Джеймс Ролинс
Амазония (11)

9.
Нощно нападение

14 август, 00:18 ч.

Амазонската джунгла

 

Кели се събуди от кошмар и се замята в люлката си. Не можа да си спомни подробностите от съня си, освен че в него имаше много трупове и преследване. Погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Бе малко след полунощ.

Повечето хора около нея бяха заспали. Един войник бе застанал до огъня, а друг бе на пост до вратата на постройката. Кели знаеше, че други двама обикалят около нея. Останалите също си почиваха след дългия ужасен ден.

Не се учуди от това, че сънува кошмари, след като през деня се бе нагледала на трупове и после аутопсира един от тях. Всички членове на експедицията бяха напрегнати. Сякаш това не бе достатъчно, не преставаше да се тревожи за съдбата на семейството си във Вирджиния. Подсъзнанието й бе достатъчно обременено, за да наруши съня и.

Вечерната информация от САЩ не бе по-ободряваща от предишната. В Америка бяха регистрирани още дванайсет случая и три смърти — на две деца и възрастна жена от Палм Бийч. Тук, в долината на Амазонка, болестта и смъртта бяха започнали да се разпространяват със скоростта на пожар в суха прерия. Хората се барикадираха в домовете си или напускаха градовете. По улиците на Манаус изгаряха трупове на улицата.

Майка й съобщи, че засега нямаше пострадали сред членовете на екипа в института. Бе обаче твърде рано да се каже, че са вън от опасност. Според най-новите данни, събрани главно от долината на Амазония, където имаше регистрирани най-много случаи, инкубационният период можеше да има продължителност от три до седем дни. Продължителността зависеше най-вече от началното здравословно състояние на жертвите. По-зле хранените деца, отгоре на това страдащи от паразити, по-лесно се разболяваха.

Що се отнася до самия причинител на заболяването, установи се, че не е бактерия. Продължаваха вирусологичните изследвания. Причинителят обаче не бе установен.

Отгоре на това имаше и по-лоши новини. Майка й бе пребледняла, когато ги съобщаваше:

— Установи се с положителност, че се предава по въздушен път. Не е задължителен физически контакт.

Кели знаеше какво означава това. Разпространението на такива патогени се поставяше под контрол най-трудно. А и при тази смъртност…

— Имаме само една надежда — бе приключила майка й. — Трябва да се открие средство за лечение…

Кели взе манерката си и отпи голяма глътка. Приседна в люлката и си даде сметка, че скоро няма да може да заспи. Безшумно слезе на земята.

Часовоят до огъня забеляза движението й и се обърна към нея. Тя бе все още в дрехите, които носеше вчера: сива тениска и кафяви панталони. Направо се спусна в обувките си. Посочи входа. Даде да се разбере, че иска малко да се пораздвижи, без обаче да смущава другите. Рейнджърът кимна с разбиране.

Кели тихо отиде до изхода на постройката. Излезе навън и установи, че там е на пост редник Карера.

— Искам да изляза за малко на чист въздух — прошепна Кели.

— Не си само ти — каза и рейнджърката и й посочи с оръжието си реката.

Кели забеляза там фигура, застанала на пътеката на няколко метра от реката. По силуета и разбра, че това е Натан Ранд. Бе сам, ако се изключеха двама рейнджъри, заели позиция нагоре по реката. Бяха запалили джобните си фенери и лесно се забелязваха.

— Стой на безопасно разстояние от реката — предупреди я редник Карера. — Нямахме достатъчно сензори, за да се обезопасим и откъм нея.

— Ще внимавам — отвърна Кели. Добре си спомняше случилото се с ефрейтор Де Мартини.

Тръгна по пътеката и се вслуша в жуженето на скакалците, придружено от тихото крякане на безброй жаби. Това бяха мирни звуци. В далечината светулки изписваха изящни светещи фигури над водата.

Усамотилият се биолог чу приближаването на Кели. Натан се обърна. От устните му се подаваше цигара. Връхчето й приличаше на червена искрица.

— Не знаех, че пушиш — заговори го Кели. Спря до него и втренчи поглед в реката.

— Не пуша. — Той изпусна дълга струя дим от устата си. — Поне, не много. Изпросих я от ефрейтор Конджър. Не бях запалвал цигара от четири или пет години. Нуждаех се обаче от някаква причина, за да изляза навън. Не ме свърташе на едно място.

— Напълно те разбирам. И аз излязох уж да подишам чист въздух — обясни тя и протегна ръка.

Той й подаде цигарата.

Тя всмукна дълбоко дим и после го издиша. Това малко я поотпусна.

— Няма нищо по-хубаво от чистия въздух. — Кели му върла цигарата.

Той дръпна от цигарата за последен път, после я хвърли на земята и разтри с крак.

— Цигарите могат да те убият — каза.

И двамата замълчаха, докато реката продължаваше да тече тихо покрай тях. Двойка прилепи прелетя над повърхността и в търсене на риби. Чу се тъжна птича песен.

— Нищо няма да и се случи — каза най-после Натан. Изрече тези думи тихо, почти като шепот.

— Какво?

— Говоря за Джеси. За дъщеря ти. Нищо няма да и се случи.

Изненадана от тези думи, Кели не съобрази веднага как да реагира.

— Извинявай — промърмори Натан. — Май си пъхам носа в чужди работи.

— Ни най-малко… Благодаря ти. Просто не знаех, че страховете ми са така видими.

— Може да си и велика лекарка, но първо си майка. Кели замълча за миг, преди да продължи с тих глас:

— Става дума за нещо повече. Джеси е единственото ми дете. Друго няма да имам.

— Какво искаш да кажеш?

Кели така и не можа да си обясни защо обсъжда всичко това с Натан. После установи, че й става по-леко, когато изразява страховете си гласно.

— Когато раждах Джеси, получиха се усложнения… Наложи се спешна хирургична намеса. Казаха ми, че няма да мога да имам повече деца.

— Извинявай.

В отговор тя се усмихна уморено.

— Всичко това се случи много отдавна. Успях да се примиря с тази мисъл. Сега обаче когато и Джеси е застрашена…

Натан въздъхна и седна върху едно паднало дърво.

— Разбирам те. Ето те тук, в джунглата. Тревожиш се за някого, когото много обичаш и в същото време трябва да продължиш работата си, да бъдеш силна.

— И с теб се е получило така, когато баща ти изчезнал — каза Кели и седна до него.

— Става дума не само за тревога и страх, а и за чувство за вина — добави глухо Натан.

Тя се съгласи. След като Джеси бе в опасност, какво търсеше тя тук, в джунглата? Нормалното бе да се прибере у дома с първия полет.

Двамата отново замълчаха. Мълчанието им обаче започна да става болезнено.

Кели зададе въпрос, който й се искаше да отправи към Натан още при първата им среща.

— А самият ти защо си тук в такъв случай?

— Какво искаш да кажеш?

— Амазонка ти отне и майка ти, и баща ти. Защо се завърна тук? Това завръщане не ти ли причини болка?

Натан прилепи длани една към друга, втренчи поглед към земята и замълча.

— Извинявай. Не трябваше да те питам. Това не е моя работа.

— О, не — отвърна той. Погледна я набързо в лицето и отново отмести поглед. — Просто за миг изпитах съжаление, че загасих тази цигара. Сега щеше да ми дойде добре.

— Можем да сменим темата — предложи Кели и се усмихна.

— Не, моля ти се. Всичко е наред. Ти обаче просто ме изненада с въпроса си. Трудно е да му се даде отговор, а още по-трудно, да се изрази с думи. Когато изгубих баща си и се примирих с мисълта, че няма да го открия, наистина напуснах джунглата и се заклех да не се завръщам никога тук. Когато обаче се върнах в САЩ, болката продължи да ме преследва. Опитах се да я удавя в алкохол и да я потисна с наркотици, обаче нищо не ми помогна. Преди година се качих на един самолет и се завърнах тук. Не мога да ти обясня защо го направих. Просто един ден отидох на летището, купих си билет за полет на „Вариг“ и преди да се усетя, се озовах в Манаус.

Натан замълча за миг. По тежкото му дишане Кели разбра, че е много развълнуван. За да го успокои, сложи длан върху голото му коляно. Без да каже дума, той сложи ръка върху нейната.

— Когато се завърнах в джунглата открих, че болката ста ца по-поносима. Не така изгаряща.

— Защо?

— Не знам. Родителите ми не само умряха тук. Те живяха тук. Приемаха тази страна като своя. Ох, не знам, май започнах да говоря несвързано.

— Струва ми се, че те разбрах. Именно тук се чувстваш най-близо до тях. — Стори й се, че Натан застина на мястото си. Той замълча. — Натан?

Гласът му бе дрезгав, когато й отговори.

— Казах ти, че ми е трудно да изразя чувствата си с думи. Ти обаче ги намери. Права си. Именно тук, в джунглата, те са близо до мен. Най-силните ми спомени са свързани с нея. Спомням си как майка ми ме учеше да правя брашно от маниока, как баща ми ме учеше да разпознавам дърветата по листата им… Именно тук е моят дом.

Върху лицето му тя видя едновременно изписани радост и болка. Усети, че се трогва от дълбочината на чувствата му. Наклони се към него.

— Натан…

И двамата бяха сепнати от малък воден взрив. Само на няколко метра от брега на метър над повърхността се издигна малък гейзер. На това място нагоре се стрелна нещо едро и изчезна.

— Това пък какво беше? — попита Кели и се надигна. Бе напрегната.

Натан я прегърна през рамо и не й позволи да стане.

— Не се бой. Това е бото, пресноводен делфин. Има ги колкото искаш, но са много плашливи. Можеш да ги откриеш най-вече в такива отдалечени места. Движат се на малки групи.

Сякаш в потвърждение на думите му отново се извисиха още два гейзера. Кели, този път спокойна, успя да забележи малки гръбни плавници, които се показаха над водата и после се скриха. Делфините се движеха много бързо.

— Пъргави са — отбеляза.

— Вероятно ловуват.

Докато присядаха повторно на дървото, покрай тях премина с голяма скорост цяло ято от делфини. Разнесе се ехото на свистения и прищраквания с език. Натан никога не бе виждал толкова много на едно място. Скоро сякаш цялата река се изпълни с делфини, устремили се надолу по течението.

Натан се намръщи и се изправи.

— Нещо не е наред ли? — попита Кели.

— Не знам.

Един делфин премина в плитчината до краката им. Блъсна се в калния бряг, като насмалко не се преби и с рязко движение на опашката си се скри в дълбоките води.

— Нещо ги е уплашило — предположи Натан. Кели се изправи и застана редом до него.

— Какво?

Натан поклати глава.

— Никога досега не бях забелязал у тях подобно поведение — отвърна. Отмести поглед към двамата войници на пост. Те също наблюдаваха парада от делфини. — Трябва ми повече светлина.

Затича се към войниците, последван от Кели. Тя усети как кръвта й се разгорещява. Войниците бяха заели позиция на място, където в реката се вливаше малък поток.

— Ефрейтор Конджър, бихте ли ми услужили с фенерчето си? — помоли Натан.

— Това са просто делфини — обясни му другият войник. Бе сержант Костос, който ги погледна с презрение. — По време на нощните смени се нагледахме на тези шибани гадини. Ама вие как да ги видите, като през това време сте си спали кротко в леглата.

По-младият рейнджър бе настроен по-дружелюбно.

— Заповядайте, доктор Ранд. — Ефрейтор Конджър му подаде фенерчето си.

Натан промърмори набързо някаква благодарност и го взе. Отиде до брега и освети реката. Делфините продължаваха да се спускат по течението, но вече в по-малки групи. Натан стесни светлинния лъч, за да обхване по-голямо разстояние.

— Дявол да го вземе.

В края на светлинния лъч повърхността на водата сякаш кипеше. Бе покрита с бълбукаща бяла пяна, както при бързей, изпълнен с остри скали. Само че в този случай бълбукащата пяна се спускаше надолу по течението на реката към тях.

— Какво е това? — попита Кели.

В плитчините се блъсна друг делфин, който също се заби в калта. Само дето не успя да се измъкне леко. Замята се покрай брега, като нададе тънък писък. Натан го освети. Кели го погледна и уплашено отскочи две крачки назад.

Делфинът бе без опашка. Коремът му бе разпран и червата му плаваха около него. После течението го завлече обратно в реката.

Натан отново насочи лъча на фенера срещу течението. Кипящата бяла вода вече бе много близо до тях.

— Какво е това? — попита ефрейтор Конджър с още по-подчертан тексаски акцент. — Какво става?

Тревожното квичене на свиня разбуди гората. Птиците, накацали по клоните, се издигнаха във въздуха. Разтревожени маймуни започнаха раздразнено да крещят.

— Какво става? — повтори тексасецът.

— Трябват ми очилата ти за нощно виждане — каза Натан.

— Какво има? — разтревожи се Кели, застанала зад Натан. Той грабна очилата от рейнджъра.

— И преди съм виждал реки, разбушували се по този начин — спомни си докторът, — никога обаче в такава степен.

— Каква е причината за това? — озадачи се Кели.

— Пирани… Пирани, обезумели от глад.

През очилата за нощно виждане светът стана едновременно по-ярък и оцветен в монохромен зелен цвят. На Натан му трябваше известно време, за да ги фокусира върху мястото, където водата кипеше. Настрои телеобектива, за да доближи образа. В кипящата вода забеляза мяркащи се големи перки — принадлежаха на делфини, нападнати от хищниците с остри като бръснач зъби. Стрелваха се и сребристите тела на рибите убийци, биещи се за плячка.

— Че какво страшно има? — каза с дълбоко презрение в гласа Костос. — Нека тъпите риби ядат делфините. На суша няма да дойдат.

Сержантът бе поначало прав, но Натан си спомни телата на убитите индианци. Спомни си и страха им от реката. Дали именно това не бе заплахата? Дали тукашните реки бяха толкова пренаселени от пирани, че индианците се страхуваха да пътуват по тях нощно време? Дали заради това не бяха направили опит да избягат по суша? А и това поведение на пираните… Да нападат делфини… Натан никога не бе чувал за такова нещо.

Нещо на ръба на полезрението му се размърда. Той отмести поглед от кипящата вода и забеляза тяло, лежащо на брега. Бе тялото на пекари, диво прасе. Дали не бе същото, изквичало преди малко? Няколко по-дребни същества подскачаха около трупа му. Създания, които щеше да вземе за огромни сухоземни жаби, ако не бяха започнали да разкъсват дивото прасе и да мъкнат останките му към водата.

— Какво, по дяволите… — промърмори Натан.

— Какво? Какво виждаш? — разтревожи се Кели. Натан фокусира отново телеобектива. Още няколко жабоподобни създания изскочиха от водата и се нахвърлиха върху трупа. Към тях се присъединиха и други. Скачаха високо над брега и изчезваха в храсталаците до него. Докато наблюдаваше това зрелище, от джунглата изскочи едра капибара и се затича по калния бряг. Приличаше на петдесеткилограмово морско свинче. Внезапно падна като препъната и тялото й започна да се гърчи. От реката заизскачаха нови жабоподобни същества и се нахвърлиха върху новата плячка.

Натан внезапно съобрази какво наблюдава. Това, което очевидно бяха видели и жителите на селището. Спомни си думите на шамана: „Тя каза, че самата джунгла ги нападнала“. Междувременно капибарата престана да се гърчи. Кели не бе ли говорила за смърт, предшествана от гърчове, след като направи аутопсия на трупа?

Свали очилата от лицето си. Кипящата вода бе вече само на десетина метра от тях.

— Трябва веднага всички да се отдалечим от реката! И от всички водни пътища!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сряза го сержант Костос.

Ефрейтор Конджър прибра очилата.

— Може би трябва да се вслушаме в думите на доктор… почна, но не успя да довърши мисълта си. Нещо се блъсна тялото му и шумно пльосна до тях. — Боже мой! Натан освети съществото. В калта бе застанало странно здание. Изглеждаше леко замаяно. Приличаше на чудовищно голяма попова лъжичка във фазата, когато се бяха развили задните й крака.

Преди да успеят да реагират, съществото направи още един скок и захапа бедрото на ефрейтора с челюстите си. Ефрейторът го отблъсна от себе си с приклада на карабината си и направи няколко колебливи стъпки встрани.

— Проклетата гадина има зъби!

— Вече няма — каза сержант Костос, след като настъпи създанието с все сила. То цялото бе размазано и вътрешностите му изскочиха.

Всички бързо се отдалечиха от реката. Конджър докосна ухапаното място. В тъканта на панталоните бе направена дупка. Натан забеляза, че ръката на ефрейтора е окървавена.

— Гадината всъщност отхапа част от мен — каза Конджър с нервен смях.

За нула време всички се оказаха при входа на постройката.

— Какво става? — попита редник Карера.

— Това, което е видяло сметката на индианците, е тръгнало към нас. Трябва да се махаме оттук — отвърна Натан и посочи реката.

— Засега остани на поста си — нареди й сержант Костос. — Конджър, ти иди да си прегледаш крака, докато докладвам на капитан Уоксмън.

— Аптечката ми е вътре — каза Кели. Конджър се облегна върху бамбуков ствол.

— Сержанте, не се чувствам добре. Всички се обърнаха към него.

— Всичко пред погледа ми е размазано.

Кели се опита да се притече на помощ на ефрейтора. Натан забеляза, че от устата му потече струйка кръв. После той провеси безпомощно глава и тялото му започна да се гърчи.

— Конджър! — извика сержант Костос и го подхвана.

— Вкарайте го вътре! — разпореди Кели и се вмъкна в постройката.

Сержантът понесе войника към входа, но се затрудни, тъй като мъжът бе обхванат от гърчове. Редник Карера реши да му помогне и остави пушката си.

— Не напускай поста си, редник! — изкомандва Костос и се обърна към Натан. — Хвани го за шибаните крака!

Двамата успяха да прекарат войника през тесния вход. Появиха се други членове на експедицията, събудени от крясъците.

— Какво става? — попита Дзейн. Сержантът неволно се блъсна в него, докато носеше ранения.

— Отмести се! — изрева Костос.

— Оставете го тук! — извика Кели. Вече бе отворила аптечката си и държеше спринцовка в ръка. — Положете го и го дръжте здраво!

След като остави Конджър на пода, Натан бе Изблъскан встрани. Неговото място бе заето от двама рейнджъри, които стиснаха здраво краката на колегата си.

Костос затисна раменете на ефрейтора с колене, за да го обездвижи. Човекът обаче продължаваше да блъска главата си с все сила в земята, сякаш искаше да я разбие. От устата му започна да излиза пяна. Бе кървава, тъй като почти бе прехапал долната си устна.

— Конджър! За Бога!

Кели разряза бързо десния ръкав на войника със скалпел и бързо заби иглата в ръката му. Инжектира съдържанието й в тялото му и коленичи до него, за да изчака резултата. Стисна Конджър за китката.

— Хайде… Хайде…

Гърчовете внезапно престанаха и тялото се отпусна.

— Слава Богу! — въздъхна Костос. Кели обаче бе на друго мнение.

— Дявол да го вземе!

Сложи ръка на шията му в търсене на пулс, а после отблъсна войниците и започна да масажира сърцето му.

— Някой да започне дишане уста в уста! Рейнджърите за миг останаха вцепенени от изненада. Натан отмести Костос с ръка, избърса кървавата пяна от устните на Конджър и започна да прилага изкуствено дишане уста в уста, синхронно с движенията на Кели. Съсредоточи цялото си внимание в тези усилия и престана да чува разтревожените приказки на присъстващите.

— Беше някаква шибана жаба или риба — обясняваше Костос. — Скочи и ухапа Конджър по крака.

— Отровен е! — изпъшка Кели. — Животното е било отровно.

— Не съм чул за подобно същество — каза Коуве. Натан изпита желание да каже, че и той не бе чувал, но бе твърде зает със спасяването на войника.

— Бяха хиляди — продължи Костос. — Унищожават всичко по пътя си и са тръгнали насам.

— Какво ще правим? — попита Дзейн.

Гласът на капитан Уоксмън заглуши гласовете на всички останали:

— Преди всичко не трябва да изпадаме в паника. Ефрейтор Грейвс, редник Джоунс, идете при Карера и подсилете охраната!

— Почакайте… — успя да изпъшка Натан между две издишвания.

— Какво има? — попита Уоксмън.

Натан говореше накъсано, тъй като не преставаше да се опитва да съживи Конджър.

— Прекалено близо сме до потока… Минава едва ли не досами постройката…

— И какво от това?

— Те ще се появят откъм потока… Както се е случило с индианците… — Натан се бе замаял от интензивното вдишване и издишване. Вдъхна въздух в устата на ефрейтор Конджър и след това продължи: — Трябва да се махаме оттук. Да се отдалечим от водните пътища. Да навлезем навътре в сушата, преди да се зазори. Те нападат през нощта. — Наведе се отново над рейнджъра.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо него отговори професор Коуве:

— Индианците са били нападнати през нощта. И сегашното нападение е нощно. Натан смята, че тези създания са нощни животни. Ако успеем да се откъснем от тях преди зазоряване, би трябвало да сме в безопасност.

— Но ние тук сме защитени. Имаме укрепление. Те нали бяха нещо от типа на риби или жаби?

Натан си спомни видяното с очилата за нощно виждане. Създанията излизаха от реката и скачаха високо в дърветата.

— Тук не сме в безопасност! — изпъшка. Наведе се, за да продължи с изкуственото дишане, но бе спрян от ръка, която го докосна по рамото.

— Няма смисъл — каза Кели, като му помогна да се изправи. — Той умря — добави и бавно се обърна към останалите: — Съжалявам, но отровата се разпространи твърде бързо. Нямахме противоотрова…

Натан погледна неподвижното тяло на младия тексасец и се изправи.

— Дявол да го вземе. Трябва да се махаме. Да се отдалечим колкото се може повече от водата. Не знам на какво разстояние от водните потоци могат да се движат тези създания, но това, което видях, имаше хриле. Едва ли биха могли да стоят дълго време извън водата.

— Какво предлагаш? — попита Франк.

— Да се преместим на някоя по-висока местност. Колкото се може по-далеч от реката и от потока. Според мен индианците са смятали, че трябва да се пазят само откъм реката. Хищниците обаче се придвижили по потока и са ги настигнали.

— Говориш за тях така, сякаш притежават разум.

— Не, не вярвам да притежават разум — каза Натан. Спомни си, че бягаха само делфините. Нито една от по-големите речни риби не бе нападната. Жертви на създанията станаха още прасето и капибарата. В главата му започна да се оформя теория. — Не изключвам да нападат само топлокръвни животни. Възможно е да търсят плячка с определена телесна топлина във водата и в близост до бреговете й.

— Предлагам да послушаме доктор Ранд — каза Франк на Уоксмън.

— И аз съм на същото мнение — добави Кели и посочи тялото на ефрейтор Конджър. — Щом едно-единствено ухапване предизвиква смърт, не можем да си позволим да рискуваме.

— Ти може и да си шеф на експедицията, но по въпросите на сигурността именно моята дума е закон — заяви Уоксмън на Франк.

В този момент редник Карера подаде глава през вратата.

— Става нещо странно. В реката се е появило нещо свирепо. Току-що гръмна понтонът на една лодка.

Отвън джунглата се пробуди. Разкряскаха се маймуни и се чуха птичи гласове.

— Нямаме избор — заяви Натан. — Ако дойдат по потока и ни обградят, и не ни позволят да достигнем по-висок терен, мнозина други ще умрат като Конджър. И като индианците.

Натан получи подкрепа от най-неочаквано място. Обади се сержант Костос:

— Той е прав, господин капитан. Видях тези гадове. Нищо няма да им попречи да ни нападнат. Не и тази шибана колиба. Тук направо ще ни видят сметката.

След кратка пауза Уоксмън се съгласи. — Стягайте багажа — нареди.

— А сензорите? — попита Костос.

— Зарежете ги. Точно сега не искам никой да ходи там. Костос кимна и тръгна да изпълнява заповедта. Всички се юрнаха да прибират екипировката си. Двама рейнджъри изкопаха плитък гроб за тялото на ефрейтор Конджър.

Карера, приклекнала пред входа, оглеждаше реката и джунглата с очила за нощно виждане.

— Реката се успокои, обаче чувам шумолене в храсталаците.

Джунглата около тях внезапно се бе смълчала. Натан отиде навън и коленичи до Карера. Вече бе готов за път и в дясната си ръка бе стиснал късата си пушка.

— Какво виждаш? Карера фокусира очилата.

— Нищо. Обаче джунглата е прекалено гъста и не може да се види надалеч.

Натан чу пукота, предизвикан от настъпването на клонка. От джунглата излезе малка петниста сърничка и премина непосредствено пред тях. Двамата инстинктивно отстъпиха назад, преди да разберат, че не ги застрашава нищо.

— Боже мой! — засмя се Карера.

Сърната се спря до края на постройката и навири уши. Внезапно нещо изскочи от дърветата и се озова върху гърба й. От гърлото й излезе звук, изпълнен с болка и ужас.

— Влез вътре! — извика Натан на Карера.

Докато тя се прибираше в постройката, Натан я прикри с пушката си. От джунглата изскочи второ създание и се устреми към сърната. Трето създание изскочи от ниските храсталаци. Сърната направи още няколко крачки, след което падна на хълбок и започна да рита във въздуха.

Един от сензорите откъм потока започна да излъчва силна светлина.

— Вече са тук — промърмори Натан.

Застанала до него, Карера свали очилата си за нощно виждане и запали фенерчето си. Лъчът му освети пространството между пътеката и реката. Джунглата от двете страни на лъча продължи да тъне в мрак.

— Не виждам…

Нещо тупна върху пътеката само на няколко метра от тях.

От това разстояние възприеха съществото като нещо, имащо сякаш само крака и дълга рибена опашка. То подскочи към тях. Под двете му топчести черни очи имаше зинала уста. Зъбите му заблестяха на ярката светлина. Приличаше на кръстоска между попова лъжичка и пирани.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна Карера. То я чу и се устреми към нея.

Натан натисна спусъка на двуцевката. Струята от сачми направи съществото на решето и го отхвърли назад. Натан знаеше, че сачмите са нещо много полезно в джунглата. Не ти се налагаше да се прицелваш. Сачмите бяха съвършено средство за обезвреждане на дребни по размери заплахи — отровни змии, скорпиони и паяци. Очевидно, и отровни земноводни.

— Прибирай се — нареди и затвори малката врата. Тя представляваше само рогозка от преплетени палмови листа, обаче временно щеше да спре нападателите.

— Но това е и единственият изход — възрази Карера.

— Не и в постройка като тази — добави Натан и взе мачетето в лявата си ръка. Посочи с него към стената, която бе най-отдалечена от реката и потока. — С това може да си направиш врата накъдето си поискаш.

Отиде до централния двор и видя там Франк и Уоксмън. Капитанът бе разгънал карта.

— Те са вече тук — съобщи им Натан. Отиде до стената и започна да изсича отвор през плетеницата от палмови и бананови листа. — Трябва да се махаме веднага.

Уоксмън кимна и размаха ръка.

— Тръгваме! Още сега!

Натан отвори изход през задната стена и изрита парчетата от листа встрани. Уоксмън даде знак на ефрейтор Окамото да тръгне напред. Натан забеляза, че войникът държи в ръце оръжие с необичаен вид.

— Огнепръскачка — обясни му Окамото. — Ако се наложи, ще си пробием път през тези копелета с пламъци.

Натисна спусъка и от дулото на оръжието излезе оранжев пламък, наподобяващ огнен змийски език.

— Чудесно! — Натан потупа ефрейтора по рамото. След многото дни, прекарани заедно в реката, войникът му бе станал симпатичен, макар че навикът му да си подсвирва все още продължаваше да го дразни.

Окамото смигна на Натан и излезе през отвора, без да се колебае. Натан забеляза, че на гърба на ефрейтора е прикрепен малък резервоар.

Последваха го други четирима рейнджъри: Варчак, Грейвс, Джоунс и Костос. Всички бяха затъкнал и гранатохвъргачки на своите карабини М — 16. Разпръснаха се по двойки отляво и отдясно на Окамото. Рейнджърите прекосиха лъча на лазерните сензори и веднага се чу сигнал за тревога.

— А сега, цивилните — заповяда Уоксмън. — Не се отдалечавайте. Нека между вас и гората през цялото време да има по един рейнджър.

Ричърд Дзейн и Ана Фонг бързо излязоха през отвора. След тях преминаха Олин и Мани, следван от Тортор. Последни излязоха Кели, Франк и Коуве.

— Да вървим — каза Кели на Натан.

Той кимна и се обърна назад към постройката. Уоксмън даваше разпореждания на последните рейнджъри, които щяха Да охраняват тила им. Двама войници се бяха надвесили над нещо в средата на двора.

— Да вървим, дами! — заповяда Уоксмън. Рейнджърите се изправиха. Един от тях, ефрейтор на име Самад Ямир, погледна Уоксмън и повдигна палец нагоре. Ефрейторът рядко говореше, а когато говореше, правеше го със силен пакистански акцент. Натан знаеше за Ямир само това и още нещо — че той е сапьорът на групата.

Погледна с известно подозрение устройството, оставено в двора.

Уоксмън забеляза погледа му и насочи дулото на карабината си към отвора.

— Вие персонална покана ли очаквате, доктор Ранд? Натан облиза устните си и последва Франк и Кели.

И този път зад гърба му се оказа редник Карера, сега екипирана с огнепръскачка. Тя започна да оглежда джунглата с присвити очи. Последни от постройката излязоха Уоксмън и Ямир.

— Не се отдалечавайте един от друг! — напомни Уоксмън. — Мръдне ли нещо, опичате го или го взривявате!

— Тръгваме към един хълм на пет километра оттук — каза Карера на Натан.

— Откъде знаеш, че е разположен там?

— От топографската карта — отвърна рейнджърката неуверено.

Натан я погледна въпросително.

— Работата е там, че на картата потока го нямаше — прошепна Карера.

Кели се извърна. Имаше измъчен вид. Не каза нищо.

Натан въздъхна. Това, че картата не бе точна, не го учуди. Реките и потоците във вътрешността на джунглата бяха непредсказуеми. Размерите и формите на езерата и тресавищата варираха в зависимост от валежите. Руслата на реките и потоците бяха още по-променливи. Заради това повечето бяха безименни и не се нанасяха на картите. Добре поне, че там бе нанесен хълмът.

— Движи се! — заповяда Уоксмън.

Групата вкупом се вмъкна в джунглата. Натан се огледа, опитвайки се да долови подозрителни шумове. В далечината се чуваше бълбукането на малкия поток. Той си представи как индианците се бяха устремили към него, без да си дават сметка за опасността и за смъртта, която ги дебнеше там.

Затътри се подир Франк и Кели. Джунглата се осветяваше от пламъка на оръжието на ефрейтор Окамото. Хората изкачиха мълчаливо ската на брега. Всички бяха забили поглед в джунглата около тях.

След около двайсет минути изкачване Уоксмън се обърна към войника до него:

— Ямир, запали кандилото!

Натан се извърна. Самад Ямир се бе обърнал с лице към мястото, което бяха напуснали. Бе метнал карабината си М — 16 през рамо и държеше нещо в ръце.

— Радиопредавател — обясни Карера.

Ямир повдигна устройството, което държеше, и натисна копче. Запримига червена светлина.

Натан се намръщи.

— Какво…

Чу се тих взрив. Част от джунглата се извиси към небето, превърната в огнено кълбо. Пламъците се издигнаха високо нагоре и осветиха околната гора.

Изумен от видяното, Натан отстъпи крачка. Другите цивилни реагираха с възгласи на изненада. Натан видя как огненото кълбо угасна, обаче голяма част от джунглата остана да гори. През адското червеникаво сияние можеше да се види как в гората се е образувала изпепелена площ. Дърветата около нея бяха останали без клони и листа. Бе унищожен поне половин хектар от гората. От постройката не бе останала и следа. Дори и сензорните предупредителни устройства замълчаха, унищожени от взрива.

Натан бе твърде изненадан, за да каже нещо. Уоксмън обаче забеляза разгневения му поглед.

— Не спирайте — нареди той.

— Стопроцентова застраховка. Изгаряме всичко зад себе си — отбеляза Карера.

— Какво беше това? — попита Коуве.

— Напалмова бомба — обясни мрачно ефрейторът. — Ново оръжие за бойни действия в джунглите.

— Защо не бяхме предупредени за това? — запита Франк. — Защо никой не ни предупреди?

— Не спирайте — изкомандва Уоксмън. — Това бе моя задача. Моя грижа. Не искам повече приказки по този въпрос. За вашата сигурност отговарям аз.

— Моята благодарност за това, капитане — обади се Ричърд Дзейн. — Лично аз високо ценя вашите действия. Надявам се да сте изтребили тази отровна сган.

— Май не е съвсем така — каза Олин с присвити очи и посочи потока, който сега ясно се виждаше благодарение на пожара. Част от него бе изпълнена със скачащите и търчащи тела на хилядите малки създания. Подобно на сьомга, отишла да хвърля хайвера си, напредваха по потока с голяма бързина.

— Тук има вода — съобщи вървящият напред Окамото. Групата се събра около него.

— Мили Боже! — възкликна Кели.

На петдесет метра пред тях друг поток пресичаше пътя им. Бе широк само десетина метра и водите му бяха тъмни и неподвижни. Земята зад него продължаваше да се извисява. Там някъде бе хълмът, към който се бяха отправили.

— Това същият поток ли е? — попита Франк.

Един от рейнджърите, Йоргенсен, излезе от гората. В ръката си държеше очила за нощно виждане.

— Огледах местността. Той е приток на другия поток. Влива се в него.

— Мамицата му! — изруга Уоксмън. — Тук е истинска плетеница от реки.

— Трябва да го прекосим незабавно — каза Коуве. — Създанията сигурно скоро ще се появят тук.

Уоксмън погледна с явно безпокойство бавно течащата вода. После отиде при Окамото.

— Ще ми трябва малко светлина.

Рейнджърът усили пламъка и го насочи към водата. Той не им помогна да разберат какво се криеше под мътната повърхност.

— Сър, нека аз да мина пръв — предложи Окамото. — Да проверя дали е безопасно.

— Добре, синко, пази се.

— Разбрах, сър.

Окамото си пое дълбоко въздух и целуна разпятие, висящо на врата му. После навлезе във водата, като държеше оръжието си нависоко.

— Тече бавно, но е дълбока — уведоми ги той. Когато се оказа в средата на потока, водата бе стигнала до кръста му.

— Бързай — подкани го Франк, притиснал юмрук до стомаха си.

Окамото измина и останалото разстояние и излезе от водата. Бе усмихнат, когато се озова на другия бряг.

— Изглежда безопасно — прецени рейнджърът.

— Само засега — уточни Коуве. — Трябва да побързаме.

— Да вървим! — заповяда Уоксмън.

Цялата група навлезе едновременно във водата. Франк държеше Кели за ръка. Натан помогна на Ана Фонг да прекоси потока.

— Не умея да плувам добре — каза Ана, без да се обръща конкретно към никого.

Последваха ги рейнджърите, издигнали карабини високо над главите си.

След като се озова от другата страна, групата започна бавно да изкачва стръмния склон. Обувките на всички бяха пълни с вода, а местността бе все още разкаляна от вчерашния дъжд, така че стана трудно да се върви. Забавиха ход. Скупчената доскоро група започна да се разтяга.

От мрака се появи Йоргенсен с очила за нощно виждане в ръка.

— Капитане, проверих и другия поток. Водата се е успокоила. Не видях повече такива създания.

— Те са някъде там — каза Натан. — Просто са престанали да бесуват.

— Възможно е след пожара да са избягали обратно в голямата река — изрази надежда Йоргенсен.

Уоксмън се намръщи.

— Според мен не би трябвало да разчитаме на…

Капитанът бе прекъснат от силен вик. Един от хората отляво не успя да се удържи върху полегатия кален склон и се подхлъзна. Бе рейнджърът Еди Джоунс. Размаха ръце, опитвайки се да спре падането си.

— Еби му майката! — изпсува в безсилието си. Опита се да се залови за един храст, обаче го изтръгна заедно с корените. Сетне се удари в един камък, изпусна пушката си и се озова в потока.

Войниците Варчак и Грейвс му се притекоха на помощ. Той се измъкна от водата, като плюеше вода и кашляше. Достигна брега.

— Майка й да еба на тази джунгла — изпсува и тези думи бяха последвани от други, още по-цветисти псувни. Успя да се измъкне от потока.

— Спокойно, Джоунс, спокойно — каза му Варчак и освети с фенерчето си мокрия от глава до пети войник. — За такъв слалом в джунглата бих ти писал шестица.

— Шестицата си я натикай в задника — отвърна Джоунс и се наведе, за да махне лепкаво водорасло от крачола си.

— Уф!

Ефрейтор Грейвс бе първият, който го забеляза. Забеляза нещо, което се движеше върху раницата на Джоунс.

— Джоунс…

— Какво има? — попита все още полунаведеният войник. Съществото скочи и захапа меката тъкан под челюстта на Джоунс.

— Какво, по дяволите…

Джоунс откъсна съществото от шията си, от която започна да шурти кръв.

Малкият поток внезапно се разбуни и от него изскочиха още дузина подобни създания. Нахвърлиха се върху войника и го захапаха по краката. Той падна на гръб с лице, изкривено от болка. Стовари се в потока с шумен плясък.

— Джоунс! — извика Варчак и се доближи до падналия, Още едно създание изскочи от водата и тупна в мократа кал до краката на ефрейтора. Разтворените му хриле трептяха. Варчак отстъпи крачка. Грейвс направи същото.

Джоунс продължи да се гърчи в плиткия поток. Мяташе се като човек, попаднал във вряла вода. Тялото му бе обхванато от спазми.

— Връщайте се! — изкомандва Уоксмън. — Върнете се веднага!

Варчак и Грейвс вече тичаха. От потока изскочиха още създания и започнаха да ги преследват.

Групата забрави предпазливостта и се устреми нагоре по склона. Някои се подхлъзнаха и продължиха да напредват на четири крака. Кели се спъна и калната й ръка се изхлузи от ръката на Франк. Започна бавно да се плъзга към потока.

— Кели! — изкрещя Франк.

Натан обаче бе на два метра зад нея. Успя да я хване с едната ръка през кръста, при което се стовари върху нея. В другата държеше пушката си. Мани им се притече на помощ и успя да повдигне и двамата. Тортор неспокойно се разхождаше около тях.

— Размърдай си косматия задник — ядоса се бразилецът на ягуара.

Тримата се бяха оказали в края на групата. Няколко ярда нагоре ги очакваше Франк.

Единствено редник Карера бе решила да ги изчака. Огнепръскачката и изхвърли дълъг пламък зад тях.

— Да побързаме! Трябва да настигнем другите! — подкани ги притеснено.

— Благодаря. — Кели се обърна към цялата група.

— Втори път не прави това — каза Франк и хвана сестра си за ръката.

— Нямам такива намерения.

Натан продължи да ги наблюдава. Срещна погледа на Карера и забеляза страх в очите й. Всичко стана за миг. Изпод един от ниските храсталаци се появи едно същество и се нахвърли върху рейнджърката. Бе успяло да се спаси от пламъците.

Карера падна на гръб и пламъкът на оръжието й се насочи към небето. Съществото бе захапало пояса й, а сега се опитваше да се прехвърли към по-сочна плът.

Преди останалите да успеят да реагират, чу се силен пукот. Съществото излетя встрани. Или по-точно, двете му половини. Карера и Натан се обърнаха и видяха как Мани приготвя камшика си за втори удар.

— Какво чакаш? Още едно ли да дойде? — извика Мани.

Карера се изправи с помощта на Натан и всички с ускорен ход се отправиха нагоре. Най-после стигнаха върха. Натан се надяваше, че са на достатъчно разстояние от земноводните създания.

На върха завариха останалите членове на експедицията.

— Трябва да продължим — настоя Натан. — Да се отдалечим колкото се може повече от тях.

— Като теория това звучи добре — обади се Коуве. — Да се приложи на практика обаче няма да бъде съвсем лесно — добави шаманът и посочи другия скат на хълма.

Огряна от лунната светлина, под тях блестеше като сребро водна повърхност. Натан изстена и разбра, че това бе потокът, който досега се бяха опитали да избегнат. Бяха направили фатална грешка.

Малкият поток, който бяха преодолели преди няколко минути, не бе приток на големия, а част от него.

— Намираме се на остров — произнесе Кели с отпаднал глас.

Натан се озърна и видя, че потокът се разделяше и заобикаляше хълма от двете страни. В другия край на хълма двата потока отново се сливаха. Наистина се намираха на остров, обградени отвсякъде от изпълнени със смърт води. На Натан му прилоша.

— Попаднахме в капан.

 

02:12 ч.

Западно крило на института „Инстар“

 

Лангли, щата Вирджиния Дорийн О’Брайън бе седнала над малка маса в общия кабинет, надвесена над чаша кафе. В този късен час се ширеше сама в помещението. Всички останали членове на МЕДЕА, поставени под карантина, в този час или спяха в импровизираните спални, или се намираха в лабораториите.

Дори и Маршал се бе прибрал в тяхната стая заедно с Джеси преди няколко часа. Рано сутринта бе разговарял по телефона с двама началник-отдели и с директора на ЦРУ. Красноречиво бе характеризирал тези си събеседвания като „застраховка, преди лайната да попаднат в политическия вентилатор“. Такъв бе стилът на работа на правителството. Вместо да предприемат агресивна съвместна атака срещу проблема, администраторите все още търсеха виновници сред другите и укритие за себе си. Маршал имаше намерение да изкара всичко наяве. Бе наложително да се приеме план за решителни действия. Засега имаше петнайсет зони, засегнати от епидемията, в които се действаше по петнайсет различни начина. Въобще бе настъпил пълен хаос.

Лорийн въздъхна и погледна купчините документи, разхвърляни върху масата. Екипът й все още не успяваше да открие отговора на един прост въпрос: кой бе причинителят ца болестта?

Тестове и изследвания се правеха в лабораториите в цялата страна — от Атланта до Сан Диего. Научен център на цялата тази дейност обаче бе институтът „Инстар“.

Лорийн отмести встрани доклад на някой си доктор Шелби относно използването на клетки от бъбреците на маймуна като хранителна среда. Не бе успял да открие нищо. Отрицателна реакция. До този момент причинителят на болестта бе преминал безпрепятствено през всички тестове за идентифициране, проведени с аеробни и анаеробни култури, с тъкани от гъби, с електронни микроскопи, с точкова хибридизация и с полимерна верижна реакция. Досега не бе постигнат никакъв напредък. Всички тестове завършваха с почти еднакви заключения: отрицателна реакция, нулев растеж, безрезултатен анализ — все различни начини да се каже, че е налице провал.

Пейджърът, оставен до чашата с вече изстинало кафе, започна да писука и да се придвижва по пластмасовата повърхност на масата. Тя успя да го хване, преди да падне от нея.

— Кой, по дяволите, може да ме търси в този час? — промърмори, като погледна дисплея. Там пишеше, че я търсят от „Лардж скейл байолоджикал лаб“. Това нищо не и говореше, но от номера се виждаше, че се намираше някъде в Северна Калифорния. Вероятно някой тамошен техник щеше да поиска номера на техния факс. Все пак…

Лорийн се изправи, прибра пейджъра в джоба си и тръгна към телефонния апарат, монтиран на стената. Тъкмо свали слушалката, когато чу как зад нея вратата се отваря. Изненада се, когато видя Джеси по пижама. Детето разтриваше очите си с юмручета.

— Бабо…

Лорийн върна слушалката на мястото й и отиде при нея.

— Какво правиш тук, миличко? Би трябвало да си в леглото.

— Не можах да те намеря.

— Какво ти е? Да не би пак да си сънувала нещо неприятно? — попита Лорийн. През първите няколко нощи детето, несвикнало с карантината и с непознатата обстановка, бе страдало от кошмари. Бе съумяло обаче бързо да се приспособи и бе завързало приятелства с другите деца.

— Боли ме коремчето — каза с просълзени очи.

— Ах, миличка, така е, когато ядеш сладолед много късно. — Дорийн притегли детето към себе си, за да го прегърне. — Ей сега ще ти донеса чаша вода и… — гласът на Дорийн угасна по средата на изречението, когато усети температурата на детето. Докосна челото му с ръка. — Боже мой! — изстена отчаяно.

Детето имаше треска.

 

02:31 ч.

Амазонската джунгла

 

Луи бе застанал до палатката си, когато Жак дойде откъм реката. В ръцете си помощникът му носеше нещо, завито в плат и не по-голямо от диня.

— Докторе… — започна маронът.

— Какво откри, Жак? — попита докторът. Бе изпратил помощника си и още двама души да проверят на какво се дължи взривът, който чуха непосредствено след полунощ. Шумът бе събудил хората от лагера му броени минути, след като се установи на бивак. Няколко часа преди това, при залез слънце, Луи научи за откриването на индианското селище и за съдбата на обитателите му. Часове по-късно пък имаше взрив…

Какво ставаше там?

— Господин докторе, селището е изпепелено. Голяма част от околната гора — също. Не можахме да се доближим много, тъй като все още имаше пожари. Може би до сутринта ще научим нещо повече.

— А експедицията?

— Нямаше я, господин докторе. Изпратих Малахим и Тоди да я проследят — отвърна Жак и заби поглед в краката си.

Луи присви юмруци и прокле собствената си самоувереност. След успешното отвличане на войника бе започнал да изпитва самодоволство. А какво се бе получило сега? Един от хората му навярно е бил забелязан. Ако лисицата бе разбрала, че по петите й вървят хрътки, мисията му щеше много да се усложни.

— Иди събери хората. Ако рейнджърите са решили да избягат от нас, не искам да се отдалечават много.

— Разбрах, господин докторе. Не смятам обаче, че бягат от нас.

— Защо мислиш така?

— Когато отидохме до опожарената зона, в един страничен поток открихме тяло.

— Тяло ли? — попита Луи. Да не би това да бе някой от неговите хора, очистен и хвърлен в реката като предупреждение?

Жак пусна това, което държеше, върху земята. Бе човешка глава.

— Намерихме я във водата до развалините.

Луи се намръщи, приведе се над главата и огледа това, което бе останало от нея. Лицето бе напълно оглозгано. Ако се съдеше по бръснатия тил, това очевидно бе един от рейнджърите.

— И тялото бе в същото състояние — поясни Жак. — Оглозгано до кокалите.

— Какво му се е случило?

— Станал е жертва на пираните, ако съдя по раните.

— Сигурен ли си?

— Напълно съм сигурен — отвърна Жак и посочи с пръст обезобразената половина на носа си. Така напомни на началника си, че още в детството си бе имал вземане-даване с лакомите речни хищници.

— Кога са го нахапали? След смъртта му ли?

— Ако са се заели с него, когато още е бил жив, жал ми е за нещастника — каза Жак и сви рамене.

Луи се изправи и впери поглед в реката.

— Какво, по дяволите, става там?