Константин Величков
VIII. Петрарка

Пред него е безсмъртната поема

и ту мечтай за дивния певец,

ту горе носи се душа му нема,

Лаура дето грей с нетлен венец.

 

Как сладко своите мъки той смишлява

и сълзите, с кои за нея е плакал!

Втор път живота да се подновлява

за нея пак в страданья би го дал…

 

Защо днес гледа с жалба на гърдите

тез свитъци, разстлани като в храм?

Защо в скръб мисли, че кратят се дните?

 

Внезапно той трепна с тревожен плам,

извика, горе кат дигна очите:

— Прости, Лауро! — И издъхна там.