Константин Величков
XVII. Как всичко хубаво е…

Как всичко хубаво е окол мен!

Честит да съм, що можех да желая?

Навсъде погледът ми възхитен

се скита от омая на омая;

 

въздуха пълнят нежни миризми,

в сън сладострастен спи лесът зелени,

в ширът безкрайни морските вълни

блестят в зари, от злато потопени.

 

Унесена в вълшебно обаянье,

природата във неподвижен е покой,

като че в мълчаливо сърцезанье

 

очакова да чуй твореца свой.

Прости! Скръбта не е ли, боже мой,

престъпно, светотатствено роптанье?