Константин Величков
XXVI. Топорът дебне…

Топорът дебне черквицата малка

и скоро ще настъпи нейний край;

и тъй се й тя сгушила дребна, жалка,

като сама смъртта си да желай.

 

Де помощ за спасенье би търсила?

За нея кой издигнал би гласът?

Ония, на кои била е мила,

гиганти уморени, в гроба спят…

 

Иди при тях… Всред общото забвенье

те ще те пазят в своите мечти,

поле за тях на слава и сраженье.

 

В тоз образ беден ще ги трогваш ти

и в теб ще слушат вечно с упоенье

на цял народ сърцето да тупти!