Джеймс Ролинс
Амазония (12)

10.
Бягство

14 август, 03:12 ч.

Амазонската джунгла

 

Заедно с останалите цивилни Натан стоеше на върха на острова, обграден от войниците. Бяха останали само осем рейнджъри. По един на човек, помисли си Натан. Като лични телохранители.

— Как мислите? — обърна се Франк към капитан Уоксмън. — Бихме ли могли да използваме още една от вашите напалмови бомби, за да си разчистим път сред гадовете? Да я изтърколим надолу по хълма и да залегнем?

— Не, защото ще ни избие до крак. Ако не ни изпепели топлинната вълна, ще се озовем между една горяща гора и отровните гадини.

— А гранатите? Може би ако ги разхвърляме равномерно, бихме могли да създадем безопасна ивица земя, по която да преминем?

— Рисковано е да ги хвърляме толкова близо до нас. Пък и нямаме гаранция, че ще избият всичките гадини. Някои от тях могат да се укрият зад стволовете на дърветата. Ако питате мен, трябва да задържим хълма и да изчакаме да се зазори.

Франк кръстоса ръце на гърдите си. Този план не му хареса.

В подножието на хълма от време на време проблясваха силни пламъци, бълвани от огнехвъргачките на ефрейтор Окамото и редник Карера. Бе изминал половин час, но чудовищата все още бяха там. Околната гора бе безмълвна. Не се чуваха нито маймунски крясъци, нито птичи гласове. Дори насекомите сякаш се бяха смълчали. Отвъд обсега на фенерите им обаче листата все още шумоляха, сякаш невидими същества се промъкваха под храсталаците.

Не преставаха да осветяват околните води. Създанията ту излизаха от потока, ту се гмуркаха обратно в него. Натан бе познал. Те дишаха с хриле и периодично трябваше да се завръщат във водата, за да възстановят силите си.

Малко встрани от групата Мани, коленичил върху калните листа, работеше. Преди това с риск на живота си бе отишъл до края на горящата гора, за да прибере едно от животните, замаяно от пламъците. Бе частично овъглен, но иначе чудесен екземпляр. Създанието имаше дължина от около трийсет сантиметра, изчислено от края на опашката до острите като бръснач зъби. Имаше изпъкнали огромни черни очи, които му даваха обзор от близо 360 градуса. Яките му крайници завършваха с ципести пръсти, дълги почти колкото самото тяло.

Докато останалите го наблюдаваха, Мани продължи чевръсто дисекцията, която извършваше със скалпел, даден му от Кели.

— Това създание е наистина удивително — промърмори накрая Мани.

Натан, Кели и Коуве се заслушаха в обясненията на биолога.

— Прилича на химера. На амалгама от няколко вида.

— Защо мислиш така? — попита Кели.

Мани се отмести леко встрани и посочи създанието с пръст.

— Натан бе прав. Въпреки че кожата му не е люспеста, като на риба, то притежава дихателните способности на водно животно. Диша с хриле, не с бели дробове. Краката му обаче — обърнете внимание на ципите между пръстите — са определено краката на земноводно. Такива крака притежава Phobobates trivittatus, петнистата жаба, от която се извлича отрова за стрели. Тя е най-едрият и най-отровен представител на жабешкото семейство.

— Искаш да кажеш, че това е някаква мутация на този вид, така ли? — попита Натан.

— В началото си помислих именно това. Създанието много прилича на попова лъжичка, чийто растеж е бил спрян в момента, когато все още е притежавала хриле и са се оформили само задните й крака. След дисекцията обаче се разколебах. Първо, размерите на създанието са ненормални. Този екземпляр тежи почти два килограма. Дори и най-едрите отровни жаби нямат такива чудовищни размери. — Мани насочи вниманието им към очите и зъбите на създанието. — Освен това структурата на черепа му е направо сбъркана. Черепът е приплеснат не хоризонтално, като на жаба, а вертикално, като при рибите. Всъщност черепът, челюстта и зъбите са почти идентични по форма и размери с тези на един банален амазонски речен хищник — Serrasalmus rhombeus. Сиреч с тези на черната пираня.

— Това е невъзможно — възкликна Кели.

— И аз щях да кажа същото, ако това създание не бе пред очите ми — аргументира се Мани. — Откакто се помня, съм изучавал животинските видове на Амазонка и не си спомням да съм видял нещо подобно. Това е истинска химера, притежаваща биологичните черти на риба и жаба.

— Как е възможно това? — попита Натан, без да откъсва поглед от чудовището.

— Не знам. Как обаче е възможно да се регенерира човешки крайник? Появяването на тази химера ме навежда на мисълта, че сме тръгнали по вярна следа. Там има нещо. Нещо, което експедицията на баща ти е открила. Което притежава безспорни мутационни способности.

Натан погледна още веднъж чудовището. Що за твар беше? Раздаде се гласът на редник Карера. Ве застанала на пост на северния скат.

— Отново се размърдаха!

Натан напрегна слуха си. Откъм нейната страна бе започнал да се разнася шум. Сякаш цялата гора се бе раздвижила. Пламъците на огнехвъргачката на Карера разкъсаха мрака. Всички видяха пробляскванията на стотици малки очички както по повърхността на водата, така и по дърветата. Едно от създанията скочи от една палма и се озова в обстрелваната зона. Чу се кратък откос и създанието се превърна в кървава каша.

— Всички назад! — извика Карера. — Тръгнаха!

От дърветата и храсталаците започнаха да скачат към тях множество малки телца, които не обръщаха внимание нито на пламъците, нито на куршумите. Бяха решили да ги надвият със своята численост.

Натан си припомни отново мястото, където бяха избити индианците. Събитията се повтаряше. Прицели се с двуцевката си и застреля едно същество във въздуха тъкмо когато то бе скочило от един клон над главата на Карера. Късчетата от животното нападаха по земята.

Групата се видя принудена да напусне върха на хълма и да се оттегли към южния скат. Нощта бе разкъсана от стрелбата и от пламъците. Светлините на фенерчетата се раздвижиха и сенките започнаха да трептят и да танцуват.

Редник Окамото осветяваше пътя по южния скат с огнени езици.

— Тук местността изглежда чиста — извика.

Натан погледна натам. Видя съвсем ясно другото разклонение на потока, преминаващо покрай южната част на хълма.

— Защо от тази страна няма никакви създания? — запита Ана.

Отговорни и Дзейн, който оглеждаше пространството зад тях с широко разтворени очи.

— По всяка вероятност са се събрали всички на едно място, преди да предприемат този последен щурм.

Натан се вгледа в потока под тях. Водите му бяха тихи, спокойни и безмълвни. Той обаче имаше едно на ум. Спомни си как хищниците подгониха огромната капибара, за да я подмамят да се доближи до водата, където я убиха.

— Това го правят с умисъл — промърмори.

— Какво? — изуми се Кели.

— Искат да се доближим до водата. Глутницата ни тика към потока.

— Според мен Натан е прав — подкрепи го Мани. — Въпреки че могат да се придвижват на къси разстояния по суша, това са предимно водни животни. Искат да докарат плячката си колкото се може по-близо до водата, преди да се нахвърлят върху нея.

Кели се извърна и видя веригата от рейнджъри, които стреляха и бълваха пламъци зад гърба им.

— Нима имаме избор?

Спускащият се по ската Окамото забави ход, когато наближи водата. Очевидно и той имаше някакви подозрения. После се обърна към капитан Уоксмън. — Сър, ще пресека пръв. Както преди.

— Добре, ефрейторе. Внимавай. Окамото тръгна към потока.

— Не! — спря го Натан. — Сигурен съм, че това е капан. Окамото погледна първо него, а после, командира си. Капитанът му даде знак с ръка да продължи.

— Трябва да се разкараме от този остров — категоричен бе Уоксмън.

— Почакайте — започна Мани със страдалчески глас, — по-добре ще е да изпратя Тортор.

Цялата група вече се бе събрала на едно място. Уоксмън погледна ягуара и кимна.

— Пусни го!

Мани поведе ягуара към водата.

Натан започна да мисли напрегнато. Влизането в тази река бе самоубийствено. Бе така убеден в това, както в изгряването на слънцето. Уоксмън обаче бе прав. Трябваше да открият начин да прекосят потока. Прехвърли няколко възможни варианта в главата си. Прокарване на въже над потока. Натан бързо отхвърли този вариант. Дори и да успееха да направят това, водните създания можеха да скачат на голяма височина. Увиснали на въжето, хората щяха да станат още по-лесна плячка.

Може би гранати, хвърлени в реката, за да зашеметят създанията. Потокът обаче бе дълъг. Убитите създания щяха да бъдат заменени незабавно от други, които щяха да се нахвърлят веднага срещу тях. Не, тук бе необходимо решение, което да прочисти целия поток от създанията. Как обаче можеше да се постигне това?

Изведнъж Натан съобрази какво трябва да се направи. Та нали бе видял отговора на този въпрос още преди няколко дни?

Мани и Тортор вече бяха само на два метра от брега. Окамото осветяваше пътя им с огнехвъргачката.

— Почакайте! Дойде ми нещо на ум! — извика Натан. Мани се спря.

— Какво имаш предвид? — попита Уоксмън.

— Мани каза, че тези твари са всъщност риби.

— И какво от това?

Натан не обърна внимание на въпроса на капитана и се обърна към Коуве:

— Ти в аптечката си нали имаш прах от аяея?

— Имам, но… — започна професорът и после съобрази. — Блестяща идея, Натан, трябваше аз да се сетя за това.

— Какво става? — попита раздразнен Уоксмън. Рейнджърите зад гърба им все още отблъскваха успешно създанията с изстрели и пламъци. Окамото бе застинал до водата.

Натан набързо обясни идеята си.

— Индианците използват лианата аяея, стрита на прах, при риболов — разказа им как по време на пътуването с Тама и Такахо до Сао Габриел бе видял една жена да хвърля този прах в реката, а мъжете, застанали по-долу по течението, да ловят зашеметените от праха риби с копия и мрежи. — Лианата съдържа много силен ротенон, отрова, която буквално задушава рибите. Действа мигновено.

— И какво предлагаш? — попита Уоксмън.

— Познавам района. Ще отида нагоре по потока и ще го отровя. Когато отровата стигне дотук, би трябвало да зашемети всички създания, намиращи се във водата.

— Казваш, че този прах ще свърши тази работа? — Уоксмън присви очи.

— Трябва да я свърши — каза Коуве, докато се ровеше в раницата си, — Стига тези същества наистина да дишат с хриле — добави и погледна към Мани.

— Напълно съм уверен в това — убеди го биологът. Уоксмън въздъхна и даде знак на Мани и Окамото да се отдалечат от потока. Когато капитанът се обърна към Натан, зад гърба им се чу експлозия.

Въздухът се изпълни с прах, листа и клони. Някой бе изстрелял граната.

— Настъпват! — изкрещя сержант Костос.

— Тръгвай! — каза Уоксмън на Натан.

Натан се обърна. Професор Коуве извади от раницата си голяма кожена кесия и му я подаде.

— Бъди внимателен!

Натан се отправи на път. В едната си ръка държеше кесията, а в другата, пушката.

— Карера, прикривай го! — нареди Уоксмън, като и посочи Натан.

— Слушам! — отвърна рейнджърката и се спусна по ската с огнехвъргачката, като остави поста си на Окамото. Натан започна да инструктира групата:

— Когато видите риби на повърхността, пресичайте потока веднага. Течението тук е бавно, но нямам представа колко време ще продължи действието на отровата.

— Имаме готовност — отвърна Коуве.

Натан погледна още веднъж групата. Кели срещна погледа му и усети как нещо в гърлото й се сви. Той й се усмихна и се обърна.

Заедно с редник Карера се затичаха нагоре по течението, държейки се на разумно разстояние от водата.

Натан тичаше зад рейнджърката, която не преставаше да разчиства пътя пред тях с огнепръскачката си. Прекосиха димящите храсталаци и се устремиха напред. Натан се обърна. Мястото, където се намираше експедицията, се бе превърнало в малко светещо петно.

— Гадовете трябва да са разбрали, че им гласим нещо — каза Карера с напрегнат глас и посочи потока. Чуха се плясъци. Няколко създания бяха изскочили, за да нападнат двойката.

— Продължавай, малко остана — подкани я Натан. Продължиха да тичат. От време на време чуваха плясъци и звук от малки телца, приземяващи се на брега.

Най-после достигнаха мястото, където основният поток се раздвояваше на север и на юг и обграждаше хълма. Тук течението бе по-бързо. Водата се пенеше в скалите. От нея изскочиха още създания и малките им телца заблестяха на светлината на пламъците.

Натан спря, а Карера описа огнен кръг около тях. Кожата на създанията започна да съска. Някои от тях, с димящи тела, се хвърлиха обратно в рекичката.

— Сега или никога — каза Карера.

Натан застана пред нея с торбичката прах в ръка. Бързо я развърза.

— Изсипи го и толкоз — препоръча рейнджърката.

— Не. Трябва да го разхвърлям грижливо, за да се разтвори равномерно — обясни Натан и направи още една крачка към реката.

— Бъди внимателен! — предупреди Карера и продължи да отблъсква хищниците с пламъци.

Натан застана само на крачка от потока.

Карера приклекна и насочи пламъка непосредствено над повърхността на водата, за да изпепели всичко, което можеше да се подаде оттам.

— Почвай!

Натан кимна и се приведе над потока, като протегна напред ръката с торбичката. Привлечено от движението му, нещо скочи от водата. Натан отдръпна ръката си тъкмо навреме и успя да избегне ухапването. Острите като бръсначи зъби на създанието захапаха ръкава му и то увисна на ръката му.

Той рязко отметна ръка, ризата му се скъса и то отскочи към гората.

— Мамицата ти! — изруга Натан и реши да не се бави повече. Бързо поръси реката с праха от аяея. Все пак погрижи се да го разхвърля равномерно.

Застанала зад него, Карера защищаваше тила им. Чудовищата, излезли от потока, ставаха все по-агресивни.

Натан изсипа остатъка прах от кесията и я пусна в реката. Забеляза, че тя започна бързо да плава надолу по течението и се помоли на Бог планът му да успее.

— Готово.

Карера го погледна. Натан видя, че зад гърба й животните продължават да изскачат от джунглата.

— Имаме проблем — съобщи рейнджърката.

— Какъв?

Тя вдигна огнехвъргачката и избълва огнен поток по посока на джунглата. Пламъкът обаче започна да се смалява и накрая изчезна в накрайника на оръжието. Досущ като водата в маркуч, когато са спрели крана.

— Сместа свърши — уведоми го тя.

 

Франк О’Брайън бе застанал до сестра си и я пазеше. Понякога му се струваше, че може да чете мислите й. Кели, Коуве и Мани бяха втренчили поглед в реката и очакваха да видят признаци, че планът на Ранд е дал резултати. Франк обаче забеляза, че тя поглежда и към джунглата. Към мястото, където бяха изчезнали етноботаникът и рейнджърката. Видя и блясъка в очите й.

Внезапно се чу експлозия. Още веднъж бяха използвали граната. Стрелбата вече бе почти непрекъсната и се разнасяше отвсякъде. Рейнджърите постепенно се оттегляха към цивилните. Не след дълго щяха да се видят принудени да отстъпят към потока и към всичко, което можеше да се таи в него.

Ана и Дзейн бяха охранявани от Олин Пастернак, който държеше в ръката си деветмилиметров пистолет „Берета“. Бе твърде ненадеждно оръжие срещу малките бързо движещи се мишени, но все пак бе за предпочитане пред нищо.

Зад гърба им внезапно се разнесе ръмжене. Бе ягуарът на Мани.

— Погледни! — посочи към водата Кели.

Франк се обърна. Сестра му осветяваше потока с фенерче. След миг и той забеляза това, което тя бе видяла. От глъбините започнаха да изплават малки лъскави тела, които течението понесе.

— Натан успя! — извика Кели с усмивка на лицето. Професор Коуве се доближи до брега. Една от жабообразните пирани излезе от водата и се насочи към него, но падна по хълбок в калта. Потрепери веднъж-дваж и застина неподвижно. Бе зашеметена. Коуве се обърна към Франк:

— Не бива да пропускаме тази възможност. Трябва да прекосим рекичката веднага.

Франк се обърна и потърси с поглед капитан Уоксмън. После закрещя силно, за да надвие шума от стрелбата:

— Капитан Уоксмън! Планът на Ранд успя! Можем да пресечем реката! Още сега!

Уоксмън с кимване даде знак, че е разбрал, а после гласът му закънтя:

— Войници! Бързо отстъпете към потока!

— Да тръгваме! — Франк подкани Кели, като докосна козирката на шапката, която му носеше късмет.

Покрай тях премина Мани.

— Все пак първи ще минем ние с Тортор. Пръв предложих това — настоя и без да чака повече, заедно с котката навлязоха в потока. Този му ръкав определено бе по-дълбок. Водата достигна до гърдите му, а Тортор започна да плува.

Малко след това биологът се оказа на другия бряг. Обърна се към останалите:

— Побързайте! Сега е безопасно.

— Тръгвайте! — заповяда Уоксмън.

Цивилните прекосиха потока заедно, като се пребориха с течението.

Франк и Кели преодоляха препятствието, като се държаха за ръце. Междувременно повърхността се оказа покрита от телата на стотици отровни твари. Наложи се да ги заобиколят и да ги отблъснат встрани, като се пазеха от острите зъби, бляскащи в неподвижните им уста. Ужасен, Франк затаи дъх и се помоли на Бога съществата да не излязат от вцепенението си.

Достигнаха другия бряг и доста уплашени, се измъкнаха от водата. Последваха ги рейнджърите в пълно бойно снаряжение, като не обръщаха внимание на хищниците, плаващи около тях. Когато всички хора се измъкнаха на брега, от другата страна на потока се появи първото създание, излязло от джунглата. Последваха го още две. Спряха до самия бряг. Хрилете им потрепваха.

Навярно са усетили опасността, помисли си Франк. Животните обаче нямаха избор. Ако останеха на сушата, щяха да се задушат. Сякаш подчинявайки се на някаква безмълвна заповед, мутиралите пирани навлязоха във водата.

— Отдалечете се от брега! — изкомандва Уоксмън. — Тази вода няма да е вечно опасна за тях!

Групата бързо се насочи към гористите възвишения. Продължиха да осветяват водата и брега. След няколко минути разбраха, че преследването е приключило. Или водата бе все още токсична за животните, или се бяха отказали от преследването.

— Всичко свърши — въздъхна Франк. Кели не каза нищо и се опита да освети отсрещния бряг. После се обърна към брат си:

— Къде е редник Карера? Къде е Натан? Нагоре по реката се чу взрив.

— Имат си неприятности — разтревожи се Кели и погледна брат си в очите.

Натан натисна спусъка и разкъса на парчета още едно от създанията, което бе сглупило да се доближи до тях. Карера бе свалила резервоара със запалителна течност от гърба си и се бе надвесила над него.

— Колко още време ще ти трябва? — попита Натан, като внимаваше да не изтърве нищо от погледа си.

— Почти приключих.

Натан погледна потока. На светлината на ръчното фенерче на Карера видя, че отровата действаше. Надолу повърхността на водата бе изпълнена с тела, които течението отнасяше. Тук то бе бързо и бе отнесло и отровния прах надолу. Мястото не беше безопасно. Трябваше да се спуснат надолу по потока и да потърсят сигурно място за преминаване, където течението е по-бавно и отровата се е задържала. От спасението им обаче ги делеше малък легион от отровни същества, които се бяха окопали в гората и препречваха пътя им.

— Готова съм — каза Карера и се изправи. Повдигна творението си от земята и затвори капака на резервоара, от който висеше фитил. В резервоара бе останала съвсем малко течност. Недостатъчна, за да може да се използва огнехвъргачката, но достатъчно за тяхната цел. Поне той така се надяваше.

— Сигурна ли си, че ще сработи?

— Дано да сработи.

Натан бе очаквал да чуе различен отговор.

— Посочи ми отново целта — помоли тя.

Той се прицели с пушката и й посочи растение със сива кора на около трийсет метра надолу по течението.

— Добре — каза Карера и запали края на фитила с газова запалка. — А сега внимавай.

После замахна рязко и захвърли с все сила резервоара към дървото.

Натан затаи дъх. Резервоарът описа широка дъга и падна точно пред дървото.

— И аз да видя някаква полза от всички тези години спортуване — промърмори Карера под носа си. После се обърна към Натан: — Залегни!

И двамата се притиснаха плътно към покритата с листа земя. Натан залегна, като държеше пушката пред себе си. Едно от създанията отскочи иззад един храст и тупна на няколко сантиметра от носа му. Натан се изтърколи и го удари с все сила с приклада. После се върна обратно и прилегна до рейнджърката.

— Аз пък играех бейзбол в колежа — промърмори.

— Лягай! — извика Карера и притисна с ръка главата му в калта.

Взривът бе оглушителен. Над главите им изсвистяха шрапнели. Натан погледна мястото на взрива. Замисълът на Карера бе успял. Бе превърнала почти празния резервоар в голям „коктейл Молотов“. Джунглата бе озарена от пламъци.

— А защо… — започна Карера и се опита да се изправи на колене.

Сега бе ред на Натан да я притисне в калта.

Вторият взрив прозвуча като мълния. Чу се трясъкът на счупено дърво, придружен от глух тътен. Върху джунглата заваля дъжд от горяща копалова смола.

— Дявол да го вземе! — изруга Карера. Реверът й се бе подпалил. Тя бързо го загаси.

Натан се изправи. Почувства облекчение от това, че планът им успя. Дървото, в което се бяха прицелили, сега представляваше развалина, назъбен пън, от който се издигаха синкави пламъци. Както Натан бе очаквал, богатото на горливи вещества дърво благодарение на самоделния „коктейл Молотов“ се бе превърнало в естествена бомба, която подпали цялата площ покрай потока.

— Да вървим! — Натан подкани Карера.

Заедно се затичаха през горящата и разчистена от взрива част на гората успоредно на потока, докато стигнаха място, където концентрацията на отрова все още бе силна. Водата бе изпълнена с телата на създанията и на други риби.

— Оттук! — Натан посочи и се придвижи напред през водата с ходене и плуване. Карера го последва.

За нула време и двамата се озоваха на отсрещния бряг.

— Успяхме! — засмя се рейнджърката.

Натан въздъхна. В далечината се виждаха светлините на фенерчетата на другите членове на експедицията. Останалите също бяха успели.

— Да отидем при тях. Дано всичко е наред.

Като си помагаха, отдалечиха се от потока и се устремиха към групата.

Когато излязоха от гората, всички шумно ги приветстваха.

— Добре дошла, Карера — зарадва се Костос с искрена усмивка.

Натан бе приветствам не по-малко горещо. Веднага след пристигането му Кели го прегърна и притисна до себе си.

— Ти успя! — прошепна в ухото му. — Успя! Франк го потупа по рамото.

— Браво, доктор Ранд — произнесе капитан Уоксмън и се обърна към подчинените си. Не искаше да остават близо до потока, независимо дали отровата действаше, или не.

Кели освободи Натан от прегръдката си, като преди това го целуна по бузата.

— Благодаря ти… Благодаря ти, че ни спаси. И задето се завърна жив и здрав.

След това се отдалечи. Натан я проследи с поглед, изпълнен с известно учудване.

— Май си спечели един приятел — усмихна се Карера и го сръга с лакът.

 

10:02 ч.

Амазонската джунгла

 

Луи бе застанал в центъра на опожарения район до реката. Във въздуха все още се носеше киселата воня на напалма. Екипът му изтегляше лодките на брега и приготвяше раниците си. Оттук нататък щяха да се движат пешком.

Сутринта небето отново се бе заоблачило и ръмеше ситен дъжд, който гасеше малкото оцелели огнища на пожар. Околността се изпълни с призрачно бяла плътна мъгла.

Любовницата му се разхождаше из опожарената местност и на лицето й бе изписано скръбно изражение, сякаш приемаше унищожаването на гората като лична обида. Тя бавно огледа стърчащ от земята прът, върху който бе забучено странно създание. Бе един от зверовете, нападнали другата група. Луи никога не бе виждал нещо подобно. Ако съдеше по реакцията на Цуи, и тя не бе виждала. Оглеждаше животното, подобно птица, изучаваща червей.

— Търсят ви по радиото. На вашата кодирана честота — съобщи му Жак.

— Крайно време беше — отвърна Луи.

Непосредствено преди зазоряване един от двамата му следотърсачи се бе завърнал. Изглеждаше уплашен. Съобщи, че партньорът му, набитият колумбиец по прякор Тоди, бил нападнат от едно от животните и умрял в ужасни болки. Самият той едва оцелял. За нещастие, не можа да му каже нищо определено за местоположението на другата група. Излизаше, че тя прекосила един приток на реката, за да избяга от животните, и тръгнала в югозападна посока. Накъде обаче?

Луис можеше да разбере това. Взе радиостанцията от Жак. Чрез нея поддържаше пряка връзка с член на противниковата група, шпионин, внедрен с цената на значителни разходи.

— Благодаря ти, Жак — каза Луи и се отдалечи на няколко метра. Тази сутрин бе имал друг разговор, с хората, които го финансираха. От френската фирма „Сен Савен“ го уведомиха, че из Амазония и САЩ се разпространявала някаква болест, свързана с тялото на покойника. Залогът ставаше по-голям. Луис издейства увеличение на хонорара си с довода, че задачата му става по-опасна. От „Сен Савен“ веднага се съгласиха и това не го учуди. От излекуването на подобно заболяване можеше да се спечелят милиарди. При това положение кой щеше да се пазари за някакви жалки франкове?

— Тук Фавр — започна Луи.

— Слава Богу, че успях да се свържа с вас, доктор Фавр — въздъхна един глас с облекчение.

— Очаквах обаждането ви — обърна се Луи с малко заплашителен глас. — Вчера изгубих един от хората си само задето никой не съобрази да ни предупреди за присъствието на тези отровни жаби.

Настъпи продължителна пауза.

— Съжалявам — продължи гласът. — При цялата тази суматоха едва се отделих от останалите. Всъщност чак сега отидох сам до тоалетната.

— Добре. Разкажете ми за тази суматоха.

— Беше ужасно — започна шпионинът и за три минути го информира подробно за случилото се. — Ако Ранд не бе използвал отрова за риби, всички щяхме да загинем.

Луи неволно стисна по-силно слушалката, когато чу името на Ранд. От това име му настръхнаха косите на врата.

— Добре. А сега къде сте?

— Движим се в югозападна посока и търсим следа от Джерълд Кларк.

— Много добре.

— Но…

— Какво има?

— Искам… Искам да се измъкна оттук.

— Моля, приятелю, какво казахте?

— Снощи насмалко не загинах. Помислих си, че ще успеете… че можете да успеете да ме спасите, ако се откъсна от групата. Готов съм да платя, ако ме върнете жив и здрав в цивилизования свят.

Луи притвори очи. Шпионинът май се бе уплашил. Трябваше да му помогне да възстанови формата си.

— Добре. Ако се откъснете от групата, аз определено ще ви открия.

— Бла… благодаря. Бих искал…

— И ще имам грижата, след като ви открия, вашата смърт да бъде продължителна, мъчителна и унизителна. Вероятно сте запознат с личното ми досие и знаете, че при необходимост мога да проявявам творчество.

Събеседникът му замълча. Луи се опита да си представи как малкият шпионин трепери от страх.

— Разбрах ви.

— Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. А сега нека поговорим за нещо по-важно. Нашите общи благодетели във Франция ни възложиха една поръчка. Боя се, че именно вие ще трябва да я изпълните.

— За какво… става дума?

— От съображения за сигурност и за да осигурят интелектуалната си собственост върху това, което ще бъде открито, желаят да прекъснат връзките на екипа с външния свят. Колкото се може по-скоро и без да се събуждат никакви подозрения.

— Как смятате, че мога да направя това? Знаете, че ми бе даден компютърен вирус, с който да повредя спътниковата връзка на екипа. Рейнджърите обаче си имат собствено свързочно оборудване, до което нямам достъп.

— Няма проблеми. Вие задействайте този вирус, а рейнджърите оставете на мен.

— Но…

— Повярвайте ми. Не сте сам.

Слушалката отново замълча. Луи се усмихна. Неговите думи не бяха успокоили шпионина.

— Довечера ми се обадете — нареди Луи. Последва пауза.

— Ще се опитам.

— Не се опитвайте. Обадете ми се.

— Добре, докторе — обеща гласът. След това връзката бе прекъсната.

Луи свали слушалката от ухото си и отиде при Жак.

— Трябва да тръгваме. Другият екип доста се е отдалечил.

— Слушам — каза Жак и отиде да инструктира хората си.

Луи забеляза, че Цуи все още не откъсва поглед от животното. Ако не грешеше, в очите на жената се бе появил страх. Впрочем не бе сигурен в това. Досега не бе забелязал способност за такова чувство у индианската вещица. Отиде при нея и я прегърна.

Усети, че тялото й потрепери от допира с него.

— Спокойно, мила моя, няма от какво да се страхуваш. Цуи се притисна към него, но погледът й не се откъсна от животното. Прегърна Луи още по-силно и от устата й излезе стон.

Той се намръщи. Може би трябва да се вслуша в неизказаното предупреждение на любовницата си. Оттук нататък ще действат по-предпазливо, по-внимателно. Другият екип насмалко не бе изтребен от водни хищници, каквито Луи не бе виждал. Това бе ясно свидетелство, че вероятно са на прав път. А дали не ги очакваха други рискове?

Замисли се върху това и съобрази, че неговите хора разполагат с известно предимство. Снощи противниците му се бяха видели принудени да мобилизират цялото си умение и съобразителност, с които разполагаха, и така неволно бяха проправили по-безопасен път за групата му. Това можеше да се повтори. Какво лошо имаше именно другият екип да се сблъска пръв с всички опасности, които ги дебнеха?

— А пък ние ще танцуваме върху мъртвите им тела и ще приберем наградата — припя си тихо. Доволен от себе си, целуна Цуи по главата. — Не се бой от нищо, любов моя. Невъзможно е да не победим.

 

10:09 ч.

Болнична стая в института „Инстар“

Лангли, щата Вирджиния

 

Дорийн О’Брайън бе седнала до леглото, забравила книга в скута си. Бе любимата детска книжка на Джеси „Зелени яйца и шунка“ от доктор Сойс. Внучката й бе заспала. Температурата й бе спаднала преди изгрев слънце. Не се знаеше дали Джеси не бе станала жертва на болестта на джунглата — детските болести бяха безбройни, — но не искаха да рискуват.

Болничната стая, където в момента се намираше внучката й, бе затворена система. Бе запечатана и проветрявана така, че в нея не можеха да попаднат никакви външни микроорганизми. Самата Дорийн бе облечена в болнична престилка за еднократно ползване и на лицето й имаше дихателна маска. В началото отказа да ги сложи, за да не уплаши Джеси, но и бе обяснено, че всички болнични служители и посетители трябва да се придържат строго към режима на изолация.

Когато Дорийн влезе в стаята, облечена по този начин, Джеси наистина се уплаши. Бързо се успокои обаче, тъй като през маската видя лицето на баба си, която веднага я заговори. Дорийн остана до леглото й през цялата сутрин. Не се откъсна от Джеси и когато й взеха кръвни проби, и й дадоха лекарства. Детето сега спеше дълбок и здрав сън.

Усети полъх и разбра, че в стаята влиза някой. Обърна се и видя друга маска и познато лице. Остави книгата върху масата и се изправи.

— Маршал.

Съпругът й отиде до нея и я прегърна.

— Прочетох резултатите — каза с тих и треперещ глас. — Разбрах, че температурата е спаднала.

— Да, преди два часа.

— Обадиха ли ти се от лабораторията? — попита Маршал. Дорийн усети страх в гласа му.

— Не… Все още е твърде рано.

Тъй като не бе известен причинителят на болестта, нямате как да се направи бърз тест. Диагнозата се определяше по три клинични признака: язвички в устната кухина, малки кръвотечения под лигавицата и рязко спадане на броя на белите кръвни телца. Всички тези симптоми обаче се проявяваха трийсет и шест часа след началото на високата температура. Щеше да им се наложи да почакат доста време. Освен ако…

Дорийн се опита да смени темата.

— Как преминаха разговорите ти с хората от правителството?

— Изгубих си времето. Ще минат дни, преди да се откажат от политиканстването и се заемат с истински действия. Добрата новина е, че Блейн подкрепи идеята ми да се затвори границата с щата Флорида. Това ме изненада.

— Не би трябвало. Непрекъснато му изпращам всички сведения, които получаваме от Бразилия. Не забравяй, че са доста тревожни.

— Е, сигурно си успяла да го стреснеш. — Маршал й стисна ръката. — Благодаря ти.

Дорийн отвърна с дълга въздишка и отмести поглед към леглото.

— Защо не се опиташ да починеш? — попита Маршал. — Бих могъл да наглеждам Джеси известно време, докато ти подремнеш. Цяла нощ не си мигнала.

— Знам, че няма да мога да заспя. Маршал я прегърна през кръста.

— Тогава поне хапни нещо и изпий малко кафе. След два часа имаме връзка с Кели и Франк.

— Какво ще кажем на Кели?

— Истината. Джеси има висока температура, но нямаме причини да изпадаме в паника. Още не се знае дали става дума за тази болест, или за нещо друго.

Дорийн в отговор кимна. Двамата замълчаха за известно време, след което Маршал нежно я прегърна и я придружи До вратата.

— Хайде, излез.

Дорийн премина през херметизираните врати, излезе в коридора и се отправи към гардероба. Там свали дрехата си и облече работен комбинезон. На излизане спря при дежурната сестра.

— Имали вече някакви резултати от лабораторията? Дребната медицинска сестра от азиатски произход й подаде пластмасова папка.

— Донесоха я преди минута.

Дорийн разтвори папката и бързо прелисти първите страници, докато стигна до резултатите от хематологичния анализ. Повечето данни бяха нормални, както очакваше. Нокътят й се задържа на графата за белите кръвни телца.

 

БКТ: 6000 — 15000

Показателят бе нисък, твърде нисък. Това бе един от трите симптома на заболяването.

С треперещи ръце прехвърли страниците и стигна до раздела, съдържащ данни за равнищата на различните видове бели кръвни телца. Епидемиологът доктор Алвизио снощи бе споделил с нея извод, който бе направил на основата на анализа на компютърните си модели на заболяването. При общ спад на количеството на белите кръвни телца в началния стадий на болестта имаше увеличение на броя на специфичните бели кръвни телца, известни като базофили. Докторът смяташе, че е още рано за обобщения, но изтъкна, че това явление било забелязано при всички случаи на заболяването. Допускаше, че по този начин можеше да се ускори поставянето на диагнозата.

Дорийн прочете последния ред.

Преброяване на базофилите:

12(Н) 0 — 4

— Боже мой! — простена и ръката й се отпусна. При Джеси базофилите бяха над нормалното равнище. Много над нормалните стойности.

Дорийн затвори очи.

— Добре ли сте, доктор О’Брайън?

Дорийн не чу гласа на сестрата. Целият й разум бе обхванат от ужасяваща констатация: Джеси бе станала жертва на болестта.

 

11:48 ч.

Амазонската джунгла

 

Кели, макар и крайно уморена, не забави ход. Групата не престана да се придвижва през нощта, макар и с чести почивки. След нападението вървяха два часа без прекъсване и само призори спряха за малко, за да могат рейнджърите да се свържат с базовия лагер във Ваувай. Бяха решили да продължат похода поне до пладне, когато трябваше да установят спътникова връзка със САЩ. След това през остатъка от деня щяха да си починат и да обмислят следващите си стъпки.

Кели погледна часовника си. Наближаваше пладне. Слава Богу. Чу как Уоксмън умува на глас къде да изберат място за бивак.

— Гледайте да е далеч от всякакви водни пътища — разпореди капитанът.

През деня откриха по пътя си много реки и езера. Заобикаляха ги или ги прекосяваха според случая, но нови нападения нямаше. Мани предложи обяснение за случилото се.

— Нищо чудно тези създания да са обитавали само една малка територия и заради това никой да не ги е виждал.

— Слава Богу, отървахме се от тях — заключи кисело Франк. Сутрешното ръмене премина в плътна влажна мъгла. От влагата цялото снаряжение натежа: дрехите, обувките, раниците. Никой обаче не се оплака. Всички се радваха, че бяха успели да увеличат разстоянието между себе си и снощния ужас.

— Тук има открито пространство! — разнесе се гласът на един от следотърсачите, ефрейтор Варчак. Друго негово задължение бе търсенето на физически следи от преминаването на Кларк. — Мястото е идеално за лагер!

— Време беше — въздъхна Кели.

— Първо огледайте местността — нареди Уоксмън. — Проверете дали наблизо няма ручеи или потоци.

— Разбрах, сър. Сержант Костос вече се зае с тази работа. Само на две крачки пред тях Натан се опита да ги предупреди.

— Внимавайте, защото…

Чу се болезнен вик. Всички застинаха. Всички, с изключение на Натан, който се затича напред.

— Дявол да го вземе, защо не ме изслушвате? — промърмори под носа си, докато тичаше. После се обърна към Кели и Коуве и им махна с ръка: — Трябва да ми помогнете! И двамата!

— Какво има? — попита Кели, докато вървеше зад Коуве. Професорът индианец вече сваляше раницата от гърба си.

— Предполагам супай чакра, дяволската градина. Да вървим.

Дяволската градина ли? На Кели това словосъчетание никак не й хареса.

Капитан Уоксмън нареди на рейнджърите да останат при цивилните, а после заедно с Франк последваха Натан.

Кели се затича напред и видя двама рейнджъри, търкалящи се по земята. Стори й се, че се биеха. Единият се мяташе върху калта, а другият го удряше с опакото на ръката си.

— Разкарайте тези гадини от мен! — изкрещя търкалящият се рейнджър. Бе сержант Костос.

— Това се опитвам да направя — отвърна ефрейтор Варчак и продължи да го удря. Натан отстрани ефрейтора.

— Престани! Така само ги дразниш — поясни той. После се обърна към мятащия се войник: — Сержант Костос, стойте неподвижно!

— Ще ме изядат жив!

Кели вече бе достатъчно близо и видя, че цялото тяло на човека бе покрито от гигантски черни мравки, всяка една дълга около три сантиметра. Навярно бяха хиляди.

— Престани да мърдаш и ще те оставят на мира. Костос погледна сърдито Натан, но го послуша. Престана да се движи и започна да диша тежко.

Кели забеляза, че ръцете и лицето му бяха изпохапани. Сякаш бяха гасили цигари по него.

— Какво се случи? — попита Уоксмън.

Натан даде знак на останалите да не се приближават до Костос.

— Стойте по-далеч от него.

Костос трепереше. Кели забеляза, че очите му са насълзени. Навярно изпитваше страшни болки. Съветът на Натан обаче се оказа уместен. След като сержантът спря да се движи, мравките престанаха да го хапят, напуснаха тялото му и се скриха в храсталаците.

— Къде отиват? — попита Кели.

— Прибират се у дома — отвърна Коуве. — Те бяха войниците на мравуняка — добави и й посочи едно дърво. То се намираше в центъра на поляна, така добре разчистена от всякаква растителност, сякаш я бяха обработили с косачка. Дървото бе голямо и клоните му изпълваха пространството. Приличаше на самотен великан.

— Това е мравешко дърво — продължи да обяснява професорът. — Мравките живеят в него.

— Вътре в него?

— Да. В случая сме свидетели на приспособяването на едно тропическо растение към потребностите на насекоми и животни. Клоните на дървото са кухи и там живеят мравките. То дори храни мравуняка с мъзгата си, която има високо съдържание на захар. Дървото от своя страна също се облагодетелства от обитателите си. Мравките не само осигуряват тор за дървото със своите изпражнения, но и активно го защищават. От други насекоми, от птици и от животни. Погледни ливадата. Мравките унищожават всичко, което расте в близост до дървото. Разчистват околната местност от лиани и от всякакви други растения, които биха могли да достигнат дървото. Заради това такива местности в гората се наричат супай чакра, сиреч дяволска градина.

— Много странни взаимоотношения.

— Така е. Но това общуване е полезно за двата вида: и за дървото, и за насекомите. Всъщност те не могат да съществуват един без друг.

Кели погледна още веднъж ливадата и се изуми от местните форми на живот. Преди няколко дни Натан й бе показал орхидея, чието цвете наподобяваше половите органи на определен вид оса. Така тя примамва насекомите, за да я опрашат, бе и обяснил тогава Натан. Други растения пък привличаха насекомите със сладки нектари. При това подобни взаимоотношения съществуваха не само между растенията и насекомите. Оказа се, че плодовете на някои дървета трябваше задължително да преминат през храносмилателната система на някои птици или животни, за да могат семената им да покълнат. Странни форми на живот, при които всяко живо същество зависеше от съседите си.

Натан коленичи до сержанта, чието тяло вече бе изоставено от мравките.

— Колко пъти съм те предупреждавал да внимаваш върху какво се облягаш?

— Не ги видях — отвърна Костос с болка и обида в гласа. — Пък и трябваше да пусна една вода.

Кели видя, че ципът на панталоните на Костос бе разкопчан.

— И точно върху мравешко дърво ли реши да се облекчиш? — продължи Натан.

— Мравките са много чувствителни към химичните маркери — започна да обяснява Коуве, докато се ровеше из раницата си. — По всяка вероятност са възприели урината му като нападение върху цялата колония.

Кели извади от аптечката ампула антихистамин, а Коуве измъкна от раницата си няколко листа и започна да ги разтрива с длани. Кели разпозна листата и уханието им.

— Това да не би да е ку-ру-не? — попита. Индианецът й се усмихна:

— Позна. — Бе същото растение, с което преди време Коуве разтри пръстите й, след като бе докоснала огнената лиана. Растението бе силно обезболяващо средство.

Двамата доктори се заеха с пациента. Кели му инжектира комбинация от антихистамин и стероидно противовъзпалително средство. Коуве започна да разтрива ръката му със сок от ку-ру-не и да му обяснява как трябва да го прави сам.

От изражението на лицето на сержанта се разбра, че веднага се почувства по-добре. Въздъхна и пое листата.

— Благодаря. Сам ще се оправя — каза той смутено. Ефрейтор Варчак му помогна да се изправи.

— По-добре ще е да се махнем оттук — предложи Натан. — Не бива да лагеруваме в близост до мравешко дърво. Храната ни би могла да привлече разузнавачите на мравките.

— Приемам — съгласи се Уоксмън. — И без това загубихме доста време тук. — После отмести поглед към куцащия сержант. В очите му нямаше съчувствие.

През следващия половин час групата продължи да се движи из зелената джунгла под крясъците на маймуни капуцини и вълнести маймуни. Мани им показа малък мравояд пигмей, покачил се на един клон. Рунтавото животинче, застинало от страх, изглеждаше препарирано. Една зелена горска змия с флуоресциращо зелени люспи, висяща от палма, също им се стори изкуствена.

Най-после се чу вик. Бе ефрейтор Варчак.

— Открих нещо!

Кели се помоли на Бог да не е открил ново мравешко дърво.

— Струва ми се, че това е следа от Кларк!

Групата се устреми към него. На малък хълм откриха голям бразилски орех. Под огромната му корона бе пълно с изпопадали орехи и листа. На ствола му бе закачено малко парче плат.

Ефрейтор Варчак даде знак на хората да не се доближават повече.

— Открих следи от ботуши. Внимавайте да не стъпите върху тях.

— Следи от ботуши ли? — попита тихо Кели, докато войникът внимателно заобиколи дървото.

— Виждам още следи!

Капитан Уоксмън и Франк отидоха при него.

— Ако не се лъжа, Джерълд Кларк излязъл бос от гората — припомни намръщено Кели.

— Така е — потвърди Натан. — Ако си спомняш обаче, шаманът на племето, когото взехме в плен, каза, че индианците му отнели всички вещи. Вероятно са взели и ботушите му.

Кели кимна с разбиране.

— Там друго послание има ли? — попита Ричърд Дзейн.

Всички изчакаха разрешение да навлязат в района. Капитан Уоксмън и Франк се завърнаха при групата, а ефрейтор Варчак остана да разглежда следите.

— Тук ще направим лагер — обяви Уоксмън.

Всички въздъхнаха облекчено и започнаха да се приближават до дървото. Под краката им захрущяха орехи. Кели бе сред първите, които стигнаха при ствола. Още веднъж видяха знаци, дълбоко врязани в кората на дървото.

W

7/5

GC

— Отново инициалите на Кларк — отбеляза Натан. — Този път ще трябва да се върви в западна посока. И следите, открити от Варчак, водят натам. Датата е седми май.

— Седми май ли? — попита Олин. — Излиза, че на Кларк са му трябвали десет дни, за да стигне оттук до селото. Вървял е много бавно.

— Очевидно не се е придвижвал с нашата скорост — каза Натан. — По всяка вероятност е изгубил много време в търсенето на някакви следи от цивилизация или поне от човешко присъствие.

— А и вече е бил болен — добави Кели. — Според майка ми туморите му по това време вече са започнали да се развиват. Вероятно му се е налагало често да си почива.

— Жалко, че не е успял да се свърже по-рано с цивилизацията — въздъхна Ана Фонг. — Да съобщи къде е бил през цялото това време.

— Стана дума за съобщения, та се сетих, че трябва да настроя спътниковата връзка — каза Олин и се отдалечи от дървото. — След половин час имаме сеанс.

— Аз ще ти помогна — каза Дзейн и тръгна заедно с него. Останалите се заеха с вързването на люлките, събирането на съчки и търсенето на диви плодове. Кели започна да опъва мрежата против комари. Вече правеше това с професионални движения. Франк отиде при нея.

— Кели…

От тона му тя усети, че иска да засегне някаква деликатна тема.

— Да?

— Според мен редно е да се върнеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах разговор с капитан Уоксмън. Тази сутрин неговите командири му наредили да се освободи от излишните хора, след като се установи на лагер. През миналата нощ бяхме на косъм от смъртта. Командирите му не искат излишни рискове. Освен това многото хора забавят темпото на рейнджърите. Бе взето решение да останеш тук заедно с Ана, Дзейн, Мани и Коуве. — Но…

— С рейнджърите ще продължим Олин, Натан й аз.

— Аз няма как да съм излишна, Франк. Аз съм единственият лекар в групата и съм не по-малко издръжлива от теб.

— Ефрейтор Окамото е фелдшер.

— Но не и лекар.

— Кели…

— Франк, не прави такова нещо.

— Решението вече е взето — отвърна Франк, като избягваше да срещне погледа и.

— Искаш да кажеш, че ти си го решил. Ти ръководиш тази операция.

Той най-после се осмели да я погледне в очите.

— Добре де. Решението беше мое. Не искам да те излагам на повече рискове.

Кели бе вбесена. Даваше си сметка, че решението на брат й е окончателно.

— Тук ще оставим Джи Пи Ес^[1] и двама рейнджъри.

Ще бъдете евакуирани веднага след като се осигури бразилски хеликоптер с необходимия обсег. Междувременно останалата част от групата — шестимата рейнджъри и ние тримата — ще продължим в джунглата.

— Кога ще тръгнете?

— Още този следобед, след кратка почивка. Ще вървим, докато настъпи нощта. След като вече установихме откъде е минал Кларк, ще вървим по-бързо.

Кели затвори очи и тежко въздъхна. Планът изглеждаше разумен. След като и тук, и в САЩ епидемията взимаше все по-големи размери, трябваше да се побърза. Освен това ако се откриеше нещо, тук винаги можеха да изпратят допълнителен научен екип с хеликоптер.

— Предполагам, че нямам избор — каза.

Франк не отвърна и започна да приготвя люлката си. Ве решил да си почине през малкото време, което им оставаше. Разнесе се гласът на Олин.

— Връзката е готова.

Кели и Франк отидоха при лаптопа, отново поставен под брезент.

Олин, надвесил се над клавиатурата, започна бързо да пише.

— Дявол да го вземе, захранването става все по-трудно. При всичката тази влага… Впрочем готово.

Бившият агент на КГБ се отмести встрани и стори място на Кели и Франк. На монитора се появи лице, което трудно се задържаше на фокус.

— По-хубаво не мога да го докарам — прошепна Олин. Беше баща им. Дори и при многото смущения във връзката си личеше, че е потиснат.

— Чух за това, което се е случило през нощта — каза той като встъпление. — Радвам се, че сте живи и здрави.

— Добре сме. Уморени сме, но инак нищо ни няма — потвърди Франк.

— Прочетох рапорта на военните. Бих искал обаче да чуя лично от вас какво се е случило.

Кели и Франк набързо му разказаха за нападението на странните същества.

— Химери? — присви очи баща им. — Мелези между жаби и риби?

— Такова е мнението на тукашния биолог — каза Кели, като натърти последната дума. По този начин даваше да се разбере, че дори Мани се бе оказал полезен на експедицията.

— В такъв случай всичко е наред — каза баща й и я погледна право в очите. — Преди час ми се обади командирът на специалните части от Форт Браг и ме уведоми за преразглеждането на плана.

— За какво преразглеждане става дума? — попита застаналият зад тях Дзейн.

Франк не му обърна внимание.

— Като гледам какво става с тази проклета епидемия, напълно съм съгласен с генерал Корсен — продължи баща и. — На всяка цена трябва да се намери лечение и времето придобива критично значение.

Кели се замисли дали да не възрази срещу изваждането й от групата, но съобрази, че баща и няма да я подкрепи. Той и без това много трудно бе дал съгласието си тя да бъде включена в експедицията.

— Каква е обстановката в САЩ? — попита Франк, като се доближи до екрана.

— По-добре ще е майка ви да ви обясни — отвърна баща им и се отмести.

Дорийн изглеждаше уморена. Дори изтощена.

— Броят на случаите през последните дванайсет часа се утрои — каза, след като се изкашля.

На Кели сърцето й се сви. Толкова бързо…

— Най-много случаи има във Флорида, но вече са засегнати и Калифорния, Джорджия, Алабама и Мисури.

— Как стоят нещата в Лангли? — попита Кели. — В института?

Родителите й се спогледаха.

— Кели… — започна баща и. Заговори със същия тон, с който преди малко бе разговарял с Франк. Предпазливо. — Кели, не искам да изпадаш в паника…

На Кели сърцето й сякаш се отмести в гърлото. „Не искам да изпадаш в паника“. Нима е имало човек, успокоен от такива думи?

— Какво има?

— Джеси е болна.

Кели не можа да разбере последвалите обяснения, защото й притъмня пред очите. Започна да се страхува от тези думи още когато научи за епидемията. Джеси е болна…

Баща и навярно бе забелязал, че пребледня и започна да трепери. Франк я подхвана през кръста.

— Кели, не знаем дали става дума за тази болест — продължи баща и. — Детето просто има висока температура, но лекарствата започнаха да му действат добре. Преди малко, когато я оставихме, ядеше сладолед и чуруликаше бодро и весело.

Майка им положи ръка на рамото на баща им и се спогледаха.

— Дорийн, нали това не е онази болест? — каза баща и.

— Сигурна съм, че не е — усмихна се майка й. Франк въздъхна облекчено.

— Слава Богу! Някой друг има ли подобни симптоми?

— Никой — успокои ги баща им.

Кели обаче не престана да наблюдава майка си. Стори й се, че усмивката й изглежда изкуствена и измъчена. Майка й сведе поглед.

Кели затвори очи. Боже мой…

— Скоро ще се видим — приключи баща и. Франк я сръга в хълбока.

— Скоро… — повтори тя.

Зад гърба им отново се разнесе гласът на Дзейн.

— Какво имаше предвид баща ви, като каза, че скоро ще се видите? За какво преразглеждане на плана става дума? Какво въобще става тук?

Франк стисна Кели за ръката.

— Джеси е жива и здрава — прошепна й. — Сама ще се убедиш в това, когато се видите.

После се обърна към Дзейн и започна да отговаря на въпросите му.

Кели не откъсна поглед от лаптопа, докато зад гърба й се водеше разгорещен спор. Сконфузеното лице на майка й не излизаше от ума и. Тя я познаваше по-добре от всеки друг, може би по-добре и от баща им. Бе се опитала да я излъже. Зад успокояващите думи се криеха неистини.

Джеси бе станала жертва на болестта. Поне майка й мислеше така. Кели бе убедена в това. А ако майка й смяташе, че дъщеря й е заразена…

Кели не можа да сдържи сълзите си. Хората около нея, заети в спора, не ги забелязаха. Тя закри лицето си с ръка. Боже мой… Не…