Константин Величков
XXXIII. О, нека ме преследова…

О, нека ме преследова съдбата,

бедите нека растат всеки ден,

нек вчерашний приятел, с страх в душата,

наведен да минува покрай мен.

 

Не ща да клюмна, дорде мен в душата

на сладка вяра огънят гори,

че правда в родний край, свобода свята

пак ще огреят с топли си зари.

 

Кой знае къде ще си свърша дните:

ще умра може би в чужбина аз,

но вярата, що сгрява ми гърдите,

 

не ще угасне до последний час:

на смъртний одър ще я викам с глас

и тя ще ми склопи очите…