Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Пикник край пътя (5)

4. Редрик Шухарт, 31-годишен

През нощта долината изстина и на разсъмване стана съвсем студено. Те вървяха по насипа, като стъпваха по прогнилите траверси между релсите, потънали в ръжда и Редрик гледаше как по коженото яке на Артър Барбридж блестят капчици кондензирана мъгла. Момчето крачеше леко и весело, сякаш зад гърба му не беше изнурителната нощ, нервното напрежение, от което и досега трепереше всяка фибра, които те прекараха в мъчителен полусън, притиснали гърбовете си един до друг за по-топло, изчаквайки потока от „зеленило“, който заобиколи хълма и изчезна в оврага.

От двете страни на насипа се стелеше гъста мъгла. От време на време тя изпълзяваше на тежки сиви парцали върху релсите и по тези места те вървяха до коляно в бавно кълбещата се мътилка. Миришеше на мокра ръжда, а от блатото вдясно от насипа лъхаше смрад. Нищо не се виждаше наоколо освен мъгла, но Редрик знаеше, че от двете страни се проточва хълмиста равнина с каменни сипеи, а зад равнината в мъглата се скриват планините. И освен това знаеше, че когато изгрее слънцето и мъглата се утаи в роса, трябва да види някъде вляво останките на разбития въртолет, а отпред трябва да се появи композицията от вагонетки и тогава ще започне истинската работа.

В движение Редрик подпъхна ръка между гърба си и раницата и я повдигна малко, така че долният ръб на бутилката с хелий да не му убива на гръбнака. „Тежка е дяволската, как ще пълзя с нея? Най-малко километър и половина. Добре де, сталкер, недей да хленчиш, знаеше за какво тръгваш. Петстотин хиляди кинта те очакват на края на пътя, можеш да се поизпотиш. Петстотин хиляди, съблазнителен кяр, а? Дяволите да ме вземат, ако им го дам за по-малко от петстотин хиляди. И по дяволите, ако дам на Лешояда повече от трийсет. А на хлапето… а на хлапето — нищо. Ако поне половината от това, което каза старият мръсник, е истина, то на хлапето нищо няма да дам…“

Той отново погледна гърба на Артър и присвил очи, известно време гледа как той крачи леко през траверсите, широкоплещест, с тесни бедра и как дългите гарвановочерни като на сестра му коси потрепват в такт с крачките му. „Сам се натрапи — тъжно помисли Редрик. — Сам. И защо ли така отчаяно настояваше да го взема? Направо целият трепереше, със сълзи на очи… «Вземете ме, мистър Шухарт! На мене разни хора ми предлагаха, но аз бих искал само с вас, та нали всичките за нищо не стават! Баща ми… но сега вече той не може.»“ С усилие на волята Редрик прекъсна този спомен. Гадно му беше да мисли за това и може би затуй взе да мисли за сестрата на Артър. Просто умът му не го побираше: такава разкошна жена, сто години би се любил с нея, а всъщност залъгалка, лъжа, мъртва кукла, а не жена. Нещо като, спомни си, копчетата на майчината му блуза — едни такива кехлибарени, полупрозрачни, златисти, просто ти се дощява да ги пъхнеш в устата си и да ги смучеш в очакване да усетиш някаква необикновена сладост и той ги лапаше, и ги смучеше, и всеки път страшно се разочароваше, и всеки път забравяше за това разочарование, даже не толкова забравяше, а просто не искаше да вярва на собствената си памет, щом ги видеше отново.

„А може татенцето му нарочно да го е пратило с мене — помисли си той за Артър. — Я какъв пищов има в задния си джоб… Ами, не ми се вярва, Лешояда ме познава. Лешояда знае, че с мене шега не бива. И знае какъв съм в Зоната. Не, това са глупости. Не е първият, дето ме е молил, нито е първият, дето е лял сълзи, други и на колене са падали… А пищов мъкнат със себе си всичките… първия път. Първия и последния. Нима му е за последен път? Ох, за последен, малкия. Да, татенце, ако знаеше какво е намислило, хубавичко щеше да отупаш с патериците своето синче, дето си го измолил от Зоната…“ Изведнъж почувствува, че отпред има нещо — не съвсем близо, на трийсет-четирийсет метра.

— Стой — каза на Артър.

Момчето послушно замръзна на мястото си. Реакцията му беше добра — просто застина с повдигнат крак, а после бавно и внимателно го свали на земята. Редрик спря до него. Тук коловозът явно се спускаше и напълно се изгубваше в мъглата. И там, в мъглата, имаше нещо. Нещо голямо и неподвижно. Безопасно. Редрик внимателно подуши въздуха. Да, беше безопасно.

— Напред — промълви той тихо, почака Артър да направи крачка и тръгна след него. С крайчеца на окото зърна лицето на Артър, красиво очертания профил, чистата кожа на бузите и решително свитите устни под изисканите мустаци.

Те потънаха в мъглата до кръста, после до шията, а след още няколко секунди отпред се замярка кривата грамада на вагонетката.

— Край — каза Редрик и взе да смъква раницата. — Седни, където стоиш. Почивка.

Артър му помогна да свали раницата и после двамата седнаха един до друг на ръждясалата релса. Редрик откопча единия джоб на раницата, извади пакет с храна и термос с кафе и докато Артър разтваряше пакета и нареждаше сандвичите върху раницата, измъкна от пазвата си манерката, разви капачката и затворил очи, бавно отпи няколко глътки.

— Ще глътнеш ли малко? — предложи му той, като изтри с длан гърлото на манерката. — За смелост…

Артър обидено поклати глава.

— Нямам нужда да пия за смелост, мистър Шухарт — каза той. — По-добре ще е кафе, ако позволите. Доста влажно е тук, нали?

— Влажно е — съгласи се Редрик. Той скри манерката, избра си един сандвич и го захапа. — Щом се разнесе мъглата, ще видиш, че всичко наоколо е само блата. Едно време по тези места имаше комари — страшна работа…

Редрик замълча и си наля кафе. Кафето беше горещо, гъсто и сладко, да го пиеш сега даже беше по-приятно, отколкото алкохола. От него миришеше на дома му. На Гута. Но не просто на Гута, а на Гута по пеньоар, току-що станала от сън, с все още личащ на бузата белег от възглавницата. „Защо ли се забърках в тази работа — помисли си той. — Петстотин хиляди… А за какъв дявол са ми тези петстотин хиляди? Да не би да смятам бар да си купувам с тях? Парите са нужни, за да не мисли човек за тях. Така е. Добре го каза тогава Дик. Ама нали аз и без това не мисля за тях напоследък. За какъв дявол са ми тогава тези пари? Къща имам, градина имам, в Мармънт няма да остана без работа… Нави ме Лешояда все пак, нави ме като хлапе…“

— Мистър Шухарт — неочаквано каза Артър, като гледаше настрани. — А вие сериозно ли вярвате, че това нещо изпълнява желания?

— Глупости — разсеяно продума Редрик и замря с поднесената към устата чашка. — А ти откъде знаеш за какво нещо сме тръгнали?

Артър смутено се засмя, прекара пръсти през гарвановочерната си коса, подръпна я и каза:

— Ами ей така, досетих се… Вече не помня какво по-точно ме наведи на тази мисъл… Е, първо, татко по-рано все мърмореше за това Златно кълбо, а в последно време изведнъж престана и вместо това, по-често взе да минава край вас, а пък аз нали зная, че каквото и да разправя той, вие не сте никакви приятели… После, стана някак си странен напоследък… — Артър отново се засмя и поклати глава, спомняйки си за нещо. — А напълно се убедих, когато вие с него изпитвахте този дирижабъл в пущинака… — Той потупа с ръка раницата, където плътно беше натъпкан сгънатият балон. — Честно казано, проследих ви тогава и като видях как издигнахте торбата с камъни и я поведохте над земята, веднага всичко ми стана ясно. Според мен в Зоната освен Златното кълбо, нищо друго тежко не е останало. — Той отхапа от сандвича, задъвка и замислено каза с пълна уста: — Само дето не разбирам как ще го закачите, то сигурно е гладко…

Редрик все така го гледаше над чашата и си мислеше колко са различни — бащата и синът. Нищо общо нямаше между тях. Нито в лицето, нито в гласа, нито в душата. Гласът на Лешояда беше дрезгав, подмилкващ се, един такъв подъл, но когато говореше за това, говореше хубаво. Не можеше човек да не го слуша. „Рижи — говореше той тогава, навел се през масата. — Та ние останахме всичко на всичко двама и на двамата ни се падат два крака и двата са твои… На кого, ако не на тебе? Та това може би е най-ценното от всичко в Зоната! На кого ще се падне, а? Мигар ще се падне на тия чистофайници и техните машинки? Нали аз го намерих, аз! Колко от нашите там се натръшкаха по пътя! А го намерих аз! Пазех го за себе си. И сега на никого не бих го дал, ама ръцете ми, виждаш, къси станаха… Освен на тебе, на никого. Колко сополанковци научих на занаят, цяло училище, разбираш ли, открих за тях — не могат и не могат, не са от туй тесто… Е, добре, ти не вярваш. Щом не вярваш, не вярвай. Ти ще вземеш парите. На мен ще дадеш колкото ти сака душата, знам, че няма да ме метнеш… А аз ще си върна краката. Краката ще си върна, разбираш ли? Нали Зоната ми отне краката, тогава може пък Зоната да ми ги върне, а…“

— Какво? — попита Редрик, дошъл на себе си.

— Попитах може ли да запаля цигара, мистър Шухарт?

— Да — каза Редрик. — Пуши, пуши… И аз ще запаля.

Той изпи наведнъж остатъка от кафето, извади цигара и мачкайки я, се взря в редеещата мъгла. „Побъркан — помисли си той. — Луд. Краката да му върнат… на мерзавеца…“

След всичките тези разговори в душата му остана някакво смътно чувство, странно парещо. И то не изчезна с времето, а напротив, все се разпалваше и разпалваше. Странно чувство беше то и му пречеше, сякаш Лешояда го беше заразил с нещо, не с някаква гадост, а напротив, май със сила? Не, не със сила. А с какво тогава? „Е, добре — рече си той. — Да предположим, че не бях дошъл тука. Приготвил съм се напълно, сложил съм багажа в раницата и тогава нещо се е случило… опипали са ме например. Лошо ли щеше да бъде? Безспорно лошо. А защо да е лошо? Дето ще хвръкнат парите ли? Ами работата не е в парите… Защото богатството ще се падне на тия крастави жаби, Пресипналия и Кльощавия? Наистина в това има нещо. Обидно е. Но мене какво ме засяга? Все едно, в края на краищата те ще получат всичко…“

— Бр-р-р… — Артър разкърши рамене. — Пронизва до кости. Мистър Шухарт, може би сега ще ми дадете да си глътна веднъж?

Редрик мълчаливо извади манерката и му я подаде. „А пък аз не се съгласих веднага — неочаквано си помисли той. — Двайсет пъти пращах Лешояда по дяволите, а на двайсет и първия все пак се съгласих. Някак си вече беше станало съвсем непоносимо. И последният ни разговор се оказа кратък и съвсем делови. «Здрасти, Рижи. Виж, донесъл съм картата. Може би все пак ще я погледнеш, а?» А аз го погледнах в очите, а очите му бяха като циреи — жълти с черни точки, и казах: «Дай я.» Помня, че бях пиян тогава, цяла седмица вече пиех и ми беше гадно на душата… По дяволите, не е ли все едно! Тръгнах и толкоз. Какво се ровя толкова наистина. Да не би да ме е страх…“.

Той потрепери. Неочаквано от мъглата долетя проточено тъжно скърцане. Редрик скочи като ужилен и тозчас като ужилен скочи и Артър. Но вече отново беше тихо, шумоляха само дребните камъни, които се изсипваха по насипа изпод краката им.

— Сигурно рудата се свлече — неуверено прошепна Артър, като изговаряше трудно думите. — Вагонетките с рудата… стоят отдавна…

Редрик гледаше право пред себе си и нищо не виждаше. Той си спомни. Беше през нощта. Събуди се от също такъв звук, тъжен и проточен, вцепенявайки се като насън. Само че не беше сън. Маймунката викаше, седнала в своето легло до прозореца, а от другия край на къщата й отвръщаше баща му, по подобен начин, пак така проточено и скърцащо, само че с някакво бучене. И така те се викаха и викаха един друг в тъмнината — сто години и още сто години. Гута също се събуди и го хвана за ръката, чувствуваше рамото й, тутакси покрило се с пот и те лежаха така през всичките тези сто години и още сто години, а когато Маймунката замлъкна и си легна, той почака още малко, после стана, слезе в кухнята и жадно изпи половин бутилка коняк. От тази нощ се запи…

— Рудата — говореше Артър. — Знаете ли, тя с времето се свлича. От влагата, от всякакви такива причини…

Редрик погледна побледнялото му лице и отново седна. Цигарата му беше изчезнала някъде от пръстите, запали нова. Артър постоя още малко, като се оглеждаше предпазливо, после също седна и тихо каза:

— Знам, разправят, че в Зоната уж живеел някой. Някакви хора. Не пришълци, а именно хора. Уж Посещението ги сварило тук и те мутирали… приспособили се към новите условия. Чували ли сте за това, мистър Шухарт?

— Да — каза Редрик. — Само че не тука, а в планините на северозапад. Овчари някакви.

„Ето с какво ме зарази той — мислеше си Редрик. — Със своята лудост ме зарази той. Ето значи защо съм дошъл тук. Ето какво ми трябва тука…“ Бавно го изпълни някакво странно и съвсем ново усещане. Съзнаваше, че всъщност това усещане не е никак ново, че то отдавна вече се е загнездило някъде в него и напира, но едва сега се досети за него и всичко си дойде на мястото. И това, което по-рано изглеждаше дивотия, глупав брътвеж на изкуфял старец, сега се превърна в единствената надежда, в единствения смисъл на живота му, защото едва сега разбра, че единственото, което му оставаше още на този свят, онова, заради което беше живял през последните месеци, беше надеждата да стане чудо. Той, глупакът, хапльото, отблъскваше тази надежда, тъпчеше я с крака, гавреше се с нея, проливаше я, защото така беше свикнал, защото никога в живота си, още от самото детство, не беше се осланял на никого освен на себе си и защото от самото детство това осланяне на себе си се изразяваше при него в количеството „зеленички“, които успяваше да изтръгне, да изскубне, да изгризе от заобикалящия го равнодушен хаос. Така е било винаги и така щеше да бъде и по-нататък, ако в края на краищата не беше изпаднал в такава беда, от която не могат да го избавят „зеленичките“, в която да се осланяш на себе си е напълно безсмислено. А сега тази надежда, вече не надежда, а увереност в чудото, го изпълни докрай и вече се учудваше как е могъл по-рано да живее в такъв непрогледен, безизходен мрак… Той се засмя и тупна Артър по рамото.

— Как е, сталкер — каза той. — Втресе ли те? Страшно ли е? Свиквай, братче, не се притеснявай. Това е Зоната!

Артър го погледна учудено и плахо се усмихна. А Редрик смачка омазнената хартия от сандвичите, запрати я под вагонетката и полегна на раницата, като се опря на лактите си.

— Е, добре — каза той. — А да предположим например, че това Златно кълбо наистина… Какво би си пожелал тогава?

— Значи все пак вярвате? — попита Артър.

— Не е важно дали там вярвам, или не вярвам. Ти ми отговори на въпроса.

Изведнъж наистина му стана интересно да узнае какво може да поиска от Златното кълбо ей такова момче, още хлапак, вчерашен колежанин, затова с весело любопитство гледаше как Артър се мръщи, дърпа си мустаците, вдига и отново свежда очи.

— Е, разбира се, крака за баща ми — продума най-сетне Артър. — Вкъщи всичко да бъде наред…

— Лъжеш, лъжеш — добродушно каза Редрик. — Ти, братче, дръж сметка, че Златното кълбо изпълнява само съкровени желания, само такива, които ако не се изпълнят, ти иде да се обесиш!

Артър Барбридж се изчерви, отново погледна Редрик и тутакси сведе очи и съвсем почервеня, даже сълзи се появиха на очите му. Редрик се ухили.

— Всичко ми е ясно — каза той почти ласкаво. — Добре, това не е моя работа. Не споделяй… — И тогава неочаквано си спомни за пистолета и си помисли, че докато все още има време, трябва да провери всичко, което може да се провери. — Какво е това в задния ти джоб? — небрежно попита той.

— Пистолет — измънка Артър и прехапа устна.

— За какво ти е?

— Да стрелям! — каза Артър предизвикателно.

— Стига глупости — строго каза Редрик, надигна се и седна. — Дай го тука. В Зоната няма по кого да стреляш. Дай го.

Артър искаше да каже нещо, но си премълча, пъхна ръка зад гърба си, измъкна армейския колт и го подаде на Редрик, като го държеше за цевта. Редрик пое пистолета за ръбестата ръкохватка, подхвърли го, улови го и каза:

— Имаш ли кърпа? Дай, ще го завия…

Той взе от Артър носната кърпа, чиста, миришеща на одеколон, зави пистолета и сложи вързопа на траверсата.

— Нека засега да поседи тука — обясни той. — Да даде господ, щом се върнем — ще го вземем. Може пък наистина да се наложи да се браним със стрелба от патрулите. Макар че престрелките с патрулите, братче…

Артър поклати глава.

— Не съм го взел за това — каза той с досада. — В него има само един патрон. В случай че стане както с баща ми…

— А-а, виж каква била работата… — проточено каза Редрик, като не откъсваше поглед от него. — Е, за това можеш да не се тревожиш. Ако стане както с баща ти, все ще мога да те домъкна до това място… Гледай, съмна се!

Мъглата изчезваше пред очите им. По насипа вече съвсем я нямаше, а долу и в далечината млечнобялата пелена улягаше и се стопяваше, през нея израстваха овалните нащърбени била на хълмовете, а между хълмовете тук-таме се мяркаше набраздената повърхност на шупналото блато, покрита с редки хилави ракити, а на хоризонта, зад хълмовете, лумнаха яркожълтите планински хребети и небето над планините беше ясно и синьо. Артър се огледа през рамо и възкликна възхитено. Редрик също се озърна. На изток планините изглеждаха черни, а над тях пламтеше и се преливаше познатото изумрудено зарево — зелената зора на Зоната. Разкопчавайки колана си, Редрик каза:

— Няма ли да се облекчиш? Слушай, после няма да има нито къде, нито кога…

Той мина зад вагонетката, клекна на насипа и като пъшкаше от време на време, гледаше как зеленото зарево бързо гасне, залива се в розово и оранжевият диск на слънцето изпълзява иззад хребета и веднага от хълмовете се проточиха лилави сенки, всичко наоколо изпъкна рязко, релефно, всичко се открои като на длан и точно пред себе си, на около двеста метра, Редрик видя вертолета. Очевидно вертолетът беше паднал в самия център на „голото теме на комара“ и цялото му тяло се беше сплескало като тенекиена палачинка, само опашката му беше останала цяла, леко изкривена, тя стърчеше като черна заврънкулка в пролуката между хълмовете и стабилизиращото витло беше останало цяло — то отчетливо проскърцваше, поклащайки се мудно от лекия ветрец. Явно „голото теме“ се бе оказало мощно, даже истински пожар не беше станал и на сплесканата тенекия ясно изпъкваше червено-синята емблема на кралските военновъздушни сили, която Редрик вече толкова години не беше виждал и май че даже беше забравил как изглежда.

Като си свърши работата, Редрик се върна при раницата, извади картата и я разстла върху спеклата се на буци руда във вагонетката. Самата кариера не се виждаше оттук, закриваше я хълмът с почернялото обгоряло дърво на върха. Предстоеше им да заобикалят този хълм отдясно, през дерето между него и другия хълм, който също се виждаше, съвсем гол, с червеникаво-кяфяв каменен сипей по целия склон.

Всички ориентири съвпадаха, но Редрик не изпитваше задоволство. Дългогодишният инстинкт на сталкера решително протестираше само при мисълта, абсурдна и противоестествена мисъл да се прокарва път между две близки възвишения. „Добре — помисли си Редрик, — пак ще видим дали ще стане, или няма да стане. Там, на място ще разберем.“ Пътеката до това дере минаваше през блатото, по открито равно място, което оттука изглеждаше безопасно, но като се вгледа, Редрик, съзря между буците изсъхнала пръст в мочурището някакво тъмносиво петно. Погледна картата. Там имаше кръстче и с разкривени букви беше написано: „Навлека“. Пунктираната червена линия на пътеката минаваше вдясно от кръстчето. Прякорът май че му беше познат, но кой беше този Навлек, как изглеждаше и кога го беше виждал Редрик не можа да си спомни. Кой знае защо, си припомни само задимения салон в „Борж“, някакви пияни свирепи мутри, огромни червени лапи, стиснали чаши, гръмогласен смях, зинали гърла с развалени зъби — фантастично стадо от титани и гиганти, събрали се на водопой, един от най-ярките спомени от детството — първото му посещение в „Борж“. Какво занесох тогава? Май че „празнотия“. Нахълтах в тази кръчма направо от Зоната, мокър, гладен, шашардисан, с торба през рамо, тръснах торбата на тезгяха на Ърнест, като се зъбех и озъртах злобно, издържах гръмналия залп от подигравки, дочаках Ърнест, тогава още млад и винаги наконтен с папионка, да отброи колкото трябва там „зеленички“… не, тогава още нямаше „зеленички“, тогава още бяха квадратните, кралските, с някаква строга красавица с плащ и венец… дочаках го, пъхнах парите в джоба си и неочаквано за самия мен докопах от тезгяха една тежка халба и със замах фраснах с нея най-близкото зинало от смях гърло… Редрик се усмихна и си помисли: може пък този да беше Навлека?

— Нима може между хълмовете, господин Шухарт? — полугласно прошепна на ухото му Артър. Той стоеше до него и също разглеждаше картата.

— Там ще видим — каза Редрик.

На картата имаше още две кръстчета — едното на склона на хълма с дървото, а другото на каменния сипей. Пудела и Очилатия. Пътеката минаваше в ниското между двамата.

— Там ще видим — повтори той, сгъна картата и я пъхна в джоба си.

Той огледа Артър и му нареди:

— Вдигни раницата на гърба ми… Ще тръгнем както по-рано — каза Редрик, раздруса раницата и намести ремъците по-удобно. — Ти ще вървиш напред, за да те виждам във всеки момент. Не се оглеждай, а хубаво си отваряй ушите. Моята заповед е закон. И да знаеш, че ще се наложи много да пълзим и през ум да не ти е минало да се пазиш от калта, ако ти заповядам, си буташ мутрата в калта без всякакви приказки… И си закопчей якето. Готов ли си?

— Готов съм — глухо каза Артър. Той здравата нервничеше. Не беше останало и помен от руменината по бузите му.

— Отначало тръгваме нататък — Редрик махна рязко с ръка по посока на най-близкия хълм на стотина крачки от насипа. — Ясно ли е? Потегляй.

Артър въздъхна трескаво и като прекрачи релсата, започна да се спуска на една страна по насипа. Камъните шумно се сипеха след него.

— По-полека, по-полека — каза Редрик.

Той взе внимателно да се спуска подире му, като по навик изравняваше тежестта на раницата с мускулите на краката си. През цялото време държеше под око Артър. „Страхува се момчето — мислеше си той. — Нормално е да се страхува. Сигурно предчувствува. Ако има нюх като баща си, трябва да предчувствува… Да знаеше, Лешояде, как се обърна работата. Да знаеше, Лешояде, че този път ще те послушам.“ А виж тука, Рижи, сам няма да можеш да минеш. Щеш, не щеш, ама се налага да вземеш някого със себе си. Мога да ти дам някой от моите курсисти, дето не ми е жал за него… „Придума ме. За пръв път в живота си се съгласих на такова нещо. Какво пък — помисли си той. — Може все пак да ни се размине, все пак аз не съм Лешояда, може да се изхитрим някак си…“

— Стоп — заповяда на Артър.

Момчето спря, както беше до глезените в ръждивата вода. Докато Редрик се спускаше, тресавището го погълна до коленете.

— Виждаш ли камъка? — попита Редрик. — Дето лежи, ей-там под хълма. Давай към него.

Артър пое напред. Редрик го остави да направи десет крачки и тръгна по следите му. Тресавището под краката му жвакаше и вонеше. То беше мъртво тресавище — нямаше нито комари, нито жаби, даже ракитакът тук беше изсъхнал и изгнил. Редрик по навик се оглеждаше настрани, но засега като че ли всичко беше спокойно. Хълмът бавно се приближаваше, той покри все още ниското слънце и после затули цялото небе на изток. От камъка Редрик се обърна и погледна към насипа. Слънцето го огряваше ярко и на него имаше композиция от десет вагонетки, част от тях бяха излезли от релсите и лежаха на една страна, а насипът под тях беше покрит с червеникави отоци от разсипалата се руда. А по-нататък към кариерата, на север от композицията, въздухът над релсите смътно трепереше и се преливаше, като от време на време в него за миг припламваха и изгасваха малки цветни дъги. Редрик погледна как трепери въздухът, плю почти без слюнка и се обърна.

— Сега по-нататък — каза той и Артър обърна към него напрегнатото си лице. — Виждаш ли ей онези дрипи? Абе не гледаш където трябва. Ей там, вдясно…

— Да — каза Артър.

— Та значи живял едно време някой си Навлек. И отдавна вече не живее. Той не слушал по-възрастните и сега лежи там специално за да показва пътя на умните хора. Засечи с два пръста мястото вдясно от този Навлек… Засече ли го? Е, горе-долу там, където ракитакът е мъничко по-гъст… Хайде, давай нататък. Тръгвай!

Сега вървяха успоредно на насипа. С всяка крачка водата в нозете им ставаше по-малко и скоро вече стъпваха по суха поддаваща пръст. „А на картата тук навсякъде е блато — помисли си Редрик. — Остаряла е картата. Бая отдавна не е бил тук Барбридж и ето че картата е остаряла. Лошо. То, разбира се, по сухото по-лесно се върви, ама по-добре щеше да е, ако блатото си беше тука… Я го виж колко напето крачи — помисли си той за Артър. — Като по Централния булевард.“

Явно Артър се бе поокопитил и сега вървеше бодро. Пъхнал бе едната ръка в джоба, а другата размахваше весело като на разходка. Тогава Редрик потършува в джоба си, избра една гайка, тежка двайсетина грама, прицели се и я запрати по главата му. Гайката удари Артър точно в тила. Момчето изохка, хвана се за главата с две ръце и като се сгърчи от болка, се строполи на сухата трева. Редрик се спря над него.

— Ей така става тук, Арчи — каза той поучително. — Тука не ти е булевардът, не си тръгнал на гезме с мене.

Артър бавно се изправи. Лицето му беше съвсем бяло.

— Ясно ли ти е вече? — попита Редрик.

Артър преглътна и кимна.

— А така. Пък следващия път ще ти избия зъбите. Ако останеш жив. Тръгвай!

„А от момчето би могло да излезе сталкер — мислеше си Редрик. — Сигурно щяха да му викат Красавеца. Красавеца Арчи. Имахме вече един Красавеца, казваше се Диксън, а сега му викат Лалугера. Единственият сталкер, който е попадал в «месомелачката» и въпреки това е оживял. Късмет е имал. Чуден човек, той и досега си мисли, че Барбридж го е измъкнал от «месомелачката». Да има много здраве. Никого не можеш измъкна от «месомелачката»… От Зоната го извлече, това е вярно. Извърши Барбридж такава героична постъпка. Ама само да не беше го извлякъл. По онова време тези негови номера вече бяха омръзнали на всички и тогава момчетата му бяха казали направо: Сам по-добре не се връщай. Ами нали баш тогава на Барбридж му излезе името Лешояда, а преди това се подвизаваше като Вола…“

Изневиделица Редрик усети по лявата си буза едва забележимо въздушно течение и в същия миг, преди още да е успял да помисли за каквото и да е било, извика:

— Стой!

Протегна ръката си вляво. Там въздушното течение се чувствуваше по-силно. Някъде между тях и насипа дремеше „голото теме на комара“, а може би стигаше до самия насип — та ненапразно вагонетките се бяха катурнали. Артър стоеше като закован, даже не се обърна.

— Тръгни по-вдясно. Така.

„Да, би могъл да бъде добър сталкер… Ей, Шухарт, да не би да ти е жал за него? Само това липсваше. А тебе някой някога жалил ли те е?… Общо взето — да, жалили са ме. Кирил ме жалеше. Дик Нънан ме жалеше. Наистина той може би не ме жали толкова, колкото се присламчва към Гута, а може пък и да ме жали — при порядъчните хора едното не пречи на другото… Само аз дето няма кого да жаля. Аз трябва да избирам: или — или.“ Той за първи път си представи съвсем ясно: или Арчи, или моята Маймунка. А то от само себе си се разбираше, че няма какво да избира. Само ако можеше да стане чудото, каза някакъв вътрешен глас и той с ужас и ожесточение потисна в себе си този глас.

Те отминаха купчината сиви дрипи. От Навлека нищо не беше останало, само настрани в изсъхналата трева лежеше дългата ръждясала от горе до долу дръжка на минотърсача. Тогава много използуваха минотърсачи, надяваха се на тях като на самия господ бог; а после двама сталкери подред за няколко дена загинаха с тях, убити от подземни разреди. И тогава спряха… Кой ли все пак беше този Навлек? Лешояда ли го е довел тука, или той сам е дошъл? Защо тази кариера е привличала всички? Защо не съм чул нищо за това?… По дяволите, как припича само! И то от сутринта, после кой знае какво ще бъде?

Артър, който вървеше на пет крачки от него, вдигна ръка и изтри потта от челото си. Редрик погледна под око слънцето. То беше още ниско. И тогава изведнъж осъзна, че сухата трева под краката му не шумоли както по-рано, а сякаш скърца като картофено брашно и вече не е остра и твърда както по-рано, а мека и крехка — разпилява се под ботушите, сякаш сажди се ронят на парцали. После видя отчетливо вдлъбнатите следи на Артър и се хвърли на земята като извика: „Лягай!“.

Редрик падна по лице в тревата и тя се разлетя на прах под бузата му и той заскърца със зъби от яд, че не им провървя. Лежеше, като се стараеше да не се движи, все още надявайки се, че може да им се размине, макар и да разбираше, че бяха се нагреели. Жегата се усилваше, връхлиташе, обгръщаше цялото тяло като хавлия, напоена с вряла вода, потта заля очите му и малко позакъснял, Редрик извика на Артър: „Не мърдай! Търпи!“ И сам взе да търпи.

И щеше да изтърпи, и всичко щеше да свърши мирно и тихо, само щяха да се поизпотят малко, но Артър не издържа. Или не беше чул какво му извикаха, или премного се беше уплашил, а може би го беше напекло още по-силно, отколкото Редрик, но във всеки случай той престана да се владее, скочи и стенейки, слепешката се втурна назад, подгонен от неразумния инстинкт — точно там, където вече никак не биваше да бяга. Редрик едва успя да се надигне, хвана го с две ръце за крака и той с цялото си тяло се сгромоляса на земята, като вдигна облак от пепел, изпищя с неестествено висок глас, срита с другия крак Редрик в лицето, затръшка се, задърпа се, но Редрик, който също трудно разсъждаваше от болка, изпълзя върху него, като притискаше обгорялото си лице към коженото яке и се стараеше да смаже, да затрие в земята с две ръце гърчещата се глава, хванал я за дългите коси, като удряше бясно с обувки, с колене по краката, по земята, по задника. Той смътно чуваше стоновете и мученето, носещи се изпод него и своя собствен дрезгав рев: „Стой мирно, ще те убия…“, а върху него все връхлитаха и връхлитаха камари нажежени въглени, дрехите по него вече горяха и кожата цвърчеше, издуваше се на мехури и се пукаше по краката и хълбоците и той, заврял чело в сивата пепел, трескаво мачкаше с гърди главата на този проклет сополанко, не издържа и закрещя с всичка сила…

Не помнеше кога свърши всичко. Само разбра, че отново може да диша, че въздухът отново стана въздух, а не нажежена пара, изгаряща гърлото и си даде сметка, че трябва колкото може по-скоро да се махнат от този дяволски мангал, докато пак не е изсипал отгоре им своята жарава. Той се смъкна от Артър, който лежеше съвсем неподвижно, стисна здраво под мишница двата му крака и като си помагаше със свободната ръка, запълзя напред, без да сваля очи от чертата, зад която отново започваше тревата — мъртва, изсъхнала, остра, но истинска — сега тя му изглеждаше най-великата обител на живота. Пепелта скърцаше между зъбите му, обгорялото лице току се заливаше с останки от зноя, потта се лееше направо в очите — сигурно защото не бяха му останали нито вежди, нито ресници. Артър се влачеше подире му, като сякаш нарочно се вкопчваше в земята с проклетото си яке, попареният гръб на Редрик гореше, а при всяко мърдане раницата се забиваше в обгорелия му врат. От болката и задуха той помисли с ужас, че е объркал посоката и вече няма да достигне чертата. От страх заработи още по-бързо със свободния лакът и коленете, като от пресъхналото му гърло се изтръгваха най-мръсните псувни, които му идваха в главата, а после изведнъж си спомни с някаква безумна радост, че в пазвата му има почти пълна манерка, другарче мило, само да допълзи, ето още малко, давай, Ред, давай, Рижи, ха така, ето, ето още мъничко.

После дълго лежа, потопил лицето и ръцете си в хладната ръждива вода, с наслаждение вдишва лъхащата го гнила прохлада. Сто години би лежал така, но се насили да се надигне и като застана на колене, свали раницата, добра се на четири крака до Артър, който все още лежеше неподвижно на трийсетина крачки от блатото и го обърна по гръб. М-да, беше красиво момчето. Сега тази приятна муцунка мязаше на сиво-черна маска от опечена кръв и пепел и няколко секунди Редрик разглежда с тъп интерес издълбаните бразди на тази маска — следи от буците и камъните. После се изправи на крака, хвана Артър под мишницата и го помъкна към водата; Артър дишаше хрипливо и от време на време издаваше слаби стонове. Редрик го хвърли по лице в най-голямата локва и падна до него, отново преживя насладата от мократа ледена ласка. Артър забълбука, раздвижи се, протегна ръце под себе си и надигна глава. Очите му бяха облещени, жадно поемаше въздух, плюеше и кашляше. После в погледа му проблесна разум и той се спря на Редрик.

— Пф-фу-у… — каза и повъртя глава, като разпръска с лице мръсната вода. — Какво беше това, мистър Шухарт?

— Смъртта беше — неясно промърмори Редрик и се закашля. Опипа лицето си. Болеше го. Носът му беше подпухнал, но веждите и ресниците, странно наистина, но си бяха на мястото. И кожата на ръцете също се оказа цяла, само дето малко бе почервеняла. Сигурно и бутовете му не бяха изгорени до кокал… Той ги опипа — не, явно не е стигнало до костите, даже панталоните бяха здрави. Просто бе попарен като с вряла вода…

Артър също докосваше внимателно с пръсти своето лице. Сега, когато водата изми страшната маска, неговата физиономия, пак не според очакванията, изглеждаше почти в ред. Няколко драскотини, ожулено чело, разцепена долна устна, но, общо взето, нищо му нямаше.

— Никога не бях чувал за такова нещо — продума Артър и погледна назад.

Редрик също се извърна. На сивкавата изпепелена трева бяха останали много следи и Редрик се смая колко кратък, значи е бил този страшен безкраен път, който той пропълзя, спасявайки се от гибел. От единия до другия край на изгореното оголяло място имаше някакви си двайсет-трийсет метра, не повече, но от недовиждане и страх той беше пълзял по него в някакъв нелеп зигзаг като хлебарка по нажежен тиган и слава богу, че все пак, общо взето, беше пълзял натам, накъдето трябва, а пък би могъл да изпълзи вляво, върху „голото теме на комара“, че дори и да завие обратно… „Не, не бих могъл — помисли си той с ожесточение. — Някое си там хлапе би могло, но аз не съм хлапе и ако не беше този глупак, хич нищо нямаше да се случи, щях да си попаря бутовете — и толкоз с неприятностите…“

Погледна към Артър. Артър се миеше с пръхтене и охкаше, когато закачаше ожулената си кожа. Редрик се изправи и като се мръщеше от допира на опечените дрехи с обгорялата кожа, излезе на сухо място и се наведе над раницата. Виж, раницата бая си беше изпатила. Горните капаци чисто и просто бяха изгорели, шишенцата в аптечката се бяха изпонапукали от жегата и от изпръхналото петно непоносимо лъхаше на болница. Редрик откопча капака и взе да изгребва парченцата стъкло и пластмаса и тогава Артър каза зад гърба му:

— Благодаря ви, мистър Шухарт. Вие ме измъкнахте.

Редрик премълча. Да те вземат дяволите с твойто благодаря! Притрябвало ми е да те спасявам.

— Сам съм си виновен — каза Артър. — Нали чух, че ми заповядахте да лежа, но здравата се уплаших, а когато напече съвсем, загубих ума и дума. Много се страхувам от болка, мистър Шухарт.

— Хайде ставай — каза Редрик, без да се обръща. — Това още нищо не е… Ставай, какво се излежаваш!

Съскайки от болка, той метна раницата на гръб и надяна ремъците на раменете си. Имаше чувството, че на изгорените места сякаш кожата се сгърчи и се покри с болезнени, разрези. От болка се страхува… Чумата да те тръшне дано и тебе и твоята болка… Огледа се. Слава богу, не бяха излезли от пътеката. Сега идваха тези хълмове. Мръсни хълмове — стоят, стърчат като дяволски темета — и това дере между тях… Той неволно подуши въздуха. Ах, мръсното дере, виж, то е самата мръсотия.

— Виждаш ли дерето между хълмовете? — попита той Артър.

— Виждам го.

— Право към него. Ходом марш!

Артър изтри носа си с опакото на дланта и тръгна напред, като шляпаше по локвите. Той понакуцваше и вече не беше толкова изправен и строен както по-рано, а сломен, сега крачеше внимателно, много предпазливо. „Ето че измъкнах още един — помисли си Редрик. — Кой ли е поред? Петия? Шестия? А пък сега се питам: защо? Какъв ми е той, роднина ли ми е! Да не съм се главил да се грижа за него? Слушай, Рижи, а защо го измъкна, а? Та нали без малко ти щеше да пукнеш заради него… Ама сега на бистра глава знам: добре направих, че го измъкнах, защото няма да мина без него, той ми е като заложник за Маймунката. Не измъкнах аз човека, а своя минотърсач. Своя трал, шперца си измъкнах. А там, в горещината хич и не помислих за това. Мъкнах го като роднина и през ум не ми мина даже да го захвърля, макар че бях забравил за всичко: и за шперца, и за Маймунката… И каква стана тя — излиза, че всъщност съм добро момче? И Гута все това повтаря, и Кирил ми го внушаваше и Ричард през цялото време дрънка едно и също… Ама че добряк се извъди. Я остави таз работа — рече си той. — Притрябвала ти е тука добротата. Първо трябва да се мисли, а после да се мърдат ръцете и краката. Това да ти е за първи и последен път, ясно ли е? Добряк… На мен ми трябва да го опазя за «месомелачката» — студено и ясно си помисли той. — Тук през всичко може да се мине освен през «месомелачката»…“

— Стой — каза на Артър.

Дерето беше пред тях и Артър вече се беше спрял и безпомощно гледаше Редрик. Дъното на дерето беше покрито с гнойно-зелена, мазно проблясваща на слънцето гъста помия, над нейната повърхност се виеха леки изпарения, между хълмовете те ставаха по-гъсти и на трийсетина крачки вече нищо не се виждаше. И вонеше. Чудна работа, какво ли гние в този буламач? На Редрик му се стори, че сто хиляди счупени запъртъка, разбити върху купчина от сто хиляди рибешки глави и умрели котки, не могат да вонят така, както вонеше тука… „Смърди малко там, Рижи, ама на тебе да не ти пука… Не се плаши.“

Артър нададе писък и се отдръпна. Тогава Редрик се отърси от вцепенението, припряно измъкна от джоба си пакетче памук, напоен с дезодорант, запуши ноздрите си с тампони и подаде памука на Артър.

— Благодаря ви, мистър Шухарт — продума Артър, гласът му излизаше едва-едва. — А някак си отгоре не може ли?…

Редрик мълчаливо го хвана за косите и завъртя главата му към купчината дрипи на каменния сипей.

— Това е останало от Очилатия — каза той. — А на левия хълм — оттука не се вижда — лежи Пудела. В същия вид. Разбра ли? Тръгвай напред.

Помията беше топла, лепкава и гнусна. Отначало те вървяха изправени, потопени до кръста, за щастие дъното под краката им беше каменисто от двете страни. Вляво на хълма, осветен от слънцето, нищо не се виждаше, но на десния склон, в сянката заиграха бледи лилави светлинки.

— Наведи се — изкомандува през зъби и сам се наведе. — По-ниско бе, глупак! — извика пак.

Артър изплашено се наведе и, в същия миг гръмотевичен разряд разцепи въздуха. Точно над главите им в бесен танц се затресе рошава мълния, едва открояваща се на фона на небето. Артър клекна и потъна до раменете. Като усети, че ушите му заглъхнаха от тътена, Редрик обърна глава и видя в сянката яркочервено мержелеещо се петно сред каменния трошляк и тозчас връхлетя втора мълния.

— Напред! Напред! — закрещя той, без да се чува. Сега се движеха клекнали, като патици, изложили наяве само главите си и при всяко електрическо изпразване Редрик виждаше как дългите коси на Артър се изправят и усещаше как хиляди иглички пробождат кожата на лицето му. „Напред! — монотонно повтаряше той. — Напред!“ Вече нищо не чуваше. Веднъж Артър се обърна към него в профил и той видя изцъклено от ужас око, косо вперено в него и бели потреперващи устни и потна буза, омацана в зелено. После мълниите взеха да се стрелкат толкова ниско, че се наложи да си потопят и главите. Устата залепваше от зелената слуз и стана трудно да се диша. Задъхвайки се, Редрик изтръгна тампоните от носа си и неочаквано откри, че вонята е изчезнала, че въздухът е изпълнен със свежата, пронизваща миризма на озон, а изпаренията наоколо стават все по-гъсти или може би му беше притъмняло пред очите и вече не се виждаше никакъв хълм нито вдясно, нито вляво — нищо не се виждаше освен главата на Артър с полепналата по нея зелена нечистотия и жълтата кълбяща се пара наоколо.

„Ще мина, ще мина — мислеше си Редрик. — Не ми е за първи път, цял живот е било така: сам в мръсотията, а над главата ми мълнии и никога не е било другояче… И откъде се взе тука тази мръсотия? Толкова мръсотия… да се побъркаш колко мръсотия се е събрала на едно място, на целия свят мръсотията е тука… Заради Лешояда е — помисли си той с ярост. — Лешояда е минал оттука и това е останало след него… Очилатия паднал отляво, Пудела паднал отдясно и всичко това — за да може Лешояда да премине между тях и да остави след себе си цялата тази мръсотия… Така ти се пада — каза си той. — Който ходи по петите на Лешояда, той винаги яде лайна. Навсякъде е така. Те, Лешоядите, са твърде много, затова и за тебе не е останало нито едно чисто място, всичко е сплескано… Нънан, глупакът, ми вика: Ти, вика, Рижи, си нарушител на равновесието, разрушител на реда; на тебе, вика, Рижи, при всеки режим ти е зле и при лошия ти е зле и при добрия ти е зле, — заради такива като тебе на земята никога няма да пребъде царството небесно… Че какво разбираш ти от това, дебелако? Да не би някога да съм виждал добър режим? Да не би ти някога да си ме виждал при добър режим? Та през целия си живот аз виждам само как умират Кириловци и Очилати, а Лешоядите пропълзяват между техните трупове, по техните трупове като червеи и мърсят, и мърсят, и мърсят…“

Той се подхлъзна на катурналия се под краката му камък, потъна целият, изплува, видя съвсем близо до себе си изкривеното лице на Артър с облещени очи и внезапно за миг изстина: стори му се, че е объркал посоката. Не беше сбъркал. Тутакси разбра, че трябва да вървят ей нататък, където от помията стърчеше върхът на камък, разбра, макар че освен този връх нищо не се виждаше в жълтата мъгла.

— Стой! — закрещя. — Давай вдясно! Вдясно от камъка!

Отново не чу гласа си и тогава настигна Артър, хвана го за рамото и взе да му показва с ръка: мини вдясно от камъка и дръж главата си по-ниско. „Ще ми платите за това“ — помисли си той. При камъка Артър се гмурна, начаса мълния с трясък се удари в черния връх и полетяха само нажежени парченца. „Ще ми платите за това — повтаряше той, като се потопи целият и с всичка сила заработи с ръце и крака. В ушите му отекна ударът на следващата мълния. — Душата ви ще извадя за това — и бегло си помисли: — За кого говоря? Не знам. Но някой трябва да плати за това, някой ще ми плати за това! Почакайте, нека само се добера до кълбото, дайте ми да се добера до кълбото, аз не съм ви Лешояда, аз ще ви държа сметка, както си знам…“

Излязоха на сухо, на вече нажежения от слънцето каменен трошляк, оглушени, с разголени души, олюляващи се и държащи се един за друг да не паднат. Редрик видя олющения автофургон, седнал на осите си и смътно си спомни, че тук, край този фургон, могат да отдъхнат на сянка. Промъкнаха се в сянката. Артър легна по гръб и вяло взе да разкопчава якето си, а Редрик се облегна с раницата във фургона, изтри криво-ляво длани в трошляка и бръкна в пазвата си.

— И на мене… — продума Артър. — И на мене, мистър Шухарт.

Редрик се смая какъв силен глас имаше момчето, отпи, затвори очи, вслушвайки се как горещата прелистваща струя бълбука в гърлото и се разлива в гърдите му, пи още веднъж и подаде манерката на Артър. „Край — помисли си вяло. — Преминахме. И това преминахме. Сега остава да се напише сумата словом. Мислите, че съм забравил. Не, помня всичко. Мислите, че ще ви кажа благодаря, дето ме оставихме жив, дето не ме удавихте? Мор за вас, а не благодарност. Сега с всички вас е свършено, ясно ли е? Нищо няма да оставя току-тъй. Сега аз решавам. Аз, Редрик Шухарт, напълно с ума си и в трезво състояние, ще решавам всичко и за всички. А вие всички останали: лешоядите, жабите, пришълците, кльощавите, куотърбладовците, паразитите, «зеленичките», пресипналите, с вратовръзките, с мундирите, чистичките, чантаджиите, с речите, с благодеянията, с работодателството, с вечните двигатели, с «голите темета на комарите», с разните обещания — достатъчно сте ме водили за носа, цял живот сте ме водили за носа, а аз, глупакът, все се фуках, че, виждате ли, каквото искам, това си правя, пък вие само «дакахте», а всъщност, гадове, си намигнахте и ме водехте за носа, теглехте ме, влачехте ме по затвори, по кръчми… Стига толкова!“ Той откопча ремъците на раницата и пое манерката от ръцете на Артър.

— Никога не съм мислил — говореше Артър с покорно недоумение в гласа, — дори не можех да си представя… Разбира се, знаех, че ще ни дебне смъртта, огънят… но такова нещо!… Как ли ще се върнем обратно?

Редрик не го слушаше. Това, което говори този човечец, сега няма никакво значение. То и по-рано не е имало никакво значение, но по-рано той все пак беше човек. А сега е… нищо, говорящ шперц. Нека си говори.

— Да можех да се измия… — Артър загрижено се озърташе. — Поне лицето си да изплакна.

Редрик разсеяно го погледна, видя залепнали, сплъстени като кече коси, омацано със засъхнала слуз лице, по което личаха следи от пръсти, и всичко това покрито с напукана кора от кал и не изпита нито състрадание, нито раздразнение, нищо. Говорящ шперц. Той извърна глава. Пред него се разстилаше унило пространство като изоставена строителна площадка, застлано с остър трошляк, посипано с бяла прах, заляно от ослепителното слънце, непоносимо бяло, горещо и мъртво. Далечният край на кариерата вече се виждаше оттук, също ослепително бял и изглеждащ от такова разстояние съвсем гладък и отвесен, а сипеят от едри камъни бележеше близкия край и в кариерата се слизаше точно там, където сред камъните като червено петно изпъкваше кабината на багера. Това беше единственият ориентир. Трябваше да вървят право към него, осланяйки се просто на късмета си.

Неочаквано Артър се надигна, мушна ръката си под фургона и измъкна оттам ръждясала консервена кутия.

— Я погледнете, мистър Шухарт — каза той оживено. — Това сигурно баща ми го е оставил, нали… Там има още.

Редрик не отговори. „На вятъра приказваш — помисли си той равнодушно. — По-добре би било за тебе сега да не споменаваш баща си, по-добре би било сега за тебе да мълчиш. А всъщност няма никакво значение…“ Той стана и засъска от болка, защото всичките му дрехи бяха полепнали по тялото, по обгорената кожа и сега нещо там вътре мъчително се късаше, отлепваше се като засъхнал бинт от рана. Артър също стана и също засъска, страдалчески погледна Редрик — личеше, че много му се иска да се оплаче, но не се решава. Само каза със сподавен глас:

— А не може ли още веднъж да пийна, мистър Шухарт?

Редрик скри в пазвата си манерката, която държеше в ръка и каза:

— Виждаш ли червеното между камъните?

— Виждам го — каза Артър и трескаво си пое дъх.

— Давай направо към него.

Артър, стенейки, се протегна, разкърши рамене, целият се изкриви и като се озърташе, продума:

— Поне мъничко да можех да се измия… Всичко е залепнало.

Редрик мълчаливо чакаше. Артър го погледна безнадеждно, тръгна и веднага се спря.

— Раницата — каза той. — Забравите раницата, мистър Шухарт.

— Марш! — заповяда Редрик.

Не му се искаше нито да обяснява, нито да лъже, пък и всичко това беше излишно. Така и така ще тръгне. Няма къде да се дене. И Артър тръгна. Затътри се прегърбен, завлачи крака и се опитваше да смъкне от лицето си здраво засъхналата мръсотия, стана малък, жалък и слаб като мокро скитащо котенце. Редрик тръгна подире му и веднага щом излезе от сянката, слънцето го жегна и ослепи и той се прикри с длан, като съжаляваше, че не взе тъмни очила.

При всяка крачка се вдигаше облаче бяла прах, прахта полепваше по обувките, тя смърдеше, по-право смърдеше и от Артър, невъзможно беше да се върви след него и сетне Редрик разбра, че смърди най-вече тъкмо от самия него. Миризмата беше отвратителна, но някак си позната — в града смърдеше така в онези дни, когато северният вятър носеше по улиците пушеците от завода. И от баща му смърдеше така, когато той се връщаше вкъщи огромен, мрачен, с гневни червени очи и Редрик бързаше да се завре в някой по-далечен ъгъл и боязливо гледаше оттам как баща му смъква работното си яке и го запраща в ръцете на майка му, сваля от огромните си крака грамадните износени обувки, натиква ги под закачалката, гол, само по чорапи лепкаво шляпа в банята под душа и дълго пухти там, като шумно се потупва по мокрите телеса, дрънка с легените, недоволно си мърмори нещо под носа, после реве из цялата къща: „Мария! Заспа ли?“ Трябваше да изчака, докато той се измие и седне на масата, където вече беше поставена бутилка, дълбока чиния с гъста супа и шише кетчуп, да изчака, докато изсърба супата и се оригне и щом се захванеше за месото с фасула, чак тогава можеше да излезе на светло, да се покатери на коленете му и да го попита на кой майстор и на кой инженер днес е събрал очите…

Всичко наоколо беше нажежено до бяло и на него му се повдигаше от адската суха жега, от смрадта, от умората и неудържимо го смъдеше изгорената, напукана по свивките кожа и му се струваше, че пред огнения гнет, забулил съзнанието му, тя се мъчеше да го накара да я чуе, молейки се за покой, за вода, за прохлада. Спомени, заличени до неузнаваемост, се трупаха в размътения му мозък, изтласкваха се един друг, препречваха си пътя, смесваха се, като се вплитаха в белия зноен свят, танцуващ пред полузатворените му очи и всички те бяха горчиви, и всички те предизвикваха раздираща печал или ненавист. Опитваше се да се намеси в този хаос, силеше се да извика от миналото някой сладък блян, усещане за нежност или бодрост, изтикваше от дълбините на паметта си свежото смеещо се личице на Гута, още девойка, желана и недокосната, и то се появяваше, но по него веднага потичаха ръждиви браздулици, то се обезобразяваше и се превръщаше в мрачната, обрасла, с груба кафява козина муцунка на Маймунката; силеше се да си спомни Кирил, тоя свят човек, неговите бързи, уверени движения, неговия смях, неговия глас, обещаващ невиждани и прекрасни места и времена, и Кирил се появяваше пред него, а после на слънцето ярко лумваше сребристата паяжина и ето вече Кирил го няма, а в лицето на Редрик са вторачени немигащите ангелски очи на Пресипналия Хю и голямата му бяла ръка претегля на дланта си порцелановия съд. Някакви тъмни сили, мятащи се в неговото съзнание, мигновено помитаха преградата на волята му и задушаваха и малкото хубаво, за което още си спомняше, и вече му се струваше, че нищо хубаво не е имало никога, а само зурли, зурли, зурли…

И през цялото това време той си остана сталкер. Без да мисли, без да съзнава, дори без да запомня, той отбелязваше сякаш с гръбначния си мозък, че ей там вляво, на безопасно разстояние, върху купчината стари дъски седи „весел призрак“ — спокоен, отмалял, хич да не ти пука от него; а отдясно лъхна едва забележим ветрец и след няколко крачки се разкри равно като огледало „голото теме на комара“, многоопашато като морска звезда — няма страшно, далече е, — в средата му личи силуетът на сплескана птица, рядка гледка, над Зоната почти не летят птици; а ето край пътя две захвърлени „празнотии“, сигурно Лешояда ги е хвърлил на връщане, страхът е по-силен от алчността… Той виждаше всичко това и държеше сметка за всичко — достатъчно беше прегърбилият се Артър да се отклони макар и на крачка от вярната посока и устата на Редрик се отваряше от само себе си и дрезгавият предупреждаващ вик сам излиташе от гърлото му. „Машина — помисли си той. — Машина направихте от мене…“ А откъртените камъни в края на кариерата все повече се приближаваха и вече можеха да се видят чудноватите шарки от ръжда по червения покрив на кабината на багера.

„Глупак си ти, Барбридж — помисли си Редрик. — Хитър, но глупав. Как можа да ми повярваш бе? Че ти от ей такъв ме познаваш, че ти трябва да ме познаваш от мен самия по-добре. Остаря, там е работата. Остаря и оглупя. Така си е — нали цял живот си имал работа с глупаци…“ И тогава Редрик си представи колко се е изкривил Лешояда, когато е научил, че тъкмо Артър, Арчи, красавеца, родната кръвчица… че в Зоната за неговите крака, за краката на Лешояда е отишъл не някакъв си никому ненужен сополанко, а родният му син, скъпият, гордостта му… И като си представи това, Редрик започна да се смее с глас, а когато Артър уплашено се извърна към него, той продължи да се смее и му махна с ръка: Върви, върви! И отново изпълзяха в съзнанието му като на екран зурли, зурли, зурли… Всичко трябваше да се промени. Не един живот и не два живота, не една съдба и не две съдби — всяка бурмичка на този вонящ свят трябваше да се промени…

Артър се спря пред стръмно спускащия се вход на кариерата, спря и замря, протегнал шия, втренчил поглед надолу и напред, Редрик се приближи и спря до него. Но той не се загледа натам, накъдето гледаше Артър.

Оттук, където бяха стъпили, към дълбините на кариерата се точеше път, разбит още преди много години от гъсеничните вериги и колелата на тежките товарни автомобили. От лявата му страна се издигаше бял напукан от жегата скат, а десният скат беше полуразрушен и сред камъните и купчините трошляк, наклонен на една страна, стоеше багерът, кофата му беше спусната и безпомощно се беше завряла в края на пътя. И както трябваше да се очаква, по пътя не се виждаше нищо друго, само около кофата от грубите издатини на ската се бяха проточили черни усукани висулки, приличащи на дебели лоени свещи и в прахта се виждаха множество черни мастилени петна, сякаш там беше разплискана смола. И това беше всичко, останало от тях, даже не можеше да се каже колко са били те тук. Може би всяко мастилено петно беше един човек, едно желание на Лешояда. Ей онова е Лешояда, който жив и здрав се върна от мазето на седмия корпус. Ей онова, по-голямото е Лешояда, измъкнал без всякакъв зор от Зоната „шаващ магнит“. А ей онази висулка е разкошната, неприличаща нито на майка си, нито на баща си, страстно желана от всички Дина Барбридж. А ето това петно е неприличащият нито на майка си, нито на баща си Артър Барбридж, Арчи, красавецът, гордостта му…

— Стигнахме! — дрезгаво пророни Артър, силно възбуден. — Мистър Шухарт, ама стигнахме все пак, а?

Той се смееше щастливо, свлече се на колене и с всички сили заудря земята с юмруци. Кората от слепени коси на темето му се тресеше и се люлееше смешно и нелепо, и на всички страни се разлетя на парцали изсъхнала нечистотия. И едва тогава Редрик вдигна очи и погледна към кълбото. Внимателно. Предпазливо. Със спотаен страх, че ще се окаже някак си не такова — ще го разочарова, ще пробуди съмнения, ще го смъкне от облаците, до които беше успял да се издигне, задъхвайки се в мръсотия. То не беше златно, по-скоро беше медночервеникаво, съвсем гладко и по него смътно се преливаха слънчеви отблясъци. Лежеше под далечната стена на кариерата, настанено удобно сред купчина свлякла се руда и даже оттука се виждаше колко е масивно и как тежко е смазало своето ложе.

В него нямаше нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но нямаше и нищо, внушаващо надежда. Кой знае защо, на човек веднага му минаваше през ума, че то навярно е кухо и сигурно е много горещо за пипане — слънцето го е нажежило. То явно не светеше със собствена светлина, и явно не беше способно да полети във въздуха и да танцува, както ставаше в легендите за него. То лежеше там, където беше паднало. Може би изпаднало от някакъв огромен джоб или се беше загубило, търкулнало по време на играта на някакви гиганти — не беше поставено тук, беше захвърлено, захвърлено точно така, както всичките тези „празнотии“, „гривни“, батерии и другия боклук, останал от Посещението. Но същевременно в него все пак имаше нещо и колкото повече го гледаше, толкова по-ясно Редрик разбираше, че му е приятно да го гледа, че му се иска да отиде при него, че му се иска да го докосне, да го погали и ненадейно отнякъде изплува мисълта, че сигурно е хубаво да седне, а още по-добре ще да е да си облегне гърба до него, да отметне глава назад и затвори очи, да поразмисли, да си поприпомни, а може би просто да подремне, да си почине…

Артър скочи, разтвори ципа на якето, смъкна го и със замах го запокити в краката си, като вдигна облак бяла прах. Той крещеше нещо, като правеше гримаси и размахваше ръце, а после сплете ръце на гърба си и подскачайки, тръгна надолу по пътя, като танцуваше със сложни, чудновати стъпки. Вече не гледаше към Редрик, беше забравил за Редрик, беше забравил за всичко, той отиваше да изпълнява своите желания, мъничките съкровени желания на изчервяващия се колежанин, на момченцето, което никога в живота си не беше виждало никакви пари, освен така наречените джобни, на хлапака, когото безмилостно налагаха с пръчка, щом се върнеше вкъщи, ако от него просто едва-едва лъхаше на алкохол, от когото искаха да направят известен адвокат, а в перспектива — министър, а в най-далечна перспектива, сами разбирате и президент… Присвил възпалените си очи заради ослепителната светлина, Редрик мълчаливо гледаше подире му. Беше равнодушен и спокоен, знаеше какво ще се случи сега и знаеше, че няма да гледа, но все още можеше да гледа и гледаше, без да чувствува нищо особено, само дето някъде дълбоко, дълбоко, отвътре неочаквано се размърда някакво неспокойно червейче и започнала върти главата си като трънче.

А момчето продължаваше да слиза, танцувайки, по стръмния път, като подскачаше в ритъма на невероятен степ и бялата прах летеше изпод подметките му и то нещо крещеше с пълен глас, много звънко и много весело, и много тържествено като песен или като заклинание и Редрик си помисли, че за първи път, откакто съществуваше кариерата, някой се спускаше по този път така, сякаш беше на празник. И отначало не чуваше какво там се провиква този говорящ шперц, а после в него сякаш нещо се включи и той чу: „Щастие за всички!… Даром!… Щастие кой колкото иска!… Насам! Идвайте насам!… Ще стигне за всички!… Никой няма да бъде пренебрегнат!… Даром го давам! Щастие! Даром!…“

А после момчето внезапно млъкна, сякаш огромна ръка с един замах му натика тапа в устата. И Редрик видя как прозрачната пустота, спотаила се в сянката на кофата, го сграбчи, вдигна го във въздуха и бавно, с напрягане взе да го усуква, както жените усукват прането, за да изстискат водата от него. Редрик успя да забележи как една от прашните обувки се откъсна от гърчещия се крак и излетя високо над кариерата. Тогава се извърна и седна. В главата му нямаше нито една мисъл и той някак си престана да чувствува себе си. Наоколо цареше тишина и особено тихо беше зад гърба му, там, на пътя. Тогава си спомни за манерката — без особена радост, просто като за лекарство, което е дошло време да вземе. Разви капачката и почна да пие на малки, оскъдни глътки и за първи път в живота му се прииска в манерката да имаше не алкохол, а просто студена вода.

Мина известно време и в главата му взеха да се появяват що-годе свързани мисли. „Е, това е то — помисли си той без желание. — Пътят е чист. Още сега бих могъл да мина, но по-добре ще е, разбира се, да почакам още мъничко. Някои «месомелачки» правят номера. Пък и тъй и тъй трябва да си помисля. Не съм свикнал да мисля, там е лошото. Какво значи «да мисля»? Да мисля значи: да се изплъзна, да баламосам някого, да го заблудя, да го пратя за зелен хайвер, ама нали сега всичко това не ми върши работа…“

Е, добре, Маймунката, баща ми… Да си го върна тъпкано за всичко, душата им да извадя на гадовете, нека да се нагълтат с мръсотии, както аз се нагълтах… Не е това, не е това, Рижи… Впрочем, това е, разбира се, но какво значение има всичко? Това ли трябва да измисля? Та то е псувни, а не мисли. Побиха го ледени тръпки от някакво страшно предчувствие и като прекрачи наведнъж през всевъзможните разсъждения, които го очакваха, яростно си заповяда: „Виж какво, рижа мутро, няма да си отидеш оттука, докато не измислиш каквото трябва, ще пукнеш тука с това кълбо, ще се изпържиш, ще изгниеш, но няма да си отидеш…“

„Боже мой, защо онемях, мислите ми къде са? — Той със замах стовари отмалелия си юмрук в лицето. — Та цял живот в главата ми не е имало нито една мисъл. Чакай малко. Нали Кирил казваше нещо такова… Кирил!“ Той трескаво се ровеше в спомените си и изплуваха някакви думи, едни му говореха нещо, други малко му говореха, но все не бяха тези, които му трябваха, защото не думи бяха останали от Кирил, останали бяха някакви смътни образи, много добри, но напълно неправдоподобни…

„Какви подлеци… Пак ме изиграха, гадовете, две думи на кръст не мога да обеля… Апаш… Апаш си беше и апаш си остана… А не трябва да е така! Чуваш ли? И в бъдеще веднъж завинаги трябва да се забрани! Човек се ражда, за да мисли (ето го най-после Кирил!)… Само дето не вярвам в това. И по-рано не вярвах, и сега не вярвам, и за какво се ражда човек не знам. Ражда се, защото се ражда. И започва да си вади хляба, както може. Нека ние да сме здрави, а те нека да пукнат. А кои сме ние? А те пък кои са? Пак нищо не можеш разбра. Когато на мен ми е добре, Барбридж е зле, когато на Барбридж му е добре, Очилатия е зле, а когато Пресипналия е добре, всички са зле, само той, глупакът, си въобразява, че все ще успее някак си да се изплъзне навреме… Боже господи, пълна каша! Цял живот се боря с капитан Куотърблад, а той цял живот се бори с Пресипналия и от мене, будалата, само едно искаше — да оставя този занаят. Но как можех да оставя занаята, когато трябва да храня семейство? Да отида да работя? Не искам да работя за вас, повдига ми се от вашата работа, не можете ли да разберете това? Ако човек работи, винаги работи за някого, роб е и нищо повече, а аз винаги съм искал сам да върша всичко, да бъда самостоятелен, за да мога да плюя на всички — и на мъката им и на скуката им…“

Допи остатъка от коняка и с всичка сила фрасна празната манерка в земята. Манерката подскочи, блесна на слънцето и се търкулна нанякъде — той тутакси забрави за нея. Сега седеше, закрил очи с длани и вече се мъчеше не да разбере, не да измисли, а поне да види онова, което трябваше, но отново му се привиждаха само зурли, зурли, зурли… „Гущерчета“, бутилки, купчини дрипи, които някога са били хора, колонки от цифри… Знаеше, че трябва да унищожи всичко това и искаше да го унищожи, но му се струваше, че ако всичко това бъде унищожено, няма да остане нищо — само равна, гола земя. От безсилие и отчаяние отново му се прииска да си облегне гърба и да отметне назад глава, той стана, машинално отърси прахта от панталоните си и взе да се спуска в кариерата.

Слънцето припичаше, пред очите му плуваха червени петна, въздухът трептеше в дъното и от това трептене му се струваше, че кълбото танцува на едно място като буй над вълни. Мина покрай кофата, като суеверно повдигаше краката си по-високо и внимаваше да не настъпи някое черно мастилено петно, а после, като затъваше в рохкавата пръст, се помъкна напряко през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Целият беше облян в пот, задъхваше се от горещината и в същото време го побиваха ледени тръпки, тресеше го яко, сякаш беше махмурлия, а в зъбите му скърцаше блудкава тебеширена прах. И повече не се стараеше да мисли. Само отчаяно повтаряше наум едно и също като молитва: „Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!»“