикриваш откъм тила. — Кимна към изхода. Олин и Кели вече се бяха заели с ранения. Лицето на Кели бе покрито със сълзи, но и изпълнено с решимост. Очевидно не допускаше възможността да загуби брат си.

Натан, въоръжен с пушката си, се присъедини към Костос и Карера, застанали при входа на пещерата. Забелязаха, че джунглата все още бе изпълнена със сенки. Котките бяха намерили укритие зад скалите.

Мани се присъедини към тях с пистолет в ръка. Тортор подуши кръвта на Франк, разляла се по земята, и изръмжа.

— Наброих поне още петнайсет — каза Карера. Половината от лицето и бе закрита от очилата за нощно виждане.

— Ако се нахвърлят върху ни, няма да можем да ги спрем — каза Костос и изруга. — Останали са ни една гранатохвъргачка, две карабини М — 16 и няколко пистолета.

— И двуцевката ми — добави Натан.

— Заредих дискомета с нов пълнител — уведоми го Карера. — Последният е.

— В дъното на пещерата има клони, сухи листа и какво ли не — съобщи им Мани, като приклекна до тях. — Бихме могли да запалим огън пред входа.

— Запали го — разпореди Костос.

След като Мани се запъти към дъното на пещерата, раздаде се продължително глухо ръмжене. Всички застинаха. Върху скалистото възвишение се появи огромна фигура. Някои насочиха оръжията си към нея.

Натан разпозна сянката. Бе най-голямата котка.

— Самка — процеди през зъби Мани.

Тя не се опита да се скрие. Продължи да ги наблюдава и изучава. Да ги предизвиква. Джунглата зад нея бе изпълнена с пъргави тела, мускулести и ноктести.

— Какво ще правим? — попита Карера.

— Тази мръсница се опитва да ни уплаши — възнегодува Костос и се прицели.

— Не стреляй — спря го Натан. — Ако сега стреляш, цялата глутница ще се нахвърли върху ни.

— Натан е прав — каза Мани. — Зажаднели са за кръв. И най-малкото предизвикателство би могло да ги накара да ни нападнат. Нека първо да накладем огъня.

Котката сякаш го разбра. Нададе ужасяващ рев и скочи към тях с изумителна скорост.

Рейнджърите стреляха, но женският звяр се измъкна с фантастична лекота, сякаш бе призрак. Няколко куршума предизвикаха снопове от искрици, като се удариха в отсрещните скали. Един режещ диск също удари на камък и падна безобидно върху земята.

Натан коленичи и зае позиция с двуцевката си.

— Хайде, котенце, ела насам — промърмори. Изчака животното да се доближи.

Карера се прицели отново, но преди да успее да стреля, бе съборена. Събори я Тортор, който излезе с бързи движения от пещерата и се устреми към ската под тях.

— Тортор! — извика Мани.

Малкият ягуар се спусна на няколко метра по ската и спря, като препречи пътя на голямата котка. Изръмжа, прилепи предната част на тялото си до земята и засъска. Опашката му се размята застрашително и козината му настръхна. Оголи дългите си жълти нокти и острите си зъби.

Гигантският черен ягуар се устреми към него, но в последния момент спря и също започна да ръмжи. Двете котки засъскаха една срещу друга.

— Ей сега ще ти видя сметката, гадино — разяри се Костос и повдигна пушката си.

— Почакай! — каза му Мани.

Двете котки започнаха да се опознават. Делеше ги само около метър. По едно време гигантската самка застана с гръб към тях. Натан едва успя да убеди двамата рейнджъри да не стрелят.

— Какво правят? — попита Карера. Отговорни Мани.

— Тя не може да разбере защо животно от собствения й вид, макар и дребно, ни защищава. Просто е объркана.

Двете котки бяха престанали да ръмжат. Внимателно се доближиха една към друга и муцуните им почти се опряха. Продължиха да се опознават. Настръхналата им козина се слегна и отново стана гладка. Голямата котка започна да души странния малък ягуар.

След малко прекратиха танца и заеха първоначалните си позиции. Тортор отново застана между входа на пещерата и гигантската котка. Големият ягуар изръмжа за последно и отри буза в бузата на Тортор. Очевидно постигнаха някакво разбирателство или поне установиха примирие. След това гигантската котка се спусна отново по ската.

Тортор бавно се изправи. Погледът му бе златист. Облиза небрежно едно място, където козината му бе разрошена, и се обърна към тях. После се отправи спокойно към входа, сякаш се завръщаше от разходка.

Карера наклони оръжието си и свали очилата за нощно виждане.

— Те се отдръпват — каза удивена.

— Глупак такъв — промърмори Мани и погали домашния си любимец.

— Какво всъщност стана? — попита го Костос.

— Тортор е на път да достигне полова зрялост — започна да обяснява Мани. — Женската котка, макар и много по-едра, изглежда, е на приблизително същата възраст. Ако съдя по това, което видяхме, действията на Тортор могат да се възприемат не само като предизвикателство, но и като демонстрация на желание за полово общуване.

— Един вид дали е да разбере, че и е мераклия — вметна Костос.

— И тя прие това — добави Мани и потупа гордо ягуара си по хълбока. — След срещата си с Тортор тя вероятно го възприема като вожд на нашата глутница. Сиреч като съвсем приемлив партньор.

— А сега какво ще правим? — попита Карера. — Те се отдръпнаха, но не се изтеглиха. Ако съдя по мястото, което заеха, препречват ни пътя за отстъпление към тресавището.

— Не знам какво правят, но Тортор ни спечели малко време — каза Мани. — Редно е да го оползотворим. Хайде да запалим огъня.

Натан забеляза, че основната част от глутницата се спусна в гористия пролом. „Каква бе причината?“

— Не сме сами — съобщи Карера с напрегнат глас и посочи едно място в обратната посока, нагоре по пролома.

Натан погледна в тази посока, но не видя нищо освен джунгла и скали.

— Какво…

Преди да завърши изречението, забеляза, че нещо помръдна.

Една тъмна фигура се отдалечи още повече от джунглата и стъпи върху голата глинена повърхност. Бе човешка фигура. Фигурата на мъж. И тя бе черна от главата до петите и наподобяваше сянка, досущ като котките. Човекът вдигна ръка, след което се обърна и тръгна нагоре по каньона. Движеше се така, че да може да бъде наблюдаван. Всички го проследиха с изумени погледи.

— Това е някой от бан-али — съобрази Натан. Фигурата спря, извърна се към тях и сякаш ги зачака.

— Струва ми се, че иска да го последваме — разтълкува действията му Мани.

— Ягуарите не ни предоставят особен избор откъм посока — намеси се Карера. — Заели са позиция пред джунглата под нас.

Отдалечената човешка фигура не помръдна.

— Какво да правим? — попита Карера.

— Според мен трябва да го последваме — предложи Натан. — Нали за това дойдохме? За да открием бан-али. Може би тези ягуари бяха последното изпитание, на което ни подложиха.

— Или пък сега ни гласят нов капан — допусна Костос.

— Нямаме избор — категорична бе Карера. — Трябва да продължим нагоре или глутницата ще ни види сметката.

Натан се обърна и погледна назад. На десетина метра зад него Кели, Коуве и останалите се бяха надвесили над Франк, сега съблечен по гащета. Изглеждаше упоен. Ана бе изправена и държеше съд с хранителен разтвор на височината на рамото си. Кели вече бе бинтовала един от осакатените крайници на брат си и превързваше другия. Коуве, коленичил до нея, й подаваше бинтове. Върху пода на пещерата се търкаляха опаковки от спринцовки и празни бутилки от лекарства.

— Искам да разбера дали Франк може да бъде преместван.

— Няма да изоставяме никого — разпореди Костос.

— Как е Франк? — обърна се Натан към Коуве.

— Изгубил е много кръв. Когато състоянието му се стабилизира, Кели ще му прелее кръв.

— Ще се наложи да тръгнем още сега — въздъхна Натан.

— Какво? Та той не може да се движи — въпротиви се Кели, която привършваше зашиването на кръвоносен съд.

Думите й издаваха страх, умора и неверие.

Натан приклекна до Кели и Коуве, когато те започнаха да бинтоват втория крак. Франк тихо изстена. Натан започна да им обяснява какво бяха видели пред входа на пещерата.

— Бан-али установиха контакт с нас. Струва ми се, че ни поканиха да тръгнем към тяхното село. Не вярвам да ни отправят втора покана.

Коуве кимна в знак на съгласие.

— Навярно сме издържали успешно някакъв последен тест, справили сме се с някакво предизвикателство — разсъждаваше той, като всъщност повтори това, което Натан бе казал преди малко. — Един вид показали сме, че сме достойни хора и сме си извоювали правото да продължим.

— Но Франк… — започна Кели.

— Ще импровизираме носилка от бамбук и палмови листа — предложи тихо Коуве и докосна ръката й. — Доколкото познавам индианците, ако не ги последваме, той ще бъде убит. Всички ще бъдем убити.

Натан видя, че лицето на Кели издаваше страх. Погледът й — също. Първо пострада дъщеря й, а сега, и брат и. Натан приклекна до нея и я прегърна през рамо.

— Ще имам грижата да бъде в безопасност там, където ще отидем — успокояваше я той. — А пък Олин ще оправи радиостанцията и ще установим връзка — добави, като погледна към руснака. Той отговори с одобрително кимане.

— В най-лошия случай ще мога да настроя Джи Пи Ес-а, за да съобщя истинското ни местонахождение.

— След като го направи, ще дойде помощ. Ще евакуират брат ти с хеликоптер. Ще оживее. Всички ще оживеем.

Кели се отпусна на рамото му.

— Наистина ли обещаваш? — попита го през сълзи.

— Разбира се. — Натан я притисна още по-силно. След това погледна бледото лице на брат и. През току-що поставените бинтове на краката му бе започнала да се просмуква кръв. Натан се помоли на Бога да може да изпълни обещанието си.

— В такъв случай да тръгваме — каза Кели с малко по-спокоен глас. Той й помогна да се изправи.

Започнаха бързо да се подготвят за тръгване. Костос и Мани отидоха в джунглата, за да насекат материал за направата на носилката. Кели и Коуве останаха при Франк. Не след дълго всички бяха готови за тръгване.

На излизане от пещерата Натан видя Карера.

— Нашият посетител е все още там — съобщи му тя. Самотната фигура продължаваше да стои неподвижно на мястото си.

— Не се разпръсвайте! Бъдете нащрек! — извика силно Костос, като се огледа за последен път, за да провери дали всичко е наред.

Натан и Карера се разделиха. Начело на групата тръгна сержантът. Мани и Олин държаха двата края на носилката, като за всеки случай бяха привързали пострадалия към бамбука. Мъжете от групата решиха да се редуват в носенето на Франк.

След тях тръгна Кели. В края на групата вървяха Натан и Карера.

Непосредствено пред входа на пещерата Натан настъпи нещо прашно и смачкано. Повдигна го и го разгледа.

Не можеше да я остави тук.

Отърси я от прахта и направи няколко крачки напред. Изпревари Мани, изтри последното мръсно петно от бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“ и я нахлузи върху главата на пострадалия.

Когато се върна на мястото си, видя, че очите на Кели бяха изпълнени със сълзи. Тя го дари със сянката на тъжна усмивка. Той й кимна в знак, че приема безмълвната й благодарност.

Натан зае позиция до Карера. Отправи поглед към тъмната джунгла и към самотната човешка фигура пред тях.

Накъде водеше тази пътека?