Константин Величков
XXXIV. Вълните спят…

Вълните спят, залени с светлина

под юлските нажежени лъчи,

не видят се разперени платна

на ладия, ни птица да хвърчи.

 

Небе, море се гледат отдалек

кат неподвижни две огледала;

въздухът само, като че от пек,

трепери над горещата скала.

 

Вред тишина, не чуй се шум, ни глас;

над морната природа вцепенена

смъртта прелита сякаш в този час;

 

и в мен замират мисъл, воля, страст,

като в нирвана някаква блажена

да се пренасям с цялата вселена.